Борис Акунин
Диамантената колесница (33)

Честната дума

Връщаха се към Йокохама с първия влак в седем сутринта. Не спазваха много конспирацията, седяха един до друг, но не разговаряха. Впрочем във вагона и без това нямаше никой освен вицеконсула и инспектора. Вагоните от втора и трета класа бяха претъпкани с дребни чиновници и търговци, отиващи на работа в Йокохама, но за първокласните пътници беше още много рано.

Асагава известно време клюмаше, а после — ама че железни нерви! — заспа дълбоко и сладко, дори се усмихваше насън. На Фандорин не му се спеше. Сякаш самият му организъм се бе отказал от такова тривиално прекарване на времето. Но нещо подсказваше на титулярния съветник, че безсънието повече няма да го измъчва.

Лекарството, което щеше да излекува болния от мъчителния недъг, се казваше „Булкокс“. Не че Ераст Петрович размишляваше сега върху тормоза на нощите без сън, но в същия миг някакъв задкулисен глас нашепваше на изтерзаното тяло: „Скоро, скоро ще си отпочинеш.“

Разумът на титулярния съветник пък съществуваше извън разните гласове и бе зает с изключително важна задача: Изграждането на Логическата Верига.

Веригата изглеждаше от стройна по-стройна.

И тъй, начело на заговора, ликвидирал японския Наполеон, стои достопочтеният Алджърнън Булкокс, агент на правителството на нейно величество Виктория, императрица на Индия и кралица на Британия.

Мотивите на интригата са очевидни.

Премахва се един управник, който се стреми да спази баланса между двете велики сили, които жадуват да сложат ръка на Тихия океан — Англия и Русия. Това първо.

Довежда се на власт експанзионистката партия, която ще се нуждае от мощна флота. Кой ще подпомогне бъдещите завоеватели на Корея? Естествено, владетелката на моретата Британия. Това второ.

Булкокс може да разчита на велика награда. И как не? В резултат на проведената от него операция Япония, а след нея и целият Далечен изток попадат в зоната на британското влияние. Това трето.

От човешка гледна точка също излизаше, че Булкокс е напълно способен да организира подобно мръсно, цинично мероприятие.

Занимава се с шпионаж и не го крие особено. Това първо.

Според думите на О-Юми (а кой познава тоя мерзавец по-добре от нея, самонарани се право в сърцето Фандорин) е способен на всякаква подлост, дори да изпрати убийци срещу щастлив съперник в любовта или срещу жена, която го е изоставила. Това второ.

Наистина, малко е вероятно да е организирал заговора срещу Окубо с одобрението на двореца „Сейнт Джеймс“, но той си е авантюрист, честолюбив играч, който би прибягнал до всякакви средства, стига да му осигурят успеха. Това трето.

И четвърто. Княз Онокоджи бе казал, че заговорниците имат много пари. А откъде всъщност бедните като мишки сацумски самураи ще имат пари? Докато агентът на британската корона разполага с наистина неизчерпаеми фондове. Как ли се е усмихвал достопочтеният, когато е слушал как светският клюкар му съобщава за дареното имение. Сигурно самият Булкокс го е откупил, а след това го е „загубил“ на карти със Суга. Дори и да не е действал лично, а с посредник, няма разлика!

Ходът на дедукцията бе прекъснат от Асагава, който блажено захърка насън. Почива на лаврите почти в буквалния смисъл на думата, рече си Фандорин. Злодеянието е наказано, справедливостта възтържествува, хармонията е възстановена. А съображения от областта на голямата политика не смущават съня на добрия инспектор. Както и кошмарът, който се случи преди около два часа в полицейското управление. Сигурно там вече е започнала паниката. Или всеки момент ще започне.

Чистачът или някой старателен секретар, дошъл преди началото на работния ден да сортира някои документи, ще хвърли, клетникът, едно око в кабинета на началника и ще види картина, от която ще му призлее.

След като интендантът бе издал Булкокс, инспекторът просъска на пленника нещо на японски. Скръцна със зъби и обясни на Фандорин причината за своето възмущение:

— Той е дори по-голям негодник, отколкото си мислех. Фанатиците от Сацума поне вярваха, че действат в името на родината, а тоя е знаел, че те са пионки в играта на чужденец!

