Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмазная колесница, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Диамантената колесница

Превод: Владимир Райчев

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2006 г.

ISBN: 954–365–006–3

История

  1. — Добавяне

Звездата Сириус

Нощта миришеше на катран и тиня. Това се дължеше на съседството на замърсената рекичка Йошидагава, затисната между годауните и корабните разтоварища.

Камердинерът на Ераст Петрович седеше на уговореното място под дървения мост, мислеше си за превратностите на съдбата и чакаше. Когато се появи Семуши, господарят му ще завие като куче. Маса лично го беше обучил. Цял час правиха реншю на два гласа, докато съседите не потропаха на вратата на консулството да кажат, че ще се оплачат в полицията, ако руснаците не престанат да измъчват горкото кученце. Наложи се да спрат с реншю, но господарят вече беше достатъчно напреднал.

Кучетата в Йокохама са много, те често вият нощем, така че нито Семуши, нито полицаите ще заподозрат нещо. Друго е по-важно — да не вземе да го обърка с истинско куче. Но Маса се надявайте да не го обърка. Срамно е васал да не може да различи благородния глас на господаря си от виенето на някой помияр.

Под моста трябваше да се седи много тихо и без движение, но Маса го умееше. Колко пъти в предишния си живот, когато още беше чирак в почтената банда Чобей-гуми, бе дебнал и в дозор, и в засада. Това не е скучно, тъй като умен човек винаги може да намери за какво да си мисли.

В никакъв случай не трябваше да вдига шум и да мърда, тъй като на моста, точно над главата на Маса, се бе настанил агент, преоблечен като просяк. Когато минаваше някой окъснял минувач, агентът носово захващаше да рецитира сутри и го правеше много сполучливо — два-три пъти по паважа звъннаха медни монетки. Интересно, дали след дежурството си предава милостинята на началника? И ако я предава, влизат ли тия пари в императорската хазна?

Копоите са разставени из целия път от „Ракуен“ до дома на Семуши: по един агент на всяка пресечка. Едни са се спотаили по дворовете, други по канавките. Главният агент като най-опитен върви подир Гърбавия. Увил се е в сиво наметало, на краката му има безшумни плъстени обувки, а се крие толкова бързо, че колкото и да се оглеждаш, няма да забележиш никого зад гърба си.

На петдесетина крачки зад главния агент се движат още трима — за всеки случай, ако възникне нещо непредвидено. Тогава старшият ще мигне с фенер изпод наметалото и тримата ще дотърчат начаса.

Здраво са го хванали агентите, няма къде да се дене Семуши. Но господарят и Маса мислиха-мислиха и го измислиха. Щом чуе воя на вицеконсула на Руската империя, Маса трябва да…

Но в тоя миг действително се разнесе вой, който камердинерът на Фандорин разпозна моментално. Ераст Петрович виеше съвсем достоверно и все пак не точно така, както бездомните йокохамски псета — в меланхоличния звук се долавяше нещо породисто, сякаш виеше блъдхаунд или поне басет.

Време беше да се минава от размисъл към действие.

Маса безшумно се плъзна под мостчето и излезе в гръб на „просяка“. Направи три крачки на пръсти, а когато агентът се обърна, скочи напред и меко го халоса с реброто на дланта под ухото. „Просякът“ изхълца и се стовари възнак. От чашката му се разпиля цяла шепа медни пари.

Маса прибра монетките — за достоверност, пък и изобщо добра работа щяха да му свършат. Негово императорско величество ще се оправи някак и без тях. Той приклекна край перилата до безчувственото тяло и се вторачи в тъмното.

Ръмеше ситен дъждец, но ъгълът, откъдето щеше да се зададе Семуши, бе осветен от два фенера. Гърбавия щеше да мине по малкото мостче над канала, да пресече празното пространство и да излезе при моста през Йошидагава. Тоест вдясно от него ще остане мястото, където реката и каналът се сливат, отпред един мост, отзад друг, а отляво няма да има нищо, само тъмното празно пространство. И тъкмо тук е основният замисъл на плана.

Безформеният набит силует се подаде иззад ъгъла. Гърбавия се движеше с тежка походка и се поклащаше на двете страни.

