Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмазная колесница, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Диамантената колесница

Превод: Владимир Райчев

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2006 г.

ISBN: 954–365–006–3

История

  1. — Добавяне

Ръкостискането

— Харесва ми вашият Сирота — отрони замислено Дон, като драсна клечка и издуха облак дим. — Истински японец. Целеустремен, умен, твърд. Отдавна ми се искаше да си намеря такъв помощник. Тия (той обиколи с лулата черното си войнство) стават за битки и други прости неща, които не изискват прозорливост. Сирота е от друга, много по-ценна порода. При това отлично е изучил чужденците, особено руснаците. Това е много важно за моите бъдещи планове.

Тоя внезапен панегирик по адрес на бившия консулски деловодител бе нещо, което Фандорин най-малко очакваше, затова той слушаше напрегнато и не проумяваше накъде бие Цурумаки.

А Дон изпуфка с лулата и все така бавничко продължи да разсъждава на глас:

— Сирота ви окачестви много точно: храбър, непредсказуем и голям късметлия. Това е крайно опасно съчетание, затуй се наложи целият тоя театър — той кимна към сейфа, откъдето струеше вълшебно сияние. — Но сега всичко се променя. Нужен сте ми. И сте ми нужен тук, в Япония. Няма да има никаква полиция.

Дон отдаде някаква заповед на японски и повече никой не държеше Ераст Петрович. Черните куртки го пуснаха, поклониха се на господаря и един подир друг напуснаха стаята.

— Ще си поприказваме ли? — посочи Цурумаки две кресла до прозореца. — Кажете на вашия човек да не се притеснява. Няма да ви се случи нищо лошо.

Фандорин направи знак с ръка на Маса и той излезе, след като хвърли подозрителен поглед на домакина.

— Нужен съм ви? Защо? — попита Фандорин, който не бързаше да седне.

— Защото сте храбър, непредсказуем и голям късметлия. Но аз съм ви нужен още повече. Нали искате да спасите любимата жена? Тогава седнете и слушайте.

Сега вече вицеконсулът седна, без да чака повторна покана.

— Как да стане това? — попита бързо той. — Какво ви е известно?

Дон се почеса по брадата, въздъхна.

— Разказът ще отнеме време. Не възнамерявах да се оправдавам пред вас, нито да опровергавам всички глупости, които си въобразихте по мой адрес. Но се налага, щом като ни предстои да вършим обща работа. Нека се опитаме да възстановим предишната си дружба.

— Няма да е лесно — не се сдържа Фандорин.

— Знам. Но вие сте умен човек и ще разберете, че говоря истината… Нека за начало да внесем яснота в историята с Окубо, тъй като всичко започна тъкмо оттам — Цурумаки гледаше събеседника си в очите спокойно и сериозно, решил да свали вечната си маска на весел бонвиван. — Да, аз съм тоя, който отстрани министъра, но това са си наши вътрешни японски работи, които изобщо не би трябвало да ви засягат. Не знам как възприемате живота вие, Фандорин, за мен той е вечна схватка между Реда и Хаоса. Редът се стреми да постави всяко нещо на мястото му, да го закове с пирон, да го укроти и обезопаси. Хаосът разрушава цялата тая акуратна симетрия, преобръща обществото с краката нагоре, не признава никакви закони и правила. В тая вечна борба аз съм на страната на Хаоса, понеже Хаосът е самият Живот, Редът е Смъртта. Съвсем наясно съм, че както всички живи, съм обречен: рано или късно Редът ще надделее над мен и аз ще престана да мърдам, ще се превърна в къс неподвижна материя. Но докато съм жив, искам да живея с пълна сила — така че земята около мен да трепери и симетрията да се руши. Моля да ме извините за тия философии, но ми се иска да разберете правилно как съм устроен и към какво се стремя. Окубо олицетворяваше самия Ред. Гола аритметика и счетоводителски сметки. Ако не бях го спрял, той щеше да превърне Япония във второкачествена псевдоевропейска страна, обречена вечно да се задоволява с огризките от трапезата на великите държави. Аритметиката е мъртва наука, понеже взема под внимание само материалните неща. Но главната сила на моята Родина е в нейния дух, който не се поддава на изчисления. Той е нематериален, той принадлежи изцяло на Хаоса. Диктатурата и абсолютната монархия са симетрични и мъртви. Парламентаризмът е анархичен и изпълнен с живот. Падането на Окубо е малка победа на Хаоса, победа на Живота над Смъртта. Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?

