Щабкапитанът я увери, че сега вече ще намери някакъв начин да се измъкне, и се сбогува с очарователната дама със смесени чувства. Изпитваше и съжаление, и облекчение, при което последното беше по-силно.

Той тръсна глава, отпъди неуместните мисли и преди всичко се отби до телеграфното бюро на гарата. Там го чакаше телеграма до поискване: „Управата фирмата честити бляскавия успех възраженията отпадат пристъпвайте реализация проекта. Ще уведомя получаването стоката“.

Явно признаването на заслугите му, а още повече и отпадането на въпросните възражения беше важно за Рибников. Той грейна и дори си затананика за тореадора.

Нещо се промени в маниерите на щабкапитана. Униформата все така висеше на раменете му (а след нощните приключения дори се беше попрокъсала тук-там), но раменете на Василий Александрович се изпънаха, очите му блеснаха и десният крак също престана да му създава проблеми.

Рибников бодро изтърча по стълбите до втория етаж, където се намираха служебните помещения, приседна в нишата на един прозорец, откъдето се виждаше целият широк и празен коридор, и извади от джоба си бележник, пълен с цитати и афоризми за всякакви житейски ситуации. Тук фигурираха и сакралните: „Куршумът е глупак, щикът — юнак“, „Руснаците запрягат бавно, но карат бързо“ и „Пияна глава е добре, умна — дваж по-добре“, а последната от максимите, привлекли вниманието на Василий Александрович, бе следната: „Макар и Иванов Седми, ти си глупак. А. П. Чехов.“^[1]

След Чехов страниците бяха бели, но щабкапитанът извади плоско шишенце с безцветна течност, изля капка върху хартията, разтри я с пръст и върху листа се появиха някакви странни писмена като преплетени змийчета. Така постъпи и със следващите няколко страници — върху тях също излизаха странните драскулки. Рибников известно време ги разглеждаше внимателно. Замисли се, размърда устни, повтаряйки си нещо, за да го запомни. След някоя и друга минута нарисуваните змийчета изчезнаха от само себе си.

Той пак се върна в телеграфното бюро и прати две спешни телеграми — до Самара и до Красноярск. Съдържанието им беше еднакво: молба до получателя да пристигне в Москва „по уречения въпрос“ и съобщение, че му е запазена стая „в същия хотел“. Щабкапитанът подписа и двете депеши с името Иван Гончаров.

С това спешните работи май свършиха. Василий Александрович влезе в ресторант и си похапна на корем, при това изобщо не пестеше — дори си позволи да поръча един коняк. Остави и бакшиш на сервитьора — не екстравагантен, но приличен.

И това беше само началото на чудната метаморфоза на смачкосания армеец.

От гарата щабкапитанът стигна до Кузнецкия мост, където влезе в магазин за облекло. Съобщи на продавача, че е уволнен от служба поради раняване и желае да се обзаведе с прилични дрехи.

Купи си два хубави летни костюма, сако, няколко панталона, трандафори с гамаши, американски обувки с дебела подметка, английски каскет, сламена шапка и половин дузина ризи. Преоблече се в магазина, захабения мундир прибра в куфар, а сабята нареди да му увият в хартия.

И още нещо интересно: Рибников пристигна в магазина с най-обикновен файтон, а си замина с лакирана карета — от ония, дето само да те вземат струва половин рубла.

Пред печатницата на Фухтел елегантният пътник слезе и освободи каретата. Влезе вътре да си получи поръчката — сто cartes de visite на кореспондент от телеграфната агенция Ройтер, като името и бащиното на картичката си бяха неговите, на Рибников — Василий Александрович, но фамилията беше съвсем различна — Стен.

Оттук новоизлюпеният господин Стен (или не, за да не се бъркаме, нека си остане Рибников) потегли с каляска от най-скъпите, по пет рубли. Нареди да бъде откаран на „Чистие пруди“ в пансиона „Сен Санс“, но първо да се отбият някъде за букет бели лилии. Напетият кочияш почтително кимна: „Ясно, господине.“

Оградата на двуетажната къща в стил ампир излизаше на самия булевард. Гирляндата разноцветни лампички, увита около портата, подсказваше, че пансионът вероятно изглежда много гиздаво по вечерно време. Но в момента и дворът, и мястото за каляски бяха празни, а високите прозорци белееха със спуснати завеси.

Рибников се осведоми у дома ли си е графиня Бовада и подаде на портиера своята визитка. След по-малко от минута от дълбините на дома, който се оказа доста по-просторен, отколкото изглеждаше отвън, изплува пищна дама — вече не в първа младост, но не и стара, много поддържана и толкова добре гримирана, че само опитен взор би открил следите на козметичните уловки.

Щом графинята видя Рибников, леко хищното й лице сякаш се стегна, но още в следващия миг светна в любезна усмивка.

— Драги приятелю! Скъпоценни… — тя хвърли кос поглед към визитната картичка: — Скъпоценни Василий Александрович! Безумно се радвам да ви видя! И помните, че обожавам белите лилии! Колко любезно!

— Аз никога нищо не забравям, мадам Беатрис — наведе се към блестящите пръстени по ръката й бившият щабкапитан.

При тия думи стопанката машинално докосна великолепните си пепеляви кичури, скулптирани във висока фризура, и неспокойно се загледа в наведения тил на галантния гостенин. Впрочем, докато Рибников се изправи, прелестната усмивка отново заигра по пълните устни на графинята.

Салонът и коридорите бяха издържани в пастелни тонове, по стените блестяха копия от картини на Вато и Фрагонар в златни рамки. Толкова по-рязък бе контрастът с кабинета, където нейно сиятелство прие посетителя. Тук нищо не допускаше превземки и маниерничене — бюро със счетоводни книжа, кантонерка, етажерка с папки. Личеше си, че графинята е делова жена и не е свикнала да си губи времето напразно.

— Не се притеснявайте — рече Василий Александрович, който седна в креслото и заметна крак върху крак. — Всичко е наред. Доволни са от вас, тук допринасяте не по-малко полза, отколкото преди, в Порт Артур и Владивосток. Не идвам по работа. Просто съм уморен. Реших да си взема малко почивка, да се отпусна. — Той весело се усмихна. — Зная го от опит: колкото по-голям бардак е наоколо, толкова е по-спокойно.

Графиня Бовада се обиди.

— Това не е бардак, а най-доброто заведение в града! Моят пансион само за една година придоби блестящо реноме! Тук идват мнозина сериозни хора, които високо оценяват благоприличието и тишината!

— Зная, зная — все така с усмивка я прекъсна Рибников. — Именно затуй идвам тук направо от гарата, скъпа Беатрис. Благоприличие и тишина — тъкмо това е, от което имам нужда. Ще ви затрудня ли?

Стопанката отвърна много сериозно:

— Недейте да говорите така. Аз съм изцяло на ваше разположение — и след кратко колебание деликатно попита: — Не бихте ли искали да се отморите с някоя от госпожиците? Имам много хубавки. Гарантирам ви, че ще забравите умората.

— Няма нужда — учтиво благодари кореспондентът на Ройтер. — Може да се наложи да ви гостувам две-три седмици. Ако завържа по-особени отношения с някоя от вашите… възпитанички, това би могло да предизвика ревност и скандали. Нещо напълно излишно.

Беатрис кимна, признавайки, че събеседникът й има право.

— Ще ви настаня в тристаен апартамент с отделен вход. Той е за клиенти, готови да си плащат за пълната дискретност. Там ще се чувствате най-удобно.

— Чудесно. Естествено, ще ви се компенсират всички загуби.

— Благодаря. Освен че е отделен от основната част на къщата, където нощем понякога е доста шумно, апартаментът има и други предимства. Между стаите му има тайни врати, което може да се окаже много удобно.

Рибников се ухили:

— Бас държа, че там има и фалшиви огледала, през които може тайно да се снима. Като в Артур, помните ли?

Графинята се усмихна, но не отговори.

Рибников остана доволен от квартирата си. Отне му няколко часа да се настани, но не в обичайния смисъл на думата. Тия негови домашни грижи нямаха нищо общо с комфорта и уюта.

Когато Василий Александрович си легна, минаваше полунощ. Той си позволи царски отдих, на какъвто не се беше наслаждавал отдавна — спа цели четири часа, двойно по-дълго от обикновено.

Сричка втора, в която Маса нарушава неутралитета

Пътникът от шесто купе не разочарова Ераст Петрович. Напротив, колкото повече задълбаваше, толкова по-перспективна изглеждаше версията.

Фандорин успя да открие на гарата каруцаря, който беше откарал нетърпеливия субект от брега на Ломжа. Показанията на хубавата дама се потвърдиха — селянинът рече, че немецът наистина се е изръсил цяла стотарка.

— Защо да е немец? — попита инженерът.

Каруцарят се учуди:

— Че кой нашенец ще ти даде стотак, като не струва и петнайсет копейки? — позамисли се и додаде: — И говорът му шантав.

— Какво му е „шантавото“? — настоя да разбере Ераст Петрович, но туземецът така и не успя да обясни.

Още по-труден се оказа въпросът със сетнешния маршрут на брюнета. Началникът на гарата се оправдаваше, че не знае, дежурният мучеше и очите му бягаха, местният жандарм само замръзна „мирно“ и се направи на пън. Тогава, спомняйки си думите на своята безценна свидетелка, инженерът попита къде е маневреният локомотив.

Жандармът моментално плувна в пот, дежурният пребледня, а началникът на гарата почервеня.

Стана ясно, че машината въпреки всички правила и инструкции е подгонила пътническия влак, който бил минал час преди бързия. Лудият брюнет (мненията на свидетелите относно неговата народност се разминаваха: началникът на гарата го бе взел за французин, дежурният за поляк, а жандармът за „чифутче“) раздавал наляво-надясно толкова пари, че нямало начин да му устои човек.

Нямаше никакво съмнение — тъкмо това бе човекът, когото Фандорин търсеше.

Влакът, който странният пътник беше подгонил, трябваше да пристигне в Москва в десет без петнайсет, така че нямаше много време.

Инженерът прати телеграма до московския представител на управлението, по съвместителство началник на Волоколамския участък подполковник Данилов: да пресрещнат на гарата заподозрения (следваше най-подробно описание), в никакъв случай да не го задържат, а да пуснат след него най-сръчните цивилни сътрудници и да организират следенето, като не се предприема нищо повече до пристигането на Ераст Петрович.

Поради катастрофата движението по Николаевската железница бе спряно. По посока на Петербург се беше изпънала дълга опашка от пасажерски и товарни композиции, но пътят към Москва беше чист. Фандорин заповяда да изкарат най-новия „компаунд“^[2] с пет оси и се понесе на изток със скорост от деветдесет километра в час в компанията на верния си камердинер.

За последен път Ераст Петрович бе посещавал родния си град преди около пет години — тайно от всички познати, под чуждо име. Висшите московски власти не обичаха статския съветник в оставка, при това толкова не го обичаха, че дори и кратък престой във втората столица можеше да завърши твърде неприятно за него.

А след като Фандорин се върна на държавна служба, макар и без да се спазят всички формалности, се оформи извънредно странна ситуация: ползващият се с пълното доверие на правителството и облечен с най-широки пълномощия инженер продължаваше да бъде персона нон грата в московската губерния и дори при инспекционните си пътувания гледаше да не минава отвъд гара Бологое.

Но след новогодишните празници се случи нещо, което сложи край на това многогодишно изгнание и само извънредната служебна заетост бе попречила на Ераст Петрович да се завърне в родния край.

Застанал до машиниста и загледан в ярко пламтящата пещ, Фандорин си мислеше за предстоящата среща с града на своята младост и за събитието, направило тая среща възможна.

Събитието беше гръмко — не само в преносен, ами и в най-буквален смисъл. Есерска бомба бе разкъсала на парчета буквално насред Кремъл главния недоброжелател на Фандорин — московския генерал-губернатор.

Колкото и да не уважаваше покойния — недостоен и вреден за града човек, — Ераст Петрович бе разтърсен от случилото се.

Русия бе тежко болна, тресеше я треска, ту гореше, ту зъзнеше, кървава пот избиваше през порите й. И нещата не опираха само до войната с Япония. Тая война просто изкара наяве онова, което мислещите хора виждаха отдавна: империята се бе превърнала в анахронизъм, в упорито неумиращ динозавър с огромно тяло и твърде малка главичка. Впрочем сама по себе си главата беше огромна, натежала от безброй министерства и комитети, но криеше в черепа си миниатюрен и съвсем гладък мозък. Нито едно важно решение, нито едно движение на тромавото туловище не бяха възможни без личната воля на един-единствен човек, който за жалост не можеше да се похвали със светъл ум. Но дори и да беше титан на мисълта, кой би могъл във века на електричеството, радиото, рентгена еднолично да управлява гигантската страна? При това в почивките между тениса и лова?

И клетият руски динозавър залиташе, плетеше мощни крака, хилядакилометровата опашка безцелно се влачеше по земята. Отстрани го атакуваше и късаше живо месо повратлив хищник от новото поколение, а в недрата на исполинския организъм зрееха смъртоносни метастази. Фандорин не знаеше с какво трябваше да се лекува болният великан, но беше сигурен, че това няма как да стане с бомби — от сътресенията мъничкият мозък на влечугото ще откачи напълно, исполинското тяло ще се разтресе в панически конвулсии и Русия ще умре.

Както обикновено мъдростта на Изтока помогна за измъкването от мрачните и безплодни мисли. Инженерът изрови от паметта си подходящ за случая афоризъм: „Благородният мъж знае, че светът е несъвършен, но не губи кураж.“ А след него изплува и друг, вече не с теоретична, а с практическа стойност: „Ако в душата ти се надига недоволство, определи фактора, нарушил хармонията, и го отстрани.“

Факторът, нарушил хармонията на Фандориновата душа, всеки момент трябваше да пристигне в Москва, на Николаевската гара.

Дано само подполковник Данилов не се изложи…

Данилов не се изложи. Той лично посрещна петербургския гостенин, чакаше го направо на челния коловоз, където спря „компаундът“. Суровата физиономия на подполковника грееше от възбуда. Веднага след ръкостискането той започна доклада.

Не му е останал нито един добър агент — всички ги били изтеглили в мобилния отряд на тайната полиция, където и плащането е по-добро, и награди падат, и режимът е по-свободен. Затова, понеже знае, че господин инженерът няма да го безпокои за щяло и нещяло, Данилов си припомнил младините, взел за помощник своя заместник, щабротмистър^[3] Лисицки, много кадърен офицер — и лично проследил обекта.