Сигурно не е лесно да влачиш гърбица, помисли си Маса. Ами лесно ли е да живееш с такова уродство? Сигурно, като е бил малък, децата са му се подигравали. Когато е пораснал, момичетата са му обръщали гръб. Затова Семуши е станал толкова подъл и зъл. А може и да не е затова. На улицата, където живееше Маса, също имаше един гърбав, метач беше. Гърбицата му беше дори по-голяма, едва ходеше. Но беше добър и всички го обичаха. И казваха: той е толкова добър, защото Буда го е дарил с гърбица. Не е в гърбицата работата, ами какво кокоро носи човек. Ако кокорото ти е правилно, гърбицата само те прави по-добър, а ако е гнило, намразваш целия свят.

Притежателят на злото кокоро междувременно бе отминал малкото мостче.

Слугата на Ераст Петрович си рече: „Ей сега господарят ще дръпне въжето“, и в същия миг дочу грохот. Каручката, оставена на мостчето, изведнъж се килна настрани, май се бе счупила оста. Голямата бъчва, натоварена отгоре, се изтърси на земята, спука се, от нея потече гъста черна смола и заля дъските, та мостчето стана направо непроходимо.

Семуши чевръсто се обърна, мушна ръка в пазвата, но видя, че не се случва нищо заплашително. Наоколо нямаше жива душа. Явно някой каруцар бе оставил товара си да пренощува близо до пазара и бе отишъл в странноприемница, където да хапне и да прекара нощта. А курумата му стара, вехта, дошло й е времето да се счупи.

Гърбавия постоя около минута на място, въртеше глава на всички страни. Най-сетне се успокои и продължи.

На другия край на мостчето — Маса виждаше чудесно — изникна сива сянка. Стъпи в черната локва и там си остана.

Има си хас! Маса лично бе купувал смолата. Избра я да е калпава, течна, а пък как лепнеше — нагазиш ли веднъж, няма излизане!

Проблесна светлик, сигурно залепеният агент сигнализираше на своите. Появиха се още три сенки. Търчат по брега и не знаят какво да правят. Единият стъпи от много ум на моста и също залепна там.

Семуши се обърна, полюбува се на картинката, сви рамене и продължи спокойно по пътя си. За какво да се притеснява, знае, че и отпред го чакат агенти.

Маса изчака Гърбавия да стигне реката, изръмжа и изскочи насреща му. Стискаше уакидзаши, къс меч, и го размахваше така, че да ти е драго да гледаш как искри острието в светлината на фенера.

— Чобей-гуми! — извика Маса, но не много силно, искаше Семуши да го чуе, а залепналите полицаи не. — Позна ли ме, Гърбав? Дойде и твоят ред!

Нарочно изскочи по-рано, отколкото би трябвало, ако искаше наистина да заколи мръсника. Семуши сколаса и да отскочи, и да извади револвера, подлото оръжие на страхливците. Но Маса не се уплаши от него, знаеше, че сръчният главен полицейски агент още оня ден тайно бе изпилил ударника.

Оръжието изщрака веднъж, втори път. Гърбавия се отказа от трети опит, врътна се и хукна да се спасява. Първо побягна към малкото мостче. После съобрази, че ще залепне и агентите няма да могат да го отърват, и сви надясно, както се и очакваше.

Маса го настигна и за по-страшно го рязна по ръката над лакътя с върха на меча. Гърбавия извика, отскочи и вече без никакви съмнения духна през пустошта в тъмнината. Празното място беше просторно, отиваше чак до Тобемура, където екзекутираха престъпниците и после набиваха главите им на пръти. Едно време, когато беше Язовец, Маса не се съмняваше, че рано или късно няма да се размине с Тобемура, ще зяпа отвисоко с мъртвешки поглед да плаши минувачите. Сега обаче ще има да вземат. Главата на Шибата Масахиро, васала на господин Фандорин, няма работа по прътите.

Веднъж-дваж той разсече въздуха току зад врата на Семуши, а после се препъна и се просна на земята. Нарочно се разпсува, все едно си е ударил крака. И затича по-бавно, куцукайки и крещейки:

— Стой! Стой, страхливецо! Няма да ми избягаш!

Но Гърбавия трябваше вече да е разбрал, че ще избяга, при това не само от несретника отмъстител, но и от агентите на йокохамската полиция. Затова бяха избрали и мястото: насред голото поле се вижда надалеч дали някой те преследва, или не.

