Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмазная колесница, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Диамантената колесница

Превод: Владимир Райчев

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2006 г.

ISBN: 954–365–006–3

История

  1. — Добавяне

Късче щастие

— Какво пък, заслужава си да се опита — каза Всеволод Виталиевич, присвил зачервените си очи. — Ако успеете да изобличите интенданта, това ще нанесе мощен удар по партията на войната. А вашето участие в разследването не само ще свали от нас подозренията за участие в убийството на Окубо, но и съществено ще покачи акциите на Русия в Япония.

Фандорин бе заварил консула по халат по време на сутрешния му чай. Рядката коса на Доронин бе притегната в мрежичка, от яката на ризата стърчеше жилестата му шия с изпъкнала адамова ябълка.

Обаяши-сан с поклон поднесе на госта чаша чай, но Ераст Петрович отказа с лъжата, че вече е пил. Нито му се ядеше, нито му се пиеше. Затова пък апатията бе изчезнала, сърцето биеше силно и равномерно. „Ловният инстинкт не е по-малко древен и могъщ от любовния“, рече си титулярният съветник и се зарадва на възстановения навик да анализира собствените си чувства.

— Няма да съобщаваме на господин посланика за новата ви идея — Доронин вдигна чашата си, изпънал кутрето, но не отпи. — Че той ще вземе да възложи задачата на капитан-лейтенант Бухарцев, който ще я провали по най-бързия начин.

Ераст Петрович сви рамене:

— Защо трябва да безпокоим негово п-превъзходителство за дреболии? Голяма работа, вицеконсулът защитава интересите на малолетна жертва на разврата. Та нали засега не става дума за нищо повече.

Тогава Всеволод Виталиевич произнесе много непредпазлива фраза.

— Знаете ли какво означава истински патриотизъм? — вдигна назидателно показалец и изрече: — Да работиш за благото на Родината, дори ако вървиш против волята на началството.

Титулярният съветник обмисли тая рискована максима. Кимна в знак на съгласие.

— Благодаря за тоя афоризъм, чувствам, че той ч-често ще ми върши работа в живота. Щом е тъй, май е по-добре да не ви разказвам нищо повече. Ще действам като истински патриот, тоест без одобрение от началството, по свое усмотрение. Пък ако нещо стане, сам ще нося отговорността. Засега да смятаме, че тоя разговор не се е състоял.

Доронин пламна, скочи прав, дръпна мрежичката от косата си и я захвърли.

— Що за долна роля ми отреждате, драги ми господине? Значи печалбата делим, а за загубите нямайте грижата? Аз съм руски дипломат, а не борсов спекулант!

Клетата Обаяши, уплашена от внезапния крясък, се вцепени с длани на лицето.

Ераст Петрович също стана от своя стол.

— Точно така — рече той сухо, обиден от обръщението „драги ми господине“. — Вие сте дипломат, консул на Руската империя и сте длъжен да мислите не за вашата роля, а за благото на отечеството.

Разговорът с Локстън мина много по-леко, без ненужни интелигентски терзания.

— Тоест, ако покровителите на негово жълтогъзо сиятелство ни притиснат, стоварвам всичко върху вас? — резюмира американецът. — Моята работа е чиста: постъпило е повикване от руското консулство, длъжен съм да изпълнявам. Нотите и протестите ги обира вашето ведомство, правилно ли ви разбрах, Ръсти?

— Съвсем правилно.

— Тогава играя — сержантът се ухили. — Падам си да тикнем в панделата един истински даймьо. Ще види той забавления с бели момичета. Пък ако свиете и сармите на онова копеле Суга, имате от мен каса истински бърбън по долар и деветдесет и девет бутилката. Я го гледай ти, маймуната, белите хора ще баламосва, а? Аз като идиот кисна с моите момчета да пазя блатото, а той в това време си играе мръсните игрички. Такива неща Уолтър Локстън не прощава на никого, най-малко на някакви пършиви теснооки туземци!

