Борис Акунин
Диамантената колесница (46)

Мъртвото дърво

Европа свърши — половин час след като тръгнаха на път. След кулите на англизирания Блъф последваха фабрични комини и товарни кранове в речното пристанище, след това се заредиха железни покриви, после само керемиди, накрая сламени стрехи на селски постройки, а след някоя и друга миля изчезна и последната следа от градеж — останаха само пътят между оризовите полета, бамбуковите горички и стените от ниски планини, заградили долината от две страни.

Експедицията потегли още преди разсъмване, за да не привлича излишно внимание. Всъщност в кервана нямаше нищо подозрително. Изглеждаха като най-обикновена строителна задруга от ония, които изграждаха мостове и прокарваха пътища из цялата империя на микадо, устремена от средновековието към деветнайсетото столетие.

Начело на кервана се движеше як мъжага с грубо сбръчкано лице. Той като разбойник хвърляше наляво-надясно зорки погледи, които впрочем не се различаваха особено от погледа на строителен майстор или предприемач. Дрехите му — сламена шапка, черна куртка, тесен панталон — бяха абсолютно същите като на неговите работници, просто началникът яздеше, а трийсет и двамата му подчинени вървяха пеш. Мнозина водеха за повод мулета, натоварени с тежки сандъци с оборудване. Дори съпровождащият задругата чужденец с японския си слуга едва ли би се сторил подозрителен на някого — из огромния строеж, в какъвто се бе превърнала Страната на Изгряващото слънце, имаше мнозина европейски и американски инженери. Погледите, с които срещнатите пътници и газещите из рядката кал селяни изпращаха чужденеца, се дължаха изключително на странната самоходна курума, която той бе яхнал.

Фандорин вече съжаляваше, че не бе послушал съвета на консула да си вземе муле — макар бавни и неугледни, тия животни са много по-сигурни от японските коне. Но на Ераст Петрович не му се искаше да бъде неугледен, когато спасява любимата жена. Той взе муле, но не за езда, а за багажа, и го повери на Маса.

Слугата се мъкнеше отзад, теглеше нечифтокопитното за повода и от време на време му подвикваше: „Вари-вари!“ Не че мулето не вървеше, но Маса специално беше разпитал господаря как се подкарва животно на неговия език и сега се перчеше пред черните куртки.

Във всичко останало освен превозното средство титулярният съветник се бе доверил на препоръките на опитния Всеволод Виталиевич. Багажът му се състоеше от мрежа комарник („в японските планини те са истински вампири“); сгъваемо легло („опазил ви Бог да спите на татами — ще ви изядат бълхите“); каучукова вана („местните имат кожни болести, да не вземете да се къпете в баните на странноприемниците“); надуваема възглавница („японците спят на дървени трупчета“); кошници с провизии и всякакви други необходими за из път неща.

Общуването с командира на отряда Камада не беше никак лесно. Той знаеше доста английски думи, но нямаше никаква представа за граматиката и ако не бяха дедуктивните навици, Фандорин за нищо на света не би го разбрал.

Например, Камада казваше:

— Хиа фурому ибунингу цу гоу, найто хотеру супендо. Цумороу маунтин ента.

Ераст Петрович, отчитайки особеностите на японския акцент, първо връщаше фрагментите на тая абракадабра в изходното им състояние. Излизаше: „Here from evening to go, night hotel spend, tomorrow mountain enter.“ И чак след това си изясняваше смисълът на казаното: „Оттук ни чака път до вечерта, нощта ще прекараме в хотел, утре навлизаме в планините.“

За да отговори, трябваше да направи обратната процедура: да разчлени английската фраза на отделни думи и да ги изопачи по японски тертип:

— Маунтин, хау фа? — питаше вицеконсулът. — Нинджа биреджи, хау фа?^[1]

И Камада го разбра прекрасно. Помисли, почеса се по брадата.

— Смудзу иребун ри. Маунтин файбу ри.

Тоест оставаха единайсет ри по равното и още пет ри из планините, дешифрира Фандорин. Общо взето, въпреки първоначалните затруднения, събеседниците се разбираха, а пък по пладне вече толкова се бяха обиграли, че можеха да разискват и много по-сложни материи. Например парламентарната демокрация, която страхотно допадаше на Камада. В империята току-що бе приет законът за местното самоуправление, навсякъде протичаха избори за префектурни управи, за градски и селски кметове и „черните куртки“ вземаха най-дейно участие в това начинание: едни кандидати защитаваха, други, напротив, както се изрази адептът на парламентаризма — „смору фурайтен“, тоест „малко сплашваха“. Мероприятието бе ново, дори революционно за Япония. Изглежда, Дон Цурумаки пръв сред влиятелните политици бе осъзнал цялата важност на малките провинциални правителства, на които в столицата гледаха с ирония като на безполезни декори.

