Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмазная колесница, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Диамантената колесница

Превод: Владимир Райчев

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2006 г.

ISBN: 954–365–006–3

История

  1. — Добавяне

2:13

С осъществяването на операцията се заеха двама. Докторът като глава на семейство и добронамерен член на обществото не пожела да вземе участие в рискованото предприятие. Локстън, напротив, изяви желание, но бе отхвърлен. Асагава, забравил напълно японската си учтивост, директно заяви, че американецът от миля мирише на бира и тютюн и че японците не миришат по тоя начин. Пък и русолявата му глава ще личи в тъмното. Друго си е руският вицеконсул, чиито коси са с нормален човешки цвят. Останал насаме с Ераст Петрович, инспекторът се изказа за сержанта още по-невъздържано: „В тая работа се иска мозък, а нашият американски бизон умее само да цепи през просото.“

Денят премина в приготовления. Асагава отиде до полицейското управление уж по служба, а всъщност за да пререже почти докрай резето на прозорчето в тоалетната. Титулярният съветник се сдоби с подходящо облекло за нощни приключения — купи си карнавална маска и прилепващ костюм за фехтовка и намаза с черна вакса чифт удобни гуменки.

Опита да се наспи. Не се получи.

Когато се стъмни, той се отърва от Маса, като го изпрати до „Гранд хотел“ за вестник, и побърза да хване последния влак.

С инспектора пътуваха в един вагон, но се качиха от различни врати и не се гледаха.

Докато зяпаше през прозореца светлините на града, Фандорин не спираше да се чуди. Защо се беше набутал в тая авантюра? В името на какво залага и собствената си чест, и честта на страната си? Страшно е дори да си помисли какви ще бъдат последствията, ако руски дипломат бъде спипан нощем в кабинета на началника на полицията. В името на какво предприема такъв риск? За да изобличи един туземен чиновник, който с коварство е погубил друг туземен чиновник. Ами че да вървят по дяволите всички!

Интересите на Русия го изискват, опитваше да убеди самия себе си Фандорин. Ако сваля Суга, ще нанеса удар по партията, заплашваща интересите на отечеството.

Но не успя да се убеди. Нали сам винаги бе твърдял, че никакви интереси на отечеството (или поне географско-политическите интереси) не може да стоят над личната чест и достойнство. Ама че чест — да ровиш из чуждите скривалища, преоблечен като коминочистач.

Опита другояче, по начина на Асагава. Съществува Справедливостта, Правдата и защитата й е дълг на всеки благороден човек. Не можеш да позволиш пред очите ти безнаказано да се вършат подлости. Ако ги подпомагаш или си измиваш ръцете, ти самият се превръщаш в съучастник, нанасяш оскърбление на собствената си душа и на Бога.

Но и високонравствените аргументи с цялото им величие не трогнаха особено титулярния съветник. Нещата не опираха до защитата на Справедливостта. В крайна сметка, докато е плетял своята интрига, Суга може да е бил воден от свои представи за Правдата, които да се различават от Фандориновите. Във всеки случай нямаше смисъл да лъже себе си — Ераст Петрович не се бе впуснал в това нощно начинание заради думи, които се пишат с главни букви.

Той порови в себе си и май откри действителната причина. Тя никак не му се хареса, понеже беше най-обикновена, неромантична и дори унизителна.

„Не бих понесъл още една безсънна нощ в очакване на жена, която никога повече няма да дойде — честно си призна титулярният съветник. — Предпочитам всичко друго, всякакво безразсъдство, само не и това.“

А когато локомотивът изсвири и навлезе в коловозите на последната спирка, гара Нихонбаши, вицеконсулът изведнъж си помисли: „Аз съм отровен. Мозъкът и сърцето ми са поразени от бавно действаща отрова. Това е единственото възможно обяснение.“

Помисли си го и кой знае защо веднага се успокои, сякаш всичко бе застанало по местата си.

