Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмазная колесница, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Диамантената колесница

Превод: Владимир Райчев

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2006 г.

ISBN: 954–365–006–3

История

  1. — Добавяне

Лудо щастие

— Значи през оная нощ ти ме отхвърли само защото си искала да се разделиш с „горкия Алджи“ според п-правилата? — изгледа я е недоверие Ераст Петрович. — Само заради това ли?

— Не само заради това. Наистина ме е страх от него. Обърна ли внимание на висулката на лявото му ухо?

— На кое? — Фандорин реши, че не е чул добре.

— По формата, дължината и цвета на висулката се вижда, че той е много опасен.

— Пак ли твоето нинсо? Ти ми се подиграваш!

— Преброих на лицето му осем трупа — рече тихо тя. — И това са само ония, които е убил със собствените си ръце.

Фандорин не знаеше дали говори сериозно или го разиграва. По-точно не бе напълно сигурен, че тя го разиграва. Затова попита с усмивка:

— Ти виждаш труповете по лицето?

— Разбира се. Всеки път, когато един човек отнема живота на друг, в душата му остава белег. А всичко, което се случва в душата, се отразява върху лицето. И ти имаш такива следи. Искаш ли да ти кажа колко души си убил ти? — тя протегна ръка и докосна с пръст скулата му. — Един, двама, трима…

— П-престани! — отдръпна се той стреснат. — По-добре ми разкажи за Булкокс.

— Той не умее да прощава. Освен осемте души, които е убил сам, видях и други следи — хората, които са загинали по негова вина. И те са много. Много повече от първите.

Титулярният съветник неволно се приведе напред.

— И това ли можеш да разчетеш?

— Да. Не е трудно да се чете лицето на убиец, то е моделирано твърде рязко и краските са контрастни.

— Истински Ломброзо — промърмори Ераст Петрович и пипна скулата си. — Не-не, не ми обръщай внимание, продължавай.

— Най-много белези имат по лицата си бойните генерали, артилерийските офицери и, разбира се, палачите. Но най-страшните белези, които обикновените хора не виждат, бяха на един съвсем мирен и добър човек, лекаря в публичния дом, в който работех.

О-Юми произнесе тия думи толкова спокойно, сякаш ставаше въпрос за някаква съвсем обикновена работа — кроячка или шивачка.

Сърцето му се сви и той побърза да попита, за да не забележи тя:

— Лекар ли? Много странно.

— Няма нищо странно. През годините той бе помогнал на хиляди момичета да премахнат плода. Но докато белезите на доктора бяха плитки, все едно че вятърът е набръчкал водна повърхност, у Алджи те са дълбоки и кървят. Как да не се страхувам от него?

— Няма да ти стори нищо — мрачно, но твърдо рече титулярният съветник. — Не му остава време. С Булкокс е свършено.

Тя го изгледа със страх и възхищение.

— Ще го убиеш пръв, така ли?

— Не — Фандорин бе дръпнал перденцето и внимателно наблюдаваше прозорците на Доронин. — Тия дни Булкокс ще бъде екстрадиран от Япония. По най-позорен начин. А може и в затвора да иде.

Беше обедно време. Сирота вероятно пак бе отвел както обикновено „капитанската дъщеря“ на табледот в „Гранд хотел“, но на прозореца на консулското жилище — по дяволите! — стърчеше познатата фигура. Всеволод Виталиевич стоеше със скръстени на гърдите ръце и гледаше право в спрялата през портите каляска.

Немислимо бе пред очите му да води пред двора О-Юми, при това както бе съблечена и полубоса.

— Защо се бавим? — попита тя. — Да вървим. Искам час по-скоро да подредя новото си жилище. При теб е толкова неуютно!

Но нямаше как и да се промъкнат като крадци: О-Юми е горда жена, ще се почувства засегната. Ами как ще изглежда самия той — да се притеснява от собствената си възлюбена!

Не се притеснявам, рече си Ераст Петрович. Просто трябва да се подготвя. Това първо. И освен това тя не е облечена. Това второ.

— Почакай ме тук — помоли той. — Ще се върна след минута.

