Борис Акунин
Диамантената колесница (6)

Поглед на герой

В приемната ги посрещна млад, много сериозен японец, с вратовръзка и очилца с железни рамки. На бюрото му, сред папките и книжата, имаше две малки флагчета — руско и японско.

— Запознайте се — представи го Доронин. — Сирота. Осма година работи при мен. Преводач, секретар и безценен помощник. Така да се каже, мой ангел пазител и деловодител. Горещо ви го препоръчвам.

Фандорин се зачуди, че консулът още от първата минута на представянето намира за необходимо да го посвети в скръбното семейно положение на своя помощник^[1]. Вероятно тъжното събитие се е случило съвсем наскоро, макар в облеклото на канцелариста да нямаше нищо траурно, ако не се броят черните сатенени ръкавели. Ераст Петрович кимна съболезнователно, очаквайки продължението, но Доронин мълчеше.

— Всеволод Виталиевич, не ми казахте името — напомни титулярният съветник полугласно.

Консулът се засмя.

— Името му е Сирота. Когато пристигнах тук, отначало страшно тъгувах за Русия. Всичките японци ми изглеждаха еднакви, а имената звучаха като пълни безсмислици. Седях тук сам-самичък, дори и консулството го нямаше. Ни руски образ, нито руски звук^[2]. Затова гледах да се заобиколя с туземци, чиито имена да ми звучат познато. Лакеят ми беше Микита. Изписва се с три йероглифа, означава „Поле три дървета“. Преводач ми стана Сирота, на японски това ще рече „Бяло поле“. Освен това има и една много чаровна и обаятелна Обаяши-сан, с която ще ви запозная по-късно.

— Значи японският език не е толкова чужд за руското ухо? — попита с надежда Ераст Петрович. — Много бих искал да го науча час по-скоро.

— Не само е чужд, ами е и много труден — огорчи го Всеволод Виталиевич. — Първооткривателят на Япония свети Франциск Ксавиер^[3], е казал: „Туй наречие е замислено от дяволски синклит, за да изтезава защитниците на вярата.“ А пък съзвучията понякога могат да ви изиграят доста лоша шега. Например моето фамилно име, което за нас звучи съвсем нормално, в Япония ми създава неприятности.

— Защо?

— Защото „доро“ значи „кал“, а „нин“ — човек. „Кален човек“, как ви звучи за консул на велика държава?

— А Русия значи ли нещо на японски? — притесни се за отечеството титулярният съветник.

— Нищо хубаво. Изписва се с два йероглифа: „ро“ и „коку“, „идиотска страна“. Нашето посолство от няколко години води сложна дипломатическа борба, за да накараме японците да използват в документите един друг йероглиф „ро“, който означава „роса“. Тогава би изглеждало красиво: Страна на росата. Уви, досега не постигнахме нищо.

Деловодителят Сирота не взе участие в лингвистичната дискусия, само се усмихваше учтиво.

— Готово ли е всичко за настаняването на господин вицеконсула? — обърна се към него Доронин.

— Тъй вярно. Служебното жилище е готово. Утре ще дойдат кандидатите за поста камердинер. Всички са с много добри препоръки. Къде ще благоволите да се храните, господин Фандорин? Ако предпочитате у дома, ще ви намеря готвач.

Японецът говореше правилен руски, почти без акцент, само от време на време бъркаше „р“ и „л“, например в трудната дума „проверил“.

— Всъщност е без значение. Аз се храня с най-п-прости неща, тъй че няма нужда от готвач — заобяснява титулярният съветник. — Колко му е да се загрее самоварът, да се напазарува — един слуга стига.

— Както ваше благородие предпочита — демонстрира запознанство с титулуванията Сирота. — А да очакваме ли скорошно пристигане на госпожа вицеконсулшата?

Въпросът бе формулиран толкова засукано, че Ераст Петрович не можа веднага да схване смисъла му.

— Не, не, не съм женен.

Деловодителят кимна, сякаш очакваше тъкмо тоя отговор.

— В такъв случай мога да ви предложа да изберете измежду двама кандидати… тоест две кандидатки за място на съпруга. Едната струва триста йени годишно, петнайсетгодишна е, не е била омъжвана, знае сто думи на английски. Другата вече не е първа младост, на двайсет и една, била е омъжвана два пъти. Препоръките и от двамата съпрузи са превъзходни, знае хиляда английски думи и струва по-евтино — двеста и петдесет йени. Ето и фотографските им снимки.

Ераст Петрович запримигва с дългите си мигли и объркано погледна консула:

— Всеволод Виталиевич, нещо не мога…

— Сирота ви предлага да си изберете конкубина — поясни Доронин, който с вид на познавач разглеждаше снимките, запечатали куклоподобни девойки с високи и сложни фризури. — Съпруга по договор.

