Борис Акунин
Диамантената колесница (44)

Лула от калуна

Той хвана подготвения предварително велосипед, смъкна го по стълбите, измина тичешком пътеката. На улицата се метна на седалката, натисна педалите. Ха проследете ме де!

За да обърка окончателно възможните съгледвачи, не сви надясно към Блъф, а наляво. Летеше с пълна скорост и хвърляше по някой поглед в огледалцето. Но зад гърба му по осветения крайбрежен булевард не се мярна нито една черна сянка. Може пък простичката му хитрост да беше успяла. Простите хитрости са най-сигурни.

Хитростта наистина беше детска. Пред прозореца вместо вицеконсула вече седеше Маса, нахлупил фуражката и с пура в устата. Ако извади късмет, няма скоро да забележат подмяната.

За по-сигурно Ераст Петрович, без да намалява темпото, направи голяма обиколка в Сетълмента и навлезе в Блъф от другата страна, през река Оокагава.

Каучуковите гуми с чудно свистене летяха през локвите, колелата вдигаха пръски и те жизнерадостно блестяха в светлината на уличните лампи. Фандорин се чувстваше като ястреб, летящ над нощните улици. Той вижда целта, тя е близо и нищо не е в състояние да попречи на тая стремителна атака. Дръж се, акунин!

Сирота го чакаше на уговореното място, на ъгъла на една пресечка.

— Гледах с бинокъла — докладва деловодителят. — Угасиха светлината преди трийсет и пет минути — навсякъде освен един прозорец на втория етаж. Слугите се прибраха в къщата, която се намира в дъното на градината. Преди петнайсет минути изгасна и последният прозорец. Тогава слязох от хълма.

— Проверихте ли терасата! Бях ви казвал, че той обича да гледа звездите.

— Какви звезди днес? Вали.

На Фандорин му допадна поведението на деловодителя. Спокойно, делово, без излишна възбуда. Твърде възможно е същинското призвание на Канджи Сирота е да върши нещо, изискващо хладнокръвие и любов към риска, а не да си протрива гащите по канцелариите.

Само да не се спихне, щом опре до същинските действия.

— Е, забъркахме кашата. Да ви е сладко — весело рече титулярният съветник, сочейки портата.

— След вас, моля — подхвана шегата Сирота.

Определено се държеше на ниво.

Ключалката и пантите бяха добре смазани, двамата се промъкнаха в двора, без да вдигат шум. Провървяло им беше и с времето: облачно, тъмно, дъждът заглушава всички останали звуци.

— Нали помните плана? — прошепна Фандорин, изкачвайки външните стъпала. — Влизаме в къщата. Вие чакате долу. Аз се качвам на…

— Помня всичко — със същия тих глас отвърна чудесният деловодител. — Не губете време.

Входната врата не се заключваше, с което стопанинът се гордееше много и което сега им свърши много добра работа. Фандорин безшумно изтърча по постланото с пътека стълбище до втория етаж. Спалнята се намираше в края на коридора, до вратата за терасата.

„А хубаво би било да се събуди“, помисли си изведнъж Ераст Петрович, докато натискаше дръжката с лявата ръка (в дясната стискаше оръжието). Тогава би могъл с пълно основание, а не само поради недостойна отмъстителност, да халоса мерзавеца с револвера по главата.

Фандорин се прокрадна до леглото, дори нарочно въздъхна, но Дон Цурумаки не се събуди. Той сладко спеше в пухената си постеля. На главата му вместо фес се белееше нощна шапка с еснафско пискюлче. Копринената завивка се надигаше и спадаше в такт с дишането на милионера. Сочните му устни се бяха отворили.

Под яката на пижамата проблясваше златна верижка.

„Ей сега със сигурност ще се събуди“, помисли си Ераст Петрович и посегна с клещите, като в същото време вдигна револвера над главата на спящия човек. Сърцето му биеше оглушително-победно като барабан.

Клещите щракнаха с метален звук, верижката се свлече по шията на Дон, който блажено измуча и се обърна на другата страна. Бодливата роза остана в дланта на Фандорин.

„Най-здраво спят не хората с чиста съвест, а тия, които изобщо нямат съвест“, рече си философски вицеконсулът.

Той слезе на долния етаж, махна с ръка към Сирота и му посочи кабинета библиотека, където преди време бе заварил на местопрестъплението княз Онокоджи, дано японският Бог да го прости.

Лъчът на фенерчето се плъзна по дръпнатите пердета, високите шкафове с вратички, секциите за книги. Ето тая, която им трябва.

