Борис Акунин
Диамантената колесница (32)

Проглеждане

Няколко минути попадналите в капана касоразбивачи се държаха по най-естествен и предсказуем начин — те тропаха с юмруци по монолитната преграда, опитваха се да напипат мястото, където тя приляга към стената, търсеха някакво копче или лост. После Фандорин остави партньора си да блъска и седна по турски на пода.

— Б-безполезно е — рече той с безизразен глас. — Тук няма лост.

— Но как се затвори вратата? Никой не е влизал в кабинета, щяхме да го чуем, аз бях пуснал резето!

Ераст Петрович поясни:

— Часовников механизъм. Настроен е да се задейства след д-двайсет минути. Чел съм за подобни врати. Монтират ги в големите банкови трезори и блиндирани скривалища — тоест на места, откъдето плячката не може да се изнесе бързо. Единствено стопанинът знае с колко време разполага, преди да се задейства пружината, а грабителят пада в капана. Успокойте се, Асагава. Няма да излезем оттук.

Инспекторът седна до него в самия ъгъл.

— Добре де — рече бодро той. — Ще изчакаме до сутринта, пък нека ни арестуват. Имаме какво да покажем на властите.

— Никой няма да ни арестува. На сутринта Суга ще дойде на работа, ще се ориентира по безредието в кабинета си, че са го посетили неканени гости. По стола под разпятието ще разбере, че в капана има плячка. И ще ни остави тук да си умрем от жажда. Да си призная, винаги ме е било страх от такава смърт.

Впрочем той изрече тия думи без особено чувство. Изглежда, отровените мозък и сърце бяха успели да повлияят и върху инстинкта за самосъхранение. Значи писано било да се мре от жажда, вяло си помисли Ераст Петрович. Какво значение има всъщност?

Фатализмът е нещо заразително. Асагава изгледа помръкващото пламъче в своята лампа и умислено рече:

— Не се бойте. Няма да има време да умрем от жажда. Ще се задушим. Дори преди да дойде Суга. Въздухът тук ще стигне за не повече от четири часа.

Известно време двамата седяха мълчаливо, всеки си мислеше своето. Ераст Петрович например бе посетен от странни мисли. Хрумна му изведнъж, че всичко това в действителност не се бе случвало. Събитията от последните десетина дни бяха прекалено невероятни, а самият той се бе държал по най-нелепия начин — пълни щуротии и бълнуване. Това или беше проточил се сън, или някакви посмъртни химери. В крайна сметка никой не знае какво се случва с душата на човека, когато тя се отделя от тялото. Ами ако в нея протичат някакви фантомни процеси, както става по време на сънищата? Не се бе случило нищо — нито преследването на безликия убиец, нито павилионът над нощното езеро. В действителност животът е свършил в мига, когато в лицето на безпомощния Ераст Петрович се бяха вторачили малките лъскави очички на сиво-кафявата мамуши. Или дори по-рано — когато бе влязъл в спалнята си и бе видял усмихнатото японско старче…

Глупости, рече си титулярният съветник и потръпна.

Трепна и Асагава, чиито мисли явно също бяха тръгнали в неправилна посока.

— Стига сме седели без работа — надигна се японецът. — Още не сме изпълнили дълга си.

— Какво можем да направим?

— Да изтръгнем жилото на Суга. Да унищожим архива.

Инспекторът взе от рафтовете няколко папки, занесе ги в своя ъгъл и започна да къса листовете на малки парченца.

— По-добре би било да ги изгорим, разбира се, но кислородът не достига — промърмори той със съжаление.

Титулярният съветник поседя още известно време, после се включи да помага. Вземаше папките, предаваше ги на Асагава, който методично вършеше разрушителната си работа. Хартията се късаше с характерен звук, купчината боклук на пода постепенно растеше.

Ставаше все по-задушно. По челото на вицеконсула избиха капчици пот.

— Не ми харесва да умирам от задушаване — каза той. — По-добре куршум в челото.

— Наистина ли? — замисли се Асагава. — Аз пък предпочитам да се задуша. Не е японско да се застреляш. Прекалено е шумно, пък и не успяваш да усетиш умирането…

— Очевидно тъкмо в това е фундаменталната разлика между европейската и японската к-култура… — поде дълбокомислено титулярният съветник, но на тая изключително интересна дискусия не бе писано да се състои.