 

 

Докато срещаха минувачи по улиците, Ераст Петрович държеше дистанция с партньора си. Движеше се с вид на безгрижен турист и небрежно размахваше ръка с торбата, в която бе скрил шпионското си облекло.

Но скоро навлязоха в квартал със служебни сгради, където почти нямаше хора — присъственото време отдавна бе свършило. Титулярният съветник скъси дистанцията и тръгна почти зад гърба на инспектора. От време на време Асагава тихичко поясняваше:

— Виждате ли оная бяла сграда след моста? Това е Токийският градски съд. Оттам на един хвърлей място е управлението.

Фандорин видя триетажен бял дворец, изграден в доста лекомислен за юридическо учреждение европейско-мавритански стил. Зад него се виждаше висока дъсчена ограда.

— Там ли е?

— Да. По-рано на това място е било имението на князете Мацудайра. Няма да ходим до портала, там има пост.

Наляво се отклоняваше тясна уличка. Асагава се озърна, махна с ръка и двамата се пъхнаха в тъмна пролука.

Бързо се преоблякоха. Инспекторът също навлече нещо черно, прилепнало, върза кърпа на главата си, с друга закри носа и устата си.

— Точно по тоя начин се обличат шиноби — изкиска се той нервно. — Е, хайде!

Вмъкнаха се на територията на управлението без затруднения: Асагава сплете пръсти, Фандорин стъпи на ръцете му и моментално се покатери на оградата, откъдето помогна на инспектора да се качи. Очевидно полицаите нямаха достатъчно въображение да си представят, че злонамерени лица може доброволно да проникнат в светая светих на реда. Така или иначе, в двора нямаше никакви часови, само отдясно пред главния вход се разхождаше насам-натам човек с униформа и кепе с козирка.

Асагава се движеше бързо, уверено. Той се наведе и притича към ниския корпус, изграден в псевдояпонски стил. Шмугна се покрай бялата стена с дълга редица от затворени прозорци. Спря се под последния, на самия ъгъл.

— Май че е тоя… Помогнете ми.

Той се хвана за врата на Фандорин. Постави единия си крак на присвитото коляно на вицеконсула, другия на рамото му, хвана се за рамката на прозореца, нещо проскърца, изщрака и в стената зейна отвор. Асагава се набра на ръце, тъмният правоъгълник на горното прозорче сякаш го всмука, отвън остана само долната част на тялото му. После изчезна и тя, а след още няколко секунди целият прозорец се отвори широко.

Преди да се вмъкне в сградата, Ераст Петрович си погледна часовника — беше единайсет часът и седемнайсет минути.

Устройството на японските тоалетни му се видя странно — редица ниски кабинки, които прикриваха седнал човек до плещите. В една от тия дървени кутийки Фандорин откри Асагава.

— Съветвам ви да се облекчите — със светски тон изрече черната глава с бяла линия край очите. — Много е полезно преди рисковано начинание. За да не трепери вашата хара.

Ераст Петрович учтиво благодари, но отказа. Неговата хара изобщо не трепереше, просто го бе обзело мъчителното предчувствие, че тая работа няма да излезе на добър край. В главата му, както и преди няколко нощи, се въртяха заглавия от утрешните вестници: „РУСКИ ДИПЛОМАТ ШПИОНИРА“, „ЯПОНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ВРЪЧВА НОТА НА РУСКАТА ИМПЕРИЯ“ и дори „ЯПОНИЯ И РУСИЯ КЪСАТ ДИПЛОМАТИЧЕСКИТЕ СИ ОТНОШЕНИЯ“.

— Готов ли сте вече? — нетърпеливо попита вицеконсулът. — Единайсет и двайсет и три е. По това време на годината нощите са къси.

