Борис Акунин
Диамантената колесница (25)

Зовът на любовта

„Не се поддавай, не се поддавай!“ — пращаше отчаяни сигнали до обезумялото сърце разумът. Но ръцете, без да го слушат, сами обгърнаха гъвкавото тяло на виновницата за изтерзаната душа на клетия вицеконсул.

О-Юми дръпна яката на ризата му и по пода се посипаха копчета. Задъхана от страст, тя покри с бързи целувки оголената му шия и нетърпеливо дръпна редингота от плещите му.

И тогава се случи онова, което би трябвало да наречем същинско тържество на разума над необузданата стихия на чувствата.

Титулярният съветник събра в юмрук цялата си воля (а той я имаше достатъчно), хвана О-Юми за китките и меко, но категорично, отстрани ръцете й.

Имаше две причини да го направи и двете бяха повече от сериозни.

Първата Ераст Петрович формулира набързо по следния начин: „Тя какво, за момченце ли ме има? Щом й скимне, изчезва, щом й скимне, свирва да ме повика?“ Макар и малко мъгляво, това бе важно съображение. В схватката на два свята, която се нарича „любов“, винаги има монарх и поданик, победител и победен. Тъкмо тоя ключов въпрос се решаваше в тоя момент. Фандорин не желаеше, пък и не умееше да бъде поданик и победен.

Втората причина нямаше нищо общо с любовната сфера. Тя миришеше на мистика, при това от най-тревожно естество.

— Как научихте, че сме се разбрали с Асагава да контактуваме с бележки? — строго попита Ераст Петрович, като се стараеше да различи в тъмнината израза на лицето й. — И то с такава бързина? Някой ни е следил? Или подслушвал? Каква роля играете в тая история?

Тя го гледаше от долу на горе, не помръдваше, не се опитваше да се освободи, но пръстите на младия мъж горяха от допира до нейната кожа. Той изведнъж си спомни определението от гимназиалния учебник по физика: „Електричеството, което съдържа едно тяло, придава на това тяло свойства, способни да привличат други тела.“

Фандорин тръсна глава и рече твърдо:

— Миналия път се изпарихте, без да ми обясните нищо. Но днес ще трябва да отговаряте на моите въпроси. Г-говорете!

И О-Юми заговори.

— Асагава? За кого говорите? — попита тя и рязко издърпа ръцете си от неговата хватка — електрическата верига се разкъса. — Смятали сте, че някой друг ви е изпратил бележката? И веднага сте дошли? Аз два безкрайни дни мисля за него, а той… Каква глупачка съм!

Той понечи да я задържи, но не успя. Тя се приведе, плъзна се под ръката му и изскочи в коридора. Вратата се затръшна пред носа на Ераст Петрович. Той сграбчи дръжката, но ключът вече се бе превъртял в ключалката.

— Почакайте! — извика, обзет от ужас, титулярният съветник. — Не си отивайте!

Настигни я, обясни й, извини се!

Но не, от коридора се дочу само сподавено ридание, после лек звук на отдалечаващи се крачки.

Неговият разум се сгърчи, свря се в най-далечното ъгълче на съзнанието. Душата на Фандорин бе завладяна единствено от чувства: страст, ужас, отчаяние. И най-силното от всички — усещането за безвъзвратна загуба. И то каква загуба! Сякаш е изгубил всичко на света и никой не му е крив, а сам си е виновен.

— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — заскърца със зъби клетият вицеконсул и с всичка сила удари с юмрук по касата на вратата.

Проклети полицейски навици! Безогледно смела жена, която живее със сърцето си, най-скъпоценната сред всички жени на земята сама се бе хвърлила в прегръдките му. Сигурно е рискувала много, за да го стори, може залогът да е бил самият й живот. А той да я подлага на разпити: „Шпионирате?“, „Подслушвате?“, „Каква е вашата роля?“

Боже, какъв ужас, какъв позор!

От гърдите на титулярния съветник се изтръгна стон. Олюлявайки се, той стигна до леглото (същото, на което можеше да бъде дарен с вечно блаженство!) и се стовари в него по лице.

