Борис Акунин
Диамантената колесница (43)

Синя звезда

Как се бе променило всичко в сравнение с миналата нощ! Светът не престана да бъде опасен. Напротив, бе станал още по-непредсказуем и хищен. Някъде от мрака (Фандорин беше напълно сигурен) човек със змийска студена кръв не откъсваше поглед от него. И въпреки това животът беше прекрасен.

Ераст Петрович седеше на тъмно, нахлупил до очите козирката на униформената фуражка, и чакаше уговорения сигнал. Огънчето на пурата му светеше в тъмнината, със сигурност се виждаше от всеки покрив.

Тялото, сърцето и разумът на титулярния съветник изпитваха блаженство.

Тялото — защото мигрената бе минала, а драскотините и раните от дуела не го боляха. Когато докараха кървящия дуелист у дома, първа насреща му изтича О-Юми. Тя не позволи на Доронин да повика доктор и лично се зае с ранения. Намаза с нещо миризливо разрязаните места по ръката и бедрата, кръвта веднага спря. После Ераст Петрович изпи някаква билкова отвара и стоманеният обръч, който сякаш сплескваше черепа му, изведнъж падна. Фандорин тръсна глава, примигна няколко пъти, дори се потупа с ръка по темето, но и гаденето, и болката, и световъртежът се бяха изпарили. Нещо повече, изпари се дори умората, мускулите му се изпълниха с гъвкава звънлива сила, почувства се способен още сега да подхване пак шпагата и изобщо не беше сигурно кой ще излезе победител тоя път. С напредването на деня новопридобитата вълшебна лекота в цялото тяло изобщо не го напусна, напротив, май дори се засили. Което беше добре дошло — нощта се очертаваше да мине бурно.

Сърцето му блаженстваше, тъй като в съседната стая спеше О-Юми. Не беше ли това най-важното в крайна сметка?

А разумът му блаженстваше, понеже Ераст Петрович отново имаше план и тоя път беше истински, добре обмислен план, а не онова жалко творение на болен мозък, което едва не му бе коствало живота. Чисто чудо, че беше оцелял!

Когато победоносният Булкокс падна върху своя повален съперник, никой от зрителите не разбра какво се бе случило и най-малко от всички — подготвилият се да умре Фандорин. Той изблъска тежкото тяло на англичанина и се надигна, обърса челото си (по което струеше студена пот) с ръка (по която струеше гореща кръв). Достопочтеният лежеше по лице, китката му, която все още стискаше ефеса на шпагата, беше изметната.

Лекарят и секундантите вече тичаха към двамата паднали.

— Тежки рани има ли? — викна му доктор Щайн, клякайки до тях.

Без да дочака отговор, той набързо опипа вицеконсула. Не обърна внимание на порязванията („Това може да почака“) и се зае с Булкокс.

Напипа пулса, вдигна клепача, подсвирна:

— Апоплексия. Бива ли толкова да се тича и скача при такова кръвно? Мистър Цурумаки, вашата карета е по-просторна. Ще го откарате ли у тях? Аз ще го придружавам.

— Ще го откарам, разбира се, нали сме съседи — засуети се Дон и подхвана достопочтения под мишниците.

Избягваше да гледа към Фандорин.

Фандорин бе закаран до консулството от майор Ръскин, който бе пребледнял не по-малко от вицеконсула. Държеше се услужливо и възпитано, поднесе извинения за грубостта си, произлязла от недоразумение — очевидно сериозно се бе притеснил за своята „чугунена глава“. Но титулярният съветник изобщо не мислеше за майора. Младежът цял трепереше — не от облекчение, нито от нерви. Фандорин беше потиснат от явната пристрастност на Съдбата, която вече не за първи път го спасяваше, притичаше му се на помощ в напълно отчаяна, безнадеждна ситуация. Как може Булкокс да получи удар тъкмо в момента, когато на победения оставаше не повече от секунда живот!

Може би скептиците биха намерили рационално обяснение — да кажат, че предвкусването на отмъщението е предизвикало у бездруго запъхтяния англичанин прилив на кръв към мозъка, от което там се е спукал някой кръвоносен съд. Но самият Ераст Петрович беше наясно: опазила го бе неговата щастлива звезда, иначе казано, Съдбата. Но с каква цел? И докога ще продължи всичко това?

