Борис Акунин
Диамантената колесница (37)

Хвръкналата глава

В сумрака на гаснещия дълъг ден Асагава отиде до трийсет и седми пристан. Това бе специален полицейски кей за арестувани лодки. Там от три седмици стоеше завързана „Каппа-мару“, голяма рибарска гемия, задържана по подозрение за контрабанда. В последно време из залива се въртяха джонки от Хонконг и Аомън. Кръстосваха в неутрални води, чакаха луната да се скрие и откъм брега да дойдат бързоходни лодки, които да приберат сандъците с вино, чувалите с кафе, балите тютюн, кошниците с опиум. Братята Сакаи, собствениците на гемията, бяха паднали в ръцете на полицията и сега лежаха в затвора, а инспекторът измисли полезно приложение на тяхното корабче.

Той огледа трюма. Беше сух и просторен. Веднага си личеше, че тук отдавна не са превозвали риба. Тесничко е за хора, пък и не е много удобно, ама ще се оправи, да не е принц? Макар че всъщност си е тъкмо принц, усмихна се неволно Асагава.

Планът беше прост. Поема от вицеконсула важния свидетел, вкарва го в трюма на „Каппа-мару“, откарва гемията по-далеч от брега, пуска котва. Демонтира и взема със себе си руля и платното, заключва лебедката на веригата, за да не се роди в княжеската глава, замаяна от морфина, мисълта да вдигне котва. Нека се поклатушка по вълните някой и друг ден. Нито ще може да избяга, нито има кой да го закачи. А на пристана ще сложи пост уж за наблюдение на конфискуваните плавателни средства.

Сега, в късния следобед, около пристана се мотаеха хора, но преди разсъмване няма да има жива душа. Всичко би трябвало да мине гладко.

Убедил се, че всичко с гемията е наред, инспекторът си тръгна.

Миналата нощ и последвалият я ден бяха изпълнени със събития. В живота на всекиго непременно има момент, който представлява висшата точка на неговото съществувание. Много често човек не си дава сметка за това и чак по-късно, оглеждайки се назад, се усеща: ето го онова най-важно нещо, заради което вероятно съм дошъл на тоя свят. Но вече е късно, няма връщане назад и нищо не можеш да поправиш.

Но Асагава знаеше, че тъкмо сега преживява висшия момент на живота си, и бе твърдо решен да не разочарова своята карма. Кой би могъл да предположи, че синът и внукът на обикновени йорики ще се озове в центъра на голямата политика, ще държи в ръцете си съдбините на империята? Не зависи ли от него накъде ще тръгне Япония, каква ще бъде силата, която ще я управлява?

Не беше в характера на японеца да се хвали, но днешният ден бе наистина специален, с такъв ден човек може да се гордее. И той си бе позволил да се погордее малко, в крайна сметка нали не го правеше на глас.

Началникът на Крайбрежния участък на Йокохамската туземна полиция живееше на хълма Ноге, където държеше стая в хотел „Момоя“. Заведението беше скромно, но прилично, цената не беше висока, храната беше великолепна (на първия етаж правеха прекрасна юфка), а имаше и още едно обстоятелство от особено значение за един неженен мъж.

Тъкмо това обстоятелство (то беше от женски пол, казваше се Емико и нему, по-точно на нея принадлежеше „Момоя“) веднага лично сервира вечерята в стаята му.

Асагава, който бе сменил тесните европейски дрехи с тънка юката, седеше на възглавничка и блажено наблюдаваше шетнята на Емико: как тя поръсва горещата юфка със стрити сушени водорасли, как налива от шишенцето затоплено саке. Подвързаната папка с документите бе мушната под разстлания дюшек.

Тя не си тръгна и след като инспекторът благодари и започна с шум да засмуква парещата „соба“ и да щипва с пръчиците от отделна чинийка любимата си маринована ряпа. Поруменелите бузи на Емико и сведеният й поглед подсказваха любовния й копнеж. Макар че Асагава беше уморен до смърт и искаше поне малко да поспи до разсъмване, не беше учтиво да обижда жената с пренебрежение. Затова, след като завърши трапезата си с чаша превъзходен ечемичен чай, той произнесе фразата, която имаше специален смисъл за двама им:

— Колко си красива днес.

Емико пламна, закри лице с широкия си ръкав. Прошушна:

— Ах, защо говорите такива неща… — докато развързваше шнура, който крепеше пояса на кимоното.

— Ела при мен — протегна ръце инспекторът.

— Не бива. Клиентите чакат — пошепна тя с издрезгавял от страст глас, вадейки фибите от косата си.

От нетърпение даже не разви пояса си докрай. Освободи едното рамо, после другото и поривисто дръпна кимоното през глава, по най-неграциозния начин. Тъкмо такава я харесваше най-много. Жалко, че днес не му беше до любов.

— Чаках те цялата минала нощ… — прошепна тя, докато пропълзяваше на четири крака към постелята.

Асагава погледна под око дали папката не се подава под тънкия футон и легна пръв.

Щом Емико със стон се отпусна отгоре му, твърдият ъгъл на папката се впи в гръбнака му, но нямаше как, трябваше да търпи.

