Борис Акунин
Диамантената колесница (50)

Нощното сливане на света

Тамба рече:

— Аз зная много за теб, ти знаеш за мен малко. От това възниква недоверието, от недоверието произлиза неразбирането, неразбирането води до грешки. Питай за всичко, което искаш да научиш, и аз ще ти отговоря.

Те бяха седнали на разчистената поляна пред къщата и наблюдаваха как от долината се надига слънцето и изпълва земята с розово сияние. Тамба пушеше малката си лула и час по час я зареждаше с нова порция тютюн. Фандорин също не би отказал да запали, но кутията с манилските пури бе останала в багажа му оттатък пукнатината, която отделяше селцето на шиноби от останалия свят.

— Колко души сте? — попита титулярният съветник. — Само единайсет ли?

На мястото на битката бе видял единайсет души. Когато изцапаните с пръст любовници бяха изпълзели от подземната дупка, шиноби вече бяха приключили с мрачната си задача. Мъртъвците бяха преброени, струпани в яма, засипани с камъни. Хората на Тамба свалиха маските си и Фандорин видя обикновени японски лица — седем мъжки, четири женски.

— Има още четири деца. И Сатоко, жената на Гохей. Тя не участва в боя, понеже скоро ще ражда. Има и трима млади, те са из големия свят.

— Шпионират ли някого? — попита Ераст Петрович.

Щом джонинът иска откровен разговор, защо да се церемони.

— Учат. Единият в Токийския университет — за лекар. Вторият в Америка — за инженер. Третият в Лондон — за електричен техник. Сега без европейска наука сме наникъде. Великият Тамба е казвал: „Бъди пред всички, знай повече от всички.“ Ние следваме тоя завет от триста години.

— Как сте успели толкова години да запазите тайната си?

— Такава е била волята на Първия Тамба. Той казвал: „Най-силен е оня, когото не виждат и не чуват, но който вижда и чува всички.“ И още е казвал: „Нинджите на земята Ига загинаха, сега те са безсмъртни.“

— Но нима Първият Тамба не е загинал заедно с хората си? Разправяха ми, че враговете са изтребили всички до к-крак.

— Не. Тамба се изплъзнал и взел със себе си двама от най-добрите си ученици. Той имал синове, но не взел синовете си и те загинали, понеже Тамба бил истински велик, сърцето му не отстъпвало по твърдост на диаманта. Последният джонин на земите Ига е избрал най-достойните, на които се падало да възродят клана Момоти.

— Как е съумял да се измъкне от обсадения храм?

— Когато светилището на богинята Каннон на планината Хиджияма вече горяло, последните останали нинджи искали да посегнат на живота си, но Тамба им наредил да се държат до сутринта. Предния ден една стрела му извадила окото, всичките му хора били ранени, но властта на джонина била такава, че шиноби не посмели да не се подчинят. На сутринта Тамба пуснал в небето три черни гарвана и се измъкнал заедно с двамата си избраници през подземен проход. А останалите се самоубили, като преди това отрязали лицата си.

— Щом като е имало подземен проход, защо не са се измъкнали всички?

— Тогава воините на Нобунага са щели да ги преследват.

— А защо е трябвало непременно да се дочака утрото?

— За да видят враговете трите гарвана.

Ераст Петрович разтърси глава, окончателно объркана от източната екзотика.

— Какво общо имат трите гарвана? За какво са им п-притрябвали?

— Враговете знаели колко воини се отбранявали в храма — седемдесет и осем души. Те щели непременно да преброят труповете. Ако липсвали три, Нобунага щял да се досети, че Тамба се е изплъзнал, и щял да вдигне цялата империя да го търси. А по тоя начин самураите решили, че Тамба и двама от неговите помощници са се превърнали на гарвани. Нападателите били готови да се сблъскат с всякакво вълшебство, те довели със себе си кучета, обучени да унищожават гризачи, гущери и змии. Имали и ловни соколи. Соколите убили гарваните. Единият от гарваните имал рана вместо едното си око и враговете, които знаели за раняването на Тамба, се успокоили. Мъртвият гарван бил изложен на показ на място, където се пресичали осем пътя и където бил поставен надпис: „Магьосникът Момоти Тамба, победен от управника на Запада и Изтока, пазителя на Императорския Трон княз Нобунага.“ Не минала и година и Нобунага бил убит, но никой не знаел, че това било дело на Тамба. Кланът Момоти се превърнал в призрак, тоест станал невидим. Трите рода, произлезли от великия джонин и неговите двама ученици — Момоти, Адати и Соноти — са се запазили до ден-днешен, като многократно се сродявали. Ние всички, взети заедно, никога не сме били повече от двайсет души. Триста години ние пазим и развиваме изкуството нинджуцу. Първият Тамба щеше да е доволен от нас.