— Тен иаз — Токьо носингу — прокламираше Камада, поклащайки се в седлото. — Провинсу риару пауа. Цурумаки-доно риару пауа, Нипон ноу Токьо, Нипон провинсу^[2].

А титулярният съветник си мислеше: провинцията си е провинция, но дотогава Дон като нищо ще е овладял и столицата. Хубав триумф на демокрацията ви чака.

Командирът на „черните куртки“ излезе доста бъбрив. Докато преминаваха долината, притискана все по-натясно от заобикалящите я хълмове, той разказваше на спътника си за славните времена, когато заедно с Дон бяха попилели конкурентите в борбата за тлъстите поръчки, как после бяха дошли още по-весели времена — избухнали бунтовете, така че те си отзели на битки и си отяли „фуру бери“ или, казано на разбираем език — на корем.

Личеше си, че старият разбойник е на седмото небе от щастие. Воюването е далеч по-добро от икономстването, призна си той. А малко по-късно додаде, че е по-добро дори от изграждането на демократична Япония.

Като командир наистина нямаше равен. На всеки половин час обикаляше целия керван, проверяваше дали мулетата не куцат, дали товарът им не се е разхлабил, подхвърляше по някоя шега на бойците и колоната веднага тръгваше по-стегнато и енергично.

Фандорин се учуди, че не правеха почивки. Той въртеше педалите без много усилия, съобразявайки се с пешаците, но след двайсетина километра взе да се уморява, докато „черните куртки“ не проявяваха каквито и да било признаци на изтощение.

Обедът продължи четвърт час. Всички, включително и Камада, глътнаха по две оризови топки, пийнаха вода и пак се строиха. Ераст Петрович, който едва бе сколасал да извади на постланата кърпа сандвичите, приготвени от грижливата ръка на Обаяши-сан, се принуди да дъвче в движение, настигайки отряда. Отзад Маса с мърморене теглеше своя Росинант.

 

 

Малко след четири часът и след около трийсет километра колоната сви от шосето по някакъв тесен черен път. Местата тук бяха съвсем диви, във всеки случай европейски крак със сигурност не бе стъпвал тъдява. Окото на Фандорин не забелязваше никакъв намек за европейска цивилизация из малките схлупени селца. Деца и възрастни с отворени уста зяпаха не само велосипеда, но и кръглоокия, странно облечен човек. И това само на няколко часа път от Йокохама! Едва сега титулярният съветник взе да осъзнава колко тънък бе слоят модернизация, с който властите набързо бяха лакирали фасадата на древната империя.

На няколко пъти видяха крави — те носеха шарени наметала, изрисувани с дракони, и сламени цървули на копитата. Селяните използваха толкова импозантно издокараните млекодайни като товарен и впрегатен добитък. Титулярният съветник се обърна към Камада, който потвърди: да, глупавите селяни не ядат месо и не пият мляко, защото още са пълни диваци, но няма страшно, скоро и при тях ще дойде демокрацията.

Спряха да нощуват в едно доста голямо село в самия край на долината — оттук започваха планините. Кметът настани „задругата“ в общинската къща — „работниците“ отвън, „майстора“ и „инженера“ — вътре. Сламен под, никакви мебели, надупчени стени от хартия. Значи това бил споменатият сутринта от Камада „хотеру“. Единственият друг гост там бе един скитащ монах с тояга и торбичка за милостиня, но той странеше от тях и през цялото време им обръщаше гръб — не искаше да скверни взора си, като гледа „косматия варварин“.

Фандорин реши да се разходи из селото, но жителите се държаха не по-учтиво от бонзата — децата се разбягваха с викове, жените пищяха, кучетата пресипваха от лай и му се наложи да се прибере. Появи се смутеният кмет, дълго се кланя, извинява и моли гайджина да не ходи никъде.

— Фуру пезанто нева си уайт ман — преведе засмян Камада. — Ю съкасу манки, финку.

Той се сгърби, провеси дългите си ръце почти до пода и запристъпя тежко из стаята, смеейки се с цяло гърло. Доста време отне на Ераст Петрович да разбере за какво става дума. Оказа се, че в селото никога не били виждали бял човек, но един от местните жители преди много години бил в града и видял в тамошния цирк страховита дресирана маймуна, която също била много странно облечена. Фандорин имал същите големи и сини очи, затова простите селяндури се уплашили.

Камада дълго и на драго сърце разказвайте колко са прости селяните. Японците имали пословица: „Семейството остава богато или бедно не повече от три поколения“, и това е истина — животът в града е така устроен, че богаташите в трето поколение се израждат, а бедняците пробиват нагоре, такъв е законът на справедливия Бог. Но в селата живеят тъпанари, които вече хиляда години не могат да се измъкнат от нищетата. Когато родителите одъртеят и не са способни да работят, собствените им деца отнасят старците в планината и ги оставят там да пукнат, за да не хабят храната. Селяците не желаят да се учат на нови неща, не искат да служат в армията. Как ще се строи нова Япония с подобна измет — не е ясно. Но щом с градежа се е захванал Цурумаки-доно, ще я построим, къде ще ходим.

