Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмазная колесница, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Диамантената колесница

Превод: Владимир Райчев

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2006 г.

ISBN: 954–365–006–3

История

  1. — Добавяне

Тигър на свобода

Оказа се, че се свиквало и със зловонието. Доста бързо мирисът на тор престана да тормози обонянието на титулярния съветник. По-зле беше с насекомите. Привлечени от примамливата миризма, мухите от целия японски архипелаг или най-малкото от цялата префектура Канагава се събраха, за да накацат горкия Фандорин. Отначало той ги пъдеше, но после се сети, че ръкомахащ „селянин“ може да привлече внимание, и спря. Стиснал зъби, стоически понасяше отвратителното гъделичкане от безброя зеленикави твари, щъкащи делово по гърба, гърдите и лицето му.

Превилият гръб дипломат бавно се тътреше до коляно във вода и скубеше някакви растения. Никой не си даде зор да му обясни как изглеждат плевелите, та най-вероятно изтребваше оризови кълнове, но това най-малко би могло да трогне обляния в пот чиновник. Той мразеше и самото земеделие, и влаголюбивите култури като цяло, и по-конкретно ориза, и собствения си инат, който му бе осигурил място в ударната група.

Другият член на групата бе инициаторът на мазането с тор, мустакатият Иваока. Всъщност буйните му красиво засукани мустаци вече ги нямаше, беше ги обръснал преди началото на операцията, за да заприлича максимално на селянин. Ераст Петрович бе успял да опази своите, но им измиха помадата, разсукаха ги и ги плъзнаха надолу покрай устните като две повехнали стръкчета. Това бе единственото, което донякъде утешаваше сега титулярния съветник — иначе Иваока си беше по-добре от него във всяко отношение.

Първо, мухите изобщо не се интересуваха от него, стигаше им и вмирисаният Фандорин. Второ, комисарят без видими усилия се движеше в гъстата кал, пък и плевенето явно му идеше отръки — той час по час се спираше да изчака изостаналия си партньор. А най-голяма завист предизвикваше у Фандорин голямото бяло ветрило, което предвидливият японец бе взел със себе си. Какво ли не би дал титулярният съветник за възможността сега поне от време на време да облъхне лицето си с въздух, да прогони от него проклетите насекоми.

В сламената шапка, нахлупена почти до брадичката, имаше две дупки, които позволяваха да се наблюдава храма, без да се вдига глава. Двамата „селяни“ преодоляха двестате крачки, които ги отделяха от хълма, за около час и половина. Сега се мотаеха на няколко метра от сушата, но не приближаваха, за да не стреснат наблюдателя. Завъртяха се насам-натам, та да види, че са мирни, безобидни хора, нямат оръжие, пък няма къде и да го скрият.

Групата за поддръжка от шестима преоблечени (по-точно съблечени) полицаи плевеше встрани от тях. Друга група работеше от другата страна на хълма, не се виждаше оттук.

Вицеинтенданта го нямаше и Фандорин взе да се притеснява дали ще успее да се разгъне, когато дойде най-сетне време за действие? Внимателно опипа кръста си и усети болки.

Изведнъж Иваока тихо зацъка с език, без да вдига глава. Започваше се!

По пътя към храма вървяха двама души: отпред важно пристъпваше шинтоистки жрец каннуши с черни дрехи и висока шапка, по него ситнеше храмовата прислужничка мико с бяло кимоно и алени шалвари, дългите й прави коси висяха прилепени о белосаното й лице. Тя се спъна, изпусна някаква купичка, грациозно се отпусна на колене да я вдигне. После с нескопосана момичешка грация се затича след жреца. Фандорин, без да иска, се усмихна — брей, пустият му Асагава какъв актьор бил!

Пред стъпалата каннуши се спря, топна метличка в купичката и я заразмахва на всички посоки, припявайки нещо монотонно — Суга бе пристъпил към пречистващата церемония. Мустаците на вицеинтенданта, както и Фандориновите, висяха надолу, освен това негово превъзходителство носеше и лепната проскубана посивяла брадичка.

— Go! — прошепна комисарят.

Часовоят сега със сигурност наблюдава само нечакания гост, едва ли му е до някакви селяни.

Ераст Петрович тръгна към хълма, като се стараеше да не джапа по водата. Четвърт минута по-късно двамата хлътнаха в бамбуковия гъсталак. По прасците на титулярния съветник се стичаше рядка кал.

Иваока вървеше отпред по склона. Направи няколко безшумни крачки, ослуша се, после махне с ръка на партньора — давай, сега може.

Така, загледан в мускулестия гръб на комисаря, Фандорин стигна до върха.