 

 

Край леглото на окървавения страдалец се бе събрало цялото население на консулството: и прежълтелият от мъка Всеволод Виталиевич с Обаяши-сан, и прехапалият устна Сирота, и хълцащата София Диогеновна, и дори слугинята Нацуко, която впрочем гледаше повече към Маса. Трогателна, дори сърцераздирателна картина, за което в значителна степен допринесе госпожица Благолепова, настояваща веднага, „докато не е станало късно“, да извикат свещеника от фрегатата „Посадник“. Но О-Юми приложи своите вълшебни манипулации и мнимият умиращ чудодейно оживя. Първо седна в леглото, после стана, след което се разходи из стаята. Накрая заяви, че вече, по дяволите, се чувства гладен.

Чак сега се разбра, че никой в консулството още не бе закусвал — всички знаели за дуела и толкова се притеснявали за Ераст Петрович, че хапките им засядали на гърлото. Затова набързо сервираха масата директно в кабинета на Доронин — за конфиденциален стратегически разговор.

Поприказваха за дуела, после преминаха към Дон Цурумаки. Завърналият се разсъдък на титулярния съветник жадуваше да се реабилитира. Планът узря бързо — още не бяха довършили омлета и телешкото печено.

— Той е сигурен, че съм проснат като труп и няма да се оправя скоро, следователно не очаква да го посетя. Това първо — обясняваше Фандорин, боравейки с вилицата. — Във вилата му няма никаква охрана, той много пъти е казвал, че не се страхува от никого. Това второ. А пък ключът от портата все още е у мен, това трето. Изводът? Тая нощ ще му направя една визита a l’anglaise^[1], тоест без покана.

— Целта? — присви очи Доронин.

— Ще проведем a little friendly chat^[2]. Мисля, че имаме за какво да си поприказваме с Дон.

Консулът поклати глава:

— Смятате да го сплашите ли? Вече имахте възможността да се убедите, че японските акунини не се страхуват от смъртта. Пък и няма да го убиете.

Ераст Петрович избърса устни със салфетка, отпи от червеното вино, взе си резенче филипински ананас. Отдавна, много отдавна не бе се хранил с такъв апетит.

— Защо да го плаша? Нито той е малко дете, нито пък аз съм п-призрак. Не, господа, всичко ще стане другояче. Сирота, мога ли да разчитам на вашата помощ?

Деловодителят, който не откъсваше поглед от вицеконсула, кимна.

— Чудесно. Не се притеснявайте, няма да вършите нищо противозаконно. В къщата ще влезем двамата с Маса. Вашата задача ще бъде от вечерта да заемете позиция на хълма над имението. Това е прекрасен наблюдателен пункт, който освен всичко се вижда оттук. Щом прозорците в къщата угаснат, подавате сигнал. Имате ли фенер с цветни стъкла?

— Да. Останаха от Нова година. Има зелен, има червен, има и син.

— Нека бъде син. Ще сигнализирате с мигаща светлина трикратно — няколко пъти. Маса ще чака сигнала ви в двора.

— Нищо повече ли? — разстрои се Сирота. — Просто да подам сигнал, когато угаснат прозорците?

— Нищо повече. Там гасят светлината, когато слугите си тръгват. Останалото поемам аз.

Всеволод Виталиевич не издържа:

— Ама колко я обичате тая тайнственост! Добре, ще влезете в къщата и после какво?

Ераст Петрович се усмихна.

— Дон има тайна каса. Това първо. Аз знам къде се намира тя — в библиотеката, зад рафтовете с книги. Това второ. И освен това знам къде се намира ключът от касата — на врата на Дон. Това трето. Не смятам да заплашвам Цурумаки, просто ще взема за малко к-ключа и ще погледна какво държи в тоя сейф, а Маса междувременно ще държи гостоприемния ни домакин на мушка.

— Знаете ли какво има в касата? — попита Доронин.