В крайна сметка титулярният съветник се измори да дешифрира приказките на събеседника си и реши да си ляга. Изми зъбите си с паста „Диамант“, изкъпа се в походната вана — много удобна, само дето водата миришеше много на гума. Междувременно Маса разтвори походното легло, закри го със зелената мрежа и издувайки бясно бузи, наду възглавницата.

„Утре“, рече си Фандорин и заспа.

 

 

Последните пет ри бяха едва ли не по-тежки от вчерашните единайсет. Пътят веднага тръгна по нагорнище, заизвива се сред хълмовете, които се издигаха все по-нагоре към небето. На Ераст Петрович му се наложи да слезе от колелото и да го бута за кормилото, той веднага съжали, че не е оставил машината в селото.

Пладне превали отдавна, когато Камада посочи планина със заснежен връх.

— Ояма. Сега надясно-надясно.

Към хиляда и двеста метра, определи на око Фандорин, вирнал глава. Не е Казбек, естествено, нито Монблан, но си е сериозно изкачване, няма шега.

„Мястото, закъдето сме тръгнали, е малко встрани — обясни командирът, който днес беше съсредоточен и не толкова разговорлив. — Вървим в колона по един, пазим тишина.“

Те вървяха още около два часа. Преди да навлязат в тясно, но не много дълго дефиле, Камада се спеши и раздели отряда на две части. На по-голямата част от хората нареди да покрият главите си с листа и да пълзят през теснината по корем. Десетина души остави на място да пазят багажа и животните.

— Кула. Гледа — кратко поясни той за Ераст Петрович и посочи някъде нагоре.

Очевидно някъде наблизо имаше наблюдателен пункт на противника.

Титулярният съветник преодоля четиристотинте метра на дефилето по същия начин, както и останалите. Екипировката му изобщо не пострада, тя бе предназначена специално за разходки из планината и имаше великолепни наколенки и налакътници от кожа. Отзад пъшкаше Маса, който за нищо на света не склони да остане при мулето и велосипеда.

След като преодоляха опасното място, тръгнаха изправени, но се придържаха по-близо до гъсталака, а откритите места заобикаляха. Камада явно познаваше пътя — или бе получил точни инструкции, или вече беше минавал оттук.

Най-малко час се катериха по обраслия с гора склон покрай каменист ручей.

Достигнал върха, командирът махна с ръка и „черните куртки“ изпопадаха без сили на земята. Камада помами с жест Фандорин.

Двамата изминаха още стотина крачки до обрасла с мъх морена, откъдето се откриваше обзор към околните върхове и към разположената в ниското долина.

— Селото на шиноби е там — посочи съседния хълм Камада.

Той беше приблизително със същата височина и също обрасъл с дървета, но имаше интересна особеност. Част от билото му (вероятно като последица от земетресение) се бе отцепила от масива и килнала настрана, дълбока цепнатина я делеше от останалата част на хълма. Другата страна на отсеченото парче висеше над пропаст — склонът се бе изронил, безсилен да удържи тоновете пръст върху наклонената си повърхност. Беше крайно причудлива картина — наведено парче от планината, издадено като зъб над бездната.

Ераст Петрович се залепи за бинокъла, но в началото не откри никакви следи от човешко обиталище — само пораснали нагъсто борове и птичи ята, хвърчащи на зигзаг. Фокусирал уреда, Фандорин видя дървена къща — изглеждаше доста просторна, от стената й към нищото се бе проточило нещо като кей или пристан. Но кой ли би приставал там на височина четиристотин метра?

— Момоти Тамба — обясни Камада на своеобразния си английски. — Неговата къща. Другите къщи не се виждат отдолу.

Сърцето на титулярния съветник се сви. О-Юми е близо! Но как да отиде там?

Още веднъж обиколи с окулярите целия хълм.

— Не разбирам как с-стигат дотам…

— Неправилен въпрос — командирът на „черните куртки“ не гледаше към хълма, а към Ераст Петрович. Погледът му бе едновременно изпитателен и недоверчив. — Правилният въпрос е: как ние да стигнем дотам? Аз не знам. Цурумаки-доно каза: гайджинът ще измисли. Мислете. Аз ще почакам.

— Трябва да се промъкнем по-близо — рече Фандорин.

Промъкнаха се. За целта им се наложи да се изкачат до върха на разцепения хълм, сега вече зъбът беше точно срещу тях. Припълзяха до отделящата го цепнатина, гледаха да не се подават над тревата, макар че на отсрещната страна не се виждаше жива душа.