— Светнете ми, ако обичате.

Той подаде фенерчето на деловодителя. Около две минути опипва гърбовете на книгите, дървото на лавиците. Чак когато натисна дебел том, озаглавен „Светото Писание“ (третият отляво на предпоследния рафт), нещо прещрака. Фандорин дръпна стелажа към себе си и той се завъртя на панти. Отзад в стената лъщеше метална вратичка.

— Към ключалката светнете, към ключалката — посочи нетърпеливо Ераст Петрович.

Бодливата розичка се врътна насам-натам и влезе в отвора като ръка в ръкавица. Преди да завърти ключа, титулярният съветник внимателно огледа стената, пода и цокъла за електрически проводници на сигнализация и действително напипа под тапета дебела твърда нишка. Би било най-малкото неприлично за втори път да пада в един и същи капан. Клещите отново влязоха в действие. Цък — и сигнализацията бе обезвредена.

— Сезам, отвори се — прошепна Ераст Петрович, за да ободри Сирота.

Лъчът на фенера нещо взе да потрепва, вероятно нервите на канцелариста вече не издържаха на напрежението.

— Моля? — зачуди се японецът. — Какво казахте?

Явно не беше чел арабски приказки.

Нещо звънна тихо, вратичката се отвори и Фандорин първо зажумя, а после полугласно изруга.

В желязната кутия ослепително блестяха на електрическата светлина златни кюлчета. Бяха много и приличаха на тухлен зид.

Обзе го безгранично разочарование. Дон не бе излъгал. Наистина пазеше злато в сейфа си. Колко глупаво, колко типично новобогаташки! Нима напразно бе предприел цялата тая операция?

Все още неспособен да повярва в толкова съкрушителен провал, той извади едно кюлче, надникна навътре, но и в следващия ред лъщеше все същият жълт метал.

— На местопрестъплението — отекна звучен и подигравателен глас отзад.

Титулярният съветник се обърна рязко. На вратата се очертаваше нисък набит силует, а в следващия момент полилеят в стаята пламна и силуетът придоби цвят, форма, облик.

Беше стопанинът на къщата, все така с глупавата нощна шапчица, с халат върху пижамата, но панталонът, който се виждаше под халата, изобщо не беше пижамен.

— Господин дипломатът обича злато? — кимна към кюлчето в ръката на Фандорин усмихнатият Цурумаки.

Лицето на милионера не беше никак сънено. И още нещо за отбелязване: беше обут не с чехли, а с прецизно завързани обувки.

Това е капан, изстина Ераст Петрович. Лежал е в леглото облечен и дори обут. Все пак е знаел, очаквал ме е!

Дон плесна с ръце и отвсякъде — иззад завесите, през вратите, дори от гардеробите плъпнаха хора, носеха еднакви черни куртки и черни памучни панталони. Слугите! А Сирота беше казал, че всички са си тръгнали!

Слугите бяха не по-малко от дузина. Единия от тях — кривокрак, с дълги като на маймуна ръце — Фандорин бе виждал и преди, той май изпълняваше ролята на иконом или управител.

— Какъв позор за Руската империя — зацъка с език Цурумаки. — Вицеконсул краде злато от хорските сейфове. Камада, джу-о торе.

Японската фраза бе адресирана към дългоръкия. Джу значеше „оръжие“, торе — „вземи“, Камада трябва да беше име. Титулярният съветник излезе от вцепенението си. Рязко вдигна ръка, насочи херщала в челото на домакина.

Камада веднага замръзна на място, останалите „черни куртки“ също.

— Нямам какво да губя — предупреди Ераст Петрович. — Заповядайте на хората си да излязат. Веднага, иначе…

Дон престана да се усмихва, той гледаше титулярния съветник с любопитство, опитваше се да отгатне дали блъфира, или наистина е способен да натисне спусъка.

— Не се съмнявайте, ще стрелям — увери го Фандорин. — Смъртта е за предпочитане пред позора. А щом ще се мре, по-приятно ще е да сме заедно. Вие сте толкова интересен екземпляр. Сирота, застанете от лявата ми страна, че закривате господин Цурумаки.

Деловодителят се подчини, но — вероятно от вълнение — застана не отляво, а отдясно.

— Отлично знаете, че не съм дошъл за злато — Дон помръдна и Ераст Петрович тутакси щракна с предпазителя за предупреждение. — Стойте мирен! А всички тия — вън!

Но в тоя миг се случи нещо неразбираемо. Дори невероятно.