Над главите им се разнесе тихо свистене и в газовите горелки на тавана се люшнаха синкави пламъчета. В тайната стаичка стана по-светло. Ераст Петрович се обърна, погледна нагоре и видя как горе до самия таван се отваря малко прозорче в стената. Дръпнато око се вторачи оттам в титулярния съветник. Дочу се сподавен смях и познат глас рече на английски:

— Ама че изненада. Очаквах да е кой ли не, но не и господин дипломатът. Известно ми бе, Фандорин-сан, че сте сръчен и предприемчив човек, но чак пък…

Суга! Ала как е научил?

Вицеконсулът мълчеше и само жадно поемаше въздуха, който проникваше в помещението през тесния отвор.

— Кой ви разказа за скривалището? — продължи интендантът на полицията, недочакал отговор. — За съществуването му освен мен знаеха само инженер Шмид, двама каменари и един дърводелец. Но и четиримата се удавиха… Не, наистина ме заинтригувахте.

Най-важното е да не поглеждам към ъгъла, където се е спотаил Асагава, рече си Ераст Петрович. Суга не го вижда и е сигурен, че съм сам вътре.

И пак мислено съжали, че не бе взел от Доронин няколко уроци по бато-джуцу, изкуството да вади оръжието. Сега можеше с мълниеносно движение да грабне херщала и да забие един куршум между очите на злодея. Благодарение на отвореното прозорче няма да се задушат, а на сутринта ще дойдат хора, ще освободят пленниците от капана.

— Ами вие? Вие как научихте, че съм тук? — попита Фандорин, за да отклони вниманието на интенданта, като същевременно премести ръце зад гърба си и се разкърши, все едно са му се схванали раменете. Пръстите му напипаха плоския кобур.

С периферното зрение мярна някакво движение в ъгъла, инспекторът май също вадеше оръжието си. Само че каква полза? Оттам не може да улучи прозорчето, а най-малкият подозрителен шум ще накара Суга да се скрие.

— Служебната квартира на началника на полицията се намира недалеч оттук. Включи се сигнализацията — с удоволствие, дори с гордост поясни Суга. — Може и да сме в Азия, но се стараем да следим новостите на прогреса. И тъй, аз задоволих вашето любопитство, задоволете и вие моето.

— На драго сърце — усмихна се вицеконсулът и стреля.

Гръмна от бедро, без да губи време да се цели, но интендантът демонстрира завидна реакция — прозорчето опустя и невероятният изстрел, който попадна точно в отвора, отиде нахалост.

Ушите на Ераст Петрович писнаха от грохота. Той се потупа с длан по главата, първо отляво, после отдясно. Писъкът поутихна и той пак чу гласа на Суга:

— … нещо от тоя род, затова бях нащрек. Ако се държите неучтиво и не отговаряте на въпросите ми, ще затворя веднага прозорчето и ще се върна след два-три дни да прибера трупа ви.

Асагава се надигна безшумно, притисна гръб о стелажа. Държеше револвера в готовност, но Суга вече нямаше да се излага на опасност, това беше ясно.

— Елате, елате — Ераст Петрович сложи пръст на устните си. — Приберете тленните ми останки. И да не забравите лепилото. Ще ви потрябват няколко години да слепите десетина хиляди п-парченца хартия — вашите скъпоценни досиета. Засега успях да накъсам съдържанието на седем папки, а тук има поне двеста.

Мълчание. Изглежда, интендантът се бе замислил.

Инспекторът показа с жестове: вдигнете ме да стигна до прозорчето. Фандорин сви рамене — не вярваше особено в това хрумване, но защо пък в крайна сметка да не опитат?

Вкопчи се в стелажа, дръпна го силно. Папките се посипаха с грохот по пода, а вицеконсулът се възползва от шума, грабна Асагава през кръста, изхвърли го нагоре и го притисна с корем о стената, за да му е по-леко да го държи. Японецът не се оказа много тежък, шейсетина килограма, пък Фандорин всяка сутрин вдигаше две четирийсеткилограмови чугунени гири по четирийсет пъти.

— Какво правите там? — извика Суга.

— Бутнах рафтовете. Почти без да искам! — и прошушна на инспектора. — Внимателно! Да не ви забележи.

След няколко секунди Асагава потупа партньора си по рамото да го пусне.

— Няма да стане — прошепна той, стъпил на пода. — Много е малко прозорчето. Или да гледаш, или да промушиш цевта. Едновременно не става.

— Фандорин! Ето моите условия — обяви интендантът. Той май бе застанал точно под прозорчето, тъй че Асагава бездруго не би могъл да го види. — Не приближавате повече рафтовете. Назовавате ми името на човека, който ви е разказал за архива. След това ще ви пусна. Естествено, предварително ще ви обискирам, за да не приберете нещо за спомен. И напускате Япония с първия параход. Ако, естествено, не държите да се преселите на Чуждестранното гробище в Йокохама.

