Борис Акунин
Диамантената колесница (14)

Сребърната обувчица

Куртизанката със смях каза нещо на „новия японец“ и той изправи гръб.

Фандорин видя румена физиономия, обрасла почти до очите в гъста черна брада, много живи очи, сочни устни. Дон Цурумаки се озъби приятелски — зъбите му бяха забележително здрави и хубави — и потупа Булкокс по рамото.

Доронин имаше право — ако не се броят дръпнатите очи и ниският ръст, в маниерите и облика на домакина нямаше почти нищо японско.

В късите му пръсти димеше дебела пура, големият му корем бе стегнат в алена копринена жилетка, огромна черна перла блестеше на вратовръзката му.

— Охо, моят руски приятел! — екна гласът на Дон. — Добре дошли в бърлогата на един закоравял ерген! Безподобна Обаяши-сан, йоку ирассяимашита!^[1] А това трябва да е въпросният помощник, когото очаквахте с такова нетърпение. Какъв левент! Опасявам се моите момичета да не откажат превъзпитанието заради него!

Гореща лапа стисна ръката на титулярния съветник и представлението свърши. Цурумаки с радостен вопъл се запрегръща с някакъв американски капитан.

Интересен субект, помисли си Ераст Петрович, докато се озърташе на всички страни. Истинска динамомашина.

В салона свиреше оркестър, който компенсираше съмнителното качество на изпълнението с грохот и приповдигнатост.

— Това е нашата доброволна пожарна команда — коментира Всеволод Виталиевич. — Не ги бива особено за музиканти, но други в тоя град няма.

Гостите бъбреха весело, събрани на групички, разхождаха се по откритата веранда, черпеха се край дългите маси. Фандорин се учуди на голямото количество меса — всевъзможни шунки, колбаси, печено говеждо, пъдпъдъци, бутове.

Доронин поясни:

— Доскоро японците бяха вегетарианци. Сега смятат яденето на месо за признак на просвета и прогрес, както нашите аристократи пък пиенето на кумис и яденето на кълнове.

Повечето от гостите мъже бяха европейци и американци, но сред жените преобладаваха японките. Някои носеха кимона като Обаяши, други, подобно на О-Юми, се бяха облекли по западен маниер.

Цял букет от красавици се бе събрал около един мършав повратлив господин, който им демонстрираше някакви картинки. Беше японец, но по-издокаран от някой денди по лондонската „Бонд Стрийт“: жилетка на капки, косата с брилянтин, орхидея в бутониерата.

— Княз Онокоджи — прошепна на Фандорин консулът. — Местният законодател на модата. И той в известен смисъл е продукт на прогреса. Такива князе доскоро нямаше в Япония.

— А това, дами, е мадраско боне на Бонар — долетя до тях превзетият глас на княза, който се изхитряваше да вмъква типичното парижко „р“ в английския говор. — Най-новата колекция. Обърнете внимание на наборчето и особено на панделката. Семпло, а колко елегантно!

Всеволод Виталиевич поклати глава:

— И това било потомък на влиятелни даймьо! Баща му беше господар на цялата съседна провинция. Но сега тия феодални княжества са ликвидирани, бившите даймьо станаха държавни пенсионери. На някои като това конте им се услади новият статут. Нямаш никакви грижи, не се налага да издържаш глутница самураи, живей си живота и се наслаждавай на благините му. Онокоджи впрочем на бърза ръка фалира, но щедрият Облак-сан го е поел от благодарност за покровителството, с което нашият разбойник е бил облагодетелстван от татенцето на княза.

Ераст Петрович мръдна настрана, за да запише в тефтера си полезните сведения за прогресивното месоядство и пенсионерите даймьо. Опита се пътьом да скицира и профила на О-Юми: извивката на нейната шия, носа с плавната гърбица, бързия поглед изпод сведените клепки. Но не постигна прилика, нещо не достигаше.

— А ето и човека, който ни е нужен — повика го консулът.

В ъгъла до колоната разговаряха двама: познатият вече на Фандорин достопочтен Булкокс и някакъв господин с монокъл и мършав, та вероятно също англичанин. Беседата май не бе много приятелска — Булкокс се усмихваше недружелюбно, гримаса бе изкривила тънките устни на неговия събеседник. Дамата с хермелина не беше с тях.

— Капитан Бухарцев — рече Всеволод Виталиевич, повел помощника си през салона — в пореден сблъсък с британския неприятел.

Ераст Петрович се загледа с интерес в морския агент, но не откри нищо, което да подсказва, че тоя джентълмен е руснак. Представителите на двете враждуващи империи си приличаха като родни братя. Ако опреше до избор, човек би взел за славянин по-скоро Булкокс с неговата буйна коса и открита енергична физиономия.

