Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмазная колесница, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Диамантената колесница

Превод: Владимир Райчев

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2006 г.

ISBN: 954–365–006–3

История

  1. — Добавяне

Науката джоджуцу

Преди да осъзнае какво се е случило, Ераст Петрович бързо приклекна, готов за безнадеждна битка с трите кръвожадни чудовища, но чудната решетка (не, порта!) скръцна с пружини и се затръшна.

От другата страна в железните пръти със засилка се вряза тежко тяло, чу се сърдито изквичаване и ръмжене. Три чифта свирепо бляскащи очи се вторачиха в недостъпната жертва.

— Not your day, folks[1] — провикна се към тях титулярният съветник, чиято английска реч се бе донякъде вулгаризирала от общуването със сержант Локстън.

Напълни гърдите си с въздух, изпусна го в опит да успокои сърцебиенето. Заозърта се — кой му беше отворил спасителната порта?

Наоколо нямаше жива душа.

На разстояние се белееше дворецът на новобогаташа Цурумаки, съвсем наблизо лъщеше обрасло в лилии езерце — неизразимо прекрасно на лунна светлина: с изкуствено островче, кукленски мостчета и набола четина от папур по бреговете. Оттам се носеше меланхолично квакане. В черната повърхност като сребърни нишки се отразяваха звездите.

Особено красив му се видя кацналият досами водата павилион с извити нагоре сякаш готови за полет краища на покрива. Над безтегловната куличка стърчеше неподвижен ветропоказател във вид на фантастична птица.

Смаяният Ераст Петрович тръгна, озъртайки се, по брега. Какви бяха тия чудеса? Та нали някой бе отворил, а после и затворил портата? Някой бе спасил среднощния търсач на приключения от неизбежна гибел?

И чак когато павилионът и езерцето останаха зад гърба му, Фандорин се сети да погледне към самия дворец.

Терасата на втория етаж на елегантната сграда, построена в стила на богаташките къщи по Шанз-Елизе, гледаше към езерцето и на тая тераса зад балюстрадата бе застанал някой, който махаше на неканения гост с ръка — някой с дълъг халат и с пискюлест фес на главата.

По тоя фес Ераст Петрович се досети, че беше лично стопанинът на имението. Като разбра, че най-сетне е забелязан, Дон Цурумаки направи гостоприемен жест: един вид, заповядайте.

Нямаше мърдане — не идеше да хукне да бяга. Титулярният съветник изруга наум, поклони се учтиво и се упъти към входа. Гъвкавият ум на Ераст Петрович заработи с надеждата да открие поне донякъде правдоподобно обяснение на скандалните действия.

— Добре дошли, млади помощнико на моя приятел Доронин! — избоботи отгоре плътният бас на стопанина. — Вратата е отворена. Влизайте и се качвайте, аз съм горе!

— Б-благодаря ви — тъжно откликна Фандорин.

Той прекоси полутъмния салон, където по време на Ергенския бал гърмеше оркестърът и многокракият канкан замяташе поли, и тръгна по стълбите нагоре, сякаш се качваше на ешафод.

Какво да прави? Да се покае? Да лъже? Ама какво да лъже… Руски вицеконсул търти да бяга от градината на британския агент. Ситуацията е напълно недвусмислена — един шпионин шпионира друг…

Но Фандорин още не бе оценил напълно мащабите на сполетялото го бедствие.

Когато излезе на каменната тераса, той видя прекрасно сервирана маса, на която имаше шунки, колбаси, плодове, бонбони и цяла батарея ликьори, в сребърните свещници стърчаха свещи, останали незапалени вероятно поради ярката луна. Масата — добре, но пред перилата се кипреше върху желязна тринога мощен телескоп и фунията му изобщо не гледаше към звездите, ами към къщата на Булкокс!

Видял ли ме е, или не? Тая мисъл накара Ераст Петрович да замръзне на място. Тоест грешка: какво точно е видял Цурумаки — само бягството му през градината или?…

— Защо спряхте? — тръгна насреща му Дон, пуфтейки с черна лула. — Дали не бихте искали да хапнем? Обожавам да хапвам сам нощем. Без вилици, без пръчици — просто с ръце. — Той показа лъщящи от мазнина и оцапани с шоколад пръсти. — Да де, свинщина, но кълна ви се, това е любимото ми време. Душата се наслаждава на звездите, тялото — на разни вкусотии. Вземете си яребичка, тая сутрин още е летяла над полята. А имам и стриди, съвсем пресни. Заповядайте.

Дебелакът приказваше толкова апетитно, че на Ераст Петрович му се дощяха и яребица, и стриди — той чак сега усети колко е гладен. Но първо трябваше да си изясни някои неща. Вицеконсулът реши да поеме инициативата, щом стопанинът тъй и тъй не бързаше да разпитва.