— И нито един от трите рода не се е прекъснал?

— Не, понеже главата на семейството е длъжен предварително да намери наследник.

— Какво ще рече „да намери“?

— Да избере. И не е задължително да е негов собствен син. Кръвта няма значение. По-важно е момчето да притежава необходимите качества.

— Чакай! — възкликна разочарован Фандорин. — Значи ти не си пряк потомък на Първия Тамба?

Старецът се учуди:

— По кръв ли? Разбира се, че не съм. Какво от това? При нас в Япония роднинството и приемствеността се водят по дух. Синът е оня, в когото се е преселила душата на бащата. Аз например нямам синове, само дъщеря. Макар че имам племенници — и от братята, и от братовчедите ми. Но духът на великия Тамба живее не в тях, а в осемгодишния Яичи. Открих го преди пет години в село на отхвърлените. Разчетох по мърлявото му личице знаци, които ми се видяха обещаващи. И май не съм сбъркал. Ако Яичи постига такива успехи и занапред, той ще стане след мен Дванайсети Тамба.

Ераст Петрович реши засега да поспре с въпросите — и без това му се виеше свят.

 

 

Вторият им разговор се състоя привечер на същото място, само че сега събеседниците седяха обърнати на другата страна и гледаха как слънцето каца върху съседната планина.

Тамба смучеше неизменната си лула, но сега и Фандорин димеше с пура. Самоотверженият Маса, чиято душа страдаше, понеже бе проспал цялата нощна битка, изгуби половин ден, но снабди господаря си с всичко необходимо — през подземния проход, а после и с помощта на въжен повдигач (оказа се, че и такъв имало) той пренесе от разгромения лагер всичкия багаж. Оттатък остана само неподлежащият на транспортиране „Royal Crescent Tricycle“, който и без това нямаше къде да се кара в селото. Пуснатото на свобода муле бродеше из ливадите, замаяно от сочната планинска трева.

— Имам молба към теб — рече Ераст Петрович. — Обучи ме на твоето изкуство. Ще бъда усърден ученик.

През по-голямата част от деня той бе наблюдавал тренировките на шиноби и се бе нагледал на такива неща, че лицето му бе застинало в слисано-глуповата гримаса, каквато хич не му бе присъща в нормалния живот.

Отначало Фандорин видя как си играят децата. Момченце на около шест години с поразително търпение дресираше мишка — учеше я да тича до паничката с храна и да се връща обратно. Всеки път, щом мишката се справеше със задачата си, той отместваше паничката по-далеч.

— След няколко месеца мишката ще се научи да преодолява разстояние от четиристотин, дори петстотин ярда. Тогава ще може да се използва за пренасяне на тайни бележки — обясни му нинджа на име Ракуда, когото Тамба бе изпратил в помощ на вицеконсула.

„Ракуда“ значеше „камила“, но той изобщо не приличаше на това животно. Беше мъж на средна възраст с кръгла, изключително добродушна физиономия — за такива хора се казва „на мравката пък струва“. Говореше прекрасно английски — вероятно затова бе определен да съпровожда Ераст Петрович. Той предложи да му вика Джонатан, но титулярният съветник по̀ харесваше звучното Ракуда.

Две момичета играеха на погребение. Изкопаха яма, едната легна вътре, другата я засипа с пръст.

— Да не се задуши? — притесни се Фандорин.

Ракуда с усмивка му посочи тръстиката, която стърчеше от „гроба“.

— Не, ще се научи да диша с една четвърт от дробовете, това е полезно.

Но най-голям интерес младият руснак прояви, естествено, към осемгодишния Яичи, когото Тамба щеше да прави свой наследник.

Кльощавото момче, абсолютно незабележително на пръв поглед, се катереше по стената на къщата. Понякога се сурваше надолу, изжулен до кръв, но пак тръгваше да се катери.

