Борис Акунин
Диамантената колесница (10)

Павираното надолнище

Не се бавиха пред „Ракуен“. Без да се наговарят, веднага свиха зад ъгъла и закрачиха бързо. Наистина Сирота ги уверяваше, че Гърбавия няма да посмее да ги преследва, защото не е редно бакуто да отнемат спечеленото, но явно той самият вече не вярваше особено в непоклатимостта на бандитските традиции и час по час се обръщаше. Деловодителят носеше чувала със среброто, Ераст Петрович водеше под ръка дамата, а най-отзад се влачеше спечеленият на зарове якудза, който май още не бе дошъл на себе си от всичките изпитания и обрати на съдбата.

Чак когато напуснаха „срамния квартал“, спряха да си поемат дъх. Из улиците препускаха рикши, покрай витрините на магазините се разхождаше достолепното общество, а павираното надолнище към реката бе ярко осветено от уличните лампи, защото над града вече се спускаше сумракът.

Тук титулярният съветник бе подложен на тройно изпитание.

Първа започна госпожица Благолепова. Тя горещо прегърна Ераст Петрович през врата (при този порив торбичката с капитанското наследство болезнено го удари по гърба) и навлажни бузата му със сълзи на благодарност. Младият мъж бе наречен „спасител“, „герой“, „ангел“ и дори „пиленце“.

И това беше едва началото.

Докато замаяният от „пиленцето“ Фандорин успокояваше дамата, галейки внимателно треперещите й рамена, деловодителят се поклони пред него почти доземи и замръзна в тая неудобна поза.

— Господи, Сирота, вие пък какво сега?

— Срамувам се, че в Япония има такива хора като тоя Семуши — глухо издума служителят, без да вдига глава. — И то в първия ви ден на японска земя! Какво ли ще си помислите за нас!

Фандорин понечи да обясни на патриота, че в Русия лоши хора също никак не липсват и че той е напълно наясно, дето за един народ трябва да се съди по неговите най-добри, а не по най-лошите представители, но в тоя момент го връхлетя нова напаст.

Кръглоликият разбойник спря всяка секунда да се обръща към мостчето, задиша тежко, изведнъж се стовари в краката на Ераст Петрович и заудря якото си чело в паветата!

— Благодари ви за спасяването на неговия живот и неговата чест — преведе Сирота.

— Кажете му, моля ви, че благодарността му е приета, нека стане веднага — нервно каза титулярният съветник, хвърляйки притеснени погледи към минувачите.

Бандитът се изправи, поклони се дълбоко.

— Той казва, че е член на почтената шайка Чобей-гуми, която повече не съществува.

Словосъчетанието „почтена шайка“ толкова заинтригува Фандорин, че той помоли:

— Нека разкаже за себе си.

— Хай, кашикомаримашита^[1] — отново се поклони „войникът“, прибра ръце до тялото и захвана не да разказва, а именно да докладва, при което съвсем по военному гледаше предано началството, в каквато роля се оказа Фандорин.

— Произхожда от семейство на потомствени мати-йоко, с което се гордее много (това са едни благородни якудзи, които защитават малките хора от произвола на властите. Е, и ги обират пътьом, разбира се) — Сирота донякъде превеждаше, а донякъде коментираше. — Баща му имал само два пръста на ръката си (такъв е обичаят на якудзите: ако разбойникът се е провинил с нещо и иска прошка от бандата, си реже част от пръста). Всъщност той не помни баща си, хората са му разказвали за него. Майка му също е от достопочтено семейство, цялото й тяло било в татуировки чак до коленете. Когато бил на три години, баща му избягал от затвора, укрил се в един крайбрежен фар и пратил вест на жена си, която била служителка в чаен дом. Майката вързала детето на гърба си и се забързала към скалата, където се криел мъжът й, но някой я проследил и я издал на стражарите. Те обкръжили фара. Бащата не искал да се връща в затвора. Той забил нож в сърцето на жена си и после го забил в собственото си гърло. Искал да заколи и малкия си син, но не му дало сърце, така че просто го хвърлил в морето. Ала кармата не позволила детето да умре — успели да го извадят и го отнесли в сиропиталище.

— Ама че звяр е бил баща му! — възкликна потресен Ераст Петрович.

Сирота се учуди:

— Откъде-накъде звяр?

— Ами че той е заклал собствената си жена, а малкото дете хвърлил от скалата в морето!