Разговор между четиримата не се получи. Англичанинът, с когото консулът запозна Фандорин, му кимна сухо, извини се, че го чака дама, и се оттегли, оставяйки руснаците да си общуват помежду си.

Фандорин не хареса ръкостискането на капитан-лейтенанта — ама че маниер да подаваш само върховете на пръстите! Мстислав Николаевич (така се казваше агентът) явно искаше веднага да установи дистанция и да демонстрира кой е главният тук.

— Мръсно англичанче — изсъска Бухарцев, изпращайки Булкокс с присвити очи. — Как смее?! „Не бива да забравяте, че Русия от двайсет години вече не е велика сила!“ Как ви се струва? Пък аз: „Ние току-що победихме Отоманската империя, а вие не можете да се справите с някакви жалки афганистанци.“

— Добре сте го отрязали — одобри Всеволод Виталиевич. — А той какво отговори?

— Има нахалството да ме поучава. „Вие сте цивилизован човек. Нима не ви е ясно, че светът само ще спечели, ако се научи да живее по британски?“

Това съждение накара Фандорин да се замисли. Ами ако англичанинът е прав? Ако трябва наистина да избираме начина, по който да живее светът — дали по английски или по руски… Но на това място Ераст Петрович се скастри сам. На първо място заради липса на патриотизъм, а на второ за некоректното поставяне на въпроса. Преди всичко трябва да се реши дали ще е добре целият свят да заживее по един-единствен образец, па бил той и най-чудесният.

Той размишляваше върху тоя сложен проблем, докато Доронин полугласно разказваше на агента за зловещите пътници на капитан Благолепов.

— Глупости — навъси се Бухарцев, но след кратък размисъл се оживи. — А впрочем бива. Ако не друго, поне ще демонстрираме на министъра колко е угрижена Русия за неговата сигурност. Нека не забравя, че неговите истински приятели сме ние, а не англичаните.

В тоя миг домакинът, който се виждаше отдалеч благодарение на забележителния си фес, се втурна към вратите, където започна някаква суетня: някои от гостите плъпнаха напред, други, напротив, се отдръпнаха почтително и в залата бавно пристъпи японец със скромен сив редингот. Той се спря на прага, поздрави събралите се с изящен поклон. Приятна усмивка озаряваше умното му тясно лице с пуснати надолу мустаци.

— А ето го и нашия Бонапарт. За вълка говорим… — рече консулът на Фандорин. — Я да идем по-близо.

Зад гърба на министъра напираше свитата, натруфена в пищни мундири за разлика от великия човек. Ераст Петрович си помисли, че Окубо май наистина подражава на Корсиканеца. Оня също обичал да бъде заобиколен от златопери пауни, докато самият той носел сивия си сюртук и старата си шапка. Това е истинският шик на истинската, уверена в себе си власт.

— Е, здравей, стари разбойнико. Здравей, Дантоне тесноок — министърът с весел смях стисна ръката на домакина.

— И вие здравейте, ваше също толкова теснооко превъзходителство — отвърна в тон Цурумаки.

Ераст Петрович се потресе и от епитета, и от фамилиарността. Обърна се неволно към консула. Онзи пошепна с крайчеца на устните:

— Те са стари съратници още отпреди революцията. Колкото до „тесноочието“ — просто разиграват театър пред европейците, не случайно говорят на английски.

— А откъде-накъде Дантон? — попита Фандорин. Но не се наложи Доронин да отговаря, вместо него го стори самият Цурумаки.

— Внимавайте, ваше превъзходителство, ако продължавате толкова здраво да се вкопчвате във властта, ще се намерят и дантоновци, и робеспиеровци да ви вземат главата. Всички цивилизовани страни имат конституции, парламенти, а нашата Япония? Абсолютната монархия е спирачка за прогреса, вие не може да не го разбирате! — Дон се усмихваше, но личеше, че единственото шеговито в думите му е тонът, с който ги произнасяше.

— Не сте за парламент още, господа азиатци — измъкна се от сериозния разговор министърът. — Първо се просветете, после ще видим.

— Сега разбирате ли защо Русия толкова много харесва Окубо? — не спести подривната ирония Всеволод Виталиевич, но го направи много потайно — в ухото на Фандорин.

Бухарцев, който не бе чул скандалната реплика, рече делово:

— Не можем да стигнем сега до министъра. Но няма страшно, виждам човека, който ще ни свърши работа — той посочи един военен, който стоеше малко настрана от останалата свита. — Това е вицеинтендантът на полицията господин Кинсуке Суга. Макар и само „вице“, всички са наясно, че тъкмо той е истинският ръководител на имперската полиция. Неговият началник е декоративна фигура, аристократ от старите киотски фамилии.