Инженерът проумя сега приповдигнатото настроение на дейния Николай Василиевич. Подполковникът се бе заседял на бюро, зажалил бе за истинска работа, затова с такова удоволствие се бе втурнал да си играе на стражари и апаши. Ще трябва да ходатайствам да го преместят в оперативното направление, отбеляза си наум Фандорин, докато слушаше разпаления разказ на Данилов как с помощника му се преоблекли като търговци и ловко организирали проследяването с два файтона.

— В Петровско-Разумовское ли? — учуди се той. — В тая д-дупка?

— Ах, Ераст Петрович, веднага личи, че отдавна не сте идвали насам. Петровско-Разумовское сега е луксозен вилен район. Например вилата, в която се настани Брюнета, е наета от някой си Алфред Радзиховски за хиляда рубли месечно.

— Хиляда ли? — облещи се Фандорин. — Какво е това Фонтенбло?

— Ами същинско Фонтенбло. Само градината е над десет декара, има собствена конюшня, дори гараж. Оставих щабротмистъра да води наблюдението, заедно с него са двама подофицери, цивилни естествено. Сигурни хора, но разбира се, не са професионални копои.

— Да тръгваме — кратко рече инженерът.

Лисицки — хубавец с юнашки мустаци, наистина се оказа кадърен. Не си беше губил времето да виси по храстите, а беше успял да изясни доста работи.

— Живот си живеят — рапортува той, местейки понякога ударението на предпоследната сричка, по полски. — Електричество, телефон, даже собствен телеграф си имат. Баня с душ! Две каляски, а конете — чистокръвни бегачи! Кола в гаража! Гимнастически салон с гири и велосипедни съоръжения! Прислужничките с дантелени престилки. А в зимната градина — ей такива папагали!

— Кой ви каза за папагалите? — не издържа Фандорин.

— Ами влизах, та ги видях — с хитра физиономия съобщи щабротмистърът. — Ходих да се цаня за градинар. Не ме взеха, казаха, че имали вече. Но ми разрешиха да надникна в оранжерията, единият от тях е голям любител на флората.

— „Единият“ ли? — реагира моментално инженерът. — А колко са общо?

— Не знам, но не е малка компания. Чух поне половин дузина различни гласове. Между другото — подчерта Лисицки — разговарят помежду си на полски.

— Какво си говорят? — възкликна подполковникът. — Нали знаете езика?

Младият офицер сви рамене.

— Пред мен не казаха нищо съществено. Хвалеха за нещо Брюнета, наричаха го „луда глава“. Викат му Юзек^[4] между другото.

— Това са полски националисти от социалистическата партия, положителен съм! — рече Данилов. — Пратиха ни секретен циркуляр. Правят завера с японците, ония са им обещали да спазарят независимостта на Полша, в случай че победят. Водачът им скоро пътува до Токио. Как му беше името…

— Пилсудски — каза Ераст Петрович, който разглеждаше вилата през бинокъл.

— Да, Пилсудски. Изглежда, е получил в Япония и пари, и инструкции.

— Т-така изглежда…

Във вилата се раздвижиха. През прозореца се виждаше как рус мъж с бяла риза и широки тиранти крещи нещо по телефона. Хлопна врата, после друга. Дочу се конско цвилене.

— Май се готвят да предприемат нещо — прошепна в ухото на инженера Лисицки. — От половин час се раздвижиха.

— Господа японските шпиони не се церемонят много-много с нас — мърмореше в другото ухо подполковникът. — Вярно е, че нашето контраразузнаване никакво го няма, но това вече е нахалство — да се настаниш при такива удобства на пет минути от Николаевската железница. Да вземе човек да ги сгащи на място. Ама пусто, не е наша юрисдикция. Тайната полиция и губернските живи ще ни изядат. Поне да бяха в ничията зона…

— Ами да направим друго — предложи щабротмистърът. — Викаме нашия взвод, обкръжаваме вилата, но няма да ги арестуваме ние, а ще повикаме полицията. Тогава копче не могат да ни кажат.

Фандорин не участваше в дискусията, той се оглеждаше наляво-надясно, търсейки нещо. Очите му се спряха на чисто нов стълб, забучен до платното.

— Телефонни жици… Хубаво ще е да послушаме какво си приказват.

— По какъв начин? — учуди се подполковникът.

— Ще отбием един дериват от стълба.

— Прощавайте, Ераст Петрович, нищо не разбирам от техники. Какво ще рече „дериват“?

Фандорин не тръгна да го просвещава, вече бе взел решение.

— Нали тук наблизо минава нашата Николаевска железница?

— Тъй вярно, спирка Петровско-Разумовская.

— Там трябва да има телефонен апарат. Пратете един жандарм. Само че бързо, да не губи нито секунда. Влиза на бегом, реже целия шнур със слушалката и пак на бегом обратно. Никакво губене на време в обяснения — само показва удостоверението и край. Марш!

Секунди по-късно тропот на ботуши заглъхна в далечината — един подофицер хукна да изпълнява задачата и след десетина минути се върна с отрязаната слушалка.

— Много сполучливо сте отрязали дълъг шнур — зарадва се инженерът и хвърли жандармите в смут: изхлузи елегантното си пардесю, захапа нож и се покатери по стълба.

Поигра си нещо с проводниците и слезе долу със слушалката в ръка — шнурът беше закачен горе.

Подаде я на щабротмистъра:

— Дръжте. Щом знаете полски, слушайте.

Лисицки изпадна във възторг:

— Каква гениална идея, господин инженер! Да не повярваш, че никой не се е сетил досега! Ами че така можем направо в телефонната станция да открием специален кабинет! Да подслушваме разговорите на подозрителни лица! Каква полза за отечеството! И колко е цивилизовано, в духа на техническия про… — офицерът спря насред думата, вдигна предупредително пръст и съобщи със зловещ шепот: — Търсят централата!

Подполковникът и инженерът се наведоха напред.

— Мъж е… Иска номер триста деветдесет и осем… — отривисто шепнеше Лисицки. — Там също е мъж… Говорят на полски… Първият определя среща… Не, чакайте, не е среща, сбор… На улица „Ново-Басманная“… Пред дома на Варваринското акционерно дружество… Операция! Той каза „операция“. Край, затвориха.

— Каква операция? — сграбчи рамото на помощника си Данилов.

— Не каза. Просто „операция“, нищо повече. В полунощ, а сега е девет и половина. Затова са се разтърчали.

— На „Басманная“ ли? Варваринското дружество? — Ераст Петрович не забеляза как също зашепна. — Знае ли някой какво има там?

Офицерите се спогледаха и свиха рамене.

— Ще ни трябва адресен указател.

За „нападение“ на гарата пак проводиха същия подофицер: марш до кантората, грабваш от масата справочника „Цяла Москва“ и бегом обратно.

— На тая гара вече ще си помислят, че железопътната жандармерия е пълна с откачени — тюхкаше се уж сериозно подполковникът. — Добре де, веднъж да свърши — ще им върнем всичко: и слушалката, и указателя.

Следващите десетина минути минаха в напрегнато очакване. Наблюдателите си дърпаха бинокъла от ръцете. Видимостта беше слаба: стъмваше се, обаче всички прозорци светеха и по завесите прибягваха забързани сенки.

И тримата се втурнаха да пресрещнат запъхтяния подофицер. Ераст Петрович като най-старши пръв сграбчи раздърпания том. Първо погледна кой отговаря на номер 398. Оказа се хотел „Болшая Московская“. Намери раздела „Таблица на домовете“, отвори на „Ново-Басманная“ и кръвта забумтя в слепоочията му.

В сградата, принадлежаща на Варваринското акционерно дружество, се намираше управлението на Окръжния артилерийски склад.

Подполковникът, който надничаше през рамото на инженера, подсвирна:

— Ами естествено! Как веднага не… Ново-Басманная! Там са складовете, откъдето товарят снаряди и динамит за действащата армия! Винаги има резерв от боеприпаси най-малко за седмица. Но в такъв случай, господа… Това е нечувано! Чудовищно! Ако са решили да го гръмнат, ще отнесат половин Москва! Ах, тия мръсни поляци! Пардон, Болеслав Стефанович, нямах това предвид…

— Какво искате от социалисти? — застъпи се за нацията си щабротмистърът. — Те са пионки в ръцете на японците, нищо повече. Ама какво ще кажете за азиатците, а? Същински нови хуни! Копче не разбират от цивилизована война!

— Господа, господа! — очите на Данилов блеснаха. — Всяко зло за добро! Артилерийските складове са на гърба на работилниците на Казанската железница, а това…

— А това вече е наша територия! — подхвана Лисицки. — Браво, Николай Василиевич! Ще минем без губернската полиция!

— И без тайната! — усмихна се хищно неговият началник.

Подполковникът и щабротмистърът демонстрираха истински чудеса на организираността: за два часа подготвиха хубава, добре обмислена засада. Решиха, че ще е твърде рисковано да проследяват диверсантите от адреса им. Нощем алеите на вилния квартал бяха пусти, пък и луната сякаш напук светеше ярко. По-разумно беше да се съсредоточат усилията на мястото, определено от злосторниците за сборен пункт.

Данилов изведе за акцията шестдесет и седем души — целия наличен състав на отделението без дежурните.

Повечето жандарми бяха наредени по периметъра на складовата територия откъм вътрешната стена със заповедта: „Лежите тихо и не шуквате!“ Старши на тая група беше Лисицки. Подполковникът с десетина от най-сигурните хора се укри в сградата на дирекцията.

Наложи се да събудят началника на артилерийските складове: стар генерал, воювал още срещу имам Шамил в Кавказ. Той трябваше да разреши на железопътната жандармерия да действа из помещенията на неговото ведомство. Старецът толкова се развълнува, че и през ум не му мина да придиря за тънкостите на юрисдикцията и само час по час гълташе хапове за сърце.

Като видя, че Данилов няма нужда от неговата помощ, инженерът се отказа да се меси в ръководството на засадата. Заедно с Маса те се разположиха в един безистен срещу складовите порти. Фандорин избра това място с умисъл. Ако жандармите, несвикнали на подобни операции, изпуснат някого, Ераст Петрович ще пресече пътя му и няма да го изтърве. Впрочем подполковникът изтълкува избора на инженера по друг начин. В гласа на въодушевения Николай Василиевич се долови известно снизхождение: един вид, разбирам и не мога да ви съдя, вие сте цивилен и не сте длъжен да се навирате в куршумите.

Едва-що бяха сварили да заемат местата си, а нервният генерал, следвайки инструкциите, беше угасил светлината в кабинета си и се бе залепил за прозореца, откъм „Каланчовская“ долетя звънът на градския часовник и минута по-късно три файтона се зададоха от двете страни на тъмната улица: две откъм „Рязански проезд“ и една от „Елоховская“. Всички спряха пред сградата на управлението, от тях скочиха хора (Фандорин наброи петима без тримата, които останаха на каприте). Зашушнаха помежду си.

Инженерът извади от джоба си красив плосък пистолет, изготвен за него по поръчка в белгийските заводи „Броунинг“, и дръпна предпазителя. Камердинерът му демонстративно извърна глава.

Хайде де, давайте, мислено подкани поляците Ераст Петрович и въздъхна — нямаше особена надежда, че орлите на Данилов ще заловят някого жив. Няма страшно, все някой от злодеите ще остане при конете. Той ще е късметлията, който ще се размине с жандармските куршуми и ще падне в ръцете на Фандорин.

Преговорите завършиха. Но вместо да се упътят към вратите на управлението или направо към складовите порти, диверсантите отново се върнаха по файтоните. Изплющяха камшици и трите екипажа, набирайки скорост, се отдалечиха от складовете в посока „Добрая Слобода“.

Забелязаха ли нещо? Или промениха плана?

Ераст Петрович изскочи от безистена.

Каляските вече завиваха зад ъгъла.

Инженерът захвърли скъпото пардесю и хукна след тях.

Слугата вдигна дрехата и с пъшкане търти подир него.

Когато подполковник Данилов и жандармите му изскочиха на прага, „Ново-Басманная“ беше опустяла. Тропотът на копита бе заглъхнал в далечината, а в небето сияеше безметежна луна.

Излезе, че Ераст Петрович Фандорин, отговорен сътрудник на едно изключително сериозно ведомство, човек не в първа младост, не само умее да са катери по стълбове, но и тича с фантастична скорост, при това без да вдига шум и оставайки почти невидим — той хвърчеше покрай самите стени, където нощните сенки са най-гъсти, лунните петна или заобикаляше, или се стрелваше над тях с гигантски скок. Инженерът страшно приличаше на призрак, който стремглаво се носи из тъмната улица по някакви свои отвъдни задачи. Добре че по пътя си не срещна някой окъснял минувач — клетникът би бил разтърсен до дън душа.

Фандорин доста бързо настигна файтоните. И намали темпото, за да не скъсява дистанцията.

Впрочем преследването не продължи дълго.

Оттатък девическата гимназия на Фон дер Визе файтоните спряха. Бяха се подредили в редица, един от кочияшите събра в ръка всички юлари, останалите седем души се насочиха към двуетажна сграда с голяма стъклена витрина.

Един от тях почовърка в ключалката, махна с ръка и цялата компания хлътна вътре.

Ераст Петрович, наблюдавайки иззад ъгъла, пресмяташе как по-лесно да се добере до кочияша. Оня се беше изправил на капрата и внимателно се озърташе на всички страни. Луната ярко осветяваше подстъпите към него.

Пристигна запъхтяният Маса. По лицето на Фандорин разбра, че той всеки момент е готов за решителни действия, прехвърли през рамо фалшивата си плитка и сърдито прошепна на японски:

— Ще се намеся само ако привържениците на негово величество микадо започнат да ви убиват. Докато вие убивате привържениците на негово величество микадо, не разчитайте на помощта ми.

— Разкарай се — отвърна на руски Ераст Петрович. — Не ми се пречкай.

От къщата се чу приглушен вик. Нямаше повече време за губене.

Инженерът беззвучно прибяга до следващия фенер и се спотаи зад него. Десетина крачки го деляха от кочияша.

Фандорин извади от джоба си табакера с монограм и я хвърли настрани.

Кочияшът трепна и се обърна към шума с гръб към уличната лампа. Друго и не трябваше. Фандорин взе разстоянието на три скока, рипна на капрата и стисна кочияша за гушата. Тялото омекна, инженерът внимателно го положи на паважа, до гумите на каляската.

От това място добре се виждаше фирмата, закачена над вратата. „Йосиф Баранов. Диамантени, златни и сребърни изделия“, прочете инженерът и пошепна:

— Нищо не разбирам.

Изтърча до витрината, надникна вътре, където тъкмо бяха запалили няколко електрически фенерчета.