Маса за последен път нададе безпомощен вик:

— Добре тогава, бягай, следващия път ще те очистя! — и спря.

Празното място беше голямо, ала Гърбавия нямаше накъде да избяга от него, защото отдясно му беше реката, а отляво каналът. А в далечния край, при моста за Тобемура, в храстите дебне Сирота-сан. Той, разбира се, е учен човек, но няма опит в тия работи. Трябва да му се помогне.

Маса отри потта с ръкав, затича се към Йошидагава. Там беше оставил лодка. Няколко удара с пръта и отива на отсрещния бряг. Ако тича с все сила, ще стигне тъкмо навреме, оттук е по-пряко, отколкото през полето. А и да закъснее, нали затова там е Сирота-сан. Ще му покаже накъде е тръгнал Семуши.

Носът на лодката разряза мазната черна вода. Маса се оттласкваше с пръта от пружиниращото дъно и си тактуваше: „Ии-джя-най-ка! Ии-джя-най-ка!“

Камердинерът на Фандорин се забавляваше от сърце. Златна глава има господарят. Да беше станал якудза, голяма кариера щеше да направи.

Ах, колко смешно се гърчеха залепените полицаи!

Дъждът спря, по небето се изсипаха звезди, които с всяка изминала минута се разгаряха все по-ярко и по-ярко.

Ераст Петрович вървеше към дома си бавно, понеже не гледаше в краката си, а нагоре, любуваше се на звездната илюминация. Особено красиво лъчеше една звезда, кацнала в самия край на небосклона. Светлината й беше синкава и печална. Знанията на титулярния съветник по въпросите на светилата и съзвездията бяха оскъдни, той разпознаваше само двете мечки — Голямата и Малката, затова названието на синята искрица бе загадка за него. Фандорин реши да я нарича Сириус.

Вицеконсулът бе в леко и безгрижно настроение. Каквото е сторено, сторено е, вече нищо не може да се промени. Началникът на следствието безцеремонно и с умисъл бе нанесъл тежко оскърбление на Закона: бе попречил на работата на полицията и бе спомогнал да се укрие един човек, заподозрян в тежко противодържавно престъпление. Ако Семуши избяга от Маса и Сирота, му остава само едно — да си признае, след което щеше да дойде позорното уволнение и вероятно съдът.

Когато се прибра в празното си жилище, Ераст Петрович свали редингота, панталона, седна в гостната само по риза. Не запали светлина. След малко изведнъж щракна с пръсти, сякаш му бе хрумнала сполучлива идея, но резултатът от просветлението излезе странен — Фандорин само нахлузи мрежичка върху косата си, засука мустачките си със специална щипчица и ги стегна с бандаж. Бог знае защо бе направил всичко това — явно не възнамеряваше да си ляга, дори не влезе в спалнята.

Близо половин час титулярният съветник седя в креслото, без да прави нищо, освен да върти незапалена пура в ръка. После на вратата се позвъни.

Ераст Петрович кимна, сякаш тъкмо това бе чакал. И вместо да си намъкне панталона, направи нещо неочаквано — свали си ризата.

Камбанката задрънча още по-силно. Вицеконсулът бавно облече копринен халат, върза колана с пискюли. Застана пред огледалото, направи се, че се прозява.

Чак след това най-сетне запали газеник и отиде в антрето.

— Вие ли сте, Асагава? — попита той със сънен глас, като видя инспектора. — Какво има? Освободих слугата, та затова сам… Ама з-защо стърчите така на прага?

Но японецът не влезе. Той се поклони отривисто и с треперещ глас каза:

— Няма прошка за мен… Моите хора изтърваха Семуши. Аз… Няма какво да кажа за свое оправдание…

Лампата хвърляше треперлива светлина върху лицето на Асагава. „Срам го е“, помисли си Ераст Петрович и му дожаля за инспектора, за когото явно е дваж по-мъчително да се посрами тъкмо пред чужденец. Но обстоятелствата изискваха да се действа твърдо, в противен случай предстояха дълги обяснения и неизбежни лъжи.

Вицеконсулът мислено преброи до двайсет, после, без да каже дума, затръшна вратата пред носа на японеца.