Беше невероятно! Стената беше дъсчена, нямаше за какво да се хване и въпреки това Яичи вкопчваше пръсти в дървото, набираше се и в крайна сметка все пак стигна покрива. Възседна го, залюля крака от ръба и се изплези на Фандорин.

— Чудна работа! — учуди се Ераст Петрович.

— Няма нищо чудно. Това е какецуме — каза Ракуда и повика момчето.

То спокойно скочи при тях от четириметровата височина. Показа ръцете си и титулярният съветник видя, че на пръстите имаше железни напръстници със закривени като куки нокти. Опита с тяхна помощ да се покатери по стената, но нищо не стана. Каква ли сила трябваше да имат пръстите на това дете, за да удържат тежестта на тялото му!

— Ела, ела — повика го Ракуда. — Ецуко ще убива дайджина. Интересно, дали тоя път ще успее?

— Какъв е тоя дайджин?! — попита Фандорин, влизайки след своя водач в една от къщите.

В голяма празна стая имаше четирима: двама мъже, момиче с изпъкнали скули, а до стената седеше човек с кител и фуражка. Като се вгледа, Ераст Петрович разбра, че това е кукла в човешки бой с нарисувано лице и залепени дебели мустаци.

— Дайджин ще рече „голям човек“, големец — шепнешком обясни Ракуда. — Ецуко трябва да го убие, а Гохей и Таншин са телохранители. Това е проверка. Трябва да я издържи, за да стигне до следващата степен на обучение. Ецуко опита вече два пъти и не успя.

— Значи нещо като изпит? — попита титулярният съветник, който с интерес наблюдаваше ставащото.

Сипаничавият Гохей и мрачният червендалест Таншин внимателно обискираха девойката, която очевидно играеше молителка, приета от „големеца“.

Обискът бе толкова подробен, че Ераст Петрович чак се изчерви. Не стига че съблякоха „молителката“ чисто гола, ами и опипаха всяка гънка по тялото й. Младата Ецуко старателно изпълняваше ролята си — кланяше се унизено, кискаше се с притеснение, завърташе се ту насам, ту натам. „Телохранителите“ опипаха свалените й дрехи, сандалите, широкия пояс. Намериха в ръкава лула и я прибраха. В пояса откриха бродирана торбичка с хаши, дървените пръчици за хранене, и някаква нефритена висулка. Върнаха й пръчиците, висулката повъртяха из пръстите и за всеки случай също я прибраха. Накараха момичето да развърже косите си и й отнеха две остри фиби. Чак след това й позволиха да се облече и я пуснаха при дайджина. Впрочем дори сега не й позволиха да го приближи плътно, ами застанаха между нея и куклата — единият отляво, другият отдясно.

Ецуко се поклони ниско на седналия мъж, ръцете й бяха скръстени пред корема. Когато се изправи, ръката й стискаше дървена хаши. „Молителката“ направи светкавично движение и пръчицата се заби право в нарисуваното око на дайджина.

— Браво! — похвали я Ракуда. — Издялкала е хаши от твърдо дърво, наострила е върха му, намазала го е с отрова. Издържа изпитанието.

— Но тя не би могла да избяга? Телохранителите ще я убият на място!

Нинджата само сви рамене:

— Има ли значение? Поръчката е изпълнена.

После Ераст Петрович гледа упражнения по ръкопашен бой и това май му направи най-силно впечатление от всичко видяно. Той дори не си бе представял, че човешкото тяло има такива възможности.

Към тоя момент Маса бе пренесъл нещата му и се бе присъединил към господаря. Той мрачно наблюдаваше акробатическите фокуси на „невидимите“ и очевидно доста ревнуваше.

Упражненията се водеха от самия Тамба. Учениците бяха трима. Единият, най-младият, не беше интересен за гледане — той само ставаше и падаше, ставаше и падаше, ту по гръб, ту настрани, ту с прекатурване през главата. Вторият — същият сипаничав Гохей, единият от „телохранителите“ на дайджина, се опитваше да посече джонина с меч. Той нанасяше хитри, коварни удари, сечеше и отгоре, и отдолу, и през краката, но острието всеки път съсичаше въздуха. А Тамба не правеше нито едно излишно движение, той просто леко се отклоняваше настрана, клякаше или подскачаше на място. Страшно за гледане забавление.