Магазинът беше тъмен, само бързи сенки се стрелкаха насам-натам. Изведнъж помещението се озари от нетърпимо ярко сияние, огнен дъжд пръсна във всички посоки и освети остъклените щандове, сновящите покрай тях хора и вратата на сейфа, към която се беше навел човек с оксижен най-нов модел, какъвто Ераст Петрович бе видял в едно френско списание.

На пода седеше облегнат на стената вързан човек, вероятно нощният пазач. Устата му беше залепена с лепенка, от рана на главата му се стичаше кръв, обезумелите му очи бяха вторачени в сатанинския пламък.

— Докъде го е докарала японската агентура! — обърна се към приближилия се камердинер Фандорин. — Толкова ли го е закъсала Япония с парите?

— Сругите на негово веричество микадо не са грабитери — отвърна Маса, загледан в живописната гледка. — Това тук са апаши. „Московските ездачи“, четох за тях във вестниците: порзват кори ири каряски, почитатери на прогреса. — Усмивка освети лицето на японеца. — Корко е хубаво, господарю, сте мога да ви помагам!

Ераст Петрович бездруго вече бе разбрал, че е станал жертва на заблуда — беше взел за диверсанти обикновени варшавски бандити, гастролиращи из Москва. Колко време беше потрошил напразно!

Тогава какъв е Брюнета, пътникът от шесто купе, който така подозрително е напуснал мястото на катастрофата?

Ами че много просто, отвърна сам на себе си инженерът. Преди три дни в Петербург бе извършен невероятно нагъл грабеж, за който вестниците се бяха избили да пишат. Неизвестен мъж с маска бе спрял каретата на графиня Воронцова, беше обрал нейно сиятелство до шушка и я беше зарязал на пътя чисто гола, само с шапка. Пикантното на ситуацията бе в това, че тъкмо нея вечер графинята се беше скарала с мъжа си и пътуваше към бащиния си дом, след като тайно беше взела със себе си всичките си скъпоценности. Ето защо Лисицки бе чул, че обитателите на вилата наричат Брюнета „луда глава“ — беше извъртял номера в Петербург и бе успял да пристигне и за московската акция.

Ако не беше горчивото разочарование и досадата срещу самия себе си, Ераст Петрович едва ли щеше да се намесва в криминални истории, но ядът напираше да се излее навън, пък и съдбата на пазача го притесняваше, съществуваше опасност да му теглят ножа.

— Хващаме ги на излизане — прошепна той на слугата. — Ти един, аз втори.

Маса кимна и облиза устни. Но съдбата бе решила другояче.

— Панове, беж! — писна някой отвътре, вероятно видял сенките им на витрината.

В същия миг ацетиленовото сияние угасна, а вместо него от тъмнината избумтя кървавочервен изстрел.

Фандорин и японецът в идеален синхрон отскочиха в различни посоки. Витрината се срина с оглушителен звън.

От магазина проехтяха нови изстрели, но всички нахалост.

— Който изскочи, е твой — избъбри инженерът.

Той се наведе, ловко се търкулна през стъклените отломки и изчезна в черните недра на магазина.

Вътре се крещеше, псуваше се на руски и на полски, плющяха кратки удари, а от време на време помещението се озаряваше от блясъка на изстрели.

През вратата, свил глава между раменете, изхвърча човек с кариран каскет. Маса го спъна и го закова с удар под тила. Чевръсто го завърза и го завлече при каляските, където вече лежеше полуудушеният от инженера кочияш.

След малко през витрината се втурна още един и хукна, без да се оглежда. Японецът ловко го настигна, хвана го за китката и леко я извъртя, от което бандитът изпищя и се сгърчи.

— Цихо, цихо — вразумяваше Маса пленника си, докато бързо връзваше дланите му за глезените.

Занесе го при предишните двама и се върна на изходната позиция.

В магазина вече беше тихо. Дочу се гласът на Фандорин:

— Един, двама, трима, четирима… ха, къде е петият, аха, ето го — пет. Маса, при теб колко са?

— Трима.

— Точно излизат.

През назъбеното стъкло се подаде Ераст Петрович.

— Тичай до склада, доведи жандармите. Побързай, че тия ще почнат да се съвземат и ще стане една…

Слугата отърча в посока „Ново-Басманная“.

Фандорин пък развърза пазача, попляска го по страните, докато го върне в съзнание. Но пазачът отказваше да дойде в съзнание — мучеше, жумеше и се тресеше от хълцане. На медицински език това се наричаше „шок“.

Докато Ераст Петрович му разтриваше слепоочията, докато напипваше нервния възел, зашеметените бандити взеха да се размърдват.

Единият, едър като бик, който само преди пет минути беше отнесъл първокласен удар с крак в ченето, се надигна и затръска глава. Фандорин временно изостави пазача и сервира на възкръсващия допълнителна порция.

Докато този още не беше успял да забие нос в земята, друг дойде на себе си и пъргаво запълзя към изхода. Ераст Петрович се хвърли подире му, зашемети го.

В ъгъла се разшава трети, а отвън, където Маса бе наредил своята икебана, нещата също не вървяха както трябва: в светлината на уличната лампа ясно се виждаше как кочияшът се опитва със зъби да разхлаби примката на ръцете на авера си.

Фандорин си помисли, че прилича на клоун в цирка, който е хвърлил няколко топчета нагоре и сега не знае как да се оправя с всички тях — докато се наведеш да вдигнеш едното, другите се посипват.

Метна се в ъгъла. Тъмнокос бандит (дали не беше въпросният Юзек?) не само беше дошъл на себе си, но бе успял и да извади нож. Удар, още един за по-сигурно. Изпружи се.

И бегом към каляските, докато не са се разпълзели ония тримата.

По дяволите, къде се затри тоя Маса?

Обаче камердинерът на Фандорин така и не свари да стигне до подполковник Данилов, който безпомощен се въртеше с хората си пред сградата на Варваринското дружество.

Още на първата пресечка някакво дребно, но повратливо човече се хвърли в краката му, още двама го налегнаха отгоре, извиха му ръцете. Маса заръмжа и дори опита да хапе, но го държаха здраво, професионално.

— Евстратипалич! Фанахме един! Жълтур! Казвай, китайче, къде се гърми?

Някой дръпна Маса за плитката и перуката хвръкна.

— Маскировка! — кресна същият глас тържествуващо. — Ах, мутрата му японска, я го виж как е примижал! Шпионин, Евстратипалич!

Появи се още един, с бомбе на главата. Отрони доволен:

— Бравос. — Наведе се към Маса: — Здраве желая, ваше японско благородие. Аз съм надворният съветник Милников от Специалния отдел на Полицейския департамент. Представете се, име, звание…

Задържаният се опита злобно да изрита надворния съветник по кокалчето, но не сполучи. И се разпсува на съскащ чужд език.

— Защо ругаете? — укори го Евстратий Павлович, застанал на разстояние. — Опандизихме ви, няма какво сега да се дърляме. Сигурно сте офицер от генералния щаб, благородник? И аз съм дворянин. Дайте да се държим както се полага. Какво сте замислили тук? Каква е тая стрелба, това търчене? Я ми светни, Касаткин.

В жълтия кръг от електрическа светлина изплува изкривената от ярост физиономия с дръпнати очи и лъскавата четина на късо подстриганата коса.

Съвсем обърканият Милников едва сколаса да промърмори:

— Амче това е… Здравейте, господин Маса…

— Добре заварир — изсъска Фандориновият камердинер.

Сричка трета, в която Рибников се вижда натясно

През последните месеци Василий Александрович Рибников (сега Стен) живееше забързано, изнервено, отхвърляйки по стотина задачи на ден. Оставяше си не повече от два часа дневно за сън (впрочем те му бяха напълно достатъчни — винаги се събуждаше свеж като краставичка). Обаче поздравителната телеграма, която получи на сутринта след катастрофата на Тезоименитския мост, освободи бившия щабкапитан от рутинните неща и му позволи да се съсредоточи изцяло върху две основни задачи или, както той сам ги наричаше, „проекти“.

Всичко, което се искаше по предварителния стадий, новоизлюпеният кореспондент на Ройтер свърши за два дни.

За подготовката на главния „проект“ (ставаше дума за прехвърляне на голяма партида неназована стока) беше достатъчно да се изпрати по градската поща писмо, адресирано до човек с лекомисленото прозвище Дрозд: очаквайте доставка в близките седмица-две, всичко останало остава съгласно уговорките.

Грижите по другия, второстепенен, но все пак много важен „проект“, също не бяха много. Освен споменатите вече телеграми до Самара и Красноярск Василий Александрович поръча на стъклар да му направи две тънки спирали. На приемчика той доверително поясни, че тези детайли ще влязат в апарат за домашна ракия.

По инерция от времето на забързания петербургски живот Рибников пообиколи московските военни учреждения, където неговата визитка на кореспондент му осигуряваше достъп до най-различни осведомени лица — знайно е колко обичат по нас чуждестранната преса. Самозваният репортер научи много интересни и дори полуповерителни сведения, които, съпоставени и анализирани, се превръщаха в съвсем поверителни. След това обаче Рибников се сепна и прекрати всякакви интервюта. В сравнение с важността на възложените му „проекти“ това бяха дреболии, които не си струваха риска.

Въпреки дългогодишния навик да действа активно Василий Александрович с усилие на волята потисна сърбежа на ръцете и си наложи да прекарва повече време у дома. Търпението и умението да се седи неподвижно са тежко изпитание за човек, свикнал да не се задържа и минута на едно място, но Рибников и тук се прояви на висота.

Енергичният човек мигом се превърна в сибарит, който прекарва часове в креслото до прозореца и се разхожда из къщата по халат. Новият ритъм на живота му отлично съвпадна с дневното разписание на веселите обитателки на „Сен Санс“, които се събуждаха по пладне и докъм седем вечерта се шляеха по чехли и с ролки в косите. Василий Александрович за нула време изгради прекрасни отношения с момичетата.

В първия ден госпожиците все още не бяха опознали новия съквартирант и затова му пробутваха фасони, но твърде скоро се разнесе слухът, че това е любовникът на Беатрис и лиричните попълзновения тутакси секнаха. На втория ден „Васенка“ вече беше всеобщ любимец. Той черпеше момичетата с бонбони, с интерес се вслушваше в техните измишльотини, пък и дрънкаше на пиано и изпълняваше сърцераздирателни романси с приятния си, леко сладникав тенор.

На Рибников наистина му беше интересно да общува с пансионерките. Той откри, че тяхното бърборене, ако бъде правилно насочено, носи не по-малка полза от рискованите фалшиви интервюта. Заведението на графиня Бовада се ползваше с добро име, тук се отбиваха мъже е положение в обществото. Понякога в салона те обсъждаха помежду си служебни дела, пък и по-късно, в сепаретата, разнежени, понякога изтърваваха по някоя твърде любопитна приказка. Вероятно смятаха, че празноглавите госпожици бездруго нищо не разбират. Госпожиците наистина на акъл не го докарваха до София Ковалевская^[5], но за сметка на това притежаваха силна памет и безкрайна любов към клюките.

По тоя начин сбирките на чаша чай край пианото не само помагаха на Василий Александрович да си убива времето, но и му носеха маса полезни сведения.

За жалост през първия период от доброволното заточение на щабкапитана цялото внимание на момичетата бе погълнато от сензацията, която кънтеше из Първопрестолната. Полицията най-сетне бе заловила прочутата шайка „ездачи“. На тоя въпрос московското общество отделяше повече внимание, отколкото на Цушима. Разбра се, че за залавянето на дръзките бандити е бил изпратен специален отряд най-добри детективи от Петербург — това ласкаеше московчани.

За рижавата Манон с прякор Свирката се знаеше, че при нея често бе идвал един от „ездачите“, поляк хубавец, направо муцка, затова сега Свирката се обличаше в черно и се държеше загадъчно. Останалите момичета много й завиждаха.

През тези дни Василий Александрович неведнъж се хващаше, че мисли за спътничката от купето — вероятно понеже Лидина представляваше пълна противоположност на емоционалните, но загрубели души на обитателките на „Сен Санс“. В спомените на Рибников Гликерия Романовна се хвърляше към внезапната спирачка или пък, пребледняла, прехапала долната устна, превързваше разкъсана артерия на крака на ранения с парче плат, откъснато от собствената рокля.

Доброволният отшелник озадачен гонеше от съзнанието си тия картини, те нямаха нищо общо с живота му и с днешните му интереси.

Василий Александрович обикновено се разхождаше по булевардите — до храма на Христос Спасителя и обратно. Той не познаваше добре Москва, затова страшно се учуди, когато случайно мярна табелката с името на улицата, която вървеше веревно по нагорнището от прочутия събор.

Улицата се наричаше „Остоженка“.

„Къщата на Бомзе на «Остоженка»“ — отекна в ума му сякаш наяве мекият глас, натъртващ съгласните по петербургски.

Той се разходи нагоре по асфалтираната улица, застроена с красиви къщи, обаче бързо се сепна и се върна.

Но все пак оттогава му стана навик, след като извърви подковата на булевардите до края, да прави още едно малко кръгче, захващайки от „Остоженка“. Минаваше и покрай къщата на Бомзе, построена за отдаване под наем — шикозна, четириетажна. Безделието бе направило Василий Александрович непривично отнесен и той, хвърляйки поглед към тесните виенски прозорци на сградата, дори си позволяваше от време на време да помечтае за онова, което не би могло да се случи никога и за нищо на света.

И си го изпроси.

На петия ден от разходките, когато мнимият репортер, въртейки в ръка бастунче, слизаше по „Остоженка“ към „Лесной проезд“, от една каляска го повикаха:

— Василий Александрович! Вие ли сте?

Рибников замръзна на място, проклинайки своето лекомислие. Обърна се бавно, престори се на учуден:

— Ама къде се изгубихте? — възбудено нареждаше Лидина. — Не ви ли е срам, нали обещахте! Защо сте цивилен? Прекрасно сако, много по-добре ви стои от оня ужасен мундир! Какво става с чертежите?

Последния си въпрос тя зададе шепнешком, след като вече беше слязла на тротоара.

Василий Александрович внимателно стисна тънката ръка с копринена ръкавица. Беше объркан — нещо, което му се случваше рядко, за да не кажем никога.

— Лошо стана — измърмори той накрая. — Налага се да се крия. Затова съм с цивилни дрехи. Затова и не се обадих… Нали разбирате, по-добре е човек да стои настрана от мен. — За да придаде на думите си убедителност, Рибников се озърна през рамо и сниши глас: — Вие си карайте по пътя, пък аз по моя. Няма нужда да привличаме внимание.

По лицето на Гликерия Романовна се изписа уплаха, но тя не помръдна.

Само се озърна като него и прошепна в ухото му:

— И сега какво — военен съд? Какво ви очаква — каторга? Или… или още по-лошо?