Мстислав Николаевич си проправи път през множеството, направи знак на полицая и след минутка четиримата вече бяха в тих ъгъл, далеч от тълпата.

Капитан-лейтенантът бързо приключи със светските формалности и премина към въпроса. Все пак беше професионалист — изложи същината ясно, кратко и при това изчерпателно.

Суга го слушаше, свъсил гъсти вежди. Няколко пъти засука мустаци, нервно приглади посивялата си остра коса. Ераст Петрович още не се бе научил да определя на око възрастта на туземците, но вицеинтендантът изглеждаше на около четирийсет и пет.

Титулярният съветник не се изстъпи напред, стоеше зад гърбовете на агента и консула, но полицейският генерал се обърна именно към него:

— Господин вицеконсул, нищо ли не бъркате? Казвате, че катерът е пътувал през нощта за Сусаки, а не за някой друг пристан?

— И да исках, не мога да сбъркам. Та аз изобщо не познавам Токио, още не съм бил там.

— Благодаря ви, дадохте ми много важни сведения — Суга продължи да се обръща непосредствено към Фандорин, което предизвика недоволна гримаса на лицето на капитан-лейтенанта. — Може би не ви е известно, господа, че в Сусаки е акостирал параходът „Касуга-мару“, първият модерен кораб, който построихме без чуждестранна помощ. Миналата нощ негово превъзходителство бе там на банкет за спускането на кораба на вода. Сацумците са го научили отнякъде и със сигурност са искали да издебнат господин министъра на връщане. Всички знаят, че негово превъзходителство по всяко време на денонощието се движи без охрана. Ако офицерите на кораба, разгорещени от алкохола, не бяха решили да разпрегнат конете и лично да теглят каляската му, злодеите непременно щяха да изпълнят престъпния си план… Казвате, че са поръчали катерът да ги чака на зазоряване?

— Т-точно така.

— Значи са наясно, че негово превъзходителство ще си тръгне оттук почти в ранно утро. Могат спокойно да слязат на някой кей в Шимбаши или Цукиджи, да се промъкнат по тъмните улички и да направят засада край резиденцията на министъра в Касумигасеки. Господа, вие правите наистина неоценима услуга на нашата страна. Елате, ще ви заведа при негово превъзходителство.

Суга пошепна нещо на ухото на министъра, измъкна го от кръга почтителни събеседници и го поведе към руските дипломати.

— Утре ще го пише във всички местни вестници — усмихна се Бухарцев самодоволно. — Може да стигне дори до „Таймс“, макар и не на първа страница. „The Strong Man Of Japan Conspires With Russians“^[2].

Сцената с доклада се потрети, само че на японски. Ераст Петрович долови някои познати думи: „Фандорин“, „Росиа“, „катана“, „Сусаки“, „Касуга-мару“, а постоянно повтарящото се „сацумаджин“ със сигурност означаваше „сацумци“. Вицеинтендантът на полицията приказваше напористо и често се покланяше, но не раболепно, а сякаш за да засили фразите си с рамо.

По умореното лице на министъра се изписа досада. Той рязко отвърна нещо. Суга отново взе да се кланя, тоя път още по-напористо.

— Какво има? — попита тихо Бухарцев, който очевидно не знаеше японски.

— Не се съгласява да го пазят, а Суга настоява — преведе шепнешком Доронин, прокашля се и заговори на английски. — Ваше превъзходителство, ако ми бъде позволено да отбележа, държите се детински. В крайна сметка нещата не опират даже до вашия живот, а до бъдещето на страната, която негово величество императорът ви е поверил да управлявате. После, охраната е временна мярка. Сигурен съм, че вашата полиция ще се постарае час по-скоро да открие заговорниците. А пък аз като консул от своя страна ще създам в Йокохама следствена група: разбира се, не във връзка с предполагаемото покушение срещу ваше превъзходителство — това би представлявало намеса във вътрешните работи на Япония, — а във връзка с подозрителните обстоятелства около смъртта на руски поданик.

— Аз пък ще подпомогна консулската група с най-добрия от моите хора, който ще ви осигури съдействието на японските власти — додаде пак на английски Суга. — Кълна ви се, ваше превъзходителство, полицейската охрана няма да ви досажда дълго време. Ще заловим злосторниците за броени дни.

— Добре — съгласи се Окубо без желание. — Ще потърпя три дни.

— Три дни може да не стигнат — заяви изведнъж Фандорин иззад гърбовете на държавните мъже. — Седмица.

Бухарцев ужасен се обърна към нарушителя на етикета. Суга и Доронин също замръзнаха по местата си очевидно уплашени, че министърът сега вече ще избухне и ще ги прати по дяволите заедно с охраната.