От тоалетната тръгнаха по дълъг тъмен коридор. Асагава носеше сламени сандали с върви, Фандорин беше с каучуковите си гуменки. Полицейското управление тънеше в тишина. Какво нещо е ниското равнище на престъпност, помисли си със завист титулярният съветник. По пътя видяха само един осветен кабинет, където някой работеше през нощта, и веднъж иззад ъгъла излезе дежурният офицер със свещ в ръка. Той се прозяваше и отмина, без да забележи двата черни силуета, притиснали се о стената.

— Стигнахме — прошепна Асагава, спирайки пред висока двойна врата.

Той мушна в ключалката някакво желязо (обикновен шперц, определи Ераст Петрович), завъртя го и съучастниците се озоваха в просторна стая: ред столове край стените, бюрото на секретаря, още една врата в отсрещната стена. Ясно, това беше приемна. Консулът Доронин разправяше, че преди шест години в Япония била проведена великата бюрократична реформа: облекли чиновниците с мундири вместо кимона и ги накарали да седят на столове вместо на пода. Първоначално чиновничеството насмалко да се разбунтува, но свикнало. Колко жалко. Колко ли живописно е било. Явяваш се в канцеларията, а там началници, писари, деловодители — всички до един по халати и седнали в поза лотос. Фандорин въздъхна и съжали, че разнообразието на житейската уредба по света постепенно се заменя с единния европейски ред. След стотина години всичко ще е еднакво, няма да може да разбереш — в Русия ли си, в Сиам ли. Скука.

Помещението след приемната също не представляваше нищо особено — най-обикновен кабинет на значимо лице. Една писалищна маса — къса и широка, друга пред нея — тясна и дълга. Отстрани две кресла за неофициален разговор с някой важен посетител. Рафтове с наредени по тях томове юридическа книжнина. На най-видното място виси портретът на императора. Единственото необичайно от японска гледна точка бе разпятието, закачено до изображението на земния владетел. Ами да, нали Суга е християнин, дори носи кръстче на шията.

И той е един последовател на Христа, поклати глава Ераст Петрович, но веднага се засрами. Човек ще рече, че нашите боголюбци не предават и не убиват.

Асагава дръпна плътно завесите, запали газена лампа и се приближи до титулярния съветник. Видът му бе развълнуван, дори леко тържествен.

— Не знам дали ще намерим скривалището и изобщо не знам как ще свърши всичко това, затова сега ще кажа онова, което искам да кажа. Аз трябваше да дойда тук сам. В края на краищата това е наш, японски въпрос. Мой въпрос. Но аз съм ви много признателен, Фандорин-сан, че се съгласихте да ми правите компания. Вярвам във вашата досетливост повече отколкото в моята. Без вас едва ли бих открил копчето, а вие сте хитър. Почти толкова хитър, колкото интендантът Суга.

Ераст Петрович направи церемониален поклон, но инспекторът не разбра неговата ирония и също отвърна с поклон, само че още по-дълбок.

— Недейте си мисли, че не разбирам колко по-висша е вашата саможертва в сравнение с моята. Ако ни хванат, за мен няма значение, аз само ще изгубя живота си и ще опозоря рода Асагава, който честно е служил на закона два века и половина. Докато вие ще опозорите вашата страна и вашия господар. Вие сте много храбър човек, Фандорин-сан.

Те отново размениха поклони, тоя път без никаква шеговитост от страна на вицеконсула, и пристъпиха към търсенето. Стрелките сочеха единайсет и трийсет и седем.

Първо опитаха дали двете странични стени не кънтят някъде на кухо, после разделиха кабинета на лява и дясна част. За разлика от енергичния инспектор, който бързо опипа в своята половина целия паркет и цокъла, прехвърли всички предмети на бюрото и се зае с книгите, Ераст Петрович не докосна почти нищо. Той се движеше бавно и си светеше с американско електрическо фенерче. Беше прекрасно изобретение, най-нова конструкция. Имаше ярък и гъст лъч. Щом светлината започнеше да отслабва, а това ставаше на всяка минута и половина, трябваше да се притисне с пръсти една пружинка и фенерчето незабавно живваше.