— Слушайте, за какво ви е тоя порта към съседната градина? — попита той, докато трескаво обмисляше как да премине към най-важното.

— Приятели сме с Алджърнън (това прозвуча „Арудзенон“), ходим си на гости без церемонии, по съседски. През градината е по-удобно, отколкото да се заобикаля по улицата.

„А и на твоя храненик му е по-сгодно да си продава услугите“ — помисли си вицеконсулът, но разбира се, не спомена княз Онокоджи. Фандорин си спомни, че Булкокс и неговата спътничка за разлика от останалите гости се появиха на Ергенския бал пеша, при това дойдоха не откъм улицата, а някъде отстрани. Значи бяха използвали същата портичка…

— Но… но как я отворихте? — отново подмина най-важното Ераст Петрович. Дон се оживи.

— Оо, тук при мен всичко е е-лек-три-фи-ци-ра-но. Аз съм голям поклонник на това чудесно изобретение! Ето, вижте.

Той хвана вицеконсула под ръка и едва ли не със сила го помъкна към пулта, монтиран до телескопа. Ераст Петрович видя цял сноп жици, които отиваха към пода и там хлътваха в покрит канал. На самия пулт в няколко редици стърчаха лостчета. Цурумаки щракна едното и дворецът оживя, от всички прозорци заструи жълто-бяла светлина. Щракна го пак и домът угасна.

— А ето я и вашата порта. През телескопа гледайте, през телескопа.

Фандорин се наведе към далекогледната тръба и видя съвсем близо, буквално на една ръка разстояние, прътите на решетката, а зад тях трите кучешки силуета. Пак проблеснаха зелените искри на изпъкналите им очи. Ама че търпеливи твари!

— Едно-две! — възкликна Дон и портата се разтвори рязко, сякаш бе жива. Единият от песовете скочи напред.

— Три-четири!

Портата се затвори със същата скорост, отхвърляйки мастифа към градината. Пада му се на кучия син.

Ераст Петрович се престори, че настройва фокуса, и леко мръдна окуляра нагоре. В кръгчето на зрителното поле възникна стената на къщата, водосточната тръба, прозорецът — всичко на една ръка разстояние.

— Стига сте зяпали натам! — нетърпеливо го дръпна за ръката любителят на електричеството. — Чакайте да видите какво ще ви покажа — ще се слисате! Още никой не го е виждал, пазя го за някой голям прием… Към езерцето, гледайте към езерцето!

Щрак! Над черното преливащо водно петно изгря изумрудено сияние — кукленото островче се обля в светлини, а над него грейна, само че не в зелено, а в розово — миниатюрна каменна пагода.

— Европейска наука! — очите на милионера блестяха възбудено. — Проводниците минават по дъното, облечени в специален телеграфен кабел. А стъклата в лампионите са цветни, това е целият фокус. Какво ще кажете?

— Поразително! — искрено се възхити Фандорин. — Вие сте същински изобретател.

— О, не, не съм изобретател. Откритията са ваша, гайджинска стихия. Японците не са изобретатели, нашата стихия е Редът, докато първооткривателите винаги са деца на Хаоса. Затова пък ние умеем много добре да намираме приложение на чуждите открития и в това не можете да се мерите с нас. Само време ни трябва, господин Фандорин: ще овладеем всички ваши фокуси, а после дори ще ви покажем колко несполучливо сте ги ползвали.

Дон се засмя, а титулярният съветник си рече наум: точно твоята стихия не изглежда да е Редът.

— Кхъ… Интересувате се от астрономия? — Фандорин се прокашля и кимна към телескопа.

Цурумаки отлично разбра скрития смисъл на въпроса. Смехът му стана гръмогласен, дебелите бузи се издуха още повече и превърнаха светещите от веселие очи в две тесни цепки.

— Да, и от астрономия също. Но понякога и на земята има толкова любопитни неща! — той фамилиарно тупна госта си по рамото и се сгъна надве от смях, давейки се с тютюнев дим.

Ераст Петрович почервеня като домат: да, Дон бе видял всичко, абсолютно всичко! Но какво можеше да каже?

— Браво, Фандорин-сан, браво! — триеше сълзи веселякът. — Дайте да ви стисна ръката!

Вицеконсулът стисна ръката му повече от вяло и мрачно се поинтересува:

— Какво ви радва толкова?

— Това, че старият Алджърнън е… как се казваше на английски… къкорд!

Ераст Петрович не можа веднага да схване, че става въпрос за cuckold[2], а когато разбра, рече подчертано сухо, за да върне разговора в руслото на приличието:

— Но нали казахте, че сте п-приятели.