Известно време Ераст Петрович лежа неподвижен, ако не се брои, че цялото му тяло се тресеше. Ако можеше да плаче, той сигурно би се разридал, но Фандорин веднъж завинаги бе изгубил способност за подобен род емоционално облекчение.

Отдавна, много отдавна не бе изпитвал такъв потрес — донякъде дори несъразмерен на случилото се. Сякаш душата, скована дълго време в ледени окови, изведнъж е започнала да оживява и от това се е пробудила болка, отворили са се стари рани.

„Какво е това? Какво се случва с мен?“ — повтаряше си той, но мислеше не за себе си — за нея.

Вцепененият му мозък започна постепенно да се възвръща към живот и в него се зароди друг въпрос, доста по-насъщен: „Какво да прави сега?“

Ераст Петрович рязко се изправи в леглото. Треморът отмина, сърцето му биеше бързо, но равномерно.

Как какво? Да я открие. Незабавно. И нека става, каквото ще става. В противен случай мозъкът му ще пламне, сърцето ще се пръсне, душата ще загине.

Титулярният съветник се втурна към вратата, опипа я набързо, подпря я с рамо. Здрава е, но май ще може да я изкърти. Само че ще се вдигне шум, прислугата ще дотърчи. Той си представи тлъстите букви на заглавието в утрешната „Джапан Газет“: „Russian vice-consul debauching in grand hotel“^[1].

Ераст Петрович надникна през прозореца. Беше високо, втори етаж, и в тъмнината не виждаше къде ще скочи. Може там да има камънаци или мотика, забравена от градинаря?

Но тия съображения не можеха да спрат обезумелия титулярен съветник. Той си рече, че такава е неговата днешна съдба — да скача през прозорците и да не вижда къде отива — увисна на ръце, разтвори пръсти.

Провървя му с приземяването, бе скочил в леха. Отърси изцапаните си колене, озърна се. Градината беше вътрешна, заобиколена отвсякъде с висока ограда. Но такава дреболия не бе в състояние да смути Фандорин. Той се засили, хвана се за горния край на оградата, изтегли се на ръце, яхна я. Понечи да скочи в уличката, но не успя, пешът на редингота му се бе закачил за пирон. Той го подръпна няколко пъти — без резултат. Язък за хубавото сукно и за парижката кройка.

— „Russian vice-consul stuck at top of fence“^[2] — промърмори Ераст Петрович.

Дръпна силно и рединготът изпращя.

Опа-ла!

Десетина крачки и Фандорин се озова на празния, но ярко осветен с улични лампи „Банд“.

Трябваше да отскочи до дома.

Да открие адреса на Булкокс — това първо. И да си намери превозно средство — това второ. Ако тръгне пеш, ще изгуби много време, а не може да вземе курума дори ако плюе на принципите си — при подобни обстоятелства няма нужда от свидетели.

Слава Богу, успя да избегне главното препятствие, наречено Маса: прозорецът на стайчето, където квартируваше досадният камердинер, бе тъмен. Спи разбойникът му.

Вицеконсулът на пръсти влезе в антрето, вслуша се.

Не, Маса не спеше. Откъм стаичката му се носеха някакви странни звуци, приличащи ту на хълцане, ту на сподавен стон.

Разтревоженият Фандорин се промъкна до самата му врата. Тя представляваше плъзгащ се параван по японски маниер. Маса не уважаваше европейския уют и бе оборудвал жилището си по собствен вкус: постла пода със сламени рогозки, леглото и нощното шкафче изхвърли навън, а по стените закачи цветни картинки, изобразяващи свирепи разбойници и слоноподобни сумисти.

При по-внимателно изследване звуците, които долитаха през затворената врата, имаха съвсем недвусмислен характер, още повече на пода титулярният съветник откри два чифта сандали: едните по-големи, другите по-малки.

На вицеконсула му докривя още повече. Той въздъхна тежко и си рече за успокоение: „Добре де, поне няма да ми се лепне.“

На масичката в гостната намери полезна брошура, озаглавена „Alphabetical List of Yokohama Residents for the Year 1878“^[3]. Ераст Петрович драсна клечка кибрит и бързо откри адреса на „достопочтения А. Ф. С. Булкокс, старши съветник на императорското правителство“, Блъф, №129. Взе схема на Сетълмента. Номер 129 се намираше в края на луксозния район при хълма Хара. Ераст Петрович драсна нова клечка, прокара с молив пътя от консулството до местоназначението. Прошепна на глас, за да запомни:

— През моста Ятобаши, край митницата, после наляво по улица „Ятодзака“, отминавам квартал Хата-чо и оттам втората пресечка наляво…

Той си сложи широкополата шапка, с която се разхождаше вечер по палубата през време на дългото си плаване. Загърна се в черно наметало.