— Не, но се досещам. Цурумаки каза веднъж, че там пази златните си кюлчета. Сигурен съм, че излъга. Не, там има неща, които са по-ценни от златото. Например схема със змиевидни знаци. Пък може да изскочат и по-интересни документи…

Внезапно консулът взе да се държи странно: свали сините си очила, замига от яркото слънце, устата му сякаш заживя собствен живот — размърда се, изкриви се, зъбите се забиха в тънката устна.

— Дори и да намерите нещо, не можете да го прочетете — рече Всеволод Виталиевич с приглушен глас. — Не знаете японски. Слугата няма да ви е много от полза. Предлагам… — той се запъна, но за не повече от секунда и продължи твърдо: — предлагам да дойда с вас. В интерес на разследването. Омръзна ми да бъда зрител. Това е мъчително и срамно занимание.

Ераст Петрович беше наясно, че ако прояви и най-малкото учудване, ще нанесе на консула тежко оскърбление, затова не отговори веднага, а след време, достатъчно да се обмисли предложението от гледна точка на целесъобразността.

— В интерес на разследването ще бъде по-добре да останете тук. Ако моята експедиция завърши зле, това няма да има значение: знаят ме като незрял, дуелист, авантюрист. Капитан-лейтенантът и без това ме е отписал. Вие сте друго нещо — опора на йокохамското общество, консул на Руската империя.

Веждите на Всеволод Виталиевич се извиха като ядосани пиявици, но в тоя миг в разговора се намеси Сирота.

— Ще ида аз — побърза да каже той. — Че то какво излиза? Подавам сигнала и оставам да вися на хълма? Доста е глупаво.

— Щом в историята са забъркани моят помощник и моят деловодител, аз така или иначе съм пътник — разгорещи се Доронин. — По-добре сам…

Но Сирота прояви непочтителност — прекъсна началството:

— Мен не ме бройте. Първо, аз съм наемно лице, туземец — и се подсмихна накриво. — А второ, още сега ще напиша молба за оставка и ще я датирам с вчерашна дата. В това писмо ще пише, че не желая повече да служа на Русия, тъй като съм разочарован от нейната политика спрямо Япония, или нещо от тоя сорт. По такъв начин дори с господин Фандорин да се „забъркаме в историята“, както се изразихте, това ще представлява престъпен сговор между незрял авантюрист (извинете ме, Ераст Петрович, вие сам се нарекохте така) и откачен туземец, уволнен от руска служба. Нищо повече.

Тия думи, произнесени със сдържано благородство, натежаха на везните и дискусията свърши. Пристъпиха към обсъждането на детайлите.

 

 

Когато се прибра, Ераст Петрович видя, че О-Юми лежи на кревата и бере душа. Лицето й беше като обезкървено, очите хлътнали, стъпалата увити с някакви кърпи.

— Какво ти е? — извика той стреснат. — Болна ли си?

Тя се усмихна леко.

— Не. Просто съм страшно уморена. Но няма значение, ще ми мине.

— Какво ти е на краката?

— Разранени са.

Той коленичи, хвана я за ръката, примоли се:

— Кажи ми истината. Къде беше миналата нощ? Къде ходи днес? Какво става с теб? Кажи ми истината, за Бога, истината!

О-Юми го гледаше с нежност.

— Добре. Ще ти кажа истината — тази, която мога да ти кажа. А ти ми обещай две неща: че никога повече няма да ме питаш за нищо и че също ще ми кажеш истината.

— Обещавам. Но ти си първа. Къде беше?

— В планините. Билката масо расте само на едно място, на южния склон на планината Тандзава, а това е на петнайсет ри оттук. Наложи се да отида дотам два пъти, понеже отварата трябва да се пие на два пъти и трябва да бъде от съвсем пресни билки. Това е цялата ми история. Сега кажи ти. Виждам, че си замислил нещо, и се страхувам. Имам лошо предчувствие.

Петнайсет ри — това са почти шейсет километра в едната посока, пресметна Фандорин. Нищо чудно, че едва диша!

— Пропътувала си трийсет ри за една нощ?! — възкликна той. — Сигурно конят ти е полумъртъв от препускане.