Суга измуча.

— Вече можем да извадим хамито — каза Ераст Петрович, който все още не бе проумял как тая версия не беше му хрумнала по-рано.

Освободен от мундщука, генералът се изплю и изхъхри към Асагава:

— Че ти самият не си ли пионка в ръцете на чужденец? — но се опомни, сети се, че е изцяло зависим от инспектора, и смени тона. — Аз удържах на думата си. Ваш ред е. Дайте ми кинжал.

— Нямам кинжал — изкриви се лицето на Асагава. — Пък и да имах, не бих ти го дал. За да цапаш благородната стомана с мръсната си кръв? Спомняш ли си как накара Гърбавия да си отхапе езика? Дойде твоят ред. Зъбите са ти остри, давай — ако си мъж. С удоволствие ще погледам.

Очите на интенданта се свиха с омраза, злобно блеснаха.

Вицеконсулът внимателно опита да захапе крайчеца на езика си и потрепери. Жесток е Асагава, дума да няма. Проверява ще прояви ли Суга твърд характер. Ако се уплаши, ще изпадне в срамно положение. Тогава може да му измъкнат много неща.

И тримата мълчаха. После се чу странен сподавен звук — Суга преглътна.

Никой не гледаше към вратата на скривалището, затова, когато тя се тресна, всички подскочиха. Нима бяха минали само двайсет минути, откакто интендантът бе натиснал лоста?

— Не щеш да си ядеш езика — констатира инспекторът със задоволство. — Тогава получаваш ново предложение. Виж. — Той измъкна от джоба на генерала револвера му (Фандорин бе познал, беше кавалерийски хагстрьом), извади от барабана патроните без един. — Разказваш ни кои са в другите кръгчета и няма да ти се наложи да си гризеш езика.

Погледът, който Суга хвърли към револвера, не се поддаваше на описание. Нито един Ромео не бе поглъщал с очи своята Жулиета с такъв плам, нито един корабокрушенец не се бе взирал толкова жадно в точилата на хоризонта. Титулярният съветник бе напълно убеден, че генералът няма да устои на изкушението. И сбърка.

Интендантът предпочете да си отхапе езика.

Предния път Ераст Петрович бе имал късмет — бе наблюдавал тая кошмарна гледка от разстояние, докато сега всичко се случи на две крачки от него.

Суга нададе не човешки, а направо зверски рев, широко отвори уста, изкара докрай навън месест червен език и събра челюсти. Нещо изхрущя отвратително, Фандорин се извърна, но все пак успя да се нагледа достатъчно, за да остане тая картина с него до края на дните му.

Интендантът умря по-бавно от Гърбавия. Оня, както разбираше сега Фандорин, не бе понесъл шока от болката. Суга обаче имаше здраво сърце, той просто се удави в собствената си кръв. Отначало конвулсивно я гълташе, после тя потече по брадата и гърдите му като поток. Всичко продължи няколко минути. През цялото време тоя железен човек не издаде нито стон.

След като хъркането престана и самоубиецът увисна на въжетата, Асагава преряза възлите. Трупът се изхлузи на пода, тъмна локва се разля по паркета.

Епитафията, която инспекторът произнесе, бе пълна със сдържано уважение:

— Силен човек. Истински акунин. Но главният акунин в тая история не е японец, а чужденец. Какъв позор!

На Фандорин му се повдигаше. Искаше му се час по-скоро да напусне прокълнатото място, но се наложи да се забавят още дълго.

Първо унищожиха следите от своето присъствие: събраха прерязаните въжета, оправиха портрета на императора и разпятието, откриха и извадиха куршума, изстрелян от херщала на Фандорин.

От европейска гледна точка налице бе пълен абсурд: началникът на имперската полиция, кой знае защо, се явява посред нощ в кабинета си, настанява се в креслото си, отхапва си езика и умира. Ераст Петрович можеше само да се надява, че по японски това може би изглежда малко по-приемливо.