— По-лошо — той леко се отдръпна от нея. — Какво да се прави, сам съм си виновен. За всичко. Гликерия Романовна, скъпа, аз наистина ще тръгвам.

— В никакъв случай! Да ви зарежа в беда, как ли пък не? Сигурно имате нужда от пари? Мога да ви услужа. Или някакво скривалище? Ще измисля нещо. Господи, какво нещастие! — очите на дамата блестяха от сълзи.

— Не, благодаря ви. Аз живея при… при леля ми, сестрата на покойната ми майчица. Нямам нужда от нищо. Нали виждате как съм издокаран. Ама наистина, гледат ни.

Лидина го хвана под лакътя.

— Прав сте. Качвайте се в каляската, ще вдигнем гюрука.

И го накара да се качи, без изобщо да го слуша — пък и той вече знаеше, че с нея на глава не се излиза. За отбелязване е, че желязната воля на Василий Александрович в тоя момент не че отстъпи, ами за момент се разсея и Рибников някак без усилие влезе в каляската.

Пообиколиха Москва, говорейки си за какво ли не. Вдигнатият гюрук придаваше дори на най-невинните теми за разговор някаква интимност, която плашеше Рибников. На няколко пъти той вземаше твърдото решение да слезе още на първия ъгъл, но все нещо му пречеше. А пък Лидина най-много я тормозеше мисълта как да помогне на горкия беглец, над когото висеше безмилостният меч на военновременните закони.

Когато Василий Александрович най-сетне успя да се сбогува, му се наложи да обещае, че утре ще се разхожда по булевард „Пречистенский“. Лидина ще мине с файтон, ще го забележи сякаш случайно, ще му се обади и той ще се качи. Нищо подозрително, най-обикновена улична сцена.

Давайки обещанието, Рибников беше сигурен, че няма да го удържи, но на следващия ден волята на тоя железен човек отново феноменално се огъна. Точно в пет часа краката сами доведоха кореспондента на уреченото място и разходката се повтори.

Същото се случи и на следващия ден, и на по-следващия.

В отношенията им нямаше и сянка от флирт — Рибников много внимаваше за това. Никакви намеци, погледи или, опазил Бог, въздишки. Разговорите бяха предимно сериозни, пък и тонът изобщо не беше такъв, какъвто мъжете употребяват в разговорите си с красиви дами.

— Добре ми е с вас — призна му веднъж Лидина. — Не приличате на останалите. Не се правите на интересен, не правите комплименти. Усеща се, че за вас не съм същество от женски пол, а човек, личност. През ум не ми е минавало, че мога да другарувам с мъж и че е толкова приятно!

Изглежда, нещо в израза на лицето му се бе променило, понеже Гликерия Романовна се изчерви и възкликна виновно:

— Ах, каква съм егоистка! Само за себе си мисля. А вие стоите на ръба на пропастта!

— Да, на ръба съм… — промърмори глухо Василий Александрович и думите му прозвучаха толкова убедително, че очите на Лидина се изпълниха със сълзи.

Гликерия Романовна вече през цялото време — и преди същите им, и след тях — си мислеше за клетия Вася (мислено го наричаше само по тоя начин). Как да му помогне? Как да го отърве? Толкова е разсеян, беззащитен, неприспособен към военна служба. Ама че глупост — да нахлузиш на такъв човек военна униформа! Само като си припомни как изглеждаше с тая униформа! Голяма работа, изгубил някакви чертежи! Войната скоро ще свърши, никой няма да се интересува от тия хартии, а един човешки живот ще бъде прекършен.

Всеки път тя идваше на среща окрилена, с нов план за спасение. Ту предлагаше да се наеме опитен художник, който да изготви нов чертеж едно към едно с изгубения. Ту се сещаше, че може да се обърне за помощ към един високопоставен жандармски генерал, неин добър познат, който няма да посмее да й откаже.

Всеки път обаче Рибников изместваше разговора към по-далечни теми. Разказваше за себе си доста оскъдно и без желание. Лидина много държеше да научи как е минало детството му, но Василий Александрович съобщи само, че като малък е обичал да лови водни кончета, за да ги пуска после от високия бряг и да гледа как се въртят над празното пространство. Харесваше му също да имитира птичи гласове — веднъж толкова добре се направи на кукувица и на синигер, че Гликерия Романовна изръкопляска.

Вечерта на петия ден Рибников се връщаше у дома особено умислен. Преди всичко, понеже до едно денонощие двата му „проекта“ навлизаха в ключовия си стадий. И второ, защото знаеше, че днес за сетен път се е видял с Лидина.

Гликерия Романовна беше извънредно мила. Днес й бяха хрумнали цели два плана за спасение на Рибников: единият бе свързан със споменатия вече жандармски генерал, а другият, който й допадаше особено, предвиждаше бягство в чужбина. Тя разпалено описваше предимствата на тая идея, отново и отново се връщаше към нея, макар той веднага да й каза, че нищо няма да стане, ще го арестуват на границата.

Укриващият се щабкапитан крачеше по булеварда, непреклонно прехапал горна устна, беше толкова умислен, че дори не поглеждаше огледалния си часовник.

Впрочем, когато се прибра в пансиона и влезе в отделната си квартира, той от предпазливост надигна по навик завесата.

И скръцна със зъби: на отсрещния тротоар имаше паркиран файтон с вдигнат гюрук — в тая жега. Кочияшът зяпаше в прозорците на „Сен Санс“, а пътникът никакъв не се виждаше.

Бързи откъслечни мисли, се заблъскаха в главата на Рибников:

Как?

Защо?

Графиня Бовада?

Абсурд.

Но никой друг не знае.

Старите контакти са прекъснати, новите още не са изградени.

Оставаше само една версия: проклетата агенция Ройтер. Някой от интервюираните генерали е пожелал да внесе някакви поправки или допълнения, обадил се е в московското представителство на Ройтер и е разбрал, че там не се води на работа никакъв Стен. Уплашил се е, обадил се е в полицията… Но дори и така да е — как са го открили?

И тук имаше само една вероятност: случайно.

На някой от агентите му е провървяло, познал го е по словесното описание (ах, трябваше да разнообрази гардероба си!) и сега го следи.

Но ако е случайност, значи нищо не е изгубено, рече си Василий Александрович и тутакси се успокои.

Прецени разстоянието до файтона — шестнайсет, не, седемнайсет крачки.

Мислите му станаха още по-кратки, още по-светкавични.

Пътникът явно е професионалист… Сърдечен пристъп… Аз живея тук, дай да го внесем, ей, кочияш, помогни ми… Беатрис няма да е доволна… Ама след като се е хванала на хорото… А файтонът? Файтона довечера, той може и до довечера да почака.

Последното си го помисли вече навън. Без да бърза, излезе пред къщата, прозя се, протегна се. Пръстите небрежно въртяха дълго цигаре — празно, без цигара. С другата ръка Рибников извади от джоба кутийка като за хапчета, взе от нея нещо и си го пъхна в устата.

Минавайки покрай файтона, видя, че кочияшът го следи с поглед.

Василий Александрович не му обърна никакво внимание. Стисна цигарето в зъбите си, бързо дръпна гюрука — и се вцепени.

Във файтона седеше Лидина.

Мъртвешки блед, Рибников издърпа цигарето от устата си, прокашля се, изплю нещо в кърпичка.

Тя нямаше вид на притеснена. Каза с хитра усмивка:

— Ето къде сте живеели, господин конспираторе! Леля ви има красива къща.

— Следили сте ме? — смотолеви Василий Александрович, мислейки си, че още секунда, част от секундата щеше да е достатъчна, за да…

— Сполучливо, нали? — засмя се Гликерия Романовна. — Смених файтона, наредих на кочияша да кара бавно, на разстояние. Казах му, че сте мъжът ми, когото подозирам, че ми изневерява.

— Но… защо?

Тя стана сериозна:

— Заради вашия поглед, когато казах „до утре“… Разбрах изведнъж, че утре няма да дойдете. И изобщо никога повече няма да дойдете. Пък аз дори не зная къде да ви търся… Нали виждам, че нашите срещи ви тежат на съвестта. Смятате, че ме подлагате на опасност. Знаете ли какво измислих? — възкликна оживено Лидина. — Запознайте ме с леля ви. Тя е ваша роднина, аз съм ваш приятел. Вие нямате представа каква сила могат да бъдат две съюзили се жени!

— Не! — отскочи Рибников. — В никакъв случай!

— Тогава ще вляза сама — заяви Лидина и лицето й стана същото, както тогава, в коридора на бързия влак.

— Добре, щом сте решили тъй… Само че трябва да предупредя леля ми, тя не е добре със сърцето и изобщо много мрази изненадите — панически занарежда Василий Александрович. — Леля ми държи пансион за благородни девици. Тук се спазват специални правила… Искате ли утре. Да-да, утре ще е най-добре. Следобед, дори приве…

— Десет минути — отсече тя. — Чакам десет минути, след което влизам.

И демонстративно се загледа в диамантения часовник, който висеше на врата й.

Графиня Бовада беше изключително съобразителна особа. Нещо, което Рибников знаеше добре. Тя схвана всичко от половин дума, не изгуби нито секунда за излишни въпроси и начаса се захвана да действа.

Едва ли имаше друга жена на света, способна за десет минути да превърне бардак в пансион за благородни девици.

Точно десет минути по-късно (Рибников наблюдаваше през завесите) Гликерия Романовна плати на файтонджията и с най-решителен вид слезе от колата.

Солиден портиер отвори врата пред нея и с поклон я поведе по коридора към салона, откъдето се носеха звуци на пиано.

Пансионът приятно изненада Лидина с богатото обзавеждане. Малко странно й се видя, че тук-там по стените стърчат пирони — сякаш е имало картини, които са били свалени. Сигурно са ги отнесли да ги чистят, помисли си тя, развълнувана преди важния разговор.

В уютния салон две момичета с ученически униформи старателно свиреха на четири ръце „Котешкия марш“.

Те се надигнаха, неумело направиха реверанс и казаха в хор: „Бонжур, мадам.“

Гликерия Романовна сърдечно се усмихна на тяхното смущение. Преди години и тя беше същата дивачка, расла в изкуствения свят на Смолния институт: полудетски мечти, тайно четене на Флобер, момичешки откровения в тишината на спалното…

В салона до пианото бе застанал Вася. Неговото некрасиво, но мило лице изглеждаше смутено.

— Леля ви чака. Да ви заведа… — промърмори той и й стори път.

Фира Рябчик, която за клиентите си се обличаше като гимназистка, го дръпна за пеша на сакото.

— Вася, това да не е твоичката? Характерна госпожа. Не се спичай, ще се оправим. Другите ги затворихме по стаите им.

Слава Богу, че беше още ранен час и нито тя, нито Лионелка се бяха изрисували.

А по коридора към гостенката вече се носеше Беатрис — величествена като императрицата майка Мария Фьодоровна.

— Графиня Бовада — представи се тя. — Васюша много ми е разказвал за вас.

— Графиня ли? — прошепна смазана Лидина.

— Да, покойният ми съпруг беше испански гранд — скромно пророни Беатрис. — Заповядайте в кабинета.

Преди да последва стопанката, Гликерия Романовна пошепна на Рибников:

— Значи сред роднините ви има испански грандове? Всеки друг не би пропуснал да се похвали. Необикновен човек сте вие все пак.

В кабинета нещата тръгнаха вече по-леко. Графинята се държеше сигурно и не изпускаше инициативата.

Тя горещо одобри идеята за бягство в чужбина. Обеща да набави най-сигурни документи за племенника си. След това разговорът на двете дами свърна в географска посока — къде точно да евакуират миличкия „Васюша“. Стана ясно, че вдовицата на испанския гранд е обиколила едва ли не целия свят. С особена топлота тя охарактеризира Порт Саид и Сан Франциско.

Рибников не участваше в обсъждането, само нервно припукваше с пръсти.

Няма страшно, повтаряше си мислено той. Утре е двайсет и пети, а след това няма значение.

Сричка четвърта, в която Фандорин се страхува

Мрачен бяс — така би трябвало най-точно да наречем настроението, обхванало Ераст Петрович. През дългия му живот се бе случвало не само да жъне победи, но и да търпи поражения. Никога обаче не се бе чувствал толкова глупаво. Сигурно така се усеща китоловец, който, вместо да прониже кашалот, е подплашил ято дребни рибки.

Кой би могъл да се усъмни, че тъкмо проклетият Брюнет е японският агент, извършил диверсията? Виновно бе нелепото стечение на обстоятелствата, но инженерът не намираше утеха в тази мисъл.

Скъпоценното време бе пропиляно напразно, следата — изтървана и изстинала.

Московският градоначалник и криминалната полиция много напъваха да изкажат на Фандорин сърдечната си благодарност за залавянето на нахалната банда, но Ераст Петрович се дръпна в сянката и лаврите пожънаха Милников и неговите копои, които само бяха закарали вързаните бандити в най-близкия участък.

Инженерът и надворният съветник се разправяха надълго и нашироко, впрочем Евстратий Павлович изобщо не си даваше зор да се прикрива. Вперил във Фандорин очичките си, избелели от разочарование от човечеството, Милников без помен от смущение си призна: да, той беше проводил копоите, че и сам беше дошъл в Москва, понеже кътал едно наум какъв уникален нюх има Ераст Петрович. На неговия гръб по-сигурно се стигало до заподозрените, отколкото да си късаш обувките от обикаляне из улиците. Вярно, не се добрал до диверсантите, но пак печели — варшавските бандюги щели да му донесат и благодарности от началството, и парична награда.

— А вие, дето ще ми придиряте, можехте и сам да стигнете до извода, че е по-добре да се разбираме с вас — миролюбиво заключи Евстратий Павлович. — Закъде сте без мен? Вашата жепемерия дори няма право да води дознание. Пък аз имам, а и от Питер съм докарал най-добрите копои, отлични момчета! Дайте да се разберем другарски, Ераст Петрович. Главата от вас, ръцете и краката от нас.

В предложението на тоя долен тип наистина имаше рационално зърно.

— Добре, щом искате като свои, ще я караме като свои. Само че имайте предвид, Милников — предупреди го Фандорин. — Ха сте взели да хитрувате и да действате зад гърба ми, мислете му. Аз няма да си г-губя времето с оплаквания до началството, ще карам направо: ще натисна тайната точка бакаяро на стомаха ви — и край с вас. Никому нищо и през ум няма да мине.

Не съществуваше никаква точка бакаяро^[6], естествено, но Евстратий Павлович, който знаеше колко добре Фандорин владее разни японски фокуси, пребледня.

— Недейте ме плаши, и без това здраве не ми е останало. За какво ми е да хитрувам с вас? Една и съща работа вършим. Аз съм на мнение, че без вашите японски чудесии няма да успеем да го хванем тоя дявол, дето гръмна моста. Клин клин избива, иначе няма как. Срещу магиите се действа с магии.