Титулярният съветник се смръщи от американския маниер на приказки за други раси и отново се върна на същината на въпроса:

— Очаквате сигнала. Щом Онокоджи се появи пак в „Девети номер“, съдържателят ще му пробута полякинята. Асагава незабавно ви уведомява. Вие по най-бързия начин се появявате в бардака и задържате извършителя на з-злодеянието на място. След това викате руския вицеконсул и началника на японската полиция.

Не се наложи дълго да чакат сгоден случай.

Още същата вечер в консулството се появи разсилен, който донесе официална записка от сержант Локстън: непълнолетна особа от женски пол, вероятна руска поданичка, бе станала жертва на разврат.

Ераст Петрович незабавно реагира на сигнала и тръгна към местопроизшествието, като за по-голяма официалност взе със себе си и деловодителя Сирота.

В кабинета на началника на общинската полиция руските представители станаха свидетели на твърде пикантна картинка. Пред хищно ухиления сержант бяха седнали двама: княз Онокоджи и крехко девойче — намацотено, но с плитки и с панделка. И двамата задържани бяха практически съвсем без дрехи. Очевидно Локстън бе откарал прелюбодейците до участъка във вида, в който ги бе задържал.

Облеклото на разярения даймьо се състоеше от две хавлиени кърпи (едната на ханша, другата метната на раменете) и копринени чорапи с ластични жартиери.

Предполагаемата руска поданичка доста небрежно се бе увила с чаршаф и за разлика от съучастника си не демонстрираше особено вълнение, ами разглеждаше всичко с будни очички, подсмърчаше, а като видя красивия вицеконсул, по скулестото й лице плъзна усмивка, тя преметна крак връз крак и игриво разлюля чехъл на върховете на пръстите. Крачетата на жертвата на разврата бяха тънки като на пиле.

— Този пък кой е? — развика се на английски Онокоджи. — Нали ви казах да повикате японските власти! Ще отговаряте! Дворцовият министър ми е братовчед!

— Господинът е представител на потърпевшата държава — провъзгласи тържествено Локстън. — Господин вицеконсул, ето, предавам това клето дете на вашето попечителство.

Фандорин хвърли гнуслив поглед на развратника и угрижено попита момичето на руски:

— Как се казваш?

То го позагледа палаво с гримираните си очи, захапа крайчеца на плитката и рече лигаво:

— Башя. Барбара Зайончек.

— На колко си години?

След кратък размисъл клетото дете отвърна:

— На двайсет.

И за да съсипе окончателно замисъла, два пъти разпери двете си длани.

— На двайсет ли казва, че е? — оживи се веднага князът. — Нали това я питахте?

Без да му обръща внимание, Ераст Петрович обясни бавно:

— Много жалко. Ако бяхте малолетна или поне непълнолетна, Руската империя в мое лице би могла да ви защити. Тогава бихте могли да разчитате на голяма к-компенсация. Знаете ли какво значи „компенсация“?

Башя явно разбираше смисъла на думата „компенсация“. Тя сбърчи чело, внимателно загледана в титулярния съветник. Ритна с крак да махне чехъла, почеса се по стъпалото и заяви, характерно гълтайки твърдото „л“:

— Изуъгах пана. На четиринайсет — помисли малко и додаде: — Ще стана скоро. Още съм на тринайсет.

Тоя път показа две разперени длани, а след това три пръста.

— She is thirteen[1] — преведе за Локстън вицеконсулът.

Князът изстена.

— Бих могъл да защитавам вашите интереси, дете мое, единствено ако притежавате руско поданство. И тъй — поданичка ли сте на Руската империя?

— Так — кимна Башя и за потвърждение се прекръсти с три пръста, макар и отляво надясно. — Проше пана, а компенсацията — тя коуко е?

— She is a Russian subject, we’ll take care of her[2] — каза Ераст Петрович на сержанта, а момичето успокои: — Ще останеш доволна.

Повече не се нуждаеше от нейното присъствие.

— Защо не сте оставили бедното дете да се облече? — обърна се с укор вицеконсулът към Локстън. — Горкичката е съвсем премръзнала. Господин Сирота ще има грижата за нейното настаняване.