Пресече двора с делова походка, но хвърли поглед към прозореца на Доронин. Видя Всеволод Виталиевич да се извръща — донякъде демонстративно. Какво ли трябва да означава това?

Сигурно вече е научил за Суга и се досеща, че е замесен Фандорин; с чакането пред прозореца напомня за себе си и показва, че е нетърпелив да чуе обясненията, докато с демонстративната индиферентност подсказва, че не настоява да чуе тия обяснения незабавно — нека титулярният съветник сам реши кога да го направи.

Много изтънчено, много благородно и много навреме.

Маса стърчеше пред килера неподвижен като китайски истукан.

— Как е той? — попита Ераст Петрович и поясни смисъла на въпроса си с жест.

Слугата докладва с помощта на мимика и жестове: отначало плака, после пя, после заспа, веднъж трябваше да му носи гърне.

— Браво — похвали го вицеконсулът. — Каншисуру. Итте куру.

(Това означаваше: „Охранявай. Аз излизам.“)

Надникна в стаята си за момент и побърза обратно при каретата. Отвори вратичката.

— Ти си гола и боса — каза той на чаровната пътничка и остави на седалката чувалче с мексиканско сребро. — Купи си дрехи. И изобщо всичко, което намериш за добре. А това са моите визитки с адреса на консулството. Ако се наложи нещо да се преработи или не знам какво, остави ги на продавача, ще ги изпратят у дома. Като се върнеш, се настанявай и подреждай. Ти си стопанката в тоя дом.

О-Юми с усмивка, но без особен интерес докосна дрънчащото чувалче, протегна голо краче и погали с него Ераст Петрович по гърдите.

— Ах, колко съм глупав! — възкликна той. — Та ти дори не можеш да влезеш в магазина в такъв вид!

Той крадешком погледна към консулството и стисна тънкия глезен.

— Че за какво ми е да влизам? — засмя се О-Юми. — Ще ми донесат в каретата всичко, от което имам нужда.

 

 

Антибулкоксовата коалиция, възстановена в пълния си състав, провеждаше съвещание в кабинета на началника на общинската полиция. Някак от само себе си стана така, че ролята на председател, макар и неназначен от никого, се падна на инспектор Асагава. Руският вицеконсул, смятан преди това от всички за водач, отстъпи лидерството с леко сърце. Първо, след като изостави съратниците си заради частен въпрос, Ераст Петрович сякаш изгуби нравственото право да ръководи. И второ, осъзнаваше, че неговите ум и сърце са заети сега съвсем с друго. А предстоеше най-сериозна работа, която не търпеше половинчат подход.

Впрочем Асагава прекрасно бе свършил аналитичната работа и без Фандорин.

— И така, джентълмени, разполагаме със свидетел, готов да дава показания. Но той е несигурен човек, има съмнително реноме и без документално потвърждение думите му нямат особена тежест. Разполагаме с подписаната с кръв клетва на сацумските самураи, но тя изобличава единствено покойния интендант Суга. Разполагаме и с иззетите от Суга полицейски рапорти, но и те няма как да се използват срещу Булкокс. Единствената несъмнена улика представлява шифрованата схема на заговора, където централна фигура е главният чуждестранен съветник на императорското правителство. Но за да се превърне схемата в доказателство, трябва да я дешифрираме докрай. Не бива да предаваме документа на властите, преди да сме го направили. Можем да допуснем фатална грешка — не знаем кой още от сановниците участва в заговора. Щом самият интендант на полицията…

— Правилно — одобри Локстън. Той пуфкаше пурата си пред отворения прозорец — щадеше чувствителното обоняние на доктор Туигс. — Аз изобщо не вярвам на никой скапан японец… Освен на вас, естествено, приятелю Гоу. Нека докторът си поразмърда мозъка, да разкрие тия драсканици. Като изкараме всички лоши момчета на светло, ще ги подберем наведнъж. Нали, Ръсти?

Ераст Петрович кимна на сержанта, но гледаше само инспектора.

— Всичко това е п-правилно, но не разполагаме с много време. Булкокс е умен човек и има могъщи съюзници, които не биха се спрели пред нищо. Не се съмнявам, че Булкокс ще прояви особено внимание към моя милост (вицеконсулът смутено се прокашля) и към вас, тъй като се знае, че заедно сме разследвали делото за тримата сацумци.