— Приятели сме, разбира се. Доколкото някакво туземно царче може да бъде приятел на белия сахиб — по пълната физиономия на Дон се плъзна вече не весела, а откровено злорада усмивка. — Не знаете ли, скъпи ми Фандорин-сан, че едно от най-големите удоволствия е чувството на тайно превъзходство над оня, който смята себе си по-високопоставен от теб. Направихте ми чудесен подарък. Сега всеки път, когато гледам надутата физиономия на достопочтения Булкокс, аз ще си спомням вашия виртуозен скок от прозореца, летящите подире ви дрехи и вътрешно ще се заливам от смях. Приемете моята огромна благодарност.

Той отново протегна ръка, но тоя пък погнусеният вицеконсул скри своята зад гърба.

— Да не се разсърдихте? Недейте. Аз пък искам да ви предложа таен японско-руски съюз, насочен срещу британския империализъм — Дон намигна. — И ще ви предоставя отлична база за подриване на английското влияние. Виждате ли павилиончето край водата? Отлично, усамотено място. Ще ви дам ключ за главната порта, можете да влизате по всяко време на деня и на нощта. А на прекрасната госпожа О-Юми ще връча ключ за градинската врата. Чувствайте се като у дома си. Наслаждавайте се на любовта. Само с едно условие: да не гасите лампата и да не пускате щората от тая страна. Вместо наем… Ах, как ви святкат очите! Леле! Ама аз се шегувам, шегувам се!

Той отново избухна в смях, но Ераст Петрович възприе фриволните му шегички относно възвишената и фатална сила, съединила неговата съдба с тая на О-Юми, като недопустимо кощунство.

— Ще ви помоля никога повече да не споменавате въпросната д-дама и моите отношения с нея с тоя тон — поде той с яростен съскащ шепот.

— Влюбен! — прекъсна го кикотещият се Цурумаки. — Хлътнал до уши! О, нещастна жертва на джоджуцу!

Не беше възможно да се гневиш на човек, който се весели толкова добродушно.

— Какво общо има джуджуцу? — учуди се Ераст Петрович, решил, че става дума за японската борба, която той изучаваше под ръководството на своя камердинер.

— Не е джуджуцу, а джоджуцу! „Изкуството на любовната страст!“ Куртизанките от висш ранг го владеят до съвършенство. — Бонвиванът зарея в пространството замечтан поглед. — Веднъж и аз бях попаднал в мрежите на майсторка на джоджуцу. Не беше задълго, едва за месец и половина. Нейната любов ми струваше трийсет хиляди йени — всичко, с което разполагах тогава. После се наложи да започвам бизнеса си отначало, но не съжалявам — това е един от най-хубавите спомени в живота ми!

— Бъркате, драги — усмихна се снизходително Фандорин. — Вашето джуцу няма нищо общо. Не съм купувал любов.

— Тя не винаги се плаща с пари — Дон почеса брадата си, учудено вдигна гъсти вежди. — Твърдите, че О-Юми не прилага джоджуцу? Това би било странно. Хайде да проверим. Разбира се, аз не съм посветен във всички тънкости на тая сложна наука, но някои неща си спомням, изпитвал съм ги лично. Първата фаза се нарича „сойокадзе“. Как да го преведа по-добре… „Полъх на вятър“ май ще е сполучливо. Задачата е да приковеш вниманието на набелязания обект. За целта майсторката създава на мъжа възможност да се прояви в най-добрата си светлина. Знайно е, че мъжът обича над всичко ония, които според него трябва да му се възхищават. Ако мъжът се гордее със своята прозорливост, куртизанката ще подреди нещата така, че той да блесне пред нея с целия си ум. Ако е храбър, ще му даде възможност да се прояви като истински герой. Може дори да наеме мними разбойници, от които обектът да защити прекрасната непозната. Или пък да види, че лодката на хубавицата се обръща и тя пада във водата. Най-хитрите куртизанки дори рискуват да се осакатят, като се разберат с рикшата или кочияша. Представете си изгубила управление каляска, в която лети към гибел жално викаща жена. Как да не й се притечеш на помощ? В първия етап на джоджуцу е много важно обектът на първо място да се почувства като закрилник, а на второ, да му се внуши не жалост, а желание. За целта тя непременно, сякаш случайно, ще оголи за него най-съблазнителната част от тялото си: я рамо, я краче, я гръд — тук вече всяка си знае нейното.

Отначало Фандорин слушаше разказа му с насмешка, но щом чу за изгубилата управление каляска, трепна. Тутакси си каза: не, не може да бъде, това е съвпадение. „Ами разкъсаната рокля, ами мраморното рамо с алената драскотина?“ — подшушна му сатанинско гласче.