Всъщност Башя изобщо не даваше вид да й е студено. Напротив, докато разглеждаше заинтересувалия я брюнет, тя сякаш случайно разтвори импровизираното си наметало и Фандорин запримигва: гръдта на непълнолетната Зайончек бе твърде развита за възрастта й. Макар че един дявол знае на колко години беше в действителност.

И тъй, Сирота отведе пострадалата. Ераст Петрович остана, за да присъства при съставянето на протокола. А малко по-късно се появи и японски представител, началникът на туземната полиция инспектор Асагава.

Князът се втурна към него, размахвайки ръце, и забърбори нещо на японски.

— Млък! — изрева Локстън. — Настоявам всички разговори да се водят на език, разбираем за потърпевшата страна.

Потърпевшата страна, тоест Фандорин, кимна мрачно.

— Човекът, който нарича себе си княз Онокоджи, предложи да ми уреди издигане по служба, ако потуля тая история — съобщи невъзмутимо Асагава.

Смазаният арестант огледа и тримата и очите му блеснаха, той сякаш започна да схваща, че не се е озовал в участъка случайно. Но изводът, който направи от този факт, бе погрешен.

— Добре де, добре — вдигна той ръце в знак на капитулация. — Виждам, че ме хванахте натясно. Ловко го уредихте. Само че ви очаква разочарование, джентълмени. Мислите си, че щом съм княз, съм червив с пари? Уви. Гол съм като храмова костенурка. Няма да намажете много от мен. Ще ви кажа как ще свърши цялата работа. Ще прекарам нощта във вашия дранголник, а на сутринта ще пристигне някой от министерството и ще ме прибере оттук. Ще останете с пръст в уста.

— Ами позорът? — попита Асагава. — Вие, потомъкът на древен и прославен род, се забъркахте в мръсен скандал. Покровителите може и да ви измъкнат оттук, но след това ще прекратят всякакви връзки с вас. Доброто общество ще ви избягва като чумав. Край на протекциите, край на развързаните роднински кесии.

Онокоджи присви очи. Това човече май не беше никак глупаво.

— Какво искате от мен? Виждам, че биете нанякъде. Говорете открито. Ако цената е честна, ще се разберем.

Асагава и Фандорин се спогледаха.

— Суга — рече тихо инспекторът. — Искаме Суга. Разкажете ни всичко, което знаете за неговата роля в убийството на министър Окубо, и ще ви пуснем.

Сякаш четка с бяла боя мина по лицето на княза — толкова бързо пребледня той.

— Не зная нищо за този случай… — едва изговори той.

— Преди седмица разказвахте на Алджърнън Булкокс каква награда очаква Суга за добре свършената работа — включи се в играта Фандорин. — Така че не отричайте, безполезно е.

Князът изгледа вицеконсула с ужас, явно не бе очаквал атака от тая посока.

— Ама откъде?… Беше на четири очи! — Онокоджи объркано запримигва.

Ераст Петрович бе сигурен, че гърчавият бонвиван ще се стресне. Но се стресна самият титулярен съветник.

— Аха! — възкликна арестантът. — Била е неговата държанка, нали? Тя шпионира за руснаците, нали? Ами да, разбира се! В къщата нямаше слуги, беше само тя!

— Каква държанка? За кого приказвате? — припряно (май прекалено припряно) попита Фандорин. Сърцето му се сви. Само това оставаше — да докара беля на О-Юми! — Недейте д-дрънка близо до отворен прозорец, където могат да ви чуят.

Нямаше как да се разбере дали тая реплика успя да отклони Онокоджи от опасните му подозрения. Но князът не се впусна в откровения.

— Нищо няма да ви кажа — тросна се той мрачно. — Позорът си е позор, обаче животът ми е мил… Вашият агент се е объркал. Не знам нищо подобно за интендант Суга.

Дотук беше. Не му подействаха заплахите за скандал. Онокоджи само повтаряше, че настоява токийската полиция незабавно да бъде информирана за арестуването на представителя на висшата аристокрация, племенника на четирима генерали, братовчеда на двама министри, съученика на две императорски височества и тъй нататък, и тъй нататък.