Ераст Петрович си позволи да се отклони донякъде от истината, но само в детайлите. Дори англичанинът да нямаше лични причини да го мрази, участниците в конспирацията, подплашени от странната смърт на интенданта, обезателно биха се заинтересували от руския вицеконсул. Беше взел най-дейно участие заедно със Суга в разследването на заговора срещу Окубо — това първо. Ударът срещу интенданта обслужва интересите на Руската империя — това второ. Има и трето — по време на неотдавнашната си разправия с Булкокс титулярният съветник бе достатъчно непредпазлив да покаже, че подозира британеца в намерение да изгори някакви компрометиращи документи. В оня емоционален момент достопочтеният вероятно не е отдал особено значение на думите му, но по-късно неизбежно щеше да си ги припомни. А в това, че той сега мисли за руския консул непрестанно и с дълбока заинтересованост, не можеше да има съмнение.

В кабинета взе да става задушно. Асагава отиде до прозореца, застана до сержанта, искаше да поеме глътка свеж въздух, но вместо това се задави с лютия тютюнев пушек и се закашля. Той размаха ръка, за да разгони димния облак, и се обърна с гръб към прозореца.

— Фандорин-сан може и да е прав. Във всеки случай малко повече предпазливост няма да ни навреди. Нека разделим уликите, не бива да ги държим на едно място. Схемата ще вземе Туигс-сенсей, естествено. Цялата ни надежда е във вас, докторе. За Бога, не излизайте никъде от къщи. Никакви визити, никакви пациенти. Разгласете, че сте болен.

Туигс кимна важно, потупа се по джоба — очевидно ключовата улика лежеше там.

— Аз ще взема полицейските рапорти, още повече три от тях съм писал самият аз. На вас, сержант, остават клетвите.

Американецът взе трите листа, покрити с кафеникави знаци, и с любопитство ги разгледа.

— Можете да разчитате на мен. Хартийките ще държа у себе си, пък аз самият хич няма и да излизам от участъка. Даже ще остана да нощувам тук.

— Чудесно, така ще е най-добре.

— А за мен какво остава? — попита Фандорин.

— На вашите грижи оставяме единствения свидетел. Това е напълно достатъчно.

Фандорин се обърка.

— Господа… Тъкмо исках да помоля да приберете княза от мен. Разбирате ли, домашните ми обстоятелства донякъде се промениха. Повече не мога да го държа в дома си… Сменям го за която и да е от уликите. И колкото може по-бързо, ако обичате.

Инспекторът го изгледа изпитателно, но не зададе никакви въпроси.

— Добре. Само че това не може да стане по светло, ще ни видят. Вижте какво. Аз знам едно хубаво място, където можем да настаним княза — няма да избяга оттам. Тая нощ малко преди съмване го доведете на трийсет и седми пристан, близо е до моста Фуджими.

— Б-благодаря. Ами ако докторът не успее с дешифрирането? Какво правим тогава?

Японецът бе помислил и за това, във всеки случай имаше готов отговор.

— Ако сенсей не дешифрира схемата, ще се наложи да действаме по неофициални пътища. Ще предадем всичко, което знаем, заедно с всички улики и със свидетелските показания на някой от чуждестранните вестници. Само не британски, разбира се. Например в редакцията на „Л’Еко дю Жапон“. Французите ще изпаднат във възторг от подобна сензация. Нека Булкокс се оправдава, нека иска опровержения — тайното ще изплува наяве.

 

 

По пътя към дома си Ераст Петрович забеляза витрината на „Моден магазин «Мадам Бетиз»“, по-точно огромния му рекламен плакат, изрисуван с розички и амурчета: „Новост на парижкия сезон! Мрежести чорапи — едра и ситна мрежа, всякакъв размер, моарени жартиери!“ Вицеконсулът си спомни едно глезенче и пламна. Влезе в магазина.

Парижките чорапи действително бяха чудно хубави, а пък на споменатия крайник сигурно щяха да изглеждат съвсем умопомрачително.