Глупости, тръсна глава титулярният съветник. Това е наистина смешно.

— А какво представлява втората фаза? — попита иронично той.

Цурумаки с апетит захапа голяма червена ябълка. Продължи с пълна уста:

— Тя се нарича „Двама на острова“. Това е много деликатен момент. Спазвайки все още дистанция, трябва да се покаже, че между обекта и куртизанката съществува някаква особена връзка, че ги съединяват невидимите нишки на съдбата. Тук всичко върши работа: майсторката изпраща на обекта шпиони, събира сведения за него, пък и мнозина от тия дами доста добре владеят нинсо — това е нещо от рода на вашата физиогномоника, но доста, доста по-изкусно.

Вицеконсулът изстина, а веселият разказвач хрупаше ябълка и неумолимо забиваше в клетото му сърце все нови и нови игли:

— Третият етап, ако не се лъжа, се нарича при тях „Мирис на праскова“. Обектът трябва да получи възможността да вдъхне аромата на плода, но самият плод засега е високо на клона и изобщо не се знае на кого ще се падне. Трябва да му се покаже, че вълнуващата го персона не е безплътен ангел, а жива и страстна жена, и че ще му се наложи да се бори за нея. На тоя етап непременно се явява съперник, и то много сериозен съперник.

Как мина в каляската на Булкокс покрай консулството с глава на рамото му! — спомни си Ераст Петрович. И дори не погледна към мен, макар че бях до прозореца…

О не, не, не!

Дон присви очи към луната.

— Какво следваше нататък? А, да, естествено. Фаза „Тайфун“. Веднага след отчаянието („Уви, тя никога няма да ми принадлежи!“) куртизанката без всякакво предупреждение урежда любовна среща. Умопобъркваща, с използване на всички тайни на креватното изкуство, но не прекалено дълга. Обектът трябва обилно да вкуси, но не и да се насити на сладостта. Следва фазата „Аяцури“. Раздяла, предизвикана от някакви непреодолими трудности. Подобна раздяла привързва мъжа по-силно от всякакви срещи и сякаш му отнема разума. Аяцури е начинът, по който кукловодът управлява марионетката. Ходили ли сте на представление на театъра „Бунраку“? Посетете го задължително, при вас в Европа не се срещат такива неща. Нашите кукли са досущ като живи и…

— Престанете! — извика Фандорин с усещането, че не би понесъл повече. — Млъкнете, за Бога!

Титулярният съветник се чувстваше много зле. Болеше го сърцето, болезнено пулсираха слепоочията му, коленете му трепереха.

Напълно разбит, Ераст Петрович обърса капките ледена пот от челото си и едва изговори:

— Сега виждам, че сте прав… И аз… аз съм ви благодарен. Ако не бяхте вие, щях наистина да изгубя разум… Всъщност аз и без това… Но не, няма повече да бъда кукла в нейните ръце!

— И съвсем напразно — не одобри решението му Цурумаки. — Тепърва ви очаква най-хубавата фаза — „Тетивата на лъка“. Във вашия случай това е двойно по-пикантно — усмихна се той. — „Лък“ на японски е „юми“.

— Знам — кимна Фандорин, гледайки настрани.

В главата на смазания вицеконсул постепенно се очертаваше план.

— Това е фазата на пълното щастие, когато душата и тялото са на върха на блаженството и звънтят от наслада като опъната тетива. И за да подчертае сладостта, опитната майсторка добавя и мъничко горчивина — вие никога не ще научите със сигурност…

— Вижте — прекъсна го Ераст Петрович и мрачно се взря в очите на човека, който го отърва от безумието, но за сметка на това разби сърцето му. — Стига толкова за това джоджуцу. То не ме интересува. Дайте ми ключа, ще се възползвам от него за един ден. И на нея… на нея също й дайте другия — за портата. Кажете й, че ще я чакам в павилиона след полунощ. Но нито дума за тоя наш разговор. Обещавате ли?

— Да не я заколите? — предпазливо попита Дон. — Тоест, общо взето, ми е безразлично, но не бих искал точно в моето имение… Пък и Алджърнън ще ми се обиди, а той не е човек, с когото бих искал да бъда скаран…

— Няма да й направя нищо. Ч-честна дума.

Пътят до вратата се стори на Фандорин мъчително дълъг, всяка крачка му костваше мъка.

„Значи, джоджуцу, така ли? — шепнеше си той. — Значи го наричате джоджуцу?“

Мнозина учат,

но колцина разбират

науката „страст“?

Бележки

[1] Не ви е ден, момчета (англ.). — Б.а.

[2] Рогоносец (англ.). — Б.а.