Деловодителят Сирота, верният съратник на титулярния съветник, с гърлен крясък увисна на ръката на Фандорин. Револверът гръмна, куршумът изора дълбока бразда в дъбовия паркет.

— Какво правите? — кресна Ераст Петрович, докато се опитваше да се отърси от превъртелия японец, но Камада с два дълги скока преодоля разстоянието до вицеконсула, изви му ръцете зад гърба, а след него се втурнаха и останалите.

След секунда обезоръженият и безпомощен Фандорин стоеше залепен на стената, хванат за ръцете, краката и шията.

Но Ераст Петрович не гледаше към черните слуги — само към предателя, който вдигна от пода револвера и с поклон го подаде на Дон.

— Юда! — изхриптя титулярният съветник. — Страхливец! Предател!

Сирота попита домакина нещо на японски — май искаше разрешение да отговори. Цурумаки кимна.

Тогава изменникът обърна към Фандорин бледото си лице, приличащо на вкочанена маска. Но гласът му бе твърд, не трепереше:

— Не съм страхливец, нито подлец, още по-малко съм предателят Юда. Тъкмо наопаки, аз съм верен на своята страна. По-рано мислех, че човек може да служи на две страни, без да изгуби честта си. Но господин капитан Бухарцев ми отвори очите. Сега вече зная как Русия се отнася към Япония и какво можем да очакваме от руснаците.

Фандорин не издържа и отмести поглед. Той си спомни как Бухарцев ораторстваше относно „жълтата опасност“ и дори не намери за необходимо да сниши глас, а Сирота стоеше пред вратата…

— Това е политика — прекъсна го Ераст Петрович. — Тя може и да се променя. Но не може да предаваш тоя, който ти е гласувал доверие! Вие сте сътрудник на руското консулство!

— Вече не съм. Както ви е известно, подал съм молба за оставка и дори съм написал конкретно защо не желая повече да служа на Русия.

И това също бе истина.

— Нима е по-почтено да служите на тоя убиец? — кимна Фандорин към Дон, прилагайки последния си аргумент.

— Господи Цурумаки е искрен човек. Той действа за благото на моята Родина. Освен това той е силен човек. Ако върховната власт и законът вредят на интересите на отечеството, той сменя властите и поправя законите. Реших, че ще помагам на него. Не съм дебнал от никакви хълмове, отидох право при господин Цурумаки и му разказах вашия план. Вие можехте да причините щети на Япония и аз ви спрях.

С всяко изречение гласът на Сирота ставаше все по-уверен, очите му блестяха все по-ярко. Тоя нищо и никакъв деловодител бе успял да изпързаля хитроумния Фандорин и дори имаше нахалството да се гордее с това. Злобно желание поне донякъде да развали триумфа на тоя поборник на „искреността“ обхвана разгромения по всички фронтове (включително нравствения) Ераст Петрович.

— Аз пък си мислех, че обичате София Диогеновна. А вие предадохте и нея. Няма да я видите повече.

Изрече го и веднага се разкая. Това май беше недостойно.

Но Сирота не се смути.

— Тъкмо обратното. Днес направих на Соня предложение и то бе прието. Аз я предупредих, че ако се омъжи за мен, ще й се наложи да се превърне в японка. Тя отговори: „С теб ставам и папуаска“ — лицето на новопридобития враг на Русия се озари от щастлива усмивка. — Мъчно ми е, че се разделяме по тоя начин. Аз дълбоко ви уважавам. Но с вас няма да се случи нищо лошо, господин Цурумаки ми обеща. Нарочно сложихме в касата злато вместо документите, представляващи държавна тайна. Благодарение на това срещу вас няма да бъде повдигнато обвинение в шпионаж. А пък господин Цурумаки няма да ви съди за опита да го ограбите. Ще останете жив и дори няма да идете в затвора. Просто ще ви екстрадират от Япония. Не може да останете тук, вие сте прекалено активен човек и освен това сте озлобен поради гибелта на вашите приятели. — Той се обърна към Дон и се поклони в знак, че разговорът на руски е приключил.

Цурумаки додаде на английски:

— Сирота-сан е истински японец. Той е човек на честта, който знае, че дългът пред Родината е над всичко. Вървете си, приятелю. Няма нужда полицията да ви заварва тук.

Сирота се поклони ниско на новия си господар, кимна леко на Фандорин и излезе.

Но ръцете стискаха титулярния съветник все тъй здраво и това можеше да значи само едно.