— Япония не ще допусне да държат княз Онокоджи в чужди зандани — заяви той накрая.

„Така ли е?“ — попита с поглед инспектора Фандорин. Оня кимна.

„Какво ще правим в такъв случай?“

— Сержант, вие сигурно имате много работа по преписки, отчетност и всякаква документация, нали? — попита Асагава.

— Ами не, не особено — учуди се Локстън.

— Не, направо не е за вярване — наблегна инспекторът. — Та вие отговаряте за целия Сетълмент. Тук живеят граждани на петнайсет държави, толкова кораби има в пристанището, пък вие имате само две ръце, за кое по-напред?

— Което е вярно, вярно си е — призна сержантът, който се опитваше да разбере накъде бие японецът.

— Известно ми е, че по закон сте длъжен до двайсет и четири часа да съобщите за ареста на японски поданик, но може и да не успеете в тоя срок.

— Може. Може да отидат два-три дни. Да не станат и четири — включи се в играта американецът.

— Значи след около четири дни ще получа от вас официално известие. А и аз имам страшно много работа. Недостатъчен щат, едва се справям. Може да минат още два-три дни, докато докладвам в департамента…

Онокоджи се вслушваше в разговора им с нарастващо безпокойство.

— Ама почакайте, инспекторе! — изписка той. — Вие така и така вече сте тук! Знаете, че съм арестуван от чужденци!

— Е, и какво, като го знам? Трябва да бъда уведомен за случилото се официално съгласно предписанията по процедурата — назидателно вдигна пръст Асагава.

Титулярният съветник изобщо не проумяваше какво означава тая странна маневра, но забеляза особени тикове по лицето на задържания.

— Ей, дежурният! — провикна се сержантът. — Заключете го в килията. И пратете някого до бардака да му прибере дрехите.

— Какво печелим от това протакане? — попита полугласно Фандорин, след като отведоха княза.

Асагава само се усмихна и не отговори.

 

 

Беше нощ. Ераст Петрович пак не спеше. Безсънието не го мъчеше — просто сънят сякаш бе престанал да съществува, бе отпаднала необходимостта от него. А може би обяснението беше, че титулярният съветник не просто лежеше в постелята — той се вслушваше. Беше оставил отворено към коридора и на няколко пъти му се стори, че стъпалата скърцат от нечии леки крачки, че някой стои там отвън в тъмнината и се колебае дали да потропа. Веднъж той не издържа, стана, отиде бързо до външната врата и рязко я отвори. Естествено, нямаше никого.

Когато най-сетне наистина се чу тропане, то бе отривисто и силно. О-Юми не можеше да тропа по тоя начин, затова сърцето на Фандорин не трепна. Той седна в леглото и започна да се обува, а Маса вече водеше към спалнята нощния гостенин.

Оказа се един от констеблите на общинската полиция. Сержантът молеше вицеконсула спешно да дойде в участъка.

Фандорин крачеше бързо по тъмния „Банд“, потрепвайки с бастуна. Зад него пристъпваше прозяващият се Маса. Безсмислено беше да се разправя с него.

Слугата не влезе в полицията, седна отвън на стъпалата, обори подстриганата си глава, задряма.

— Жълтурът нещо се гърчи — информира вицеконсула Локстън. — Крещи, блъска си главата в стената. Да няма епилепсия? Наредих да го вържат, да не се издъним нещо. Изпратих да повикат вас, Асагава и доктор Туигс. Докторът вече е тук, инспектора засега го няма.

След малко се появи и Асагава. Той изслуша сержанта и никак не се учуди.

— Толкова бързо? — попита и не навлезе в обяснения.

Странното спокойствие на инспектора, пък и цялата му маневра намериха своето обяснение, когато в стаята влезе доктор Туигс.