Спря се за малко пред портрета. Негово величество микадо бе изобразен с военна униформа, с еполети и сабя. Младото лице с редки мустаци се стори на Фандорин белязано от печат на израждане (което не беше никак чудно, като се имат предвид двайсет и петте века генеалогия), но император Муцухито[1] гледаше с внимание и интерес. Търпелив, предпазлив, потаен, несигурен в силите си, любознателен, упражни познанията си по физиогномоника вицеконсулът. Майстор на нинсо без съмнение щеше да види много повече неща, но и толкова стигаше, за да се каже със сигурност: младият венценосец ще стигне далеч.

— Свърших с моята половина — обяви Асагава. — Няма нищо.

— Искате да се сменим ли? Заповядайте.

Фандорин се премести към средата на стаята, седна на масата за съвещания, разклати крак във въздуха. Дванайсет и четвърт.

Архивът е нещо, от което често има нужда. Тоест съществуват две вероятности — или копчето да е на ръка разстояние, за да може да се достигне без ставане от писалището; или пък, напротив, да е разположено непосредствено до входа за секретното помещение. Асагава вече огледа най-внимателно всичко на бюрото. Следователно е второто.

Стените, зад които може да се скрие тайното помещение са две. Външната стена и тая към приемната отпадат.

Часовникът удари един път.

— Прегледахте ли го? — посочи го титулярният съветник.

— Разбира се — Асагава изтри пот от челото си. — Разделил съм стаята на квадрати, внимавам да не пропусна нищо. Да, копчето не може да е по часовника, размишляваше Фандорин. Като влезе чистачът, ще тръгне да бърше прахта по него и ще закачи лоста. Или пък часовникарят, който го поддържа…

— Квадратите ми свършиха — съобщи с отпаднал глас инспекторът. — Какво да правим? Да опитам пак…

Един и четирийсет и две. Къде може да е това копче? Не е нито под тапетите, нито по цоклите. Няма го и в библиотеката. Асагава бе проверил и картините… Внезапно Ераст Петрович се вцепени.

— Чуйте, а портрета на императора пипахте ли?

— Какво говорите?! Това е невъзможно! — инспекторът чак потрепери от кощунственото предположение.

— Но нали някой бърше прахта от него?

— Това свещено задължение изпълнява единствено стопанинът на кабинета с цялото възможно почитание. В моя участък никой не би посмял да докосне августейшия портрет над моето бюро. Прахът от лика на негово величество се бърше сутрин, веднага след пристигането на работа. Това се прави със специална копринена кърпа, като императорът се поздравява с поклон.

— Ясно. Ей сега ще ви покажа как се отваря скривалището.

Титулярният съветник взе един стол, постави го до стената, качи се на него и уверено хвана портрета с ръце. Асагава изохка.

— Ето така — измърмори Ераст Петрович и завъртя рамката надясно. Не се случи нищо. — Добре, тогава значи така.

Завъртя я наляво — и пак нищо. Фандорин дръпна рамката към себе си. Бутна я нагоре, надолу. Накрая направо обърна императора е главата надолу. Инспекторът само тихо стенеше.

— По дяволите! Къде е грешката?

Ераст Петрович свали портрета, потропа по стената, тя отвърна с глух звук.

Ядосано закачи рамката обратно на пирона и императорът се залюля оскърбен.

Младежът се засрами. Не заради грешката, а заради снизходителната величавост, с която преди минутка бе проточил: „Яснооо.“ Лъчът на фенерчето се плъзна по тапетите, освети напречното рамо на разпятието.

Дишането на титулярния съветник спря.

— Ами кръста кой го бърше? Пак ли стопанинът на кабинета?

Фандорин скочи от стола, придърпа го по-близо до разпятието. Пак се качи отгоре.

— Естествено. Чистачът не би посмял. Той е наясно, че това е свещен за вашата религия предмет.