Третият ученик, подвижен бързак на около трийсет години (Ракуда обясни, че се казва Оками), се упражняваше със завързани очи. Тамба държеше пред него бамбукова дъска и постоянно променяше положението й, а Оками нанасяше по нея безпогрешно точни удари с ръце и крака.

— Има сетива на прилеп — каза с уважение Ракуда.

Накрая Маса не издържа възхитените възклицания, които през цялото време надаваше Фандорин. Слугата изсумтя шумно, отиде при джонина, поклони се отсечено и помоли за нещо.

— Иска да се бие с някой от учениците — преведе придружителят на Ераст Петрович.

Тамба скептично огледа набитата фигура на бившия якудза, почеса се по брадичката и се провикна:

— Неко-чан!

От съседната колиба, бършейки изцапаните си с брашно ръце, излезе съсухрена старица. Джонинът й посочи Маса и отдаде кратка заповед. Старицата се ухили широко, разкривайки единствения си пожълтял зъб, и свали престилката.

По лицето на Маса личеше колко е оскърбен. Но васалът на Фандорин прояви самообладание. Той приближи почтително матроната и я попита за нещо. Вместо отговор тя го плесна с длан по челото — уж на майтап, но Маса изквича от болка. Изцапаното с брашно чело пребледня, физиономията му почервеня. Слугата понечи да сграбчи дръзката вещица за врата, но тя улови китката му, врътна я леко и майсторът на джуджуцу, познавачът на окинавската борба се просна на земята. Чудната баба не му остави време да се надигне. Скочи към него, притисна го с коляно към земята, стисна гърлото му с костеливите си ръце — победеният захърка и затупа с длан по земята, показвайки, че капитулира.

Неко-чан незабавно го пусна. Поклони се на джонина, вдигна престилката и се прибра в кухнята.

Точно тогава, гледайки засрамения Маса, който не смееше да погледне господаря си в очите, Фандорин реши непременно да изучи тайните на нинджуцу.

 

 

Изслушал молбата му, Тамба не се учуди, но каза:

— Трудно е да се проникне в тайните на нинджуцу, човек трябва да посвети на това целия си живот още от раждането. Прекалено си стар, няма да постигнеш майсторство. Би могъл да добиеш известен опит — това е всичко, на което можеш да разчиташ.

— Нека е само опит. С-съгласен съм.

Джонинът изпитателно погледна упорито вирнатата брадичка на титулярния съветник, сви рамене:

— Добре тогава, да опитаме.

Ераст Петрович грейна, тутакси угаси пурата и скочи.

— Да свалям ли куртката?

Тамба изпусна струйки пушек.

— Не. Засега ще седиш, ще слушаш и ще се опитваш да проумееш.

— Добре.

Фандорин послушно седна, извади от джоба си бележника и се приготви да записва.

— Нинджуцу се състои от три основни изкуства: тонджуцу — изкуството да си потаен, тайджуцу — изкуството да владееш тялото си, и буджуцу — изкуството да владееш оръжието.

Моливът заскърца по хартията, но Тамба се засмя и стана ясно, че той просто имитира маниера на лекторите.

— Но докато стигнем дотам, има още много и много време. А засега трябва да станеш като новороден младенец, който открива света и изучава възможностите на собственото си тяло. Ти трябва да се научиш да дишаш, да пиеш, да ядеш, да контролираш дейността на своите вътрешности, да движиш ръцете и краката си, да пълзиш, да стоиш, да ходиш, да падаш. Ние обучаваме своите деца от люлката — люлеем я неритмично и силно, за да се научи мъникът бързо да измества центъра на тежестта. Разтягаме им ставите и сухожилията. Онова, за което обикновените деца ги наказват, при нас се поощрява: да подражават на виковете на животни и птици, да хвърлят камъни, да се катерят по дървета. Ти никога няма да станеш като хората, възпитани в семейство на шиноби. Но нека това не те притеснява. Гъвкавото и издръжливо тяло не е най-важното нещо.

— А кое е най-важното, сенсей? — Ераст Петрович употреби най-уважителното от всички японски обръщения.

— Трябва да умееш правилно да формулираш въпроса. Това е половината от успеха. Другата половина е в умението да чуеш отговора.