— Не — отвърна Фандорин, който го слушаше напрегнато. — Но продължавайте. Само, ако може, да преминем от философията към фактите.

— Добре, нека видим фактите. Мисля, че няма нужда да се впускам в подробностите покрай операцията — вие добре се ориентирахте в тях. Възползвах се от помощта на сацумските фанатици и някои високопоставени чиновници, които имат същите виждания за бъдещето на Япония като мен. Жалко за Суга. Той беше ярък човек, щеше да стигне далеч. Но не ви се сърдя — вие ми дадохте в замяна Сирота. За руснаците той беше дребен туземен служител, докато аз ще отгледам от това семенце прекрасен слънчоглед, ще видите. И може би някой ден ще се помирите с него. Трима приятели като вас, мен и него биха представлявали голяма сила.

— Трима приятели ли? — попита Ераст Петрович и пръстите му стиснаха облегалките на креслото. — Имах трима приятели. Вие ги убихте до един.

Физиономията на Дон се изпъна разочаровано.

— Да, много неприятно се получи… Не съм заповядвал да ги убиват, само да им отнемат онова, което не биваше да попада в чужди ръце. Виновен съм, естествено. Но само за това, че не забраних убийството им, а на „невидимите“ това им дай — колкото по-малко главоболия, толкова по-добре. Ето например вас забраних да закачат, понеже сте ми приятел. Затова князът е мъртъв, а вие не.

Титулярният съветник трепна. Това приличаше на истина! Наистина ли Цурумаки не беше искал смъртта му? Но тогава цялата му изградена схема отива по дяволите!

Ераст Петрович сбърчи чело и веднага възстанови логическата верига.

— Да де. Решението да се отървете от мен дойде по-късно, когато ви разказах за предсмъртните думи на Онокоджи.

— Нищо подобно! — възкликна обиден Цурумаки. — Уредих всичко по най-добрия начин. Накарах Булкокс да даде честна дума и той я удържа, защото е джентълмен. Задоволи си самолюбието, поперчи се, унижи ви публично, но не ви осакати, нито ви уби.

— Нима… нима припадъкът е бил инсценировка?

— А вие да не решихте, че го е ударил гръм небесен? Булкокс е честолюбив човек. За какво му е скандал с убийство? А така хем спаси честта си, хем не си навреди на кариерата.

Схемата все пак рухна. Никой не бе възнамерявал да убива Ераст Петрович, пък и щастливата звезда, както се оказва, не била замесена.

Новината направи сериозно впечатление на титулярния съветник, но той все пак не се остави да го изкара от релси.

— А откъде научихте, че с моите приятели притежаваме опасни за вас улики?

— Тамба ми съобщи.

— К-кой?

— Тамба — обясни Цурумаки невъзмутимо. — Главатарят на клана Момоти.

Фандорин окончателно престана да разбира каквото и да е.

— За нинджите ли говорите? Почакайте, доколкото си спомням, Момоти Тамба е живял преди триста години!

— Сегашният е негов потомък, Единайсетият Тамба. Само не ме питайте откъде е научил за вашите идеи — нямам представа, Тамба никога не разкрива тайните си.

— Как изглежда тоя човек? — Ераст Петрович не съумяваше да се справи с нервите си и трепереше.

— Трудно е да се опише, той променя облика си. Общо взето, е нисък, към метър и половина, но умее да си притуря ръст, имат си някакви засукани приспособления за целта. Стар, мършав… Какво друго? А, да, очите му. Има много характерни очи, не може да се скрият: гледа те, сякаш ще те прогори. По-добре е да не го гледаш в очите, за да не те омагьоса.

— Това е той! Той е! — възкликна Фандорин. — Знаех си! Разказвайте, разказвайте! Отдавна ли си имате работа с нинджите?

Дон направи пауза, вглеждайки се озадачено в събеседника си.

— Не много. Свърза ме с тях един стар самурай, вече покойник. Служеше на князете Онокоджи… Кланът Момоти е много ценен съюзник, способни са да вършат истински чудеса. Но е опасно да си имаш работа с тях. Никога не знаеш какво са си наумили и какво да очакваш от тях. Тамба е единственият човек на света, от когото се страхувам. Видяхте ли колко охрана има в къщата? А доскоро, ако си спомняте, съвсем спокойно си лягах сам.

— Какво се е случило между вас? Не ви стигнаха пари да си платите ли? — Фандорин е недоверчива усмивка изгледа натъпканата с кюлчета каса.

