Борис Акунин
Диамантената колесница (4)

Полетът на пеперудата

Пеперудата омурасаки искаше да прелети от един цвят на друг. Тя внимателно разгърна лазурните си крилца с бели точици, вдигна се във въздуха — съвсем мъничко, но точно в тоя миг връхлетя стремителният вятър, подхвана ефирното създание, подхвърли го високо в небето и повече не го изпусна, за броени мигове го пренесе от хълмовете в равнината, където лежеше градът; завъртя пленничката си над керемидените покриви на туземните квартали, повлече я на зигзаг над строгата геометрия на Сетълмента^[1], след което я запрати към морето и останал без сили, утихна.

Възвърнала си свободата, омурасаки се спусна към зелената повърхност, подобна на ливада, но навреме съзря измамата и успя да се изстреля нагоре, преди прозрачните пръски да я достигнат. Не откри нищо интересно в гледката и зави обратно към кея. Развъртя се над залива, където, закотвени на веригите си, се поклащаха красиви клипери и грозни параходи.

Тук вниманието й привлече тълпа посрещачи, която приличаше от високото на поляна, цъфнала в ярки петна от бонета, шапки, букети. Омурасаки кръжа около минута в търсене на по-привлекателен обект и го избра — кацна върху карамфила на ревера на един слаб господин, който наблюдаваше света през сините стъкла на очилата си.

Карамфилът бе сочно ален, откъснат съвсем наскоро, мислите на очилатия струяха в монотонен аквамарин, затова омурасаки се настани по-удобно: прибра крилца, отвори ги, отново ги прибра.

„… Дано да е свестен сътрудник, а не някой развейпрах“ — мислеше си притежателят на карамфила, който не забеляза, че реверът му е станал още по-импозантен от преди. Контето носеше дълго серпантинесто име: Всеволод Виталиевич Доронин. Той заемаше длъжността консул на Руската империя в града пристанище Йокохама, а тъмни очила носеше не поради стремеж към тайнственост (каквато в службата му не липсваше), а по причина на хроничния си конюнктивит.

Всеволод Виталиевич бе дошъл на пристана по задължение — да посрещне новия сътрудник на дипломатическата мисия (име Ераст Петрович Фандорин; чин титулярен съветник^[2]). Впрочем Доронин нямаше особена надежда, че новият ще се окаже добър в работата. Той прочете копието от служебното досие на Фандорин и всичко в него предизвикваше недоволството му: и това, че младежът на двайсет и две години вече е чиновник 9-и клас (явно нечие протеже), и това, че службата му беше започнала в полицията (пфу!), и това, че е бил прехвърлен към Трето отделение^[3] (интересно за какви ли заслуги?), и дори това, че директно от санстефанските преговори е запратен в затънтеното им посолство (определено нещо се е издънил).

Вече осми месец Доронин нямаше помощник, тъй като високомъдрото петербургско началство бе отпратило вицеконсула Вебер в Ханкоу — уж временно, но явно за много дълго. В момента Всеволод Виталиевич сам движеше всички текущи въпроси: посрещаше и отпращаше руските военни кораби, грижеше се за оставените на брега моряци, погребваше умрелите, арбитрираше скандалите между матросите. А не го бяха пратили в Йокохама, за да се занимава той, човек със стратегически ум, врял и кипял в японския живот, с подобни глупости и дреболии. Сега се решаваше къде е мястото на Япония, а заедно с нея и на целия Далечен изток — под крилото на двуглавия орел или в хищните нокти на островния лъв?^[4]

В джоба на редингота му беше сгънат брой на „Джапан Газет“ с набраната с тлъст чер шрифт телеграма на агенция Ройтер: „Царският посланик граф Шувалов напусна Лондон. Войната между Великобритания и Русия е вероятна, както никога досега.“ Лоша работа. Едва се справихме с жалките турци, къде ще ти воюваме с британците? Напънала се планината и родила мишка. Естествено, ще вдигнем пара, ще поразмахаме оръжия и ще си затраем… Ама пък са чевръсти албионците, дай им целия свят и пак им се вижда малко. Ох, натам върви, че ще изпуснем и Далечния изток, както вече изпуснахме Близкия плюс Персия и Афганистан.