— Уверявам ви, той в никакъв случай не би посегнал на съпругата си, ако тя самата не го е помолила за това. Те не са пожелали да се разделят, любовта им е била по-силна от смъртта. Това е много красиво.

— Но какво им е виновно новороденото?

— При нас, в Япония, на тия неща се гледа другояче, извинявайте — твърдо отговори деловодителят. — Японците са хора отговорни. Родителите отговарят за детето си, особено ако то е съвсем малко. Светът е толкова жесток! Как може да оставиш на произвола на съдбата беззащитното същество? Това би било съвсем безчовечно! Семейство трябва да бъде заедно, да не се разделя. В цялата тая история най-трогателното е, че бащата не могъл да вдигне нож срещу малкия си син…

Докато вицеконсулът водеше тоя диалог с помощника си, дребосъкът подхвана разговор със София Диогеновна. Той се поклони и й зададе някакъв въпрос, от който момата изхълца и се разплака горчиво.

— Какво става? — трепна Фандорин, недослушал какво му говори Сирота. — Тоя бандит да не ви обиди? Какво ви каза?

— Не-е — заподсмърча Благолепова. — Той… той ме попита за здравето на почтения ми татко-о-о…

Сълзите рукнаха пак от очите на госпожицата, явно слъзните й жлези можеха да ги произвеждат в неограничени количества.

— Познавал е баща ви? — учуди се Ераст Петрович.

София Диогеновна се секнеше в кърпата си и не можеше да говори, затова Сирота пренасочи въпроса към якудзата.

— Не е имал честта да се познава с бащата на жълтокосата госпожа, но миналата нощ я видял, когато идвала да прибере родителя си от „Ракуен“. Той бил много общителен човек. Някои заспиват от опиума, други напротив — стават весели и приказливи. Старият капитан не млъквал нито за миг, през цялото време разказвал, разказвал.

— Какво е разказвал? — разсеяно попита Фандорин, вадейки часовника си.

Беше осем без четвърт. Ако трябва да ходи с консула на прословутия Ергенски бал, добре ще е преди това да се изкъпе и да се нагласи.

— Как возил трима пътници до Токио, до пристанището Сусаки. Как ги чакал там, а после ги докарал обратно. Приказвали на сацумски диалект. Мислели, че гайджинът не може да ги разбере, но капитанът отдавна плава из японските морета и е изучил всички диалекти. Сацумците носели дълги вързопи, а в тях били увити мечове, той успял да види една от дръжките. Странна дръжка, покрита с камиясури — Сирота се запъна, не знаеше как да преведе трудната дума. — Камиясури е една специална хартия, посипана със стъклен прах. Използва се да се прави повърхността на дървото гладка.

— Шкурка?

— Да, да. Ши-кури-ка — повтори Сирота бавно, за да запомни.

— Ама как може дръжка да е с шкурка? Ще ти издере ръцете.

— Не може, разбира се — съгласи се японецът. — Но аз само превеждам.

И той нареди на якудзата да продължи.

— Тия хора говорели много зле за министър Окубо, наричали го Ину-Окубо, тоест „кучето Окубо“. Старшият им, на когото едната ръка била изсъхнала, казал: „Утре няма да ни избяга.“ А когато капитанът ги докарал в Йокохама, му наредили час преди разсъмване да бъде на същото място и му дали добра предплата. Капитанът разказвал това наляво и надясно. Казвал, че още малко ще поседи, а после ще иде в полицията и там ще му дадат голяма награда, задето спасява министъра от злонамерени лица.

Сирота превеждаше разказа на бандита и се мръщеше все повече.

— Това е много тревожно съобщение — поясни той. — Бившите самураи от княжество Сацума мразят своя земляк. Смятат го за предател. — Пак заразпитва мъника, който обаче се засмя и махна презрително с ръка. — Казва, че всичко това са глупости. Капитанът бил съвсем пиян от опиума, плетял език. Със сигурност всичко това е било само във въображението му. Откъде пари за катер у сацумски самураи? Те всички са босяци. Щом искат да убият министъра, ще стигнат до Токио пеш. После, къде се е чуло и видяло да се увива дръжка на меч в ши-кури-ка? Старият гайджин просто е искал да го слушат, затова е разправял врели-некипели.

Ераст Петрович и Сирота се спогледаха.

— Я му кажете да разправя с всички п-подробности. Какво друго е казал капитанът? Случило ли се е нещо с него?