— Добър вечер, джентълмени — поздрави той титулярния съветник и инспектора. — Това не е епилепсия. Най-обикновени абстинентни гърчове. Тоя човек е закоравял морфинист. Вените на ръцете му са целите надупчени. Естествено, поведението му е следствие и на истерия, и на слабохарактерност, но в общи линии човек, стигнал до тоя стадий, не може да издържи без поредната си доза повече от дванайсет часа.

— Нали ви бях казал, Фандорин-сан, че князът е жертва на всички съществуващи пороци — отбеляза Асагава. — Сега вече ще пропее. Да вървим.

Килията представляваше ъгъл в коридора, заграден с дебела желязна решетка. Вътре на дървен нар седеше с вързани ръце и крака Онокоджи, който се тресеше като от студ, зъбите му тракаха.

— Докторе, направете ми инжекция! — развика се той. — Умирам! Много ми е зле!

Туигс въпросително погледна към останалите.

Локстън невъзмутимо дъвчеше пурата си. Асагава разглеждаше страдалеца с явно задоволство. Само на вицеконсула му беше терсене.

— Няма страшно — рече сержантът. — След седмица ще излезете и ще се инжектирате колкото искате.

Князът нададе вой и се сгъна надве.

— Това е изтезание — полугласно каза Фандорин. — Не знам за вас, господа, но аз не искам показания, получени по такъв начин.

Инспекторът сви рамене.

— Да не би да го изтезаваме? Той се изтезава сам. Не знам как е при вас в чужбина, но при нас в японските затвори на затворниците не се полагат наркотици. Може би общинската полиция действа по други правила? Държите ли тук морфин за облекчаване страданията на арестувани морфинисти?

— Откъде-накъде? — Локстън възхитен поклати глава. — Брей, Гоу, вие сте били страхотен. Човек има какво да научи от вас.

Тоя път Гоемон Асагава не протестира срещу американската фамилиарност, а само се усмихна поласкан.

— Та това е истинско откритие! — все по-силен възторг обземаше сержанта. — Какви перспективи само се откриват пред полицията! Какво да правим, ако престъпникът мълчи, не желае да издава своите съучастници? Навремето са ги закачали на куки, горили са ги с нажежено желязо и други такива неща. Но това, първо, е нецивилизовано. А второ, срещат се и такива костеливи орехи, които и с мъчения не можеш да ги пречупиш. А така — гледай колко лесно става. Хем културно, според науката! Приучваш инатлията на морфин и после — хоп! — му го спираш. Ще си разкаже всичко като нищо! Хей, Гоу, ще взема да напиша статия по тоя въпрос за „Полицейски вестник“. Естествено, ще спомена и вас. Само че идеята си е моя. Вие случайно стигнахте дотам, а метода го изобретих аз. Нали няма да го оспорите? — притесни се Локстън.

— Няма, Уолтър, няма. Можете хич да не ме споменавате — инспекторът застана пред решетката, огледа хълцащия княз. — Докторе, имате ли във вашата чанта ампула морфин и спринцовка?

— Разбира се.

Онокоджи се разгъна и умолително погледна Асагава.

— Е, ваше сиятелство, ще разговаряме ли? — приятелски го попита инспекторът.

Арестантът кимна, облиза пресъхналите си лилави устни.

Ераст Петрович се мръщеше, но мълчеше — в момента командваше японският инспектор.

— Благодаря, докторе — каза Асагава. — Заредете спринцовката и ми я дайте. И можете да вървите да си почивате.

На Туигс явно не му се тръгваше. Той любопитно оглеждаше вързания човек, бавно ровеше в чантата си, не бързаше да отреже ампулата, дълго разглежда спринцовката.

Никой не смяташе да посвещава лекаря в тайните на задкулисната политика, то се случи от само себе си.

— Хайде де, по-бързо! — развика се князът. — За Бога! Защо се бавите? Една малка инжекция и ще ви разкажа за Суга всичко, което знам!

Туигс тутакси наостри уши.

— За кого? За Суга ли? Интенданта на полицията? Какво е направил?

Нямаше как, наложи се да обясняват. Така групата, разследвала странната смърт на капитан Благолепов, отново се събра в пълен състав. Само че положението им вече беше друго — не бяха официални дознатели, а по-скоро заговорници.