Титулярният съветник смръщи чело, но пак нищо не разбра.

— Всички постъпват така. Много е удобно за чиновниците, за моряците, за търговците, които са откъснати от дома. Малцина докарват тук семействата си. Почти всички офицери от нашата Тихоокеанска ескадра имат свои японски конкубини — тук или в Нагасаки. Сключва се договор за една или две години с опция за удължаване. Срещу скромна суми получавате домашен уют, грижи, пък и плътски наслади. Ако правилно разбрах, вие не сте почитател на бордеите. Хм, девойките ги бива. Сирота ги разбира тия работи — Доронин почука с нокът едната от снимките. — Ако искате съвет, вземете тая, по-възрастната. Била е вече два пъти омъжвана за чужденци, няма да ви се наложи да я обучавате. Моята Обаяши, преди да дойде при мен, е живяла с френски капитан, а по-късно с американски спекулант със сребро. Да, като заговорихме за среброто — Всеволод Виталиевич се обърна към Сирота. — Бях помолил да се подготви за господин вицеконсула заплатата за първия месец плюс известна сума за обзавеждане — общо шестстотин мексикански долара.

Деловодителят почтително кимна и се обърна да отключи сейфа.

— А защо мексикански? — попита Фандорин, докато се разписваше във ведомостта.

— Най-разпространената валута в Далечния изток. Макар че не е особено удобна — отбеляза консулът, наблюдавайки как Сирота с усилие вади от касата дрънчащия чувал. — Гледайте да не се изкривите — тук трябва да има петнайсетина кила сребро.

Но Ераст Петрович вдигна тежестта без усилия, с два пръста — явно не току-тъй влачеше в багажа си чугунените гири. Тръгна да я слага на стола, но се разсея — зазяпа се в портретите, закачени над мястото на Сирота.

Потретите бяха два. От левия го гледаше Александър Сергеевич Пушкин, от десния — бузест азиатец, заплашително свъсил гъстите си вежди. Репродукцията на Кипренски^[4], добре позната на титулярния съветник, не предизвика у него интерес, но вторият портрет го заинтригува. Беше грубичка цветна ксилография, едва ли много скъпа, но толкова сполучлива, че сякаш сърдитият дебелак гледаше вицеконсула право в очите. От разкопчаната златовезана яка преливаше тлъста шия, надиплена в натуралистични гънки, а челото на японеца беше опасано с превръзка с ален кръг по средата.

— Това някой поет ли е?

— Съвсем не. Това е великият герой фелдмаршал Сайго Такамори — отвърна с благоговение Сирота.

— Същият, който се е разбунтувал срещу правителството и се е самоубил? — учуди се Ераст Петрович. — Не го ли смятат за държавен престъпник?

— Смятат го. Но въпреки това той е велик герой. Фелдмаршал Сайго бе искрен човек. И смъртта му е била красива — в гласа на чиновника звъннаха мечтателни нотки. — Той заел укрепена позиция в планината заедно със самураите от родната Сацума, правителствените войски го обкръжили от всички страни и войниците викали: „Предайте се, ваше превъзходителство! Ще ви закараме с почести в столицата!“ Но господин фелдмаршалът не се предал. Той се бил, докато куршум не го улучил в корема, а после заповядал на адютанта си: „Отсечи ми главата.“

Фандорин мълчаливо гледаше героичния фелдмаршал. Какви изразителни очи! Портретът наистина бе рисуван от майстор.

— А защо сте закачили Пушкин?

— Велик руски поет — обясни Сирота и след кратък размисъл додаде: — Също искрен човек. Умрял красиво.

— На японеца му дай красива смърт, той за друго не пита — усмихна се Всеволод Виталиевич. — Но ние с вас, господа, нямаме време да умираме, работа ни чака. Кое е най-спешното?

— От корвета „Всадник“ поръчаха сто пуда осолено месо и сто и петдесет пуда ориз — захвана да докладва Сирота, вадейки листчета от папка. — Старши помощникът от „Гайдамак“ моли по-скоро да уредим отваряне на ремонтен док в Йокосука.

— Това са въпроси, които прехвърляме на комисионерите — поясни консулът на Фандорин. — Те са посредници измежду местните търговци, отговарят пред мен за качеството на доставките и на извършената работа. Продължавайте, Сирота.

— Бележка от градската полиция. Питат да освободят ли младшия механик от „Боян“?

— Пишете им да го задържат до утре. И първо да си плати счупената витрина. Друго?