Двамата залегнаха в един храст, заоглеждаха се.

Иваока идеално бе изчислил мястото. Оттук се виждаше и светилището, и каменната стълба, по която бавно вървяха нагоре две фигури: черната и бяло-алената. На всяко стъпало Суга се спираше, размахваше метличката си. Носовото му пеене постепенно наближаваше.

Горе под свещената порта ги очакваше Семуши. Гол, само по набедрена превръзка, вероятно за да демонстрира уродливостта си, той унизено се кланяше доземи.

Ужким е сакат нещастник, потърсил убежище в изоставения храм, разбра Фандорин. Цели да предизвика жал у свещеника.

Ами къде са останалите?

Ето ги милинките.

Сацумците се бяха скрили зад светилището — Суга и Асагава не можеха да ги видят от стълбите, но от храстите бяха като на длан.

На не повече от дузина крачки от комисаря и титулярния съветник се притискаха о стената трима мъже с леки кимона. Единият, с превързана лява ръка, внимателно надничаше зад ъгъла, другите двама не сваляха поглед от него.

И тримата са с мечове, отбеляза Фандорин. Отнякъде са се сдобили с нови. А огнестрелно оръжие не се вижда.

Сухоръкият минаваше четирийсетте, в прилепената за темето му плитка личаха бели коси. Другите двама бяха съвсем млади момчета.

„Жрецът“ забеляза скитника. Спря да пее заклинанията, извика нещо сърдито, тръгна бързо нагоре. Младата мико го следваше. Гърбавия се стовари на колене, заби нос в земята. Чудесно, така ще е по-лесен за залавяне.

Комисарят май беше на същото мнение. Той докосна рамото на Фандорин — време е!

Ераст Петрович размота от кръста си тънко въже. Бързо го нави през лакът, остави примката да виси.

Иваока кимна с разбиране, посочи с пръсти — сухоръкият е твой, другите двама са за мен. Това беше разумно. Ако трябваше някой да остане жив, добре беше това да е главният.

„Ами твоето оръжие?“ — попита също с жест Фандорин.

Комисарят отначало не го разбра. После се усмихна и му протегна ветрилото си. Оказа се, че то не е от хартия, нито от картон, а е стоманено, с остро наточени ръбове.

„Изчакай ме, минавам пръв“ — нареди Иваока.

Безшумно се плъзна покрай храстите, минавайки в гръб на сацумците.

Ето го вече зад тях: съсредоточено лице, полусвити колене, краката стъпват беззвучно.

Самураите нито го виждаха, нито чуваха, те гледаха само в тила на старшия, а той пък наблюдаваше какво става на стъпалата.

Суга актьорстваше неудържимо: крещеше, размахваше ръце, веднъж дори удари „скитника“ с метличката си по главата. Мико бе застанала до Гърбавия, скромно свела очи.

Ераст Петрович се надигна, раздвижи ласото. Още секунда и ще се почне.

Иваока ще повали единия, ще се вкопчи в другия. Дочули шума, Суга и Асагава ще извият ръцете на Гърбавия. На титулярния съветник му оставаше да хвърли ласото точно и да го затегне здраво. Не е кой знае колко трудно за трениран човек, а Ераст Петрович имаше нужната тренировка: доста се беше усъвършенствал през дългите месеци, прекарани в турски плен. Чиста работа.

Така и не разбра какво се случи — Иваока ли не бе достатъчно предпазлив, сацумецът ли се бе обърнал по случайност, но така или иначе не стана „чиста работа“.

Задният самурай, най-младият, се огледа, когато на комисаря му оставаха пет крачки да го стигне. Реакцията на момъка бе направо фантастична.

Преди още да се бе обърнал напълно, той изрева и светкавично измъкна острието от ножницата. Другите двама, сякаш задействани от пружина, отскочиха от стената и също оголиха мечове.

Над главата на Иваока изсвистя меч, удари се в подложеното ветрило и отскочи с трясък и искри. Комисарят леко изви китка, разтвори по-широко странното си оръжие и направи плавен жест във въздуха, все едно на шега, но стоманеният ръб драсна гърлото на сацумеца. Бликна кръв и с първия противник бе свършено. Той се строполи на земята, хванал шията си с ръце, и скоро утихна завинаги.

Вторият връхлетя Иваока като вихър, но старият вълк избягна удара. С измамна небрежност той плесна китката на врага с ветрилото и мечът изхвърча от съсечената ръка. Самураят се наведе и хвана катаната с лявата ръка, но комисарят нанесе втори удар и сацумецът се затъркаля с разцепен череп.