Титулярният съветник прецени размера на пукнатината. Беше дълбока, с отвесна стена — не ставаше за катерене. Затова пък не беше много широка: в най-тясната част, където отсреща стърчеше мъртво обгоряло дърво, разстоянието едва ли беше повече от двайсет метра. Вероятно тукашните шиноби ползват подвижен мост или нещо от сорта, за да се прехвърлят.

— Е? — попита нетърпеливо Камада. — Можем ли да преминем отсреща?

— Не можем.

Командирът изруга шепнешком на японски, но смисълът на възклицанието му се разбираше: знаех си, че няма да има никаква полза от тоя проклет гайджин.

— Не можем да минем отсреща — повтори Фандорин и запълзя назад. — Но можем да направим така, че те самите да излязат оттам.

— Как?!

По обратния път вицеконсулът изложи своя план:

— Тайно разполагаме хора на възвишението в близост до пукнатината. Изчакваме вятърът да задуха нататък. Ще имаме нужда от силен вятър, но такива често духат в планините. Подпалваме гората. Когато видят, че огънят може да се прехвърли на тяхното островче, самите шиноби ще метнат моста и ще дойдат отсам, за да гасят. Първо избиваме тия, които дотърчат да гасят огъня, после преминаваме в селото по собствения им мост.

С многократните повторения, уточняващи въпроси и жестикулации изложението на плана отне целия обратен път до лагера.

Беше се стъмнило, пътеката не се виждаше, но Камада вървеше сигурно и нито веднъж не сбърка пътя.

След като схвана изцяло предложената диспозиция, той се умисли дълбоко. Накрая каза:

— Хубав план. Но не и за шиноби. Те са хитри. Ако гората пламне просто току-така, ще заподозрат, че нещо не е наред.

— Защо пък просто току-така? — Фандорин посочи небето, цялото в черни облаци. — Сега е сезонът на сливовите дъждове. Често стават бури. Особено в планините. Не видяхте ли колко обгорени дървета има в гората? Това се дължи на светкавиците. Непременно ще има буря. Пада мълния, запалва се дърво, вятърът подхваща огъня. Много е просто.

— Буря ще има — съгласи се командирът. — Но кой може да каже кога? Колко ще трябва да чакаме? Ден, два, седмица?

— Ден, два, седмица — сви рамене титулярният съветник и си рече наум: „И колкото повече, толкова по-добре. Ние с теб имаме различен интерес, приятелю. Аз трябва да спася Юми, а ти — да избиеш «невидимите», и хич няма да се трогнеш, ако и тя загине заедно с тях. Необходимо ми е време да се подготвя.“

— Добър план — повтори Камада. — Но не ми подхожда. Няма да чакам цяла седмица. Нито пък два дни. Аз също имам план. И той е по-добър от гайджинския.

— Интересно какъв именно? — усмихна се титулярният съветник, убеден, че старият боец само се изхвърля.

До слуха им стигна приглушено цвилене, дрънчене на юзди. Пристигаше керванът, който бе преодолял теснината под прикритието на мрака.

„Черните куртки“ бързо разтовариха от мулетата балите и сандъците. Запращяха дъски, в светлината на тайни фенерчета лъснаха цевите на уинчестъри, блестящи от фабрична смазка.

— Горски пожар — това е добре, това е правилно — доволен си тананикаше Камада, следейки разтоварването на четирите най-големи сандъка.

В тях имаше разглобено планинско оръдие Круп. Калибър два и половина инча, най-нов образец — Ераст Петрович бе виждал такива сред трофеите, отнети от турците по време на завършилата неотдавна война.

— Стреляме с оръдието. Боровете ще пламнат. Нинджите ще побегнат. Накъде? Ще поставя стрелци на дъното на пукнатината. От другата страна, откъм пропастта — също. Докато се спускат с въжета, ще ги избием до един.

Камада с любов погали дулото на оръдието.

Фандорин усети ледени тръпки по гърба. Тъкмо това, от което се беше страхувал! Вместо внимателно разработена операция по спасяването на пленничката ще се започне кърваво клане, в което няма да останат оцелели.

Безполезно е да спори със стария бандит, не би го послушал.

— Вашият план май наистина изглежда по-лесен — вицеконсулът се престори, че сподавя прозявка. — Кога ще започнем?

— Час след разсъмване.

— Тогава трябва да се наспим. Ние със слугата ми ще се разположим при ручея, там е по-прохладно.

Камада измуча нещо, без да се обръща. Изглежда, бе изгубил всякакъв интерес към гайджина.

„Мъртвото дърво, мъртвото дърво“, пулсираше главата на титулярния съветник.

Само дървото

може да е красиво

и след смъртта си.