Сега вече можеше да иде в спалнята. Едва ли щеше да има вести от Маса и Сирота преди сутринта. Няма да е зле поне малко да поспи — утре денят се очертаваше напрегнат.

Но възбудата още не го беше отпуснала. Фандорин усети, че няма да успее да заспи веднага, и взе от гостната втория том на „Фрегатата «Палада»“[1] — най-доброто четиво за приспиване.

Газената лампа в спалнята засъска, но не пожела да се запали. Това не учуди Ераст Петрович — централното газоподаване беше новост за Йокохама и работата му беше все още далеч от идеала. За такива случаи бе предвиден свещникът до леглото.

Младежът опипом се придвижи в абсолютната тъмнина до нощното шкафче, напипа кибрита. Стаята се озари с мека колеблива светлина Фандорин захвърли халата, обърна се и извика.

В леглото, подпряла лакът на възглавницата, лежеше О-Юми и го гледаше с неподвижен поглед. На таблата на леглото в краката й висеше рокля, корсаж, копринени чорапи. Плъзналото се настрани одеяло откриваше ослепително бяло закръглено рамо.

Видението се надигна, одеялото се плъзна към кръста му, гъвкава ръка се пресегна към свещника, наклони го към устните си и отново стана тъмно.

Ераст Петрович за малко не изстена — болката от изчезването на прекрасната химера го преряза. Той внимателно протегна ръка, страхувайки се, че няма да срещне в тъмнината нищо освен празнината. Но пръстите му спряха в нещо горещо, гладко, живо.

Дрезгавият глас произнесе:

— Вече мислех, че никога няма да влезеш тук…

Прошумоля колосаният чаршаф и нежни, но учудващо силни ръце сграбчиха Фандорин през врата и го притеглиха.

Слепоочията на Ераст Петрович запулсираха бясно от аромата на кожата и косата й.

— Но откъде се… — прошепна той и не завърши, горещи устни запушиха неговите.

Повече нито една дума не прозвуча в спалнята. В света, където меките ръце и благоуханните устни отвлякоха титулярния съветник, думи не съществуваха и не можеха да съществуват, те само биха разрушили магията.

След скорошното приключение в Калкута, заради което изпусна парахода, Ераст Петрович смяташе себе си за опитен, врял и кипял мъж, но в прегръдките на О-Юми той не беше мъж, а някакъв нечуван музикален инструмент — ту чаровна флейта, ту божествена цигулка, ту сладостен кавал, а вълшебната изпълнителка свиреше едновременно на всичките, проверявайки земната алгебра чрез небесна хармония[2].

В кратките антракти опияненият вицеконсул се опитваше да измънка нещо, но му отвръщаха само целувки, леки докосвания, тих смях.

Когато сивият зрак на утрото започна да прониква през прозореца, Фандорин с невероятно усилие на волята успя наполовина да разсее обзелата го магия. Силите му стигнаха за един-единствен въпрос — най-важния, нищо друго нямаше значение. Той взе лицето й в ръцете си, притегли я така, че да гледа в нейните огромни, изпълнени с тайнствена светлина очи.

— Ще останеш ли при мен?

Тя поклати глава.

— Но… но ще дойдеш ли пак?

О-Юми също притегли лицето му, разтри леко с пръсти слепоочията, притисна ги почти неусетно и Фандорин, без да се усети, моментално заспа. Просто пропадна в дълбок сън и не усети как ръцете й нежно оставят главата му върху възглавницата.

В тоя миг Ераст Петрович вече сънуваше. Виждаше как лети в синя, искряща с леден блясък колесница право по небето и се издига все по-високо. Пътят го води към една звезда, която е протегнала към колесницата прозрачните си лъчи. Наоколо се реят златни звездици, облъхват лицето му със свеж мразовит вятър. Ераст Петрович се чувства прекрасно и помни единствено, че в никакъв случай не бива да поглежда назад — инак ще падне и ще загине.

А той не се и оглежда. Лети нагоре и напред към срещата със звездата.

Звездата се казва Сириус.

Свети звездата,

името си не знае —

тя е Сириус.

Бележки

[1] Роман пътепис от И. А. Гончаров. — Б.пр.

[2] По „Моцарт и Салиери“ на Пушкин: „Чрез алгебра хармонията проверих“ (прев. Петър Велчев). — Б.пр.