Всичко това бе отнело около три секунди, Фандорин все не успяваше да хвърли ласото. Той стоеше и описваше свистящи кръгове с въжето над главата си, но сухоръкият се движеше с такава скорост, че не го оставяше да избере сгоден момент за хвърляне.

Стоманените остриета се сблъскаха и страховитите противници отскочиха един от друг, закръжиха, дебнейки момент за нов скок.

Ераст Петрович се възползва, че сухоръкият забави движенията си, и хвърли примката. Тя разсече въздуха, но сацумецът скочи напред. Отби удара на ветрилото, завъртя се на място, приклекна и съсече краката на Иваока.

Случи се нещо ужасно: стъпалата на комисаря останаха да стоят на земята, но отсечените му прасци се плъзнаха и се забиха в земята. Старото ченге се олюля, но още преди да падне, острието го разсече надве — от дясното рамо до лявото бедро. Тялото се изсипа на земята на безформена купчина.

Горд с победата си, сухоръкият застина на място само за секунда, но тя стигна на Фандорин да хвърли ласото пак, тоя път безпогрешно точно. Широката примка обгърна плещите на самурая. Ераст Петрович я остави да плъзне към лактите и я затегна, дръпна въжето толкова силно, че сацумецът се завъртя около собствената си ос. Няколко мига стигнаха да овърже пленника и да го повали на земята. Той се гърчеше, свирепо озъбен, дори се опитваше да захапе въжетата, но не можа нищо да направи.

Суга и Асагава домъкнаха Гърбавия, бяха завързали китките му за глезените, така че да не може нито да върви, нито да стои — щом го пуснаха, той падна на земята. От устата му стърчеше дървена запушалка с въженца, вързани на тила.

Вицеинтендантът застана над разсечения комисар, въздъхна тежко, но други прояви на скръб не последваха. Когато се обърна към Фандорин, генералът вече се усмихваше.

— Чак забравих да подам сигнала — весело показа той една свирка. — Както и да е, справихме се без чужда помощ. Заловихме живи двамата главни негодници. Това е нечуван късмет.

Той се спря пред сухоръкия, който вече не се търкаляше по земята — лежеше неподвижен, блед, със затворени очи. Суга изрече нещо рязко, презрително изрита лежащия човек, после го хвана за врата, дръпна силно и го изправи на крака.

Самураят отвори очи. Никога дотогава Фандорин не беше виждал в човешки поглед такъв животински бяс.

— Чудесен похват — рече Суга, докато опипваше примката на ласото. — Ще трябва да го използваме. Сега вече разбирам как турците са успели да ви заловят.

Титулярният съветник премълча, не му се искаше да разочарова японеца. Всъщност той бе хванат в плен заедно с отряда сръбски доброволци, които бяха откъснати от своите и останаха без патрони. Явно според самурайските разбирания им се полагаше да се обесят на собствените си колани.

— А това за какво е? — попита Ераст Петрович, сочейки запушалката в устата на Гърбавия.

— За да не вземе да…

Суга не успя да довърши. Сухоръкият изръмжа дрезгаво, срита генерала с коляно, затича се и е всичка сила заби главата си в ъгъла на храма. Чу се отвратително хрущене и пленникът рухна по очи. Под него бързо се разтече алено петно.

Суга приклекна над сухоръкия, потърси пулса на врата му и безнадеждно махна с ръка.

— Хами е необходимо, за да не отхапе пленникът езика си — довърши вместо началника си Асагава. — Не е достатъчно да заловиш такива врагове живи. Трябва и да не допуснеш да умрат.

Фандорин мълчеше потресен. Беше го срам и не само за това, че небрежно бе вързал важния престъпник. Повече се срамуваше от друго.

— Трябва да ви съобщя нещо, инспекторе — каза той смутен и дръпна Асагава настрани.

При единствения жив пленник остана вицеинтендантът. Той провери добре ли са затегнати възлите. Увери се, че всичко е наред, и влезе да огледа храма.

Междувременно Фандорин, заеквайки повече от друг път, призна пред инспектора своето коварство. Разказа му и за смолата, и за подозренията си по адрес на японската полиция.

— Знам, че ви с-създадох много неприятности, злепоставих ви п-пред началството. Моля да ми простите, да не ми се сърдите…

Асагава го слушаше безизразно, само потрепващите му устни издаваха някакво вълнение. Ераст Петрович бе готов да изслуша резки и съвсем заслужени упреци, но инспекторът го учуди.

— Можехте да не признаете нищо — рече той тихо. — Аз нямаше никога да науча истината и вие бихте си останали безупречният герой. Но проявихте още по-голямо мъжество да си признаете. Приемам извиненията ви.

Той се поклони тържествено и Фандорин отвърна със същия поклон.