 

 

След като развързаха арестанта и му направиха инжекция, той почти веднага възвърна розовия цвят на лицето си, започна да се усмихва, стана безцеремонен и разговорлив. Говореше много, но съществените неща, които разказа, бяха малко.

По думите на Онокоджи новоназначеният интендант на полицията бе взел участие в заговора срещу великия реформатор поради обида — бил оскърбен, че трябва да се подчинява на някакво жалко аристократче с дебели връзки. Бидейки човек умен и хитър, Суга изградил интригата по такъв начин, че да постигне едновременно две цели: да отмъсти на министъра, който не беше го оценил достойно, и да стовари отговорността върху непосредствения си началник, за да заеме мястото му. С всичко това се справил отлично. Хората, естествено, приказват какво ли не, но мъртвият лъв престава да бъде цар на животните и се превръща в най-обикновена мърша, затова покойният Окубо не интересува вече никого. Във висшите сфери са задухали нови ветрове, любимците на убития министър освобождават местата си за протежетата на противоположната партия.

— Участието на Суга в заговора слух ли е, или е д-достоверен факт? — попита Фандорин, разочарован от това лекомислено бърборене.

Князът сви рамене.

— Доказателства няма, разбира се, но моите сведения обикновено са точни, инак досега отдавна да съм умрял от глад. Оня скъперник Цурумаки, който дължи всичко в тоя живот на нашето семейство, ми плаща толкова мизерна издръжка, че едва стига за няколко прилични ризи.

Пет хиляди йени месечно, спомни си Фандорин. Двайсет вицеконсулски заплати.

— А кой ръководи заговора? От кого Суга е получил за награда имението Такарадзака?

— Сацумските самураи създадоха цяла организация, чиито членове се бяха заклели да унищожат „предателя“ Окубо. Тия хора се подготвяха за дълъг лов, събраха се толкова пари, че биха стигнали за цяла дузина имения.

По-нататъшният разпит не донесе нищо ново. Онокоджи повтаряше едни и същи неща, през цялото време се отклоняваше към светските клюки и окончателно обърка следователите.

В крайна сметка те проумяха, че повече няма да научат нищо полезно, оттеглиха се настрана и се опитаха да изградят план за по-нататъшни действия.

— Не разполагаме с нищо освен сигурността, че Суга е виновен, и някои детайли, които обаче не са подкрепени с доказателства — кисело изрече Ераст Петрович, който вече не се съмняваше, че напразно е забъркал цялата тая каша.

Хитроумната и съмнителна от нравствена гледна точка операция не даде почти нищо.

Асагава също бе мрачен, но не губеше решимост.

— И все пак не можем да отстъпваме. Суга трябва да си плати за злодеянията.

— Ами ако постъпим по следния начин? — предложи Локстън. — Интендантът получава анонимно писмо, в което се казва: „Мислиш се за най-хитрия, обаче си вътре с двата крака. Разполагам с някои неща за теб. Хич не ми пука за Окубо, там му е мястото, но на мен адски ми трябват пари. Ела еди-кога си еди-къде си, за да направим размяната: аз ти предавам уликата, а ти на мен — десет хилядарки, да речем.“ За достоверност ще разкажем в писмото някои подробности: и за откраднатите рапорти, и за мундщука, и за имението. Суга непременно ще се панира и ще иска да види какъв е тоя изнудван и с какво разполага. Ако не изпрати на уреченото място полицейски отряд, а се яви лично, ще се издаде с все парцалите. Как ви се струва планът? — сержантът горделиво погледна другарите си. — Бива ли си го?

Титулярният съветник го огорчи.

— Не го бива. За нищо не става. Суга няма да дойде. Да не е глупак?

Локстън не се предаваше:

— Полицаи ли ще прати? Надали. Няма да рискува. Ами ако изнудвачът действително разполага с улики?

— И п-полицаи няма да има. Ще цъфнат поредните сацумци и ще ни попилеят.

— М-да, твърде вероятно — призна докторът.