— Много смешно — мрачно призна Цурумаки. — Не е това, винаги съм си плащал точно и навреме. Не разбирам какво се е случило и това ме притеснява най-много. Тамба започна някаква собствена игра и целите й не са ми ясни. И тая игра по някакъв странен начин е свързана с вас.

— Моля? В какъв смисъл?

— Откъде да знам в какъв смисъл — викна ядосан Дон. — Те искат нещо от вас! Защо иначе биха отвлекли вашата любовница? Ето защо не ви предавам на полицията. Вие сте ключът към тая интрига. Засега не знам накъде да ви завъртя, за да се отвори ковчежето. Пък и вие не знаете. Нали е така? (Изразът на лицето на титулярния съветник бе по-красноречив от всякакъв отговор и привърженикът на Хаоса кимна.) Виждам, че е така. Ето ръката ми, Фандорин. Нали при вас, европейците, е прието договорът да се потвърждава с ръкостискане? — ръката на милионера с къси пръсти висна във въздуха.

— Какъв д-договор?

— Съюзнически. Ние двамата срещу Тамба. Нинджите отвлякоха О-Юми и убиха приятелите ви. Те ги убиха, не аз. Ще им нанесем изпреварващ удар. Най-добрата отбрана е нападението. Е, дайте си ръката. Трябва да си имаме взаимно доверие!

Но вицеконсулът пак не отговори на жеста му.

— За какво доверие говорим, след като вие сте въоръжен, а аз не съм?

— О, Господи! Вземете си играчката, не ми е притрябвала.

Чак когато вдигна от пода своя херщал, Ераст Петрович окончателно повярва, че всичко това не е фина хитрина, целяща да измъкне от него някаква информация.

— Какъв е тоя изпреварващ удар? — попита той предпазливо.

— Тамба си мисли, че аз не зная къде да го открия. Но бърка. Моите хора, естествено, не са шиноби, но и те умеят това-онова. Успях да науча къде е свърталището на клана Момоти.

Фандорин излетя от креслото.

— Защо тогава си губим времето? Да побързаме!

— Не е толкова лесно. Свърталището е скрито в планините. Моите съгледвачи знаят къде е точно, но е много трудно да се проникне там…

— Далеч ли е от Йокохама?

— Не много. На границата на провинциите Сагами и Кай, близо до планината Ояма. На два дни път оттук — ако се движим с багаж.

— За какво ни е б-багаж? Тръгваме без багаж и утре сме там!

Но Цурумаки поклати глава:

— Не, багажът е необходим и е доста тежичък. Сам ще се уверите. Това е истинска крепост.

Титулярният съветник се учуди:

— Крепост? Нинджите са си построили крепост край столицата и никой не го знае?

— Такава е нашата страна. Долините край морето са гъсто населени, но щом се отдалечиш от крайбрежието, започват безлюдни непроходими планини. Пък и крепостта на Тамба е такава, че случаен пътник не може да я види…

На Ераст Петрович му беше писнало до смърт от всички тия загадки.

— Вие разполагате с много верни хора, тези ваши „черни куртки“. Ако им наредите, ще тръгнат на щурм и дори на с-смърт, не се съмнявам. За какво тогава съм ви нужен аз? Говорете истината, иначе няма да сключим никакъв съюз!

— Да, изпращам там Камада с отряд най-добри бойци. Всички те са мои съратници още от гражданската война, на всекиго от тях може да се разчита. Но аз самият не мога да тръгна с тях — предстоят ми избори в три префектури, това е най-важното сега. Камада е опитен командир, отличен боец, обаче той умее да действа само по правилата. В нестандартна ситуация не върши работа. А да се влезе в тайното село на Тамба, повтарям, е много трудно. Дори е невъзможно. Там няма вход.

— Как така няма вход?

— Няма, и толкоз. Така ми докладваха моите разузнавачи, а те не са склонни да фантазират. Имам нужда от вашия ум, Фандорин. И от вашия късмет. Можете да сте сигурен, О-Юми е откарана тъкмо там, в планинската крепост. Сам, без мен, няма да постигнете нищо. Необходим съм ви. Но и вие ще ми свършите работа. Е, дълго ли още ще ме карате да си държа ръката изпъната?

След секунда колебание титулярният съветник най-сетне отговори на жеста му. Две силни ръце се срещнаха и всяка стисна другата до побеляване на пръстите.

Не ще да отмре

тоя глупав ритуал

ръкостискане.