Якудзата се позачуди, че историята му бе предизвикала такъв интерес, но отвърна най-старателно:

— Не каза нищо друго. Само за наградата приказваше. Заспи, после се събуди и пак говори същото. Сигурно наистина е возил пътници, но мечовете явно са му се присънили от опиума, всички това разправяха. Не му се е случило нищо особено. Седя до разсъмване, после изведнъж стана и си тръгна.

— „Изведнъж“? Как по-точно с-се е случило? — заразпитва Фандорин, комуто историята за тайнствените сацумци никак не се понрави — особено като я свържеше със скоропостижната кончина на Благолепов.

— Просто стана и си тръгна.

— Ей така най-неочаквано?

Якудзата се замисли.

— Капитанът седеше и дремеше. С гръб към залата. Някой мина отзад и го събуди. Да-да! Някакъв старец, пиян-залян. Залитна, размаха ръце и перна капитана по врата. Капитанът се събуди, скара му се. А после вика: „Шефе, не ми е добре нещо, ще си ходя.“ И тръгна. — Сирота свърши с превода и додаде от свое име: — Не, господин титулярен съветник, не виждам нищо съмнително. Явно капитана го е заболяло сърцето. Стигнал си е до вкъщи и там е умрял.

Ераст Петрович не откликна на това умозаключение, но присвитите му очи показваха, че то не го задоволява напълно.

— С ръка по врата? — рече замислено под нос.

— Моля? — не разбра Сирота.

— Какво ще прави сега тоя разбойник, след като бандата му е разбита? — попита Фандорин, но без особен интерес, просто не му се искаше засега да посвещава деловодителя в размишленията си.

Разбойникът отговори кратко и енергично.

— Казва: „Ще ви благодаря.“

Решителният тон, с който бяха произнесени тия думи, накара титулярния съветник да наостри уши.

— Какво иска да каже с това?

Сирота с явно одобрение поясни:

— Сега сте негов ондзин за цял живот. В руския език, за съжаление, няма такава дума — той порови в паметта си. — Благодетел до гроб. Може ли така да се каже?

— Д-до гроб ли? — потръпна Фандорин^[2].

— Да, чак до гроба. Той е ваш длъжник до гроб. Вие не само го отървахте от смъртта, но и го спасихте от незаличим позор. При нас е прието за това да се заплаща с най-висша признателност, дори ако потрябва — с живота.

— За какво ми е животът му? Кажете му „няма нужда“ или каквото се казва при вас и нека си върви по пътя.

— Когато някой произнася такива думи, и то с такава искреност, той не тръгва по пътя си — рече с укор Сирота. — Той казва, че от днес нататък вие сте неговият господар. Където вие — там и той.

Дребният се поклони дълбоко и вдигна малкия пръст на едната си ръка, което не се стори твърде учтиво на Ераст Петрович.

— Какво иска сега? — попита той още по-изнервен. — Защо не си отива?

— Няма да си отиде. Неговият оябун загина, затова той е решил да посвети живота си да ви служи. За доказателство на своята искреност предлага да си отреже малкия пръст.

— Ама да върви по дяволите! — възмути се Фандорин. — Да се разкара оттук! Така му кажете!

Деловодителят не посмя да спори с ядосания вицеконсул и взе да превежда, но се запъна.

— На японски не може да се каже на човек да се разкара, трябва непременно да се поясни накъде точно да подкара.

Ако не присъстваше дама, Ераст Петрович щеше да спомене някои конкретни места — търпението му отиваше към края си, първият му ден в Япония излезе твърде уморителен.

— Натам — махна към брега Фандорин. — Прав му път. Да се чупи.

На лицето на досадния мъник се изписа недоумение, но тутакси изчезна.

— Кашикомаримашита — кимна той.

Легна на земята, отблъсна се с ръка и се затъркаля по павираното надолнище право към реката.

Ераст Петрович се намръщи: ама тоя наистина ще се изпотроши. Но да върви по дяволите, имаше по-важна работа.

— Слушайте, Сирота, познавате ли някой сигурен лекар, който може да направи аутопсия?

— Сигурен? Да, познавам един сигурен доктор. Казва се мистър Ланселот Туигс. Много искрен човек.

Странна характеристика за медик, помисли си чиновникът.

Откъм надолнището се чуваше шумолене — Фандориновият длъжник до гроб се търкаляше по паветата да се чупи.

От паветата

цял ставаш в синини:

Пътят на честта.