Инспекторът не каза нищо, само се намръщи още повече.

Участниците в съвещанието се смълчаха.

— Ей! Какво си шушнете там? — провикна се застаналият до решетката Онокоджи. — Не се сещате как да притиснете Суга ли? Ще ви кажа! А вие ще ме пуснете да си ходя. Става ли?

Четиримата едновременно се обърнаха към арестанта. Едновременно се приближиха към килията. Князът протегна ръка през металните пръти.

— Една резервна ампула. И спринцовка. Като аванс.

— Дайте му — разпореди Асагава. — Ако дрънка глупости, ще я приберем.

Наслаждавайки се на момента, светският лъв малко поизмъчи публиката. Той избръска няколко прашинки от поизмачканите си дрехи, оправи си маншета. Внимателно прибра ампулата в джоба на жилетката, като преди това я целуна и прошепна: „О, мое късче щастие!“ Усмихна се победоносно.

— Ах, как не ме ценят! — възкликна той. — И колко мизерно ми плащат! А щом се случи нещо, веднага идват при мен: „Разкажете, разузнайте, научете.“ Онокоджи знае всичко за всички. Помнете ми думата, джентълмени. През следващото столетие, което едва ли ще доживея заради крехкия си организъм, осведомеността ще бъде най-скъпата стока. По-скъпа от златото, от диамантите, дори от морфина!

— Стига дрънканици! — ревна сержантът. — Че ще ти прибера ампулата!

— Вижте как разговарят тия червенокоси с потомък на древна японска фамилия — оплака се князът на Асагава, но оня го сграбчи за реверите и наркоманът спря да се прави на ударен. — Господин Суга е голям педант. Истински поет на бюрократичното изкуство. В това се крие тайната на неговото могъщество. През годините служба в полицейското ведомство той е събрал секретна архива от стотици папки.

— Никога не бях чувал подобно нещо — поклати глава инспекторът.

— Естествено. Нито пък аз. Докато един ден Суга ме извика в кабинета си и ми показа туй-онуй. Ах, аз съм човек с фантазия, живея като пеперуда. Не е трудно да ме сграбчат с груби пръсти за крилцата. Не сте първите, които го правят, господа… — князът тъжно въздъхна. — Та тогава, по време на тоя твърде неприятен за мен разговор, Суга се похвали, че разполага с ключета от тоя род за мнозина най-влиятелни персони. О, господин интендантът отлично разбира какво велико бъдеще има осведомеността!

— Какво поиска той от вас? — попита Фандорин.

— Същото, което и вие. Сведения за един човек. И ги получи. Нали разбирате, съдържанието на моята папка е такова, че не посмях да упорствам.

— Малолетни момиченца? — изсумтя сержантът.

— Де да беше това… Впрочем няма нужда да знаете. За вас е по-важно, че аз дадох на Суга исканото от него, но не пожелах повече да бъда марионетка в неговите ръце. Обърнах се към майсторите на тайните дела — естествено, не лично, а чрез посредник.

— Майстори на тайните дела? — възкликна Туигс. — Шиноби ли имате предвид?

Докторът и вицеконсулът се спогледаха. Нима?

— Да, точно тях — отвърна Онокоджи ни лук ял, ни на лук мирисал и се прозя, закривайки уста с изящна ръчица.

— Добрите мили нинджи.

— З-значи… Значи те съществуват?

Вицеконсулът сякаш видя пред очите си зиналата уста на змията и алената маска на човека без лице. Тръпки го побиха.

Лекарят недоверчиво поклати глава.

— Ако все още имаше нинджи, щеше да се знае.

— Който се интересува, знае — сви рамене князът. — Хората, които упражняват тоя занаят, не публикуват реклами по вестниците. Нашият род от триста години ползва услугите на клана Момоти.

— Същите Момоти? Потомците на великия Момоти Тамба, който застрелял с лък вълшебницата, престорила се на луна?!! — гласът на доктора затрепери.

— Аха. Същите.

— Значи през хиляда петстотин осемдесет и първа година на планината Хиджияма самураите не са избили всички? Някой се е спасил?