Но ето че дългът на учтивостта бе изплатен, стопанката се върна към работата си, Асагава с пъшкане разтри вдлъбнатината на гърба и духна лампата. По изграден още в детството навик той легна на една страна, сложи ръка под бузата и моментално заспа.

През хартиените стени се носеха всевъзможни звуци: в кръчмата гълчаха клиентите, в съседната стая хъркаше настаненият там търговец на ориз. Всичкият тоя шум беше обичаен и не пречеше на съня му, макар че инспекторът спеше леко. Когато от тавана върху татамито му падна хлебарка, Асагава веднага отвори очи и ръката му сама се плъзна под дървената възглавница, където държеше револвера си. Втория път инспекторът се събуди от дрънченето на капака на малкия порцеланов чайник, който винаги стоеше до главата му. Земетресение, но съвсем леко, веднага се ориентира Асагава и пак заспа.

След третото събуждане обаче не успя да заспи.

В кръчмата ставаше нещо необичайно. Някой крещеше с див глас, трошаха се мебели, а после отекна пронизителният вик на стопанката:

— Асагава-сан!

Значи трябва да слезе — Емико не би го будила за щяло и нещяло. Сигурно се бяха развилнели чуждестранни матроси, както предния път. В последно време се бяха научили да се мотаят из туземните квартали, където пиенето беше по-евтино.

Инспекторът се надигна с въздишка, навлече юкатата. Не взе револвера, нямаше нужда. Вместо огнестрелно оръжие взе джитте — стоманен шип с две куки отстрани. Едно време с джитте са отбивали удари с меч, но то вършеше работа и срещу нож, а ставаше и просто за удар по главата. Асагава владееше това оръжие до съвършенство.

Не остави папката в стаята, мушна я отзад в колана.

За облекчение на инспектора патакламата бе предизвикана не от чужденци, а от двама японци. Като ги гледаш, обикновени тимпира, най-долна паплач. Не са якудзи, просто обикновени нехранимайковци. Но много пияни и наперени. Масата обърната. Счупени няколко купички. Старият носач Лига, който често си тръгва последен, седи с разбит нос. Няма други посетители, сигурно са се разбягали. Само в ъгъла е седнал някакъв рибар с медночервеникава обрулена от ветровете муцуна. На тоя хич не му пука, само върти пръчиците, нагъва юфка и не поглежда настрани.

— Това е Асагава-доно, главният началник на полицията! Сега ще видите вие! — провикна се Емико, която май също си го беше отнесла — фризурата й се бе разпиляла, единият ръкав висеше откъснат.

Това подейства.

Единият тимпира с червена превръзка на главата заотстъпва към вратата.

— Стой си на мястото! Не сме оттук! Сега ще си идем и няма да ни видиш повече! — и извади от пазвата нож, за да откаже инспектора да се меси.

— Как така „ще си идем“? — писна Емико. — А кой ще плаща? Я колко купички изпотрошихте! И масата се сцепи!

Тя безстрашно се нахвърли срещу натрапниците с юмруци. Но вторият скандалджия, с дълбоки белези от шарка по лицето, я тресна със замах в ухото и клетницата се стовари в несвяст на пода. Старият Яичи сви глава в раменете и хукна навън.

Асагава бездруго не би оставил мръсниците да си отидат безнаказани, но заради Емико реши да им даде да се разберат.

Той се втурна към вратата и прегради пътя да не избягат.

Двамата се спогледаха. Червеният вдигна нож, сипаничавият извади по-сериозно оръжие — къс меч уакидзаши.

— Заедно! — викна той и двамата едновременно се нахвърлиха срещу Асагава.

Само че не можеха да се мерят с майстор на джитте. Той отби удара с нож просто с лакът, а меча захвана с куката, дръпна го и той полетя към далечния ъгъл.

Без да губи нито миг, Асагава халоса червения с опакото на желязото по китката, изби от ръката му ножа. Сипаничавият се дръпна към тезгяха, опря гръб о него. Другият тимпира се притисна до другаря си. Вече не вдигаха шум, не размахваха ръце, физиономиите и на двамата посивяха от страх.

Без да бърза, Асагава тръгна към тях, въртейки оръжието си в ръце.

— Преди да ви изпратя в участъка, ще се наложи да ви понауча как да се държите в прилични заведения — рече той, освирепял от мисълта, че така и не бе успял да се наспи.

Междувременно рибарят с медната мутра допи от купичката си остатъците от бульона, изтри уста с ръкав. Наведе се, вдигна падналия уакидзаши от пода, премери го в длан и изведнъж, без да замахва, го метна.

Острието се вряза в гърба на инспектора малко над мушамената папка.

Асагава се обърна, лицето му бе сърдито и недоумяващо. Олюля се, едва пазейки равновесие.

Тогава първият тимпира с червената превръзка светкавично измъкна изпод дрехите си къс прав меч. Той направи леко движение отляво надясно, сякаш пъдеше муха, и главата на инспектора, напуснала плещите, весело се затъркаля по пода.

Дори да хвръкне,

няколко секунди е

жива главата.