— П-полицията, естествено, ще закъснее — рече на домакина Ераст Петрович. — Крадецът ще загине при опит да избяга или да окаже съпротива. Затова отпратихте наивния Сирота. Аз съм толкова активен човек, че обикновеното ми отпращане от Япония не върши работа, нали? Не можете да ме оставите жив.

Усмивката, с която Цурумаки изслуша думите му, беше изпълнена с весело недоумение, като че милионерът не бе очаквал да чуе от пленника толкова прозорлива и остроумна забележка.

Дон разгледа херщала и попита:

— Самозаряден ли е? Не виждам петле.

— Защото няма. Просто натискате спусъка и седемте куршума излитат един след друг. Тоест шестте, единият вече е изстрелян — отвърна Фандорин, вътрешно горд от своето хладнокръвие.

Цурумаки претегли револверчето в ръка и титулярният съветник се приготви: сега ще го заболи много силно, после болката ще се притъпи, а после ще мине съвсем.

Но херщалът полетя на пода. Ераст Петрович се учуди само в първия миг. После забеляза, че нещо издува джоба на Доновия халат. Естествено, странно би било грабителят да бъде застрелян със собствения му револвер.

Сякаш да потвърди неговата догадка, ръката на домакина се мушна във въпросния джоб. Нещата явно вървяха към развръзка.

Изведнъж Камада, който не отместваше поглед от титулярния съветник, трепна и обърна кокалесто, набраздено от груби бръчки лице към вратата.

Някъде оттам се чуха викове и трясък.

Полицията ли бе пристигнала? Но защо вдига толкова шум?

В стаята дотърча още един с черна куртка. Той се поклони на господаря и на Камада, забърбори нещо.

— Цурете кои^[1] — заповяда Цурумаки, без да вади ръка от джоба.

Слугата изтича навън и след половин минута в стаята вкараха Маса, раздърпан и хванат за двете ръце.

Като видя Фандорин, той се развика с отчаяние в гласа.

Разбираше му се само едно: „О-Юми-сан“.

— Какво казва? Какво казва? — дръпна се от ръцете на своите пазачи вицеконсулът.

Съдейки по лицето на домакина, известието го бе зашеметило. Той попита нещо Маса, получи отговор и изведнъж стана много съсредоточен. Не обръщаше внимание на повторните въпроси на Фандорин и само яростно ровеше с пръсти в черната си брада. Докато Маса все опитваше да се поклони на Ераст Петрович (което не беше никак лесно с извити отзад ръце) и само повтаряше:

— Моошивакеаримасен! Моошивакеаримасен!

— Ама какво приказва той през цялото време? — кресна от безсилна ярост титулярният съветник. — Какво значи това?

— Това значи „Няма прошка за мен!“ — изведнъж обърна поглед към него Цурумаки. — Вашият слуга разказва много интересни неща. Казва, че седял пред прозореца и пушил пура. Станало му задушно и открехнал малко. Нещо изсъскало, нещо го жилнало по врата и повече нищо не си спомня. Дошъл на себе си проснат на пода. От врата му стърчал някакъв шип. Втурнал се в съседната стая и видял, че О-Юми-сан била изчезнала. Леглото й било празно.

Ераст Петрович простена, а домакинът попита Маса още нещо. Като чу отговора, направи движение с брадичката и слугите му незабавно освободиха Фандориновия васал. Той пък бръкна в пазвата си и извади оттам нещо като дървена игличка.

— Какво е това? — попита Фандорин.

Дон мрачно разглеждаше шипа.

— Фукибари. Намазват тая гадост с отрова или нещо друго — временно парализиращо или приспиващо — и я изстрелват с духане от тръбичка. Любимо оръжие на нинджите. Уви, Фандорин-сан, вашата приятелка е отвлечена от „невидимите“.

Тъкмо в тоя миг на Ераст Петрович, който окончателно се бе подготвил за смъртта, му се отщя да умира. Ще речеш: какво те вълнува целият тоя свят? Когато ти остават няколко секунди живот, имат ли значение неразкритите главоблъсканици и дори похищението на любимата жена? Но толкова страшно му се доживя, че когато ръката на Дон в зловещия джоб се размърда, Фандорин стисна здраво зъби, за да не се примоли за отсрочка. Така или иначе няма да я получи, не бива да моли убиеца за нищо.

Вицеконсулът си наложи да гледа ръката, която бавно вадеше от джоба черния лъскав предмет и накрая го извади.

Беше лула от дървовидна калуна.

Като научих

„калуна“ на латински^[2],

минах на лула.