Фандорин избра половин дузина — черни, лилави, червени, бели, тъмно бордо и цвят „изгрев над морето“.

— Какъв размер ще обичате? — попита го парфюмираният продавач.

Титулярният съветник се обърка — не беше помислил за размера, но на помощ му се притече самата собственичка на магазина, мадам Бетиз.

— Анри, мосю се нуждае от най-малкия размер. Най-малкия — изчурулика тя, разглеждайки купувача с любопитство (поне на него му се стори така).

Действително е най-малкият, сети се Ераст Петрович, като си представи мъничкото краче на О-Юми. Но откъде знае тая жена? Или това е някакво парижко нинсо?

Мадам леко извърна глава, без да откъсва поглед от Фандорин, после изведнъж сведе очи и премести поглед към рафтовете със стока.

Кокетка, каза си титулярният съветник и макар че мадам Бетиз никак не му бе харесала, той тайничко се огледа в огледалото. Реши, че въпреки изтощения си вид и измачканите дрехи със сигурност хваща окото.

— Отбивайте се по-честичко, господин дипломат — чу зад гърба си.

Учуди се, но не прекалено. Йокохама не е голям град. Сигурно вече бяха запомнили високия брюнет, който имаше небесносини очи, чудесно засукани мустаци и винаги (е, почти винаги) бе облечен безукорно.

Макар че от небето се сипеше дъждец (известен като сливов), Ераст Петрович пребиваваше в божествено настроение. Струваше му се, че минувачите го гледат с искрен интерес, едва ли не го изпращат с погледи, че мирисът на море е чудесен, а гледката на акостирали кораби е достойна за четката на господин Айвазовски[1]. Титулярният съветник дори си позволи да тананика, което правеше много рядко. Мелодията бе неопределено бодра, думите — съвсем лекомислени:

А градчето Йокохама

не е толкова голямо,

не е някой град велик —

обикаля се за миг.

Но „градчето Йокохама“ се оказа дори по-малко, отколкото си бе представял Фандорин. Предстоеше му да се убеди в това.

Щом Ераст Петрович стъпи в двора на консулството, бе привикан.

Доронин пак така стърчеше на прозореца, както по-преди, но вече не се обърна и не прояви деликатност.

— Господин вицеконсул! — провикна се той заповедно. — Благоволете да се явите в кабинета ми! Моментално, право при мен!

И изчезна, вероятно се бе запътил към служебните помещения.

Никога досега Фандорин не бе виждал възпитания, сдържан Всеволод Виталиевич толкова разгневен.

— Аз не ви питах за нищо! Не настоявах да бъдете постоянно на разположение! Гласувах ви доверие! — консулът не викаше, той клокочеше. Възпалените му очи се бяха вторачили над очилата в подчинения. — Мислех, че се занимавате с държавни дела, а вие… вие сте се отдали на амурни приключения! Нахълтали сте в дома на официалния представител на Британската империя! Отвлекли сте неговата любовница! Предизвикали сте сбиване! Какво се учудвате? Йокохама е малък град. Новините, особено ако са толкова пикантни, тук се разнасят моментално!

Кочияшът, рече си Ераст Петрович. Разприказвал се е пред другарите си от фирма „Арчибалд Грифин“, а те тутакси са го разнесли из целия град. Пък и слугите на самия Булкокс. Кухненският телеграф е най-високоскоростната комуникация.

— Поне имате ли представа, че интендант Суга се е самоубил? Къде ще имате? А аз си мисля… Ама че герой любовник! — консулът махна с ръка. — Слуховете са най-различни. Суга не се е застрелял, дори не е извършил харакири. Избрал е да си отиде от живота по древния жесток начин, към който самураите са прибягвали, когато са попадали в плен или когато са се чувствали много виновни. Всички са убедени, че интендантът не е могъл да си прости за смъртта на Окубо и незаслуженото повишение е преляло чашата. Не е посмял да не изпълни волята на монарха, но е намерил за необходимо да изкупи вината си със смъртта на мъченик… Какво мълчите, Фандорин? Оправдайте се, дяволите ви взели! Говорете нещо!