— Писмо от госпожица Благолепова — преводачът подаде на консула отворения плик. — Съобщава за смъртта на баща си. Моли да й се издаде смъртно свидетелство. А също така ходатайства за парично спомоществование.

Доронин се намръщи, взе писмото.

— „Спомина се внезапно“… „сама-саменичка“… „да не ме оставите на произвола“…, „поне някаква сума за гробарите“… М-да. Ето, Ераст Петрович. Рутинната, но все пак тъжна страна на консулската дейност. Грижим се не само за живите, но и за мъртвите поданици на Руската империя — той хвърли на Фандорин полувъпросителен, полувиновен поглед. — Разбирам, че не е хубаво от моя страна… Едва-що сте пристигнали. Но знаете ли, много ще ми помогнете, ако посетите тая Благолепова. Имам да съчинявам реч за утрешната церемония, а е опасно да се отлагат безутешни осиротели девойки от днес за утре. Ще вземе да цъфне тук да ревне като някоя Андромаха… Бихте ли прескочили, а? Сирота ще ви съпроводи. Той ще направи всичко сам — и ще го напише, и ще го изведе, вие трябва само да подпишете справката за кончината.

Фандорин, който все още разглеждаше портрета на обезглавения герой, понечи да каже: „Ама разбира се“, но в тоя миг му се стори, че изографисаните с черен туш очи на фелдмаршала проблясват като живи — при това не току-тъй, а с някакво предупреждение. Потресеният Ераст Петрович направи крачка и дори се приведе напред. Но чудният ефект изчезна незабавно, остана само оцветената хартия.

— Ама разбира се — обърне се титулярният съветник към началника си. — Тутакси. Само, ако разрешите, ще си сменя костюма. Облеклото ми е съвършено неуместно за подобна скръбна мисия. А каква е тая госпожица?

— Дъщерята на капитан Благолепов, който, както става ясно, е предал богу дух — Всеволод Виталиевич се прекръсти без особена набожност, по-скоро по навик. — Както се казва, бог да го прости, макар че шансът на покойника да получи това опрощение не е кой знае колко голям. Беше жалък, напълно изпаднал човек.

— От пиене?

— По-зле. От пушене — консулът забеляза недоумението на помощника и поясни: — Опиоман. Това е доста разпространено в Изтока. Всъщност в самото пушене на опиум, както и в употребата на алкохол, няма нищо ужасно, човек просто трябва да си знае мярката. И аз обичам от време на време да изпуша някоя и друга лула. И вас ще науча — ако видя, че сте разумен човек, не като Благолепов. А пък съвсем друг човек беше, помня го. Пристигна тук преди около пет години по договор с „Пощенска параходна компания“. Беше капитан на голям пощенски кораб, пътуваше до Осака и обратно. Купи си хубава къща, извика от Владивосток жената и дъщерята. Само че съпругата не след дълго умря, а капитанът от мъка се запали по тая пуста дрога. Спестявания, служба, къща — всичко постепенно отлетя с пушека. Премести се в Туземния град, европейците това го смятат за окончателно изпадане. Дъщерята на капитана и тя одрипавя, гладуваше…

— Защо го наричате капитан, щом е изгубил службата?

— По навик. Последно време Благолепов плаваше с едно малко парно катерче, разхождаше желаещи из залива. По-далеч от Токио не стигаше. Сам си беше и капитан, и матрос, и огняр. Триединен. Катерчето първо си беше негово, после и него продаде. Стана наемно лице. Е, взимаше и бакшиши. Японците често го наемаха, на тях им беше двойно удоволствие — хем да се разходят с тая чудо лодка с комин, хем гайджинът да им прислужва. А Благолепов каквото изкараше, отиваше в пушалнята. Всичко загуби, а сега вече и живота си — Всеволод Виталиевич извади от сейфа още няколко монети. — Тия пет долара, съгласно установения ред, ги дайте на нея за погребението. Да не забравите да вземете разписка. — Въздъхна няколко пъти, извади от джоба си още две сребърни парички. — А тия й ги дайте така, без разписка. Ще дойде корабен свещеник да го опее, аз ще разпоредя. И кажете й, погребе ли го, да се прибира в Русия, няма повече работа тук. Не дай си боже, до бардаците може да стигне. Ще й издадем билет до Владивосток, трета класа. Хайде, вървете. Започва консулската ви служба, честито.

Преди да излезе навън, Ераст Петрович не се сдържа, обърна се пак към портрета на фелдмаршал Сайго. И отново му се стори, че прочита в погледа на героя някакъв неразбираем message — предупреждение или заплаха.

Три тайни вечни:

слънчев изгрев, лунна смърт,

поглед на герой.