— Лъже — прошепна инспекторът. — Няма да ви остави жив.

— Условията ми изглеждат честни! — провикна се Фандорин. — Ще ви назова името. Но нищо повече.

— Добре! Кой ви разказа за архива?

— Нинджа от клана Момоти!

Съдейки по възцарилото се мълчание, Суга бе потресен. Тоест бе повярвал.

— Как се свързахте с тях? — попита интендантът след половин минута пауза.

— Това няма да ви кажа. Разбрахме се само за името. Отваряйте!

Той дръпна, без да гледа, първата паднала му папка, извади отвътре няколко листа и започна да ги къса, вдигнал ръце към отвора.

— Добре! Уговорката си е уговорка. Хвърлете оръжието си тук!

Асагава кимна и се просна на пода до стената на мястото, където щеше да се отвори вратата. Фандорин се надигна и хвърли херщала през отдушника.

Прозорчето отново потъмня, в него отново се появи окото. Внимателно огледа Фандорин, който стоеше напрегнат, готов да отскочи към мъртвата зона, ако вместо око се бе появила цев.

— Събличайте се — нареди Суга. — Чисто гол. Сваляйте всичко.

— Това пък защо?

— За да съм сигурен, че не криете още някакво оръжие.

Фандорин видя как Асагава внимателно, с два пръста запъва петлето и бързо изрече:

— Да не вземете да стреляте. Докато се прицелите, ще успея да отскоча и уговорката ни пропада.

— Честна дума — обеща интендантът.

Той, разбира се, излъга, но думите на Фандорин не бяха адресирани до него, а до инспектора, който го разбра и направи жест: спокойно, няма да стрелям.

Титулярният съветник се събличаше бавно. Демонстрираше на окото всеки предмет от тоалета си, след което го пускаше на пода. Най-сетне остана по Адамов костюм.

— Изглеждате добре — одобри го Суга. — Само дето коремът ви е много хлътнал. Мъжът трябва да има по-пълна хара. Сега се обърнете с гръб и вдигнете ръце.

— За да стреляте в тила ми? Благодаря.

— Добре. Дрехите под мишница. Обувките в другата ръка. Когато отворя, излизайте бавно.

Хитроумната врата отскочи. Зейна големият отвор.

— Жив — само с устни промълви Ераст Петрович, докато минаваше покрай Асагава.

В кабинета грееше ярка, леко треперлива светлина. Суга стоеше, стъпил на същия стол, който вицеконсулът бе примъкнал до стената. В ръката на интенданта чернееше голям револвер (приличаше на шведски хагстрьом), Фандориновият херщал лежеше на бюрото.

„ГОЛ ВИЦЕКОНСУЛ ЗАСТРЕЛЯН В КАБИНЕТА НА ПОЛИЦЕЙСКИЯ НАЧАЛНИК“, мина през ума на дипломата.

Глупости, няма да стреля. Тук вече не е херметичното помещение, където стените гасят звука. Ще го чуят дежурните и ще дотърчат. Защо му е да рискува? Но разбира се, не възнамерява да го пусне и жив.

Фандорин изгледа за кратко интенданта и без да спира, се насочи към изхода.

— Къде тръгнахте? — учуди се Суга и скочи на пода. — Гол ли смятате да се движите из управлението? Облечете се. Пък и няма да ви пуснат навън сам. Аз ще ви изведа.

Началникът на полицията скри револвера, показа празните си длани. Един вид, държа си на думата.

Всъщност в намеренията на титулярния съветник не влизаше разходката из полицейските коридори, както го е майка родила. Смисълът на маневрата бе другаде — да отведе интенданта по-далеч от скривалището, а най-вече да го накара да се обърне с гръб натам.

И стана!

Суга гледаше как вицеконсулът навлича мефистофелската си премяна, а междувременно Асагава безшумно се измъкна от вратата и взе генерала на мушка.