От храма излезе Суга, който държеше три вързопчета.

— Нищо друго не намерих — каза той. — После майсторите на обиска ще огледат по-грижливо. Може да открият някое скривалище. Много ми е интересно кой е помагал на тия злодеи, кой ги е снабдил с нови мечове. О, да, има за какво да си поприказваме с господин Семуши! Ще го разпитам лично — и вицеинтендантът се ухили толкова кръвожадно, че Ераст Петрович се усъмни дали разпитът ще се води в съответствие с нормите на цивилизацията. — Всички ни очакват награди, а вас, Фандорин-сан, висш орден. Може би дори… Миро! — кресна изведнъж генералът, сочейки Семуши с пръст! — Хами!!!

Титулярният съветник видя, че запушалката вече не стърчи между зъбите на Гърбавия, а е увиснала на въженцата. Инспекторът се втурна към пленника, но закъсня — оня зейна широко, събра челюстите си с ръмжене и върху голите му гърди бликна гъст червен поток.

Чу се кански рев, после конвулсивно бълбукане. Суга и Асагава отвориха устата на самоубиеца, напъхаха в нея парчета дрехи, но беше ясно, че няма да могат да спрат кръвта. След пет минути Семуши спря да стене и се кротна.

Асагава представляваше жалка гледка. Той се кланяше ту на началника си, ту на Фандорин, обясняваше, че умът му не побира как арестуваният е успял да прегризе въжето, че сигурно въжето е било недостатъчно здраво вързано и това е негова лична вина — не го е проверил като хората.

Генералът го послуша известно време и махна с ръка. Гласът му звучеше утешително, Фандорин разпозна думата „акунин“.

— Винаги съм твърдял, че истинския злодей не можеш го хвана жив, колкото и да се стараеш — сам преведе думите си Суга. — Щом човек има здрава хара[1], нищо не можеш да му сториш. Но задачата бездруго е изпълнена. Как ли ще се зарадва министърът, вече му омръзна до смърт да седи под ключ. За тия пет дни и той се измъчи, и всички нас изтормози. Великият човек е спасен, за което Япония ще е благодарна на Русия и лично на вас, господин вицеконсул.

 

 

Тая вечер Ераст Петрович изневери на принципите си и се прибра с „птица тройка“, теглена от трима рикши. След всички емоционални и физически изпитания титулярният съветник бе останал без сили. Той не знаеше кое го е изтощило повече — кървавата гледка на двете самоубийства или почти двата часа плевене, но заспа веднага щом седна в курумата и успя само да смотолеви:

— Ще спя цяла нощ и цял ден, и следващата нощ…

Екипажът, който връщаше към консулството триумфаторите, представляваше наистина необичайна картина: в средата хъркаше деловодителят Сирота с жакет и папийонка; от двете страни на тоя достоен господин, отпуснали глави върху раменете му, спяха двама полуголи селяни, единият от които бе оплескан от горе до долу със засъхнала тор.

 

 

Но уви, на Ераст Петрович не бе съдено да спи цяла нощ, цял ден и още една нощ.

В единайсет часа сутринта мъртвешки спящият консул бе грубо събуден от непосредствения си началник.

Бледият разтреперан Всеволод Виталиевич лисна Фандорин със студена вода, допи останалата в чашата течност и прочете на глас спешната депеша, току-що доставена от посолството:

„Рано тази сутрин на път за императорския дворец е убит Окубо. Шест неизвестни лица извадили скритите си мечове, убили кочияша, прерязали краката на конете и заклали министъра, който изскочил от файтона. Министърът бил без охрана. За убийците все още нищо не се знае със сигурност, но очевидци твърдят, че те разговаряли помежду си на сацумски диалект. Благоволете спешно да пристигнете в посолството заедно с вицеконсула Фандорин.“

— Как е възможно? — извика титулярният съветник. — Нали унищожихме заговорниците?!

— Вече е ясно, че групата, която сте преследвали, е съществувала, за да отвлече силите и вниманието на властите. Или пък на хората на Сухоръкия са възложили спомагателна роля, след като те са попаднали в полезрението на полицията. Докато главната група търпеливо е чакала своя час. Щом Окубо е излязъл от скривалището си и се е отказал от охраната, убийците са нанесли удара. Ах, Фандорин, опасявам се, че това е непоправимо. И главната беда тепърва предстои. Последиците за Русия ще бъдат печални. Дресьора вече го няма, клетката е празна, сега японският тигър ще изскочи на свобода.

Циркът опустя,

побягна публиката,

звярът излезе.

Бележки

[1] Хара — тук: пъп, център на живота и смъртта. — Б.пр.