— Каква планина? — Онокоджи явно не беше много наясно с историята на своето отечество. — Нямам представа. Зная само, че майсторите от клана Момоти обслужват твърде ограничена клиентела и вземат скъпо и прескъпо за работата си. Затова пък я вършат. Моят посредник, старшият самурай на покойния татко, се свърза с тях, предаде поръчката. Шиноби разузнаха къде е скривалището на Суга. Ако ви интересува заговорът срещу Окубо, можете да не се съмнявате, че всички необходими сведения са тъкмо там. Суга не унищожава документи, те са неговата инвестиция в бъдещето.

— Сигурно и моите изчезнали донесения са там — бързо се обърна към Фандорин Асагава.

Но титулярният съветник мислеше за майсторите на тайните дела.

— А как се прави връзката с нинджите? — попита той.

— В нашия двор с това се занимаваше старшият самурай. Най-довереното лице на княза. Представители на едно и също семейство, те ни служат от почти четиристотин години. По-точно служеха… — въздъхна Онокоджи. — Сега вече няма нито княжества, нито предани васали. Но нашият, прекрасен човек, все пак изпълни моята молба. Дори плати на Момоти аванс със собствени пари. Златен старец! Наложи му се да заложи родовото си имение. Шиноби свършиха добра работа и както вече казах, откриха скривалището. Но не проникнаха вътре, поискаха още пари — такива бяха условията на договора. Пък аз за зла беда точно в тоя момент бях останал на сухо и не можах да внеса сумата. Нинджите се отнасят много болезнено към подобни неща. Ако поръчителят наруши условията, край с него. Убиват го, при това по най-страшния начин. О, те са ужасни хора, направо ужасни!

— Ама вие сте жив, доколкото забелязвам — подхвърли Локстън.

— Какво общо имам аз! — учуди се князът. — Поръчителят беше нашият васал. И той си понесе отговорността. Изневиделица стареца го сполетя странна болест. Езикът му се поду и не се побираше в устата, после кожата му почерня и му изтекоха очите. Клетникът крещя неспирно две денонощия, след което умря. Не знам дали ви е известно, нинджите са виртуози в изготвянето на всякакви необичайни билки — както изцеряващи, така и умъртвяващи. За шиноби се говори, че те…

— По дяволите всички шиноби! — прекъсна го сержантът въпреки недоволството на Ераст Петрович. — Къде е скривалището? Самураят успя ли да ви го каже?

— Да. Скривалището винаги е подръка на Суга. Миналата година построиха новата сграда на полицейското управление, в квартала Яесу. Суга, който тогава беше вицеинтендант, лично ръководеше строителството и скришом от всички е построил към личния си кабинет тайна стаичка. Изпълнител беше един американски архитект, който впоследствие се удави. Спомняте ли си тая тъжна история? Всички вестници писаха за нея. От благодарност за добре свършената работа полицейското управление уреди за архитекта и най-добрите работници разходка с параход, а той пък взе, че се обърна… Сред най-добрите работници бяха и ония тримата, които са строили скривалището.

— Какво злодейство! — ахна инспекторът. — Сега вече разбирам защо след като стана началник на управлението, Суга не се премести в нов кабинет. А в полицията всички се възхищават на неговата скромност!

— Как се влиза в скривалището? — попита Фандорин.

— Не знам със сигурност. Там има някакво тайно копче, това е всичко, което шинобите са съобщили на моя старец. Не ми е известно нищо повече, джентълмени, но смятам, ще се съгласите, че моите сведения са извънредно ценни за вас. Според мен трябва незабавно да ме пуснете.

Асагава и Фандорин се спогледаха. Разбраха се без думи.

— Като се върнем, ще видим — рече инспекторът. — Но засега си заслужихте късчето щастие.

Не ще отчупиш,

колкото и да удряш,

късче щастие.

Бележки

[1] Тя е на тринайсет (англ.). — Б.а.

[2] Тя е руска поданичка, ще поемем грижата за нея (англ.). — Б.а.