— Аха. Личи си…

Символът на християнската религия явно се радваше на по-малко почит от страна на интенданта, отколкото портретът на император Муцухито — по дървото се беше насъбрал тънък слой прах.

Ераст Петрович се опита да помръдне разпятието — не се получи. Като го освети, той видя, че кръстът не е окачен, нито е закован, а сякаш леко е потънал в стената. Странно! Значи за него е направено нещо като легло?

Дръпна го към себе си. Не сполучи. Тогава го натисна.

Разпятието с едва доловимо щракане потъна в тапетите, ръбовете му стърчаха на не повече от два сантиметра. След секунда се чу мелодично дрънчене и част от стената бързо се отмести, едва ли не отскочи настрани към библиотеката. Откри се тъмен правоъгълник с височина малко под човешки бой.

— Готово! Ето го! — извика Асагава и уплашено се обърна към вратата за приемната — дали не го е чул някой.

Докато Фандорин по навик погледна часовника — два без седем минути.

Инспекторът разчувстван, едва ли не със сълзи на очи, произнесе:

— Ах, какво щях да правя без вас! — приведе се и изчезна през отвора.

Вицеконсулът пък се заинтересува от устройството на скривалището — сега, в разрез, то се виждаше много добре: под слоя мазилка имаше дъбова дъска, подплатена с корк. Ето защо тропането по стените не откри кухината. Лостът освобождава мощни метални пружини, което обяснява и „скокливостта“ на вратата. Интересно дали се хлопва също така светкавично или трябва да се прилага усилие?

Задоволил любопитството си, Ераст Петрович последва партньора си.

Мястото, където Суга криеше своите тайни, представляваше тясна, но доста дълга, около десетина крачки стаичка, цялата стена на която бе заета от стелаж. На дървени рафтове лежаха канцеларски папки с различна дебелина. Асагава ги вземаше една след друга, възкликваше нещо на японски и ги връщаше обратно. Вицеконсулът също взе една, по-дебела на външен вид. На корицата имаше изрисувани няколко йероглифа. Първите два бяха лесни, Ераст Петрович ги разпозна: „Източна столица“, тоест Токио, но по-нататък нищо не му бе ясно.

— Какво пише тук?

— „Токийско губернаторство“ — хвърли бърз поглед Асагава. — Това нищо не е! Тук има министри, членове на Държавния съвет, дори — няма да повярвате! — членове на императорската фамилия! За тоя човек няма нищо свято!

Той надникна в една тъничка папка, сложена отделно, и изведнъж се олюля.

— Нейно величество! Как е посмял? Само за тая папка Суга заслужава смърт!

— И какво пише за императрицата? — надникна през рамото на японеца Фандорин.

Не видя нищо интересно, на листа пишеше нещо с все същите йероглифи, но инспекторът неучтиво отблъсна Ераст Петрович с лакът.

— Не съм го чел и на вас няма да позволя! Каква гнусотия!

Треперещите му пръсти накъсаха на малки парченца бележката и още няколко късчета хартия, които намери в папката.

— Слушайте, вече е два без две минути — посочи му часовника титулярният съветник. — Не сме дошли тук за това. Къде е папката със заговорниците?

Поради неграмотността си в областта на йероглифите Ераст Петрович нямаше какво да прави. Докато Асагава ровеше из рафтовете, вицеконсулът огледа навсякъде, като си светеше с фенерчето. Не откри нищо интересно. По всичко личеше, че вътре в скривалището няма лост за затваряне, отваряше се и се затваряше само отвън. На тавана имаше монтирани лампи на газ, изглежда от кабинета можеше да се запали осветлението, но от това нямаше нужда, стигаха им газеничето и фенерчето.