След това по настояване на Асагава повече от час късаха на ситни парченца многобройните досиета. Чак след това си отидоха по същия начин, по който бяха дошли — през прозореца на тоалетната.

От целия архив оцеля само папката „Окубо“. Вътре бяха страницата с шифрованата схема, иззетите донесения и трите листа с клетвата, написана с кръв. В съчетание с показанията на свидетеля, княз Онокоджи, който не просто знаеше за тайната дейност на Суга, но и беше свързан със самия Булкокс, това беше предостатъчно. Скоро всички щяха да научат защо е посегнал на живота си интендантът на полицията.

Но първо трябваше да се докарат нещата докрай, да се открият улики срещу англичанина. Ако това се осъществи, ще се стигне до решително посрамване на Британия и до пълна победа на руските интереси. Това не беше шега — убийството на великия човек бе уредено от английския резидент! Като нищо може да се стигне и до скъсване на дипломатическите отношения.

Ако пък Булкокс успее да се измъкне сух от водата (а засега май не се виждаше за какво може да бъде хванат), щяха да се задоволят с изобличаването на Суга. Пак не е никак малко.

Дали да докладва на Доронин, или да почака? Май че е рано. Добре ще е първо да опита да хване натясно достопочтения, а за целта вероятно ще трябва да се използват не съвсем дипломатически методи. Впрочем имаше и още едно обстоятелство, несъществено от гледна точка на голямата политика, но твърде важно за Фандорин. Точно тоя деликатен проблем от частно естество не му даваше мира, докато погледът му се плъзгаше по блестящите от слънцето оризови полета.

Асагава внезапно отвори очи и замислено каза, сякаш не се събуждаше току-що от сън, а споделяше резултат от аналитичен размисъл:

— А тоя подлец Онокоджи нарочно ни прати в капана.

— Какво ви кара да мислите така?

— В архива нямаше папка „Онокоджи“.

Фандорин присви очи:

— Искате да кажете, че нинджите са изпълнили поръчката докрай? Че са проникнали в архива и са откраднали папката с компромати?

— Щом ние съумяхме да открием лоста, шиноби със сигурност също са го открили. Те са много по-опитни от нас в подобни случаи, пък са и по-предпазливи. Ако са действали двама, едва ли са влезли в тайната стаичка заедно, както постъпихме ние, ами единият е останал да пази отвън.

— Защо тогава не са откраднали целия архив? Той би представлявал мощен инструмент за влияние в ръцете им. В края на краищата тайните струват много пари!

Инспекторът изгледа събеседника си с учудване:

— Какво говорите? „Невидимите“ убиват, крадат, шпионират, но не се занимават със сплашване и изнудване! Това противоречи на техните традиции и кодекса на честта!

Ераст Петрович действително бе забравил, че в Япония всеки срещнат, дори най-долният злодей, непременно има някакъв кодекс. В това имаше нещо успокоително.

— Значи, Онокоджи си е получил п-папката? Ами да, разбира се. В противен случай нямаше да говори толкова спокойно за архива на Суга. За получаване си я е получил, но не е пожелал да плати на клана Момоти за свършената работа. Знаел е, че няма да отговаря той, а старшият самурай. Князът го е използвал и е обрекъл клетника на смърт.

— За самурая ли говорим сега? — Асагава вдигна юмрук. — Толкова ли не разбирате? Онокоджи е знаел, че ни чака капан, и не ни предупреди. Разчитал е Суга да ни ликвидира! Кълна се, ще му извадя черната душица на тоя негодник!

 

 

Душата насмалко да напусне княза без всякаква външна намеса — достатъчно бе да чуе за смъртта на интенданта.

Локстън все още дрънчеше с ключовете, Асагава все още тресеше юмрук пред заключените решетки, а князът вече бе припаднал. Още след първите викове на разярения инспектор („Изненада, а? Мислеше си, че Суга ще ни види сметката, а? Ама излезе обратното!“) Онокоджи скочи от нара, побеля като вар и припадна.

— Я го гледай ти — учуди се сержантът. — Цяла нощ се забавляваше, пееше си френски шансони. Фукаше се, че на сутринта ще е на свобода.