Омурасаки неспокойно разтърси крилца, усетила, че мислите на Всеволод Виталиевич се изпълват с тревожен кармин, но в тоя момент консулът се вдигна на пръсти и се вторачи в пътника с бял тропически костюм и ослепителен колониален корков шлем. Това ли е прословутият Фандорин? Я да те видим, лебеде бял, слез по-насам…

Държавническите мисли на консула се смениха с всекидневни и пеперудата тутакси се успокои.

Колко време, колко мастило беше изхабил за очевидни неща, мислеше си Всеволод Виталиевич. Толкова е очевидно, че не може да върши никаква стратегическа работа без помощник, не му остава време за нищо. Нервът на далекоизточната политика е съсредоточен не в Токио, където се намира господин посланикът, ами тук. Йокохама е главното пристанище в Далечния изток. Тук се замислят всички британски маневри, оттук се заплитат хитроумните интриги. От ясно по-ясно, а колко време се размотаваха!

Хубаво де, по-добре късно, отколкото никога. Въпросният Фандорин, когото първо бяха назначили за втори секретар в посолството, сега е пратен да освободи Всеволод Виталиевич от рутинните задължения. Господин посланикът сигурно е взел това соломоновско решение, след като се е запознал със служебното досие на титулярния съветник. Не е пожелал да задържи при себе си тази непонятна персона. Един вид: да ви е сладко, скъпи Всеволод Виталиевич, бездруго ще го хвърляме.

Белоснежният колонизатор стъпи на кея и последните съмнения се разпръснаха. Това определено беше Фандорин, пасваше по всички описания. Брюнет, сини очи и основната отличителна черта — отрано побелели слепоочия. Брей, как се е издокарал, сякаш за лов със слонове.

Първото впечатление никак не му допадна. Консулът въздъхна и тръгна да го посрещне. Пеперудата омурасаки от сътресението разпери крилца, но остана върху цветето, незабелязана от Доронин.

„Боже мой, и пръстен с диамант — отбеляза Всеволод Виталиевич, докато си кимаха с новопристигналия. — Ах, моля ви се. Мустачките засукани, прическата изрядна! И как морно гледа! Същи Чацки. Онегин^[5]. И пътешествията са му дотегнали, както и всичко друго на тоя свят.“

И веднага след взаимното представяне попита с простодушен израз на лицето:

— Кажете ми бързо, Ераст Петрович, видяхте ли Фуджи? Скри ли се тя от вас, или ви се показа? — и поясни поверително. — Това е за мен вид поличба. Ако човек, приближавайки японския бряг, види планината Фуджи, значи Япония ще отвори пред него душата си. Ако обаче капризната Фуджи се е забулила в облаци — уви. Можеш да изкараш тук и десет години, пак няма да видиш и да разбереш най-важното.

Доронин прекрасно знаеше, че днес Фуджи не може да се види от морето поради ниската облачност, но трябваше по някакъв начин да натрие носа на тоя Чайлд Харолд^[6] от Трето отделение.

Но титулярният съветник не се обърка, нито се смути. Пророни с леко заекване.

— Не вярвам в п-поличбите.

Ами да, естествено. Материалист. Добре, ще те ощипем от друга страна.

— Запознах се с досието ви — Всеволод Виталиевич изрази на лицето си възхита. — Впечатлен съм от вашата кариера, дори ордени сте заслужили! И сте изоставили това бляскаво поприще заради трета глуха? За това може да има само една причина: вие сигурно много обичате Япония! Познах ли?

— Не — сви рамене Фандорин и хвърли бърз поглед към карамфила на ревера на консула. — Как може да обичаш нещо, което не познаваш?

— Може, и още как! — увери го Доронин. — При това много по-лесно, отколкото добре познатите ни неща… Хм, всичко това ваш багаж ли е?

Натруфеното конте беше понесло толкова неща, че му потрябваха едва ли не десетина носачи — куфари, кутии, връзки книги, огромен триколесен велосипед и дори двуметров часовник във вид на лондонския Биг Бен.