Думите му незнайно защо я развеселиха, О-Юми се засмя тихо, но от сърце.

— Край, никакви въпроси повече, ти ми обеща. Сега разказвай.

И той й разказа: за дуела, за кръвоносния съд, който се бе спукал в мозъка на Булкокс, за Дон Цурумаки и за предстоящата операция.

Лицето на О-Юми ставаше все по-развълнувано и тъжно.

— Какъв ужас… — прошепна тя, когато чу всичко докрай.

— Твоя Алджи ли имаш предвид? — моментално изревнува Фандорин. — Ами върви при него, напои го с тая твоя отвара!

— Не мисля за него. Жал ми е за Алджи, но с единия от двама ви трябваше да се случи нещо лошо и по-добре е, че се случи с него, а не с теб — отвърна тя разсеяно. — Ужасно е това, което си намислил. Недей да ходиш никъде тая нощ! Това няма да свърши добре! Виждам го по сянката на слепоочието ти! — тя протегна ръка към главата му, а когато Ераст Петрович се усмихна, възкликна обезверена: — Ти не вярваш в нинсо!

Те спореха дълго, но Фандорин остана непреклонен и в крайна сметка, останалата без сили О-Юми заспа. Той излезе, за да не наруши съня й с някое случайно движение или проскърцване.

Остатъкът от деня мина в приготовления. От спалнята не се чуваше нито звук — О-Юми спеше дълбоко.

А късно вечерта, когато Маса вече бе заел поста си в двора, загледан в тъмните хълмове над Блъф, Ераст Петрович го очакваше изненадващ удар.

Минавайки за пореден път край спалнята, той опря ухо на вратата. Този път му се счу леко шумолене. Той внимателно натисна дръжката.

Не, О-Юми все още спеше, откъм леглото се носеше равномерното й тихо дишане.

Той мина на пръсти да затвори прозореца, отвън вече вееше прохлада. Погледна сивия силует на отсрещната къща и изведнъж се сепна.

Край комина нещо бе помръднало. Котка? Не, прекалено е едро.

Сърцето му заби бясно, но Фандорин не се издаде. Напротив, спокойно се пресегна, пусна всички резета и бавно се отдалечи от прозореца.

Когато излезе в коридора, се затича.

Това е покривът на „Клуб хотел“, пресметна той, може да се покатери там отзад по пожарната стълба.

Втурна се приведен зад оградата към съседното здание. След минута вече се бе озовал горе. Подпря коляно на мокрите от дъжда керемиди, изтегли от кобура херщала.

Съвсем наблизо, на срещуположния скат, се чуха леки крачки.

Без да се крие, Фандорин полетя напред, мислейки само за едно — дано не се подхлъзне.

Достигна билото тъкмо навреме да види на ръба на покрива черна фигура с прилепнало черно облекло. Пак човек призрак!

Титулярният съветник вдигна оръжие, но не успя да стреля: нинджата скочи надолу.

Разперил крака, Ераст Петрович се плъзна по керемидите с главата напред, вкопчи се в улука, надвеси се над улицата.

Къде е нинджата? Дали се е пребил, или още мърда? Но колкото и да се вглеждаше, не видя никого долу. Невидимият се бе изпарил.

 

 

— Омае иканай. Хитори ику — каза Фандорин на слугата, щом се върна в консулството. — О-Юми-сан мамору. Бакару?^[3]

И Маса разбра. Той кимна, без да откъсва поглед от хълма, където трябваше да мигне синя светлина. Провървяло му беше със слугата на Ераст Петрович.

Следващия час, час и половина титулярният съветник прекара седнал с униформената фуражка до прозореца. Той пушеше пури и, както вече се каза, блаженстваше с тялото, сърцето и разума си.

Следят го? Нека го следят. Девизът на днешната нощ е — бързина и натиск.

Допушваше четвъртата пура, когато на прага застана Маса. Време беше!

Фандорин повтори на Маса простичката инструкция и излезе навън.

Да, това беше сигналът. Над Блъф (а оттук изглеждаше че на самия ръб на небето) няколко пъти светна и угасна мъничка синя звезда.

На синьо небе

опитай да различиш

синята звезда.