— Не г-го схванах.

— Човекът се състои изцяло от въпроси, а животът и заобикалящият ни свят — от отговори на тия въпроси. Определи последователността на интересуващите те въпроси, като започнеш от най-важните. После се настрой да възприемаш отговорите. Те са навсякъде — във всяко събитие, във всяка вещ.

— Абсолютно във всяка?

— Да. Защото всеки предмет е частица от Божественото тяло на Буда. Да вземем например тоя камък — Тамба вдигна от земята базалтов къс, показа го на своя ученик. — Вземи го. Гледай го много внимателно, забрави за всичко освен своя въпрос. Погледни колко е интересна повърхността на тоя камък: всички тия вдлъбнатини, изпъкналости, парчетата полепнала пръст, чуждите частици. Представи си, че от строежа и вида на тоя камък зависи целият ти живот. Изучавай предмета много дълго, чак докато не почувстваш, че знаеш за него всичко. И тогава му задай своя въпрос.

— Например к-какъв? — попита Ераст Петрович, докато разглеждаше с любопитство парчето базалт.

— Какъвто и да е. Да правиш ли нещо, или да не го правиш. Правилно ли живееш. Да живееш ли, или да умреш.

— To be or not to be? — повтори титулярният съветник, докато се питаше дали джонинът цитира Шекспир, или става дума за случайно съвпадение. — Но как може да ми отговори камъкът?

— В неговите контури, извивки, фигури, които те образуват, обезателно се съдържа отговорът. Човекът, който се е настроил да разбере, ще го види или ще го чуе. Може и да не бъде камък, а която и да е неравна повърхност или нещо възникнало случайно: кълбо дим, следи от чаена заварка по дъното на чашата или дори остатъците от кафето, което вие, гайджините, толкова обичате да пиете.

— Мм, ясно — проточи титулярният съветник. — Това съм го чувал и в Русия. Нарича се „гледане на кафе“.

 

 

Нощем бяха само двамата с нея. В къщата на Тамба, в която стаите на горния етаж съществуваха единствено за заблуда, а истинският живот бе съсредоточен в подземието, им отредиха една стая без прозорче.

След продължителна наслада, която не приличаше нито на „Огън и гръм“, нито на „Двете къртици“, той рече, докато гледаше неподвижното й лице и затворени очи:

— Никога не зная какво чувстваш, за какво си мислиш. Дори и сега.

Тя мълчеше и сякаш не възнамеряваше да отговори. Но ето че изпод миглите проблеснаха искрици, алените устни помръднаха.

— Не мога да ти кажа какво мисля. Но ако искаш, ще ти покажа какво чувствам.

— Да, много искам.

Тя отново притвори мигли.

— Качи се в горния коридор. Там е тъмно, но ти зажуми, за да не виждаш дори и сенките. Докосни дясната стена. Върви напред, докато не стигнеш вратата. Отвори я и направи три големи крачки напред. После отвори очи.

Не каза нищо повече.

Той се изправи, посегна да наметне ризата си.

— Не, не трябва да носиш никакви дрехи.

Той се качи по стълбата, закрепена за стената. Не отваряше очи.

Бавно премина по коридора, докато стигна вратата.

Отвори я и по кожата му премина нощен хлад.

Това е вратата, зад която е пропастта, сети се той и замръзна на прага.

Три големи крачки? Колко големи? Колко дълъг беше мостикът? Около два метра, не повече.

Прекрачи веднъж, втори път, като се стараеше да не скъсява крачките. Преди третата се запъна. Ами ако на третата кракът му пропадне в празното?

Пропастта бе тук, точно до него, усещаше бездънното й дихание.

С усилие на волята той направи още една крачка — точно колкото предишните две. Пръстите му усетиха неравния ръб. Значи още съвсем мъничко и…

Той отвори очи и не видя нищо.

Нямаше нито луна, нито звезди, нито светлини в низината. Светът се бе съединил в едно единно цяло и в него нямаше нито небе, нито земя, нито горе, нито долу. Съществуваше само точката, около която бе разположено всичко съществуващо.

Точката се намираше в гърдите на Фандорин и изпращаше навън сигнал, изпълнен с живот и тайна: туп-туп, туп-туп, туп-туп.

Слънцето дели,

нощем светът е един,

слят от тъмата.