Ераст Петрович сви вежди и внимателно се вгледа в събеседника: дали не го занася, но надворният съветник беше напълно сериозен, а в очите му блесна пламъче.

— Какво си мислите, че Милников няма акъл за две пари? Или че сърцето му е от камък? Че не виждам нищо, че не мисля по въпросите? — Евстратий Павлович се озърна, сниши глас: — Негово императорско величество какъв е, а? Точно така, помазаник Божи. Значи Господ трябва да го пази от безбожния японец, нали така? А каква става тя? Трепят христолюбивото войнство, та пушек се вдига! И кой го трепе? Дребен народец, слабичък. Така е, защото на японеца зад гърба му стои Сатаната, той им помага на жълтурите. А от нашия император Всевишният се е отдръпнал, не ще да помага. Аз четох тия дни един секретен рапорт в департамента от Архангелска губерния. Имало там някакъв старец разколник, разправял, че на Романови им е отредено да царуват триста години, това им бил пределът. А тристате години изтичат. И от това си пати цяла Русия. Ами ако излезе истина?

На инженера му омръзна да слуша врели-некипели. Той се смръщи и рече:

— Хайде стига с вашите полицейски номера. Ако ми се доще да си поприказвам с някого за съдбините на царската династия, ще си потърся събеседник да не е от Специалния отдел. Ще работим ли, или ще ми правите евтини провокации?

— Ще работим, ще работим — прихна в дървеняшки кикот Милников, но искрите в очите му не угаснаха.

Междувременно експертите приключиха с огледа на мястото на катастрофата и представиха заключение, което напълно потвърди Фандориновата версия.

Не особено силният взрив, предизвикал разрушенията, е бил причинен от мелинитов заряд с маса приблизително 5–6 килограма, тоест еквивалент на шестинчов артилерийски снаряд. Всеки друг мост по Николаевската железница би издържал подобно разтърсване, но не и старият Тезоименитски, и то при преминаване на тежко натоварена композиция. Диверсантите много точно бяха подбрали мястото и момента.

Изясни се и загадката как нападателите бяха успели да заложат мината в строго охранявания обект и да я взривят току под колелетата на военния ешелон. Експертите бяха открили на мястото на срутването парчета кожа с неизвестен произход и микроскопични частици плътно лабораторно стъкло. Заключението, над което си бяха блъскали главата, гласеше: кожен продълговат калъф с цилиндрична форма и тънка стъклена спираловидна тръбичка.

Това стигаше, за да може Ераст Петрович да си изясни цялата картина на случилото се.

Мелинитовият заряд е бил в кожен корпус — нещо като калъф за кларинет или друг тесен духов музикален инструмент. Бомбата не е имала метална риза — тя само би отслабила ударната сила и би тежала на атентатора. Използваният детонатор е бил химически, със закъснител, инженерът беше чел за механизмите им. Стъклената тръбичка, съдържаща гърмящ живак, се пробива с игла, обаче живакът не изтича моментално, а след половин или една минута в зависимост от дължината и конфигурацията на тръбичката.

Нямаше място за съмнения: бомбата беше хвърлена от бързия влак, минал непосредствено преди ешелона.

Ситуацията, при която двата влака се бяха оказали в опасна близост един от друг, е била предизвикана изкуствено чрез фалшивата депеша, изпратена от телеграфиста в Колпино (самият той, естествено, бе изчезнал безследно).

Известно време Фандорин си блъскаше главата как точно е била хвърлена мината. През прозореца на купето? Едва ли — твърде голям е рискът калъфът да се удари в железата на моста и да отскочи към реката. После се сети — през отвора на тоалетната. Затова е бил необходим тесен калъф.

Ех, защо изскочи свидетелката със своя съмнителен брюнет? Трябваше да действа, както си го беше решил отначало: да запише имената на всички пътници и да ги разпита. Дори да се наложеше да пусне всички, сега можеше да ги извика и да ги разпита отново — някой със сигурност щеше да си спомни пътуващия музикант, а най-вероятно и не само него, но и компанията му…

Когато тайната на катастрофата се изясни, на Ераст Петрович не му остана време да лекува нараненото си самолюбие, налегнаха го по-сериозни грижи.

Цялата дейност на инженера в железопътната жандармерия (или жепемерията, както я беше нарекъл Милников) през последната година беше насочена към едно: да се зашити най-уязвимият дял от анатомията на боледуващия руски динозавър — неговата главна артерия, аортата. Предприемчивият японски хищник, атакуващ ранения исполин от всички страни, рано или късно щеше да се досети, че няма нужда да се опитва да повали противника, достатъчно е да прегризе неговия единствен кръвоносен съд — Транссибирската магистрала. Останала без боеприпаси, продоволствия и подкрепления, Манджурската армия ще бъде обречена.

Тезоименитският мост е само проба. Движението по него ще се възстанови до две седмици, а засега влаковете се отклоняват през Псков и Старая Руса, губейки само няколко часа. Но ако подобен удар бъде нанесен в която и да е точка след Самара, откъдето магистралата се опъва единичка с дължина над осем хиляди километра, комуникацията ще прекъсне най-малко за месец. Армията на Линевич ще се озове в катастрофално положение. Пък и какво би попречило на японците да извършват диверсия след диверсия?

Вярно е, че Транссиб е нов път, построен по съвременни технологии. Годината не отиде напразно — отработена е добра система за охрана, пък и сибирските мостове не са като Тезоименитския, тях не можеш да ги хвърлиш във въздуха с пет кила взрив, пуснат от клозета. Но японците не са глупаци, ще измислят нещо друго.

Най-лошото е, че са стигнали до решението да поведат релсова война. Сега остава да се чака продължението…

От тая (за съжаление абсолютно неоспорима) мисъл Ераст Петрович го побиха тръпки. Но инженерът спадаше към породата хора, у които страхът предизвиква не парализа или паническо суетене, а мобилизация на всички умствени ресурси.

„Мелинит, д-да, мелинит“, замислено си повтаряше Фандорин, обикаляйки из кабинета, предоставен му от Данилов. Щракаше с пръсти зад гърба си, пускаше кълба дим от пурата, прекарваше дълго време пред прозореца, зазяпан в ясното майско небе.

Нямаше съмнение, че и за следващите диверсии японците ще използват тъкмо мелинита. Те вече бяха пробвали взривното вещество върху Тезоименитския мост и бяха останали доволни от резултата.

Мелинитът не се произвежда в Русия, този взрив е на въоръжение само във френската и японската армии, при това последните му викат „шимосе“, изопачено от руските вестникари на „шимоза“. Тъкмо на шимозата се приписва главната заслуга за Цушимската победа на японската флота: снарядите с мелинит демонстрираха по-голяма пробивна и взривна мощ от руските барутни.

Мелинитът, или пикриновата киселина, идеално подхожда за диверсионна дейност: мощен е, отлично се комбинира с различен тип детонатори и е компактен. Обаче все пак за диверсия срещу голям съвременен мост ще трябва заряд от десетки килограми. Откъде диверсантите могат да вземат такова количество взрив и как ще го транспортират?

Тук беше ключът към разгадката. Ераст Петрович го разбра веднага, но преди да се захване с главното направление, предприе предпазни мерки по второстепенните.

За случай, че мелинитовата версия се окажеше погрешна и врагът е решил да действа с обикновен динамит или пироксилин, Фандорин разпореди да се разпрати до всички складове и арсенали секретен циркуляр с предупреждение. Тая хартийка, естествено, няма да направи охраната по-бдителна, но крадците интенданти ще се замислят дали да продават взривни вещества под тезгяха, а тъкмо това е пътят, по който смъртоносните материали попадат у доморасли бомбаджии. След като предприе тая мярка за подсигуровка, Ераст Петрович се съсредоточи върху пътищата за транспортиране на мелинита.

Ще го докарат отвън, при това най-вероятно от Франция (няма да го доставят от Япония я!).

Товар, тежащ почти сто кила, няма как да се прекара с куфар, разсъждаваше Фандорин, стискайки епруветка с жълтеникав прашец, която му бяха дали от артилерийската лаборатория. Завъртя я пред очите си, разсеяно вдъхна острия мирис — „убийствения аромат на шимозата“, както обичаха да се изразяват военните кореспонденти.

— Всъщност сигурно ще е т-така — каза си изведнъж полугласно.

Бързо излезе от кабинета, викна за каляска и четвърт час по-късно беше на „Мали Гнездниковски“ в сградата на Полицейския телеграф. Там издиктува телеграма с такова съдържание, че операторът, свикнал с какви ли не текстове, само замига на парцали.

Сричка пета, която почти изцяло се състои от разговори на четири очи

Сутринта на 25 май квартирантът на графиня Бовада получи уведомление за пристигането както на Стоката, така и на Пратката — в един и същ ден, както беше планирано. Организацията работеше с точността на хронометър.

Стоката представляваше четири чувала по двайсет и пет кила с царевично брашно, изпратени от Лион за московската хлебарница „Вернер и Пфлайдерер“. Тя очакваше получателя в склада на гара „Москва-Товарна“ на Брестката железница. Тук нещата бяха пределно прости: пристигаш с известието за пратка и се разписваш. Чувалите са здрави, ютени, водоустойчиви. Ако мнителен жандарм или някой крадец ръгне с ножка чувала, от него ще се посипе жълт едрозърнест прах, който в пшеничено-ръжена Русия спокойно минава за царевично брашно.

С Пратката нещата стояха малко по-сложно. По обиколен път от Неапол през Батуми, а оттам по железницата през Ростов на сточна гара Рогожская пристигна запечатан вагон, който по документи се водеше към Управлението на конвойните команди и се съпровождаше от охрана в състав един подофицер и двама войници. Охраната беше истинска, а документацията — фалшива. Тоест във вагона наистина бяха натоварени сандъци, в които, както бе посочено в товарителницата, имаше 8500 италиански пушки „ветерли“, 1500 белгийски револвера „франкот“, милион патрони и динамитни пресовки, но целият тоя арсенал трябваше да попадне не в ръцете на конвойното управление, а у човек по прякор Дрозда. Според плана, разработен от бащата на Василий Александрович, в Москва трябваше да се разпали голяма буна, която да накара руския цар да забрави манджурските степи и корейските концесии.

Мъдрият съставител на плана беше отчел всичко: и че в Петербург квартирува гвардията, и че във втората столица има само събран оттук-оттам гарнизон от резервисти втора ръка, и че Москва е транспортното сърце на страната, и че в града има двеста хиляди гладни, озлобени от беднотията работници. Сред тях със сигурност ще се намерят десетина хиляди луди глави, стига само да имат оръжие. Само една искра — и в работническите квартали моментално ще се вдигнат барикади.

Рибников започна от най-трудното, както бе научен от ранно детство.

Пристигна на сточната гара като щабкапитан. Представи се и заедно с някакъв дребен чиновник от отделението по посрещане на товари се упъти към трети коловоз, за да изчака специалния влак от Ростов. Деловодителят се притесняваше от начумерения офицер, който нетърпеливо тропаше с ножницата на сабята си по дъсчения под на перона. За щастие не им се наложи да стоят дълго, влакът пристигна точно по разписание.

Старшият на караула, доста възрастен подофицер, все още мърдаше устни, четейки документите, подадени му от щабкапитана, а на перона вече се строяваха товарните каруци, наети от Рибников.

Но тук пък стана засечка — никакъв го нямаше полувзводът, който се полагаше да пази кервана.

Попържайки руския бардак, щабкапитанът хукна към телефона. Върна се побелял от ярост и разпиля яда си в толкова многослойни псувни, че деловодителят само се сви, а пазачите закимаха с уважение. Стана ясно, че никой няма да прати на щабкапитана полувзвод.

Наругал се от сърце, Рибников дръпна подофицера за ръкава.

— Слушай, как ти беше името, да, Екимов, гледай сега каква боза стана. Спасявай положението, брат. Знам, че твоята служба беше дотук и не си длъжен, ама нито може да се отпраща вагонът без охрана, нито тук да остане. Пък твоето не се губи, за теб ще има три рубли и за орлите ти по една.

Подофицерът отиде да говори с войниците, същите побелели и омачкани чичовци като него самия.

Спазариха се освен парите негово благородие да издаде и разписката за приемане с по-късна дата, че да има командата време да се завърти два дни из Москва. Рибников обеща.

Натовариха сандъците, тръгнаха. Най-отпред щабкапитанът с файтон, отзад каруците със стоката, от двете страни — конвоиращите, отзад подофицерът. Доволни от обещаната награда и от отпуската, войниците крачеха бодро, държейки пушките като за атака — Рибников ги бе предупредил да си отварят очите на четири, че враговете жълтури не спят.

Стигнаха наетия предварително склад при Москва-река. Каруцарите пренесоха сандъците, получиха си парите и отпътуваха.

Щабкапитанът грижливо сгъна разписката за платения превоз и тръгна към ростовските караулни.

— Благодаря ви за службата, момчета. Дайте сега да се разплатим. Чисти сметки — добри приятели.

Пред склада и по брега нямаше жива душа, под кейчето се плискаше разноцветна от нефтените петна вода.

— Ваше благородие, ами часовите къде са? — озърна се Екимов. — Чудна работа. Оръжеен склад, пък без охрана.

Вместо отговор Рибников заби стоманен пръст в гърлото му. Обърна се към редниците. Единият тъкмо подаваше на другия торбичка с тютюн. Така и замръзна с отворена уста. Тютюнът не се сипна в подложената хартийка, разпиля се по земята. Василий Александрович удари единия войник с дясната, а другия с лявата си ръка. Всичко стана много бързо: тялото на подофицера още не беше паднало, а двамата му подчинени вече бяха мъртви.

Рибников се отърва от труповете, хвърли ги в реката, като върза на всеки по един тежък камък.

Свали фуражката си, отри потта с длан.

Беше само десет и половина, а най-сложната част от работата беше отметната.

Стоката отне десетина минути. Василий Александрович пристигна на гара „Москва-Товарна“ предрешен като продавач — лъснати ботуши, платнен каскет, дълга блуза. Пренесе чувалите сам, дори на кочияша не позволи да помогне, да не му поиска някой петак отгоре. Закара „царевичното брашно“ от Брестката железница до Рязанско-Уралската, защото Стоката я чакаше път на изток. Докато стигне до другия край на града, преопакова „брашното“ и на гарата го остави в магазията срещу две отделни квитанции.

С това търченето по гарите приключи. Рибников изобщо не беше уморен. Напротив, беше изпълнен с бодра и зла сила — беше му дошло до гуша от принудителното бездействие и, естествено, осъзнаваше важността на това, което върши.