„Как ли е решил тоя хитрец да ме убива? — гадаеше Ераст Петрович, докато нахлузваше една гуменка. — Нали по паркета не трябва да остане кръв.“

— Интересен човек сте вие, мистър Фандорин — боботеше Суга с добродушна усмивка под засуканите си мустаци. — Дори ми харесвате. Струва ми се, че имаме доста общи неща. И двамата обичаме да нарушаваме правилата. Знае ли човек, съдбата може някой път пак да ни срещне и не е задължително тогава да бъдем опоненти. Сега вероятно ще започне период на охлаждане на отношенията между Русия и Япония, но след петнайсетина-двайсет години всичко ще се промени. Ние ще станем велика сила, вашето правителство ще проумее, че не е възможно да ни манипулира и че трябва да бъдем приятели. И тогава…

Забаламосва ме, разбра Фандорин, който забеляза, че интендантът уж случайно скъсява разстоянието помежду им. Ръцете небрежно сгънати, дланите изнесени напред, сякаш за по-удобно жестикулиране.

Ето какво било. Убийство без кръв. С помощта на джуджуцу или някое друго джуцу.

Титулярният съветник спокойно се взря в лицето на противника и зае отбранителна позиция, както го беше учил Маса: изкара напред полусгънато коляно, изпъна ръце. В очите на Суга пробяга весела искрица.

— Приятно е човек да си има работа с вас — ухили се той и без повече да се крие, се приготви за схватка.

Лявата длан обърната нагоре, дясната ръка, свита в лакътя, се крие зад гърба, едното стъпало виси във въздуха — направо като танцуващият Шива. „Това пък джуцу откъде ми се стовари на главата?“, въздъхна вицеконсулът.

— Да видим колко струвате в двубой — измърка почти нежно полицейският генерал.

Но до двубой, слава Богу, не се стигна.

Асагава, издебнал удобния момент, с два скока преодоля разстоянието, което го отделяше от интенданта и го халоса по тила с дръжката на револвера. Чисто удоволствие беше да наблюдаваш виртуозните действия на потомствения йорики. Той не остави омекналото тяло да се свлече на земята — отмъкна го до креслото и го настани в него. С едно движение измъкна въжето, омотано на кръста, бързо завърза китките на Суга за облегалките, а глезените му за краката, набута в устата на арестувания мундщук — вече познатото на Фандорин хами. Не бяха минали и двайсет секунди, а злосторникът вече бе опакован по всички правила на японското полицейско изкуство.

Докато интендантът примигваше в опити да дойде на себе си, победителите се съвещаваха какво да правят по-нататък. Дали да извикат дежурния офицер, или да изчакат утрото, когато сградата се напълни с чиновници? Ами ако дежурният се окаже човек на Суга?

Мучене откъм креслото прекъсна дискусията. Генералът бе дошъл на себе си и клатеше глава, явно искаше да каже нещо.

— Не, няма да извадя това хами — рече Асагава. — По-добре да постъпим ето така. — Той завърза дясната ръка на пленника при лакътя, но освободи китката. Бутна под ръката на интенданта лист хартия, натопи в мастилницата перо: — Пишете.

Суга заскърца с перото, зарони черни капки по пода и с широк почерк написа нещо от горе на долу.

— „Оставете ме да умра“ — преведе инспекторът. — Как ли пък не! Подъл предател! Ще си понесеш целия позор и отсечената ти глава ще стърчи на кол.

Ераст Петрович бе настроен по-миролюбиво, макар и не много.

— Схемата — напомни той. — Да каже кой е отбелязан с главното кръгче и да си мре на воля колкото си иска. Щом е решил, ще свърши със себе си и в затвора, не можете да му попречите. Ще си строши главата в стената като Сухоръкия или ще си отхапе езика като Гърбавия.

Асагава изсумтя и без желание отиде да донесе схемата. Върна се, бутна загадъчния лист под носа на интенданта.

— Казваш кой е начело на заговора и ти позволявам да умреш. Още сега. Съгласен ли си?

След дълга, дълга пауза Суга кимна.

— Това схемата на заговора ли е?

Пауза. Кимане.

— Пиши имената.

И той написа. На английски: „Just one name.“

И изгледа Фандорин — уговорката оставаше същата, бяха се променили само ролите.

Усетил, че ако продължи с натиска, може да провали сделката, Ераст Петрович каза:

— Добре. Но тогава да е най-важното.

Интендантът затвори очи за няколко секунди — явно се подготвяше. За предателството или за смъртта? Най-вероятно и за едното, и за другото.

Решително стисна перото, потопи го в подложената мастилница и бавно заизписва буква по буква — тоя път не си служеше с йероглифи, нито с латиница, а с катакана, сричковата азбука, която Фандорин вече беше понаучил.

„Бу“, прочете той. После „ру“, „ко“, „ку“, „су“.

Бу-ру-ко-ку-су.

Булкокс!

Ама разбира се!

Всичко си дойде на мястото, сякаш перде му падна от очите.

Искаш да падне

перде от очите ти?

Наистина ли?