Много внимателно изнесе навън превозното средство — трициклета. Все пак в последния миг закачи дръжката на вратата с голямото колело. Звънецът предателски издрънча, но Фандорин вече бе извън досегаемост.

Той нахлузи шапката си до очите, метна се на седалката и натисна педалите.

В небето сияеше луната, кръгла и мазна като физиономията на любовния късметлия Маса.

На кея титулярният съветник срещна само две живи души: френски матрос, прегърнал японска уличница. Матросът зина, килнал шапката с пискюл на темето си, японката изпищя.

Имаше за какво. Насреща им от тъмнината излетя черна фигура с развята пелерина, прошумоля покрай тях с каучукови гуми и моментално се стопи в мрака.

 

 

Нощният Блъф с неговите готически камбанарийки, с подредените къщички и прецизно сресани морави изглеждаше като нереално, омагьосано градче, похитено по волята на някой вълшебник от старицата Европа и запратено накрай света.

Тук не се срещаха нито пийнали матроси, нито жени с осъдително поведение, всичко живо спеше и само мирният звън на градския часовник се носеше откъм кулата.

Титулярният съветник нахълта по най-неприличен начин в тоя викториански рай. Неговият великолепен „Royal Crescent“ подплаши глутницата улични кучета, които мирно дремеха на моста. В първия миг те се разквичаха и се разбягаха, но като видяха, че нощното чудовище не само не ги преследва, ами и бяга от тях, добиха кураж и се спуснаха да го догонят.

Нищо не можеше да направи. Ераст Петрович размаха ръце, дори срита едно от тях, но проклетите помияри не се отказваха — те препускаха подир вицеконсула и джафкаха все по-силно.

Той натисна педалите, което не беше леко, тъй като пътят тръгваше по нагорнище, но Фандорин имаше железни мускули и след някоя и друга минута псетата взеха да изостават.

Докато стигне номер 129, младежът бе плувал в пот. Но не усещаше умора, в момента не биха го уплашили никакви изпитания.

Достопочтеният патрон на най-скъпоценната жена на земята обитаваше двуетажна собствена къща от лицева червена тухла, построена съгласно каноните на славния джорджиански стил. Въпреки късния час, къщата не спеше, прозорците и на първия, и на втория етаж, бяха осветени.

Изучавайки местността, Фандорин с изненада забеляза, че вече е бил тук. По съседство се извисяваше висока ограда с ажурна порта, а зад нея белееше познатото палацо с колони — имението на Дон Цурумаки, където Ераст Петрович за пръв път бе срещнал О-Юми.

Владенията на Булкокс отстъпваха на съседа и по размери, и по величественост и това се оказа много удобно: за преодоляването на почти триметровата ограда на японския новобогаташ щеше да потрябва стълба, докато дървеното стоборче на англичанина можеше да се прескочи без усилия.

Ераст Петрович го прескочи, без да му мисли много. Но едва успял да направи няколко крачки, той видя как по моравата към него се носят три бързи сенки — това бяха огромни мастифи, чиито очи отразиха лунната светлина със зловещ зеленикав фосфор.

Наложи се спешно да отстъпи към оградата. Едва успя.

Докато седеше отгоре й със свити крака и гледаше как са се озъбили, титулярният съветник моментално измисли подходящо за тая сцена заглавие: „Haples lover chased by mastiffs“^[4].

Какъв позор, каква хлапащина — рече си вицеконсулът, но не се вразуми, а само прехапа устна, толкова го бе вбесило собственото му безсилие.

О-Юми е съвсем наблизо, зад един от тия прозорци, но какво да прави с проклетите кучета?

Титулярният съветник се отнасяше към кучешкото племе със симпатия и уважение, но сега без никакви сантименти би застрелял мръсните английски твари с верния си херщал. Ах, защо техническият прогрес още не бе стигнал до изобретяването на безшумен барут?