— Красив часовник. И удобен. Макар че лично аз предпочитам джобния — не можа да удържи сардоничната реплика консулът, но веднага се взе в ръце, усмихна се повече от любезно и простря ръка към крайбрежието. — Добре дошли в Йокохама, прекрасно място, ще ви хареса.

Последното изречение не съдържаше никаква подигравка. За три години Доронин успя да се привърже истински към града, който растеше и хубавееше с всеки изминал ден.

Само преди двайсет години беше мъничко рибарско селце, а сега благодарение на срещата между две цивилизации се разви отличен съвременен пристанищен град: петдесет хиляди жители, от които почти всеки пети е чужденец. Къс от Европа на края на света. Всеволод Виталиевич особено харесваше „Банд“ — крайморския булевард с красивите му каменни сгради, с газените улични лампи, с ярко облечените минувачи.

Но Онегин огледа цялото това великолепие и направи кисела физиономия, което окончателно настрои Доронин срещу новия му сътрудник. Произнесе му присъдата: надут пуяк, високомерен сноб. „Аз пък се кича с цвете заради него“, рече си консулът. Ядно махна на Фандорин да го последва. Дръпна цветето от бутониерата, хвърли го.

Пеперудата отхвръкна нагоре, затрептя с крилца над главите на руските дипломати и омагьосана от белотата, кацна върху шлема на Фандорин.

„Как можах да се направя на такъв палячо!“ — вряха лилави мисли под великолепния шлем. Щом стъпи на рампата и огледа хората на пристанището, Ераст Петрович откри нещо извънредно неприятно за всеки, който отдава значение на дрехите си. Когато си облечен правилно, околните те гледат в лицето, а не зяпат облеклото ти. Вниманието трябва да е привлечено от портрета, а не от рамката му. А сега нещата стояха тъкмо наопаки. Избраният в Калкута костюм, който изглеждаше съвсем добре в Индия, стоеше нелепо в Йокохама. Тук човешкото множество се носеше не в колониален, а в европейски стил. Фандорин се правеше, че не забелязва любопитните погледи (които възприемаше като подигравателни), с все сила имитираше невъзмутимост и си мислеше само за едно — час по-скоро да се преоблече.

Консулът също изглеждаше фрапиран от недопустимата грешка на Ераст Петрович, това се усещаше по острия поглед, който дори тъмните очила не успяваха да скрият.

Поглеждайки Доронин, Ераст Петрович по свой обичай изгради дедуктивно-аналитична проекция. Възраст — четирийсет и седем, четирийсет и осем. Женен, но без деца. Умен, злъчен, склонен към известно високомерие, професионалист от висока класа. Какво друго? Има някои вредни навици. Сенките под очите и жълтеникавата кожа свидетелстват за проблеми с черния дроб.

А първото впечатление на младия чиновник от Йокохама наистина не бе благоприятно. Очакваше да види картинка като от лачена миниатюра: многоетажни пагоди, чайни къщи, сновящи по водата джонки с ветрилни платна, а го посрещна обикновено европейско пристанище. Не Япония, ами някаква Ялта. Заслужаваше ли си да измине половината земно кълбо?

Преди всичко Фандорин се отърва от идиотския шлем и го направи по най-простия начин. Първо го свали, сякаш му е станало горещо. После, докато се качваше по стъпалата от пристана към булеварда, незабелязано остави колонизаторското изобретение в краката си и отмина нагоре — който си го хареса, да си го прибере.

Омурасаки не пожела да се разделя с титулярния съветник. Тя излетя от шлема, затанцува над широките рамене на младия човек, но не кацна, понеже видя по-интересно място: на рамото на рикшата се пъстрееше, лъснала от капчиците пот, червено-синьо-зелена татуировка във вид на дракон.

Лекокрилата пътешественица докосна с крачета бицепса, успя да долови простичката му бронзовокафява мисъл „Каюй!“^[7] и краткият й живот свърши. Без да поглежда рикшата се плесна с длан по рамото и от красавицата остана само прашна сивосинкава топчица.

Не пазиш чара,

без страх от смъртта летиш,

ти, пеперудо.