Хитро изпратено, навреме получено, стриктно предадено по предназначение, мислеше си той. Ето така се създава Непобедимостта. Когато всеки на своето място действа тъй, сякаш само от него зависи изходът от цялата война.

Малко се притесняваше за „куклите“, извикани от Самара и Красноярск. Дали няма да закъснеят? Но Рибников не случайно бе избрал тъкмо тия двамата от бележника си с невидимите змиевидни знаци. Красноярецът (за себе си Василий Александрович го обозначаваше като Тунела) беше алчен и алчността го караше да бъде стриктен, а самарчанинът (прякор Моста), макар и да не беше толкова изпълнителен, имаше сериозни причини да не се бави — на тоя човек му оставаше твърде малко време.

Сметките отново излязоха верни: и двете „кукли“ оправдаха доверието. Рибников се убеди в това, отбивайки се от гарата през уговорените странноприемници — „Казан“ и „Железничарска“. Странноприемниците бяха близо една до друга, но все пак не съвсем. Само това липсваше — „куклите“ поради нелепа случайност да се запознаят.

В „Железничарска“ Василий Александрович остави бележка: „В три. Гончаров.“ А в „Казан“: „В четири. Гончаров.“

Сега беше време да се заеме с човека по прякор Дрозда — получателя на Пратката.

Тук Рибников прояви най-сериозна предпазливост, понеже знаеше, че тайната полиция бдително следи есерите, пък и сред революционната измет се намираха доста предатели. Оставаше да се надява, че Дрозда ги знае тия неща не по-зле от Рибников.

Василий Александрович се обади от уличен телефон (много удобно нововъведение, отскоро появило се в двете столици). Помоли централата да го свърже с 34–81. Произнесе условната фраза:

— Сто хиляди извинения. Възможно ли е да повикате на телефона почтения Иван Константинович?

След секундно забавяне женски глас отвърна:

— В момента го няма, чакаме го всеки момент.

Това значеше, че Дрозда е в Москва и е готов за среща.

— Благоволете да предадете на Иван Константинович, че професор Степанов го кани на седемдесет и третата си годишнина.

— Професор Степанов? — попита озадачена жената. — За седемдесет и третата годишнина?

— Точно тъй, госпожо.

Свръзката няма нужда да разбира смисъла, нейната работа е да предаде точно какво е било казано. В числото 73 първата цифра означаваше времето, а втората — номера на едно от предварително уговорените места за среща. Дрозда ще разбере: в седем часа на място №3.

Ако някой беше подслушал разговора на Рибников с краснояреца, едва ли щеше да разбере нещо.

— Пак ли счетоводни книжа? — попита Тунела, набит мустакат мъж с вечно присвити очи. — Ама ще трябва да вдигнете заплащането, я вижте каква е скъпотия.

— Не, няма да са книжа — Василий Александрович стоеше насред евтината хотелска стая и се вслушваше в крачките по коридора. — Специална стока. И плащането е специално. Хиляда и петстотин.

— Колко? — ахна неговият събеседник.

Рибников му подаде пачка банкноти.

— Ето ги. И още толкова ще получите в Хабаровск. Ако изпълните всичко, както му е редът.

— Три хиляди?

Веждите на краснояреца се размърдаха, но не успяха да плъзнат нагоре. Не е лесно да опулиш очи, които са свикнали да гледат света през тясна пролука.

Човекът, когото Василий Александрович беше кръстил Тунела, не се досещаше за тоя прякор, нито пък с какво точно се занимават хората, които толкова щедро заплащат неговите услуги. Беше сигурен, че помага на нелегални златотърсачи. Съгласно „Устава за частния златодобив“ търсачите трябваше да предават цялото злато на държавата, срещу което им даваха така наречените „асигновки“ по курс под пазарния, при това с всевъзможни удръжки. Отдавна се знае: където законът е несправедлив или неразумен, хората ще намерят начин да го заобиколят.

Тунела работеше на твърде полезно за Организацията място, той съпровождаше пощенските вагони по Транссибирската железница. Прекарвайки от европейската част на империята до Далечния изток и обратно тетрадки с колонки от цифри, той смяташе, че това е финансова кореспонденция между търсачите и пласьорите на нелегалното злато.

Но Рибников преследваше други цели, измъквайки пощаджията от хитрото си тефтерче.

— Да, три хиляди — каза той твърдо. — Такива пари не се плащат току-тъй, нали разбирате.

— Какво трябва да се прекара? — попита Тунела и облиза устните си, пресъхнали от вълнение.

Рибников отсече:

— Взрив. Петдесет кила.

Пощаджията замига, премятайки нещо наум. После кимна:

— За мината ли? Да разбиват рудата?

— Да. Ще зашиете сандъците в зебло като пощенски колети. Знаете ли го тунел дванайсет на Байкалската околовръстна линия?

— Половинния ли? Че кой не го знае.

— Ще изхвърлите сандъците точно на средата, при знак сто деветдесет и седем. Нашите хора ще ги приберат оттам.

— Ама… да не вземе да бухне?

Рибников се засмя:

— Личи си, че нищо не разбирате от взривове. Думата „детонатор“ чували ли сте? Така става то — „да бухне“.

Тунела, доволен от отговора, си наплюнчи пръстите — канеше се да преброи парите, а Василий Александрович мислено се усмихна: „Ще бухне не, ами така ще гръмне, че чак Зимният дворец ще се разтресе. Да видим после как ще разчоплят каменната каша, та да вадят от нея сплесканите вагони с локомотива барабар.“

Байкалската околовръстна, която беше погълнала огромни средства и беше открита съвсем наскоро предсрочно, беше последното звено на Транссиб. Преди това ешелоните се строяваха на огромни опашки за байкалския ферибот, докато сега трасето пулсираше с утроена скорост. Изваждането от строя на Половинния тунел, най-дългия по линията, отново ще върне Манджурската армия на гладна диета.

И това беше само половината от рибниковия „проект“.

Втората половина трябваше да осигури клиентът на „Казан“, с когото Василий Александрович разговаряше по съвсем друг начин — не сухо и отривисто, а приятелски, със сдържано съчувствие.

Той беше съвсем млад, жълт-зелен в лицето и с изпъкнала адамова ябълка. Правеше странно впечатление: деликатните черти на лицето, нервната жестикулация и очилата не се връзваха с износената куртка, басмената риза и тежките груби ботуши.

Самарчанинът плюеше кръв и беше нещастно влюбен. Той мразеше целия свят и по-специално заобикалящия го свят: близките хора, родния град, своята страна. С него можеше да се говори открито — Моста знаеше за кого работи и изпълняваше задачите си със сладострастна отмъстителност.

Преди половин година по заръка на Организацията той заряза университета и стана помощник-машинист в железниците. Пламъкът на пещта стопяваше последните остатъци от белите му дробове, но Моста не държеше на живота си, той искаше час по-скоро да умре.

— Бяхте казали на нашия човек, че искате да загинете с гръм и трясък. Ще ви дам такава възможност — звънеше гласът на Рибников. — Ще се вдигне гръм и трясък из цяла Русия, дори по целия свят.

— Говорете де, говорете — подкани го туберкулозният.

— Александровият мост в Сизран — Рибников направи ефектна пауза. — Най-дългият в Европа, километър и половина. Ако той падне във Волга, магистралата умира. Нали разбирате какво значи това?

Бавна усмивка пропълзя по лицето на човека, наречен Моста.

— Да. Да. Това е крах, поражение, позор. Капитулация! Вие, японците, знаете къде да удряте! Вие заслужавате победата! — очите на бившия студент грейнаха, речта му се ускоряваше с всяка дума. — Да, може да стане! Ще го направя. Имате ли мощен взрив? Ще го скрия в тендера, при въглищата. И ще взема един брикет при мен в машината. Като го хвърля в пещта, ще детонира! Фоейрверк! — той се разсмя гръмогласно.

— Между седмата и осмата подпора — меко вметна Рибников. — Това е особено важно. Иначе може да не стане. След седмата, да не объркате.

— Няма да объркам! Вдругиден застъпвам на смяна. Товарен до Челябинск. И машинистът ще загине, хак му е, мръсник, само ми се подиграва за кашлицата, вика ми „глист“. Язък за огнярчето само. Ама аз ще го разкарам. На предпоследната гара ще го цапна с лопатата по ръката и ще го сваля. Ще му кажа, че няма страшно, че аз ще поема пещта. Ами уговорката? — трепна изведнъж Моста. — Нали не сте забравили?

— Как бих могъл? — сложи ръка на сърцето си Рибников. — Помня. Десет хиляди. Ще ги връчим лично, както сте ни инструктирали.

— Няма да ги връчвате, ами ще ги подхвърлите! — нервно възкликна болният. — И бележка с текст: „Спомен за несбъднатото.“ Лично ще я напиша, че вие ще объркате нещо! И я написа на място, пръскайки мастило наоколо.

— Имайте предвид обаче: скъпата на сърцето ви персона ще получи парите и бележката само при едно условие — ако мостът се срине. Да не сбъркате, след седмата подпора.

— Спокойно — самарчанинът изтри сълза от миглите си. — Ако не друго, тая болест ме научи на точност, хапчетата ги вземам по разписание. Вие да не ме излъжете. Закълнете се с честна дума на самурай.

Василий Александрович се изпъна като струна, смръщи чело и присви очи. После направи някакъв невъобразим току-що измислен жест и тържествено изрече:

— Честна дума на самурай.

Основният разговор на четири очи беше планиран за седем часа вечерта в кръчмата на файтонджиите до Калужката застава (въпросното място №3).

Мястото беше добре подбрано: тъмно, мърляво, шумно, но без крясъци. Тук не се пиеше водка, а чай — по много, цели самовари. Клиентелата беше кротка, не проявяваше излишно любопитство, за цял ден се бяха нагледали на улични тълпи и на пътници и сега искаха само да си починат и да си побъбрят.

Василий Александрович закъсня десетина минути и веднага се насочи към масата в ъгъла, където седеше набит брадат мъж с неподвижно лице и внимателни очи, които обаче не се спираха нито за миг.

Последния час Рибников прекара, наблюдавайки вратите на кръчмата от съседния вход. Той забеляза Дрозда още щом оня се появи. Убеди се, че никой не го е проследил, и влезе.

— Хе-хе, здрасти, Кузмич! — провикна се отдалеч, размахал разперена длан: Дрозда не го познаваше лично, а трябваше да разиграят среща на стари приятели.

Революционерът изобщо не се учуди и отвърна в тон.

— А, Мустафа. Здрасти, татарска мутро. Сядай да пием чай.

Силно стисна ръката му, дори го потупа по рамото.

Седнаха.

На съседната маса беше заседнала на чай с гевречета голяма компания. Огледаха двамата приятели без интерес, извърнаха се.

— Не са ви проследявали, нали? — тихо се осведоми за най-насъщното Василий Александрович. — Сигурен ли сте, че във вашето обкръжение няма полицейски агент?

Дрозда отвърна спокойно:

— Защо да не са ме проследявали, проследявали са ме естествено. И провокатор си имаме. Засега не го закачаме. По-добре е да знаеш кой е юдата, че иначе друг ще пратят, върви го изчислявай кой е.

— Значи ви следят? — Рибников се сви и хвърли поглед към тезгяха, зад който имаше врата към вътрешния двор.

— Да, следят ме, какво толкова? — есерът сви рамене. — Когато може, нека ме следят. А когато не трябва, им се изплъзвам, свикнал съм. Тъй че няма нужда да нервничите, храбри самураю. Сега съм чист.

За втори път днес някой наричаше Василий Александрович самурай, но сега думата прозвуча с явна ирония.

— Нали сте японец? — попита получателят на Пратката, отхапа захар от бучката и сръбна чай от чинийката. — Четох, че някои от самураите не можеш да ги отличиш от европейците.

— Че каква разлика има, по дяволите, самурай или не — пророни Рибников, по навик приемайки тона на събеседника.

— И това е вярно. Давайте по същество. Къде е багажът.

— Закарах го в склад до реката, както поискахте. За какво ви е реката?

— Трябва ми. Къде точно?

— После ще ви покажа.

— Кой друг знае освен вас? Товарене, разтоварване, охрана — това си е цяло мероприятие. Хората сигурни ли са? Умеят ли да си държат езика зад зъбите?

— Ще бъдат неми като риби — отвърна Рибников сериозно. — Главата си залагам. Кога ще сте готови да го вземете?

Дрозда почеса брадата си.

— Смятаме една малка част да пратим в Сормово, надолу по реката. Утре вечер чакаме шлеп оттам. Тогава ще го вземем.

— Сормово ли? — примижа Василий Александрович — Това е добре. Изборът е правилен. Какъв е планът ви за действие?

— Ще започнем с железничарска стачка. После обща стачка. А когато на властта не й издържат нервите и пусне казаците или вземе да гърми — веднага вадим бойните отряди. Тоя път ще минем без паветата като оръжие на пролетариата.

— Кога смятате да започнете? — попита небрежно Рибников. — Трябва да е най-късно до месец.

Каменното лице на революционера се изкриви от усмивката:

— Издишате, а, синове на микадо? Изплезихте език?

По залата се претърколи смях и Василий Александрович трепна от изненада — нима ги чуха?

Обърна се рязко и се успокои.

Просто в кръчмата бяха нахълтали двама сивобради здраво попийнали кочияши. Единият не можеше да се задържи на крака и падна, другият му помагаше да стане:

— Няма страшно, Митюха — конят, дето четири крака има — и той се спъва.

От една близка маса се провикнаха:

— Такъв кон си е само за кланицата!

Разля се кикот.

Митюха понечи да напопържа подигравчиите, но дотърчаха келнерите и моментално изхвърлиха пияндурите навън да не срамят приличното заведение.

— Ех, Русийо майчице — отново се усмихна накриво Дрозда. — Чакай малко, скоро така ще те разтърсим, че ще изхвръкнеш от гащите си.

— И по гол задник ще хукне към светлото бъдеще?

Революционерът внимателно се взря в студените очи на своя събеседник.

Не трябваше да се шегувам с това, веднага проумя Рибников. Прекалих.

Няколко секунди гледаше есера право в очите, после се направи, че се предава и отмести поглед.

— Нас и вас ни обединява само едно — каза Дрозда с презрение. — Липсата на буржоазни сантименти. Само че ние, революционерите, вече сме се отърсили от тях, а вие, младите хищници, още не сте доживели дотам. Вие използвате нас, ние използваме вас, само че вие не сте ми равен, господин самурай. Вие сте само едно винтче в машината, докато аз съм архитектът на Утрешния ден, ясно ли ви е?

На котка прилича, помисли си Василий Александрович. Позволява да го храниш, но не лиже ръка. В най-добрия случай може да замърка, но и това едва ли.