Мастифите не помръдваха от мястото си. Те гледаха нагоре и дращеха дъсчената ограда с големите си нокти. Тия аристократи не джафкаха, така бяха научени, но ръмжаха по най-кръвожаден начин.

Изведнъж откъм далечния край на улицата прозвуча хоров плебейски лай. Ераст Петрович се обърна и видя одевешните си познайници, бездомниците от моста Ятобаши. Проследили ли са ме? — помисли си той, но в следващия момент видя, че помиярите търчат по петите на бягащ човек.

Без да спира, човекът махна с ръка на една страна и се разнесе жално квичене. Махна в другата посока, някой отново изквича и глутницата заряза преследването.

Маса, беше верният Фандоринов васал Маса! В ръката му имаше дървена палка, към края на която бе закрепена още една такава. Фандорин знаеше вече, че това неугледно, но ефикасно оръжие се казва нунчаку и че Маса го владее прекрасно.

Камердинерът приближи тичешком и се поклони на господаря, възседнал оградата.

— Как ме намери? — попита Ераст Петрович и се опита да каже същото на японски — Доо… уаташи… сагасу?

Не напразно бе вземал уроци по японски — Маса го разбра! Той извади от пазвата си сгънато на четири листче, разгърна го. Ах, да, беше картата на Сетълмента, на която с молив бе отбелязан пътят от консулството до номер 129.

— Не съм на служба. Шитото — ийе. Върви си, върви — махна с ръка титулярният съветник. — Няма никаква опасност, разбираш ли? Кикен — ийе. Уакару!

— Уакаримас — поклони се слугата. — Мотирон уакаримас. О-Юми-сан.

От изненада Ераст Петрович се олюля и насмалко да се изтърси от оградата, при това в неправилната посока. Успя някак да закрепи равновесието. О, тия слуги, тия слуги! Отдавна е известно, че те знаят за господарите си много повече, отколкото господарите си мислят. Но как? Откъде?

— Откъде з-знаеш? Доо уакару?

Японецът събра дланите си с къси пръсти, притисна буза към тях, имитирайки спящ човек. Замърмори:

— О-Юми, О-Юми… Мирамоя…

„Мила моя?“ Нима е повтарял името й насън?

Титулярният съветник обори глава, съсипан от унижение. А Маса подскочи и надзърна през оградата. Като разбра причината за странната дислокация на вицеконсула, той завъртя глава наляво-надясно.

— Хай — рече той. — Шошо о-мати кудасаи.

Отиде до глутницата кучета, които мързеливо се караха за нещо край съседната ограда. Взе едно от тях в ръце, обърна го, помириса го и го захвърли. По същия начин постъпи и с второто. Но третото остана в ръцете му, той го взе под мишница и се върна при господаря си. Помиярите реагираха на произвола мълчаливо, явно уважаваха силата, само плененото куче издаваше жални звуци.

— За к-какво ти е притрябвало?

Маса се покатери на оградата на десетина метра от Фандорин, без да изпусне товара си.

Преметна крака навътре, скочи и се затича към портичката с все сила. Мастифите връхлетяха към дребосъка, готови да го разкъсат на парчета. Но чевръстият камердинер дръпна резето и пусна помиярчето на земята. То с квичене се втурна към улицата и се случи чудо: вместо да захапят натрапника, пазачите хукнаха подир кученцето.

То побягна отчаяно. Мастифите дружно, събрали глави, търчаха подире му.

Та това е разгонена женска, схвана изведнъж Фандорин. Брей, тоя Маса, ама че светъл ум!

Глутницата също потегли след страховитите кавалери, спазвайки дистанция. Пет секунди по-късно на улицата не бе останало нито едно четирикрако.

Маса излезе през портичката, и направи церемониален поклон, канейки с жест господаря си в двора. Ераст Петрович пусна пелерината в ръцете на слугата си, подаде му шапката и влезе — не през оградата, а по най-приличен начин през входа.

Отдалеч се носеше гръмкият лай и провлеченото виене на любвеобилното кучешко общество.

Забрави всичко,

тичай презглава — звучи

любовният зов.