— Вода — помоли кратко Асагава.

Той лисна чашата в лицето на арестанта, плесна го няколко пъти по бузите и потомъкът на феодалите дойде на себе си. Захлипа, затрака със зъби.

— Вие… вие сте го убили? Край, свършено е с мен.

Князът се тресеше така, че главата му заплашваше да прекърши хилавото му вратле. И това май не се дължеше само на липсата на морфин. Онокоджи бе здравата уплашен. Отначало Фандорин реши, че той се страхува от Асагава, от отмъщение за коварството си. Но титулярният съветник бързо разбра, че е бъркал.

Преди всичко арестантът дори и не помисли да извърта. Тъкмо напротив!

— Не ми е хрумнало изобщо, заклевам се! Те казаха, че капанът е изграден много майсторски! Той сам си е виновен — ломотеше князът, хванал Ераст Петрович за ръката, сякаш се оправдаваше, задето капанът не е свършил работа. — Кажете му го, вие му го кажете!

— На кого? — наведе се напред Фандорин. — Непременно ще му кажем, само че на кого?

Онокоджи се удари по устата. Очите му станаха кръгли от ужас.

— На никого! — побърза да каже той. И веднага се опроверга с жален стон: — Край, сега ще ме убие…

— Защото сте станали причина за смъртта на интенданта ли?

Аристократът кимна. Да, тоя няма да си отхапе езика, помисли си вицеконсулът. Нито пък ще се гръмне. Англичанинът май няма да се измъкне.

— Не се бойте, княже. Можем да ви защитим от него.

Онокоджи само поклати глава.

— Смятате, че не знаем от кого се страхувате т-толкова? Знаем. Сута го назова преди смъртта си. Булкокс е.

— Какво е Булкокс? — опули се Локстън. — Какво общо има Булкокс?

— Алджърнън Булкокс е оглавявал заговора, насочен срещу Окубо — обясни Фандорин, изговаряйки ясно всяка дума не толкова заради сержанта, колкото заради Онокоджи. — Суга е действал по указания на англичанина. Нали така?

Въпросът бе адресиран към арестанта. Той кимна, без да отваря очи.

— Ама що за нация са тия англичани! — избухна сержантът. — Не им ли стига Индия, не им ли стигат моретата? Искат да яхнат целия свят! Поне да действаха честно! Чуйте какво ще ви кажа, джентълмени. Дъртата Британия прекалено се вихри. Време е някой да я постави на мястото й. Нямат никаква работа в Япония. Има и по-прилични страни, които хем търгуват честно, хем не се месят в политиката.

Титулярният съветник напълно се съгласи с американеца, макар да имаше всички основания да подозира, че думите му за „по-приличните страни“ ни най-малко не се отнасят за Руската империя.

— Не искам да излизам на свобода — рече изведнъж Онокоджи на Фандорин. — Ще ме убият. Погрижете се за мен. Аз ще ви бъда полезен.

— Ще ни разкажете всичко, което знаете за тайните дела на Булкокс, и сержант Локстън ще ви разреши да останете в общинския затвор колкото потрябва.

— Не! Тук той ще ме намери веднага!

Ераст Петрович видя, че човекът не е на себе си.

— Добре. Ще ви предоставя убежище в руското консулство. Обаче срещу пълна откровеност.

— Ще разкажа всичко. За Булкокс. Но не сега. Зле ми е. И скоро ще ми стане още по-зле. Нуждая се от инжекция. Ще поспя, а после… после ще говорим. Само ме отведете оттук! По-скоро! Той… той със сигурност вече е научил, че съм арестуван. Знае и за Суга. И веднага ще се досети. Той е много умен!

Локстън изпухтя:

— Гледай как го е наплашил тоя английски мръсник!

Отзад изведнъж се чу:

— Кого имате предвид, сержант? Мен ли?

Всички се обърнаха. На прага на затворническата килия бе застанал Туигс — с неизменната си колосана яка, папийонка, поръждавяла от старост лекарска чанта под мишница.