Но Окубо се вгледа внимателно в Ераст Петрович и рече:

— Вие сте човекът, на когото е поръчано да оглави следствието, така ли? Добре, давам ви седмица. Но нито ден повече. Не мога да допусна някакви откачени да ограничават моята свобода на движение. А сега, господа, моля да ме извините, трябва да говоря с британския консул — кимна и се оттегли.

— Нарочно го прави — отрони вкиснат Бухарцев на руски. — За да възстанови баланса. Няма да има статия в „Таймс“.

Суга обаче го заглуши.

— Браво, господин Фандорин! Никога не бих се осмелил да разговарям с негово превъзходителство с такъв тон. Цяла седмица — това е прекрасно. Значи господин министърът е разбрал цялата сериозност на заплахата. Преди никога не се съгласяваше да има телохранители. Той вярва в съдбата. Често повтаря: „Ако съм все още нужен на своята страна, нищо не може да ми се случи. А ако не съм нужен — така ми се пада.“

— Как ще организираме разследването, господин генерал? — подхвана делово Бухарцев. — На кого от помощниците ви да разчитаме за консулската група?

Обаче вицеинтендантът се обърна не към морския агент, а към Фандорин.

— Вашият началник ми каза, че по-рано сте работили в полицията. Това е много добре. Ще ви изпратя не чиновник от управлението, а някого от инспекторите. Разбира се, човек, който говори английски и познава Йокохама. Но трябва да ви предупредя: японската полиция не прилича на другите полиции по света. Нашите хора са изпълнителни, обаче не са много инициативни — съвсем доскоро те са били самураи, а самурая от детските години го учат да не разсъждава, а да се подчинява. Мнозина държат на старите обичаи и не могат да свикнат с огнестрелното оръжие. В стрелбата хич не ги бива. Да, нашият материал засега не се поддава много на обработка, но пък е злато, и то от най-висока проба! — Суга приказваше бързо, енергично, жестикулирайки с юмрук. — Вярно е, че моите полицаи са още много далеч в полицейската подготовка от британските констебли и френските ажани, затова пък са неподкупни, усърдни и готови да се учат. Трябва ни още време — и ще създадем най-добрата полиция на света!

Тая страстна реч, пък и самият вицеинтендант много се харесаха на Фандорин. Ех, ако и нашата полиция я ръководеха такива ентусиасти, а не надутите господа от Полицейския департамент, мислеше си титулярният съветник. Особено го потресе новината, че полицаите не вземат подкупи. Възможно ли е това, или японският генерал витае в облаците?

Неочаквано произшествие попречи на обсъждането на детайлите за бъдещото сътрудничество.

— Ииии! — чу се изведнъж многогласен женски писък, толкова мощен, че събеседниците изумени се обърнаха.

През залата препускаше Дон Цурумаки.

— Изненада! — с кикот крещеше Дон и сочеше завесата, закриваща една от стените на помещението.

Тъкмо оттам се носеше писъкът.

Диригентът бурно заръкомаха, пожарникарите подкараха ведра мелодийка, завесата се разтвори и се видяха строени в редица девойки с ефирни рокли. Всичките бяха японки, но ги командваше висока рижа французойка.

— Mes poules, allez-op^[3]! — провикна се тя и всички вдигнаха поли и дружно метнаха крака във въздуха.

— Канкан! — зашумяха гостите. — Истински канкан!

Танцьорките не вдигаха крака кой знае колко високо, пък и самите им крайници бяха възкъси, но зрителите въпреки всичко изпаднаха в истински възторг. Очевидно знаменитата парижка атракция все още не беше много позната в Япония, така че атракцията беше изключителна.

Ераст Петрович видя как се вторачи в танца Обаяши, тя се изчерви, закри устата си с длан. Другите дами също не откъсваха поглед от сцената.

Титулярният съветник потърси с поглед О-Юми.

Тя бе застанала до своя британец, отбелязваше лудия такт с ветрилото си и леко мърдаше изваяната си глава, следейки движенията на танцьорките. Внезапно направи нещо, което едва ли бе видяно от други освен Фандорин — всички бяха прекалено погълнати от канкана. О-Юми вдигна пола и кракът й, обут в копринен чорап, литна високо нагоре, над главата й — нещо, което танцьорките не можеха да направят. Кракът беше дълъг и строен, а движението толкова устремно, че сребърната обувчица се изхлузи от стъпалото й. Ефирният предмет направи святкащо салто във въздуха, полетя към земята и бе хванат от Булкокс. Англичанинът и приятелката му се засмяха, после „достопочтеният“ сгъна коляно, хвана събутото краче, задържа тънкия глезен малко по-дълго от необходимото и въдвори обувчицата на мястото й.

Пронизан от остро болезнено чувство, Ераст Петрович отмести поглед.

Обувчиците

на омайница — дори

и те вълшебни.