— Ще говоря утре. Засега си позволявам да ви напомня за обещанието, което ми дадохте: да не се месите в нищо и за нищо да не питате. Ако не сполуча, ще отговарям за всичко наведнъж. Но сега нямам време за обяснения.

Прозвуча добре — сдържано и с достойнство, но не постигна нужния ефект.

— Да, личи си — процеди с погнуса консулът, който гледаше не лицето на събеседника си, а някъде долу и встрани.

Махна с ръка и излезе.

Ераст Петрович също погледна надолу. От розовия, закичен с панделка пакет, който му бяха връчили в магазина, висеше мрежест чорап с цвят „изгрев над морето“.

 

 

Посърнал влезе в жилището си вицеконсулът. Отвори вратата и се вцепени — не можа да познае собственото си антре.

На стената висеше голямо огледало с лачена, инкрустирана със седеф рамка. От кокетно шкафче благоухаеше ваза с бяло-лилави ириси. Изчезнала бе закачалката, на която Маса държеше шапките и горните дрехи на своя господар — вместо нея се бе появил голям затворен гардероб с плетени от слама вратички. Отгоре пръскаше мека розова светлина голяма газена лампа с хартиен абажур.

Потресеният Фандорин надзърна в гостната. Там промените бяха още повече, направо не беше възможно да се разгледат детайлите, създаваше се само впечатление за нещо ярко, светло и празнично.

В трапезарията титулярният съветник видя маса, сервирана така, че веднага му се дояде (нещо, което през последните дни не беше му се случвало изобщо). Имаше плодове, сирена, оризови топчета с червена и бяла риба, пирожки и пасти, бонбони, шампанско в кофичка.

Феята, която бе омагьосала по тоя начин казионното жилище, Фандорин откри в спалнята. Но не, сега това помещение не можеше да бъде наречено с толкова прозаична дума. Широкото, макар и съвсем обикновено легло, което бе служило на Ераст Петрович, се бе сдобило с муселинен балдахин, на прозорците имаше широки завеси, на пода пъстрееше дебел килим. Самата О-Юми, облечена само в нощница (същата, с която избяга от бърлогата на Булкокс), стоеше на един стол и закачаше на стената дълъг лист с някакъв йероглифен надпис.

— Върна ли се, мили? — отметна тя кичур коса от челото си. — Толкова се изморих! Имаш много странен слуга. Отказа да ми помогне. Наложи се да правя всичко сама. Добре че научих много неща от чаения дом. Там в началото, докато не си печелиш уважение, правиш всичко сама — переш, гладиш, поправяш… Ама той наистина е странен! През цялото време не мърда от коридора, не ми позволи да надникна в килера. Какво държиш там? Чух някакви странни звуци.

— Там е секретната стая. Няма нищо интересно, разни скучни дипломатически документи — излъга Фандорин. — Още утре ще наредя да ги махнат оттам. А защо не си купи дрехи?

Тя скочи безшумно от стола.

— Купих. Само че ги свалих да не ги цапам. Ето ги, ще стигнат на първо време.

Тя отвори гардероба и Ераст Петрович видя, че неговите официални облекла и панталони са избутани в самия ъгъл, а четири пети от пространството е заето от разноцветни коприни, кадифета, атлази. На горния рафт бяха наредени кутии с шапки, на долния — кутии с обувки.

— Какво носиш? — протегна ръка към розовия пакет О-Юми. — От „Мадам Бетиз“ ли е? За мен?

Тя извади чорапите, завъртя ги в ръце, сбърчи носле.

— Шумиваруи.

— Моля?

— Колко вулгарно! Нищо не разбираш от дамски дрехи. Ще си оставя черните. Другите ще ги дам на Софи. На нея със сигурност ще й харесат.

— На к-кого? — не насмогваше на новините клетият Ераст Петрович.

— На оная жълтокоса глупачка, която тропа с пръсти по голямата желязна машина.

— Успяла си д-да се запознаеш с нея?

— Да, сприятелихме се. Подарих й една шапка, а тя ми даде шал на големи червени цветя. Запознах се по-отблизо и с Обаяши-сан, любовницата на началника ти. Много мила жена. И с нея вече сме приятелки.