— Не док, не говорех за вас, а за… — смути се началникът на общинската полиция, но Асагава се разкашля силно и Локстън завърши не много сполучливо. — Говорех за съвсем друг мръс… за друг англичанин.

Ераст Петрович долови погледа на инспектора, който леко сви рамене. Тоя жест означаваше, че Туигс-сенсей, разбира се, е извънредно достоен човек, но тук се засягат държавните интереси и престижът на неговото отечество, затова по-добре е да не се говори за Булкокс.

— Как мина нощната експедиция? — любопитно попита докторът. — Да си призная, не съм мигнал до разсъмване. Ужасно се притеснявах за вас. Разказвайте де!

Разказаха му. Почти всичко. Спестиха само историята с непочтения достопочтен.

— Значи има доказателства срещу Суга, а самия Суга вече го няма? — резюмира лекарят и обърса с кърпа плешивата си глава. — Но това е прекрасно! Защо тогава сте толкова угрижени, джентълмени?

Последва нова размяна на погледи и инспекторът отново сви рамене, но сега вече това означаваше: постъпете както намерите за добре.

— Открихме в книжата на интенданта една схема, на която всичко е написано с някакви непонятни знаци — Ераст Петрович показа листчето. — Знаем, че това са участниците в заговора, но не можем да прочетем имената им…

— Дайте да видя…

Туигс нагласи очилата на върха на носа си, втренчи се в хартията. После изведнъж я обърна нагоре с краката.

— Чакайте, чакайте… Някъде бях виждал нещо подобно…

— Спомнете си, докторе, спомнете си! — извикаха един през друг тримата.

— Криптограми, ползвани от нинджите. Ето какво представлява това — тържествено обяви Туигс. — Шиноби са имали собствена система за фонетична писменост за тайната си кореспонденция.

— Интендант Суга не е шиноби — усъмни се Асагава. — Изключено е. Той произхожда от добро самурайско семейство.

— Какво от това? Може да е изучил тяхната азбука, както опитах навремето и аз. Знаете, че се интересувам от историята на нинджите. Така че не бих могъл да ви ги прочета веднага, но ако поровя из старите си записки, може би ще успея да разшифровам нещичко. Не обещавам, но ще се опитам.

— Знаем как се чете една от думите — Фандорин посочи централното кръгче. — Ето името на главатаря.

— О, това е много важно! Тук има букви, които се срещат и в другите думи. Казвайте бързо какво пише тук?

Титулярният съветник тихо изрече:

— Булкокс.

Докторът почервеня. Когато проумя смисъла на това съобщение, възмущението му не знаеше граници. Той произнесе гневна филипика по адрес на мошениците, които петнят честта и принципите на една велика империя, и завърши със следните думи:

— Ако вашите сведения са верни, достопочтеният Булкокс е престъпник. Той ще бъде изобличен и ще понесе заслужено наказание.

Асагава попита недоверчиво:

— И за вас е безразлично, че ще пострада честта на отечеството?

Туигс гордо изпъчи гърди и вдигна високо показалец:

— Честта на отечеството, скъпи ми Асагава, пазят не тия, които я петнят с позора на престъплението, а ония, които не се страхуват да я очистят от тях.

След тая сентенция възникна пауза. Слушателите се замислиха върху правотата на лекаря и очевидно изводите, до които бяха стигнали, се различаваха доста, тъй като инспекторът се намръщи, сержантът кимна, а вицеконсулът въздъхна. Асагава върна разговора в деловото русло:

— Щом сме се събрали, предлагам да обсъдим плана за действие. Това не е лесна задача. Ще изисква време… Къде отивате?

Тоя въпрос бе адресиран към Фандорин, който изведнъж тръсна глава, сякаш бе стигнал до някакво решение, и се упъти към изхода.

— Съвещавайте се без мен, г-господа. Имам неотложна работа.

— Почакайте! Ами аз? — хвърли се към решетките Онокоджи. — Обещахте да ми предоставите убежище!

Невъзможно би било да се опише колко не му се щеше на Ераст Петрович, погълнат изцяло от идеята си, да се занимава с тоя плужек.

Но беше дал дума.

Тя е начало

и остава до края —

честната дума.