Трябваше да отговори в тон, но без да задълбочава конфронтацията:

— Добре, господин архитект, по дяволите лириката. Нека обсъдим подробностите.

Дрозда си тръгна по котешки, без да се сбогува.

Когато изясни за себе си всичко, което го интересуваше, той просто стана и се изниза през вратата зад тезгяха, предоставяйки на Василий Александрович да си тръгне по улицата.

Пред кръчмата по каприте на файтоните дремеха кочияши, чакаха клиенти. Най-отпред бяха двамата одевешни пияндури. Единият съвсем се беше размазал, бе забил нос в коленете и похъркваше. Другият все още се крепеше — дори разтърси поводите, като видя Рибников.

Но Василий Александрович не взе файтон пред кръчмата — това противоречеше на правилата на конспирацията. Той тръгна по улицата и спря една от минаващите каляски.

На ъгъла с „Кривоколенни переулок“ остави една рубла на седалката, леко скочи от колата, без дори да разклати ресорите, и се шмугна в близкия двор. Дето има една приказка: помогни си сам, че и Господ да ти помогне.

Сричка шеста, в която важна роля играят опашката и ушите

Очакваше се специалният влак №369-П да пристигне точно в полунощ и нямаше съмнение, че ешелонът ще бъде точен — от всяка гара докладваха на Фандорин графика на движението. Композицията се движеше по „зелена улица“, извън всякакви разписания. Товарните, пътническите, дори експресните влакове му правеха път. И когато локомотивът с един-единствен вагон профучеше покрай редовния влак, заседнал някъде в Бологое или Твер, опитните пътници се споглеждаха и си казваха: „Началството бърза. Явно в Москва е станала някаква каша.“

Прозорците на отделния вагон бяха не просто затворени, а и плътно запердени. През цялото си пътуване между двете столици №369-П спря само веднъж да зареди, и то за не повече от четвърт час.

Посрещачите очакваха тайнствения влак на малка подмосковна гаричка, завардена с двойна верига железопътна жандармерия. Ръмеше ситен неприятен дъжд, поривист вятър клатеше фенерите и по перона се плъзгаха лошави сенки.

Ераст Петрович беше пристигнал десетина минути преди уречения час, изслуша рапорта на подполковник Данилов за взетите предпазни мерки, кимна с одобрение.

Надворният съветник Милников, уведомен за предстоящото събитие само преди час (инженерът без всякакво предупреждение бе пристигнал да го вземе от квартирата му), не можеше да си намери място, няколко пъти обиколи перона, но се връщаше при Фандорин и всеки път питаше: „Ама кого чакаме?“

— Ще видите — всеки път кратко отвръщаше Ераст Петрович, току поглеждайки към златния си джобен часовник.

В дванайсет без една минута от тъмнината долетя продължителна свирка и проблеснаха светлините на локомотива.

Дъждът се засили и камердинерът разтвори над главата на инженера чадър, нарочно застана така, че капките да се стичат върху шапката на Милников. Впрочем превъзбуденият Евстратий Павлович нищо не усети, само потръпна, когато студена струйка се плъзна между плешките му.

— Началникът на вашето управление ли е? — попита той, като видя вагона с луксозното купе. — Шефът на корпуса? — и сниши глас до шепот: — Да не е самият министър?

— Разкарайте външните лица! — викна Фандорин, съгледал в края на перона фигурата на кантонера.

Жандармите с шумен тропот хукнаха да изпълняват заповедта.

Номер 369-П спря. Когато ударите на метал и скърцането на спирачки утихнаха, Милников, който се беше поизпъчил и свалил шапка, дочу някакви странни звуци, приличащи на дяволски вой. Той тръсна глава, за да пропъди халюцинацията, но воят се засили, а след него ясно дочу и лай.

От вагона се сурна напет офицер с кожена куртка, козирува на Фандорин и му връчи пакет, на който чернееше загадъчен надпис „РДНИКПС ППНВПАПО“.

— Ама какво е това? — трепна гласът на Милников, който заподозря, че сънува всичко: и среднощната визита на инженера, и пътуването в дъжда, и кучешкия лай, и непроизносимото съкращение на плика.

Ераст Петрович преведе абревиатурата:

— Това е „Руско дружество за насърчаване използването на кучета в полицейската служба под почетното председателство на Негово височество принц Александър Петрович Олденбургски“. Добре, п-поручик. Можете да ги изведете. Фургоните чакат отзад.

От вагона заслизаха полицаи, всеки от които водеше на каишка куче. Имаше и овчарки, и ризеншнауцери, и кокери, дори улични кучета.

— Ама какво е това? — повтори объркан Евстратий Павлович. — За какво е всичко това?

— Това е операция „Пето ч-чувство“.

— Пето ли? Какво е това пето чувство?

— Обонянието.

Подготовката на операция „Пето чувство“ се проведе в рекордно кратки срокове и отне не повече от две денонощия.

В депешата от 18 май, която толкова изненада опитния полицейски телеграфист, Фандорин писа до своя началник: „МОЛЯ СПЕШНО ДА СЕ СЪБЕРАТ ВСИЧКИ КУЧЕТА НА ПРИНЦА. ПОДРОБНОСТИТЕ ДОПЪЛНИТЕЛНО.“

Ераст Петрович бе горещ привърженик и дори донякъде вдъхновител на начинанията на принц Олденбургски, който се бе запалил да уреди в Русия истинска научно организирана полицейска кучешка служба по европейски образец. Това беше нова, слабо позната, но бързо внедрена дейност.

Няколко часа стигат, за да се научи едно свястно куче да реагира на определен мирис.

От лабораторията на Артилерийското управление изпратиха необходимото количество шимоза и работата потръгна: петдесет и четирима полицейски инструктори поднасяха под носа на своите космати помощници жълтия прашец, звучаха възгласи на одобрение и упрек, носеше се лай и остри бели зъби дъвчеха бучки захар.

Мелинитът има остра миризма, кучетата бързо се научиха да го откриват дори сред чували с подправки. След кратък курс по обучение питомците на негово височество заминаха в служебни командировки: двайсет и осем кучета — по западната граница, по две на всеки от четиринайсетте пропускателни пункта, а останалите отпътуваха със специалния влак за Москва на разположение на инженер Фандорин.

Денонощно на две смени предрешените инструктори развеждаха своите кучета из вагоните и складовете на всички железопътни линии на първопрестолната. Милников не вярваше в идеята на Фандорин, но не се месеше — наблюдаваше отстрани. И без това нямаше собствени идеи относно залавянето на японските агенти.

На петия ден в кабинета, където Ераст Петрович разучаваше най-уязвимите места на Транссибирската железница и ги бележеше с червени кръстчета по картата, той най-сетне дочака дългоочакваното телефонно позвъняване!

— Намерихме! — крещеше в слушалката развълнуван глас, прекъсван от лай. — Господин инженер, намерихме го май! Аз съм водачът дресьор Чуриков, обаждам се от гара „Москва-Товарна“ на Брестката линия! Нищо не съм пипал, както ми наредихте!

Ераст Петрович тутакси телефонира на Милников.

Те пристигнаха на гарата от различни посоки, но почти едновременно.

Дресьорът Чуриков представи на началниците героинята на деня, белгийската овчарка грюнендал:

— Резеда.

Резеда подуши обувките на Фандорин и поклати опашка. И се озъби на Евстратий Павлович.

— Извинявайте, тя е бременна — побърза да поясни водачът. — Но пък това й изостря обонянието.

— Давайте, покажете какво сте намерили! — нетърпеливо настоя надворният съветник.

— Ето, вижте.

Чуриков дръпна кучето за каишката, то без желание се упъти към склада, озъртайки се към инженера. Пред входа се запъна с четирите лапи и даже се излегна на пода, показвайки по всякакъв начин, че не бърза за никъде. И погледна към хората, да не вземат да й се карат.

— Капризничи — въздъхна дресьорът. Той приклекна до кучката, почеса я по издутия корем, пошепна й нещо на ухото.

Резеда благоволи да стане, насочи се към натрупаните сандъци и чували.

— Ето, вижте, гледайте! — вдигна ръка Чуриков.

— Какво да гледаме?

— Ушите и опашката!

Опашката и ушите на Резеда висяха надолу. Тя бавно тръгна покрай редиците, отмина първата, втората. В средата на третата обаче ушите й изведнъж щръкнаха, опашката щръкна нагоре, после се спусна и повече не се вдигна, свряна между задните лапи. Кучето седна и залая срещу четири средно големи чувала от юта.

Бяха дошли от Франция и адресирани до хлебарското дружество „Вернер и Пфлайдерер“. Стоката бе пристигнала със сутрешния влак през Новгород. В чувалите имаше жълтеникав прах, който оставяше по пръстите характерен маслен блясък. Нямаше никакво съмнение — мелинит.

— Минал е границата, п-преди да изпратим кучетата — разучи съпровождащите документи Фандорин. — Е, Милников, отваря ни се работа.

Решиха да свършат работата сами, без участието на копоите. Ераст Петрович се преоблече като железничар, Милников се предреши на товарач. Настаниха се в съседната магазия, откъдето прекрасно се виждаха и складът, и подстъпите към него.

Получателят дойде за стоката в 11.55.

Среден на ръст мъж с вид на продавач в магазин показа квитанцията, разписа се в багажната книга и собственоръчно пренесе чувалите до закрития файтон.

Наблюдателите не се отлепяха от биноклите.

— Изглежда японец — промърмори Ераст Петрович.

— Ами! — усъмни се Милников, докато си нагласяше фокуса. — Чист руснак с малко татарска кръв, както си му е редът.

— Японец е — повтори убедено инженерът. — Може да има примесена малко европейска кръв, обаче формата на очите, линията на носа… Виждал съм го някъде. Но къде и кога? Може и просто да прилича на някой от познатите ми японци. Японските лица не са много разнообразни, антропологията различава само дванайсет основни типа. То е заради островната им изолираност. Нямало е приток на външна к-кръв…

— Заминава! — прекъсна Евстратий Павлович антроположката лекция. — Да побързаме!

Обаче нужда от бързане сега нямаше. За проследяване из града бяха подготвили цял парк от разнообразни каляски и кабриолети, всичките с полицейски агенти, така че обектът нямаше къде да им избяга.

Инженерът и надворният съветник седнаха на пружиниращата седалка на луксозния файтон, завършващ процесията, която много сполучливо изобразяваше оживено движение, и бавно потеглиха по улиците.

Къщите и уличните лампи бяха украсени с флагове и гирлянди. Москва честваше рождения ден на императрица Александра Фьодоровна много по-пищно, отколкото в други години. Имаше си нарочна причина за това: неотдавна царицата най-сетне бе дарила Русия с престолонаследник — след четири момичета, или, както непочтително ги нарече Милников, „халосни изстрели“.

— А момчето, разправят, било някакво хилаво, недомаслено — въздъхна Евстратий Павлович. — Да, Господ ги наказва Романови.

Инженерът дори не отговори, само се смръщи от глупостта на провокацията.

Междувременно обектът се оказа фокусник. При получаването на стоката беше натоварил в закрития си файтон четири чувала, а свали три дъсчени сандъка и осем малки пакета, увити в лъскава черна хартия. Освободи колата. Агентите, естествено, я спряха веднага зад първия ъгъл, но откриха вътре само четири празни чувала. Мелинитът беше изваден от тях и по някаква причина преопакован.

В гаровото багажно отделение на Рязанско-Уралската железница приемчикът каза, че сандъците и пакетите са били предадени като две отделни пратки с различни квитанции.

Но всички тия сведения Фандорин получи по-късно. Предполагаемият японец тръгна от гарата пеш, затова инженерът и надворният съветник отново поеха наблюдението.

Те последваха обекта на пределна дистанция, копоите бяха оставени в резерв. Сега най-важното беше да не се подплаши стръвта, на която можеше да клъвне още някоя риба.

Продавачът се отби в две странноприемници близо до гарата: „Казан“ и „Железничарска“. От предпазливост наблюдателите не влизаха вътре, пък и не биха успели, обектът остана във всяка не по-дълго от минута.

Ераст Петрович се мръщеше — потвърждаваха се най-лошите му страхове. Рязанско-Уралската линия бе част от великата трансконтинентална магистрала, по която червеният молив на инженера бе наброил поне стотина уязвими участъка. За кой ли от тях беше предназначен багажът, оставен в магазията на гарата?

От гаровия площад обектът се упъти към центъра и доста дълго време кръстосва из града. На няколко пъти внезапно спира файтони, после пак така внезапно, насред улицата, ги освобождаваше, но не успя да се откачи от образцово уреденото проследяване.

Малко след седем вечерта той влезе във файтонджийска кръчма близо до Калужкия площад. Поне около час се кри във входа на съседната къща, та явно си бе уредил среща тук и подобен подарък на съдбата в никакъв случай не беше за изпускане.

Още щом обектът влезе в кръчмата (беше седем часът и девет минути), Милников свирна на екипировъчната каляска на мобилния отряд, изключително удобно изобретение на съвременната криминалистика. В каляската имаше костюми и маскировъчни приспособления за всякакви житейски ситуации.

Инженерът и надворният съветник се премениха като кочияши и, залитайки, нахълтаха в кръчмата.

Евстратий Павлович обиколи с поглед полутъмното помещение и се престори, че не го държат краката, стовари се на пода. Прошепна на навелия се над него Фандорин:

— С него е Лагин. Прякор Дрозда. Есер. Особено опасен. Я виж ти…

Бяха установили най-важното, затова не останаха да висят в кръчмата, оставиха се да ги изхвърлят навън.

Изпратиха при задния вход четирима агенти, обсъдиха набързо тревожното откритие.

— Задграничната агентура съобщава, че полковник Акаши, главният японски резидент, се среща с политически емигранти и закупува големи партиди оръжие — шепнеше Милников, наведен от капрата на полицейската двуколка. — Ама това става далеч оттук по разните му Парижи и Лондони, а тук сме си в майчица Москва. Ще изтървем юздите, ей! Тукашните хъшлаци само им дай японски винтовки и гледай какво става…

Ераст Петрович го слушаше, стиснал зъби. Тоя нечуван в практиката на европейските войни демарш — да се провокира революция в тила на врага — беше стократно по-опасен от всички взривове по железницата. Тук под заплаха беше не изходът от кампанията, а съдбата на цялата Руска империя. Воините от Страната Ямато знаят какво е истинската война: в нея не съществуват непозволени средства, има само поражение или победа. Колко се бяха променили японците за последния четвърт век!

— Ши… ни азиатци! — изпсува Евстратий Павлович, сякаш беше чул Фандориновите размисли. — Нищо свято няма за тях! Върви воювай с такива!