— Какво още успя да свършиш през тия три часа, докато не бяхме заедно?

— Нищо повече. Купих някои работи, започнах да подреждам къщата и се запознах със съседките.

Не можеше да се каже, че Фандорин умее да води сметка на парите, но му се стори, че покупките са някак много.

— Как ти стигнаха парите? — възхити се той, като видя на нощното шкафче велурена кутийка с очарователна перлена брошка.

— Парите ли? Изхарчих ги още във втория магазин.

— А… ами как плащаше в другите?

О-Юми повдигна голо рамо.

— Както и преди, когато живеех при Алджи. Оставях навсякъде визитните ти картички.

— И ти даваха стока на к-кредит?

— Естествено. Докато стигнах до третия магазин, вече всички бяха научили, че живея при теб. Мадам Бетиз (отбих се и при нея, само че не купих тия ужасни чорапи) ми честити и каза, че ти си много по-хубав от Булкокс. Той бил по-богат, разбира се, но това нямало значение, ако мъжът бил толкова хубав, колкото си ти. На път към къщи пътувах с вдигнати щори. Как ме гледаха всички!

И мен също, спомни си Ераст Петрович погледите, с които го изпращаше всеки срещнат. Боже, Боже…

 

 

Късно вечер те седяха двамата и пиеха чай. Ераст Петрови я учеше да пие чая, както го пиеха руските кочияши — е парче захар между зъбите, от чинийка, с шумно духане и пуфтене. Порозовялата О-Юми, наметната с руския шал, издуваше бузи, гризеше захарта с белите си зъби, шумно се смееше. В тоя миг в нея нямаше нищо екзотично, нищо японско и на Фандорин му се стори, че те са преживели с нея така задружно вече много години и с Божията помощ ще преживеят още толкова.

— За какво е нужно това твое джоджуцу — каза той. — Защо си решила да изучаваш тая гнусотия, която превръща живото, горещото, естественото в някаква м-математика?

— Та нима това не е същността на всяко изкуство? Да разлагаш естественото на съставните му части и после да ги нареждаш наново, вече по свой начин? Аз изучавам изкуството на любовта от четиринайсетгодишна възраст.

— От ч-четиринайсет? Сама ли реши така?

— Не. Баща ми нареди да изучавам джоджуцу. Той каза: „Ако беше мой син, щях да те пратя да развиваш мисловните умения, силата и ловкостта си, понеже тъкмо в това са главните мъжки оръжия. Но ти си жена и твоето главно оръжие е любовта. Ако овладееш до съвършенство това сложно изкуство, най-умните, силни и ловки мъже ще бъдат като глина в твоите ръце.“ Баща ми знаеше какво приказва. Той е най-умният, силен и ловък от всички, които познавам. Бях на четиринайсет години, бях много глупава и много не ми се ходеше да се уча при майсторка на джоджуцу, но обичах баща си и го послушах. Естествено, както винаги той се оказа прав.

Ераст Петрович се намуси и си рече, че във всяка цивилизована страна татенцето, което изпраща малолетната си дъщеря в бардак, нямаше да се размине с каторгата.

— Къде е баща ти сега? Често ли се виждате?

Лицето на О-Юми изведнъж помръкна, усмивката изчезна, устните й се свиха сякаш от прикрита болка.

Умрял е, досети се титулярният съветник и разкаян, че е причинил страдание на любимата, побърза да поправи грешката си: нежно погали вдлъбнатинката на шията й (впрочем той отдавна искаше да го направи).

Много по-късно, когато вече лежаха в леглото и гледаха в тавана, О-Юми изрече с въздишка:

— Джоджуцу е чудесна наука. Тя единствена е в състояние да направи жената по-силна от мъжа. Но само докато жената не си загуби ума. Страхувам се, че с мен се случва тъкмо това.

Фандорин чак замижа — толкова непоносимо, лудо щастие го изпълваше.

Не питай дали

да бъдеш, или не, щом

бивал си щастлив.

Бележки

[1] Иван Константинович Айвазовски (1817–1900), известен художник маринист. — Б.пр.