— Ето! — натърти инспекторът. — На папката пише „Окубо“. — Той бързо запрелиства хартийките. — Ето ги изчезналите ми донесения, и трите! А това е рапорт от началника на полицията на град Кагошима. Той докладва, че според агентурни сведения за Токио заминава майсторът на фехтовката Икемура Хьоске с двама от неговите ученици. Описание: четирийсет и пет годишен, отляво на врата на слепоочието има белези, лявата му ръка е изкривена. Прякорът му е Камиясури, Шкурка, понеже облича дръжката на меча си в шкурка — дясната му длан била по-твърда от желязо. Това е той, Сухоръкия! Чакайте, чакайте, тук има още… — Асагава измъкна един след друг три листа, изписани с туш със странен кафеникав цвят. — Това е клетва. Написана е с кръв. „Ние, долуподписаните, се заклеваме в честта си да не жалим живота си в името на високата цел — унищожението на подлия предател Окубо…“ Тук има три такива документа. На единия има шест подписа — това е шесторката убийци на министъра. На втория има три подписа, първият е на Икемура Хьоске. Това са нашите сацумци! На третия подписите са четири. Значи е имало още една група, която е останала неразкрита. Тук им пише имената, сега вече няма да е трудно да открием тия злодеи, преди да са направили още нещо… Победихме, Фандорин-сан! Суга е в ръцете ни! С тия клетви и с откраднатите донесения ще можем да го притиснем!

— Той бездруго си беше в ръцете ни — отбеляза хладнокръвно Ераст Петрович. — За тая мила архива смъртната присъда не му мърда, дори да не беше участвал в никакви заговори.

Асагава поклати глава:

— Да не мислите, че ще позволя всичката тая гнусотия да излезе наяве? Тук има толкова мръсотия, толкова семейни тайни! Ще се надигне вълна от самоубийства, разводи, скандали, позорни оставки. Не, ще стане дори нещо по-лошо! Новият министър ще прибере архива за собствено ползване, ще обяви, че го е унищожил, но ще запази най-пикантните неща за всеки случай.

— Тогава какво ще правим?

— Ще унищожим цялата тая отрова. Без да я четем.

— Това е б-благородно — призна Фандорин, който не би могъл да се наслади на японските тайни, дори и да имаше подобно желание. — А тия знаци какви са? Не приличат на йероглифи.

Той посочи лист хартия на самото дъно на папката. В средата му беше изобразено кръгче, в което се мъдреше някаква заврънкулка. От кръгчето тръгваха линии към други кръгчета, по-малки.

— Да, това не са йероглифи — вгледа се в листа инспекторът. — Във всеки случай не са японски йероглифи. Аз за пръв път виждам подобни писмена.

— Прилича ми на схема на заговор — предположи Фандорин. — При това шифрована. Интересно кой ли е отбелязан в централния кръг?

— Сигурно е Суга.

— Едва ли. Защо ще се обозначава с такива странни знаци, просто щеше да нарисува празно кръгче, и толкоз.

Те събраха глави над загадъчната схема. Асагава, който явно се беше надишал на прах, изведнъж кихна толкова силно, че таванът отекна с оглушително ехо.

— Да не сте луд! — смъмри го Фандорин. — По-тихо!

Японецът небрежно махна с ръка и отговори, без да снишава глас:

— Какво значение има? Вече можем да не се крием. Веднага щом унищожим ненужните документи, лично ще повикам дежурния и ще…

Той не успя да довърши.

Без каквото и да е предупреждение металната врата хлопна с вече познатия им метален звън. Стената потрепери леко и в стаичката се възцари тишина като в гробница.

Първата реакция на Ераст Петрович бе чисто нервна — да погледне часовника си. Показваше два часа и тринайсет минути.

Два и тринайсет

или два и петнайсет —

безразлично е.

Бележки

[1] Муцухито (1852–1912), наречен след смъртта си Мейджи-тенно е 122-рият император на Япония. Извършва т.нар. „реставрация Мейджи“ през 1868 година, с което полага началото на отварянето на страната към света. — Б.пр.