Но нали точно същото казва преди Бородинската битка и Андрей Болконски, възрази инженерът, макар и не гласно на Милников, разбира се, а наум, на себе си. Рицарството и войната по правила са пълни глупости, казва най-чаровният от героите на руската литература. Пленниците се убиват, преговори не се водят. Никакво излишно великодушие. Войната не е игра.

И все пак ще победи оня, който е великодушен, помисли си изведнъж Ераст Петрович. Той обаче не успя да развие мисълта си докрай — пазещият пред входа агент даде сигнал и им се наложи да се мятат по каприте.

Продавачът излезе сам. Огледа наредилите се на опашка файтони (всички до последния мобилизирани от полицията), но не се качи на нито един. Отмина и по-нататък по улицата махна на преминаващ кочияш, който, разбира се, също беше фалшив.

Но всички Милникови хитрости отидоха на вятъра. Обектът по някакъв непостижим начин успя да се изпари от каляската. Копоят на капрата дори и не забеляза кога беше се случило: допреди секунди зад него седеше пътникът и изведнъж изчезна, оставяйки сякаш за подигравка смачкана рубла на седалката.

Това беше досадно, но не и фатално.

Преди всичко налице беше есерът Лагин по прякор Дрозда и жандармите имаха свой човек в най-близкото му обкръжение. На второ място в багажното на гарата имаше засада, на която Ераст Петрович възлагаше особени надежди, доколкото беше уредил всичко без Милников, само по линия на железопътната жандармерия.

Приемчикът беше най-подробно инструктиран от инженера: щом се появи „продавачът“, или ако някой друг представи известните квитанции, да натисне нарочно инсталираното копче. В съседната стая, където седи дежурният наряд, ще светне лампичка, началникът незабавно ще телефонира на Ераст Петрович и в зависимост от получените заповеди или ще извърши арест, или ще води през шпионката тайно наблюдение до пристигането на цивилни агенти, а пък приемчикът трябва да се погрижи багажът да не се издава прекалено бързо.

— Пипнахме го, макака с дръпнати очички — резюмира Милников и стисна въздух в якия си юмрук.

Сричка седма, в която става ясно, че не всички руснаци обичат Пушкин

Няколко дни преди дългоочаквания 25 май в московския живот на Василий Александрович Рибников се случи епизод, не особено значим на фона на последвалите събития, но би било недобросъвестно да го пропуснем.

Това се случи в период, когато укриващият се щабкапитан се отегчаваше от принудителната пасивност, поради което, както споменахме по-горе, извърши някои нехарактерни за него постъпки.

В момент на бездействие той се отби до Адресната служба, разположена в сграда на „Гнездниковски переулок“, и се поинтересува от една персона.

Рибников предпочете да не купува официална бланка за дирене, която струваше две копейки, а прояви психологически познания и поведе дружески разговор с канцелариста. Обясни му, че издирва стар приятел на покойния си татко. Че отдавна е изгубил дирите на тоя човек, че разбира цялата сложност на задачата и че е готов да плати затрудненията по специална тарифа.

— Без квитанция ли имате предвид? — попита служителят, който се надигна от мястото си, за да се увери, че в бюрото няма други посетители.

— Ами естествено. За какво ми е квитанция? — жълто-кафявите му очи гледаха умоляващо, докато пръстите му сякаш механично въртяха доста дебел портфейл. — Само че тоя човек най-вероятно не живее в Москва.

— О, това няма значение, уважаеми. Щом е по специална тарифа, няма значение. Ако вашият познайник все още се води на служба, имам списъци по всички ведомства. Ако се е оттеглил, тогава наистина ще е по-трудно…

— На служба е, на служба! — успокои служителя Рибников. — И е с висок чин. Може дори и генералски да е. Те двамата с тате, лека му пръст, бяха по дипломатическата част, но преди това той, доколкото съм чувал, се е водил или в Полицейския департамент, или в Жандармския корпус. Може пък да се е върнал към предишната служба? — и той деликатно бутна по бюрото две рубли.

Деловодителят прибра парите и рече весело:

— Това честичко се случва, да стават от жандарми на дипломати, че и обратното. Службата си е служба. Как го викат? На каква възраст е?

— Ераст Петрович Фан-до-рин. Сега трябва да е на четирийсет и осем или четирийсет и девет. Според моите сведения живее в Санкт Петербург, но не е сигурно.

Адресният магьосник се зарови дълбоко в дебелите овехтели папки. От време на време съобщаваше:

— В Министерството на външните работи такъв не се води… Нито в щаба на Жандармския корпус… В губернското жандармско също го няма… Няма го и в Жандармското железопътно… В Министерството на вътрешните работи… се води Ферендюкин, Федул Харитонович, началник-склад „Веществени доказателства“ към Криминалната полиция. Да не е той?

Рибников поклати глава.

— Ами в Москва ако проверите? Доколкото си спомням, господин Фандорин беше московчанин и доста дълго живя тук.

Бутна още една рубла, но чиновникът поклати с достойнство глава:

— Търсенето за Москва е две копейки. И влиза в преките ми задължения, така че тия пари няма да ги взема. То е за минута работа — и действително много скоро заяви: — Няма такъв, нито адресно, нито служебно е регистриран. Разбира се, можем да проверим и за предишни години, но това вече ще е изключение…

— По петдесет копейки за всяка година — кимна разбраният посетител, удоволствие беше да си имаш работа с такъв.

Търсенето се проточи. Служителят вадеше том след том годишните справочници, мина от двайсети в деветнайсети век и се заравяше все по-нататък в дълбините на миналото.

Василий Александрович вече се беше примирил с несполуката, когато канцеларистът изведнъж възкликна:

— Ето го! Тука е, в книгата от хиляда осемстотин деветдесет и първа. Дължите… ъъ… седем рублички! — и прочете: „Е. П. Фандорин, стат. съв., чин. за спец. пор. към моск. ген.-губ., «Малая Никитская», пристр. на дома на барон Еверт-Колоколцев.“ Е, щом вашият познайник е бил на такава длъжност още преди четиринайсет години, днес със сигурност трябва да е станал „превъзходителство“. Странно е, че го няма в министерските списъци.

— Наистина странно — призна Рибников, който разсеяно си играеше с червеникавите банкноти, стърчащи от портфейла му.

— Значи викате, в Департамента на полицията или в Жандармското? — хитро присви очички чиновникът. — Там нали знаете как е: уж го виждаш жив и здрав човека, и чин има висок, а за публиката все едно го няма.

Посетителят попримига, после се оживи:

— Ами да. Тате разказваше, че в посолството Ераст Петрович бил към секретната част.

— Ето, виждате ли? Знаете ли какво… Тук наблизо, пак на „Гнездниковски“, служи кумът ми. В полицейския телеграф. От двайсет години е там, познава всички значителни особи…

Тук последва красноречива, но съвсем кратка пауза, Рибников бързо отсече:

— По десетарка — и на вас, и на кума ви.

— Къде се ръгаш, къде?! — кресна чиновникът на някакъв селянин, влязъл междувременно в канцеларията. — Не виждаш ли, че е един и половина? Обедна почивка. Ела след час! А вие, господине (това беше казано шепнешком на Василий Александрович) изчакайте тук. Моментално се връщам.

Рибников, естествено, не остана в помещението. Почака отвън, стаен в сенките на портала. Защо да рискува. Ами ако тоя Акакий Акакиевич не е толкова прост, колкото изглежда?

Но предпазливостта му излезе излишна.

Чиновникът се върна след половин час, сам и много доволен.

— Прочута личност! Както се казва, персона, широко известна в тесен кръг! — обяви той на излезлия от скривалището си Рибников. Пантелей Илич толкова ми разказа за вашия Фандорин! Ама той бил голям човек — по Долгоруково време де!

Докато слушаше разказа за едновремешното величие на губернаторския помощник, Василий Александрович ахкаше, пляскаше с ръце, но голямата изненада го очакваше най-накрая.

— Ама пък ви върви — рече чиновникът и вдигна ръце нагоре с жест на цирков факир. — Вашият господин Фандорин е в Москва, пристигнал е от Питер. Всеки ден се отбива при Пантелей Илич.

— В Москва ли?! — възкликна Рибников. — Какво говорите! Господи, брей че късмет! Каза ли дали повечко ще остане?

— Не се знае. Дела от изключителна важност, с общодържавно значение, но какви точно са, Пантелей Илич не каза, пък и аз не съм питал. Не са за нас тия работи.

— Точно така — очите на Рибников се плъзнаха по лицето на събеседника и едва забележимо се присвиха. — А вие на кума си казахте ли, че Ераст Петрович го издирва познат?

— Не, от свое име разпитах.

„Не лъже — прецени Василий Александрович, — решил е и двайсетте рубли да остави за себе си“, и погледът му отново стана нормален, свитите очи се отпуснаха. Канцеларистът така и не научи на колко тънък косъм е висял дребничкият му животец.

— Много добре, че не сте му казали. Ще бъде изненада, за да си спомни за тате, лека му пръст. Как ли ще се зарадва Ераст Петрович! — грейна усмивката на Рибников.

Но когато излезе навън, лицето му затрепери като от тик.

Това се случи в деня, когато Гликерия Романовна се яви на срещата с нова идея за спасяването на Рибников: да се обърне за помощ към добрия си познат, началника на Московското жандармско управление генерал Шарм. Лидина се кълнеше, че Константин Фьодорович е прекрасен старец в пълно съответствие с фамилното си име^[7] и за нищо на света не би й отказал нищо.

— И какво от това? — разубеждаваше я Рибников. — Драга моя, та аз съм държавен престъпник: изгубих секретни документи, укривам се. С какво може да ми помогне вашият жандармски генерал?

Но Гликерия Романовна горещо възкликна:

— Вие нищо не разбирате! Константин Фьодорович ми е обяснявал колко много зависи от чиновника, на когото е възложен случаят. Той може да обърне и добрия, и лошия край. Ах, само да можехме да научим кой се занимава с вас!

И тогава, подчинявайки се на някакъв моментен импулс, Василий Александрович се изтърва:

— Аз го знам. Пък и вие го видяхте. Помните ли там, при моста — един висок господин с побелели слепоочия.

— Един елегантен, със светло английско пардесю? Да, спомням си го, много представителен мъж.

— Казва се Фандорин, Ераст Петрович. Специално е пристигнал от Петербург да ме издири. За Бога, не бива да се застъпвате за мен, само ще си навлечете подозрения, че укривате дезертьор. Но ако успеете внимателно, между другото да изясните що за човек е, какъв е начинът му на живот, какъв му е характерът, това би могло да ми бъде от помощ. В тия работи е важен всеки детайл. Само че трябва да се действа много тактично!

— Мъж ще ме учи на тактичност! — небрежно отрони Лидина, която вече обмисляше как точно ще се захване с тази задача. — Това да ни е мъката, утрото е по-мъдро от вечерта.

Рибников не благодари, но я погледна така, че из гърдите й се разля топлина. Жълтите му очи вече не й приличаха на котешки, както беше в първите мигове на тяхното познанство, наум ги наричаше „яркокафени“ и ги намираше много изразителни.

— Вие сте като царицата Лебедица — той се усмихна. — „Вярно, княже, се разправя. Чудото и аз го зная. Не тъгувай, вярна служба ти дължа за нашта дружба.“^[8]

Гликерия Романовна се смръщи:

— Не мога да понасям Пушкин!

— Как така? Нали руснаците обожават Пушкин?

Рибников се стресна от непремисления си израз, но Лидина не обърна на странната му фраза никакво внимание.

— Как е могъл да напише: „Смъртта на твоите деца аз виждам със жестока радост“? Що за поет е, щом го радват загинали деца? Ама че звезда на пленителното щастие!

И разговорът се измести от сериозната тема към руската поезия, която Рибников знаеше добре. Той обясни, че в детските му години го бил запалил баща му, пламенен поклонник на Пушкиновата лира.

А после дойде 25 май и тоя несъществен разговор изхвърча от главата на Василий Александрович, имаше по-сериозни неща за вършене.

Беше наредил на „куклите“ да вземат стоката от багажното на разсъмване преди отпътуването. Пощенеца щеше да обшие трите пратки в зебло, да ги запечата с червен восък и да ги скрие сред колетите за най-удобно. Задачата на Моста беше още по-лесна, понеже Василий Александрович му свърши половината работа: още докато пътуваше във файтона, беше пресипал мелинита в осем картонени кутии и опаковал всяка от тях с антрацитночерна хартия.

И двамата заминаваха с един и същ влак — източния експрес, само че Моста пътуваше в трета класа с железничарско намаление, а Тунела — с пощенския вагон. После пътищата им се разделяха. Първият в Сизран ще се качи на товарния влак, вече не като пътник, а в локомотива и насред Волга ще хвърли стоката в пещта. Докато втория го чака далечен път, чак до Байкал.

За по-сигурно Рибников реши лично да проследи как агентите му ще вземат багажа, естествено, без да им се мярка пред очите.

На развиделяване той напусна пансиона, облечен като „малък човек“: смачкан каскет, рубашка със странично закопчаване и вехто сако.

Хвърли бърз поглед към розовеещия край на небето и влизайки в ролята си, хукна в свински тръс по булевард „Чистопрудни“.

Бележки

[1] Чехов, „Оплаквателна книга“. — Б.пр. ↑

[2] Compound (англ.) — парна машина, работеща на принципа на многократното разширяване на парата, което позволява по-пълно да се използва енергията на разширяването и увеличава КПД-то на локомотива. — Б.пр. ↑

[3] Щабротмистър — Кавалерийско звание, десети клас съгласно Таблицата за ранговете, равняващо се на щабкапитан в армията. — Б.пр. ↑

[4] Юзеф Пилсудски (1867–1935), полски държавен и политически деец борец за независимост на страната, първи държавен ръководител на възстановената Полша. — Б.пр. ↑

[5] София Василиевна Ковалевская (1850–1891) — математик, писател и публицист, първата жена професор, носителка на много престижни научни награди. Почти през целия си живот учи и работи зад граница, понеже висшите училища в Русия не приемат жени нито като студентки, нито като преподаватели. Не я допускат дори до заседанията на Академията на науките, чийто член-кореспондент тя става през 1889 г. Умира в Стокхолм. — Б.пр. ↑

[6] Дебил (яп.). — Б.а. ↑

[7] Charme — (фр.) — чар, обаяние. — Б.пр. ↑

[8] А. С. Пушкин, „Приказка за Цар Салтан“. Превод Александър Миланов. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Борис Акунин Диамантената колесница (2)

Метаданни

Данни

Диамантената колесница

Информация

История

Сваляне / Връзки

Нака-но-ку

Сричка първа, в която Василий Александрович взема отпуск