Борис Акунин
Диамантената колесница (36)

Гъделичкане

Уолтър Локстън беше свикнал да нощува в кабинета си. Съгласно договора с град Йокохама на началника на общинската полиция се полагаше служебно жилище, и то мебелирано, но сержантът така и не свикна с тоя палат. Диваните и столовете си стояха с покривалата, големият стъклен полилей нито веднъж не бе пален, семейното ложе прашасваше без употреба — бившият обитател на прериите се чувстваше по-добре в платнения си хамак. Двуетажната къща те натъжава, таванът и стените те притискат. В кабинета си е по-добре. Тук теснотията е позната, разбираема, своя — работното бюро, металната каса, рафтът с пушките. Не мирише на пусто, както у дома. Уолтър с удоволствие оставаше да нощува тук, стига да намереше някакъв повод, а днешният повод беше повече от задоволителен.

Сержантът пусна дежурния да си ходи при семейството. В участъка беше тихо и спокойно. Дранголникът стоеше празен — нямаше нито пияни матроси, нито скандалджии от клиентите на „Девети номер“. Блаженство!

Локстън си затананика песничката за славната шейсет и пета година и изпра ризата си. Подуши си чорапите и ги обу наново, можеха да изкарат още един ден. Направи си силно кафе, изпуши една пура, докато дойде време за лягане.

Той се разположи в креслото, качи си краката на стол, смъкна ботушите. В кабинета си имаше и одеяло, тук-там поизтъняло наистина, но затова пък любимо, увиеше ли се с него, винаги сънуваше хубави сънища.

Сержантът се прозя, огледа помещението — всичко ли е както трябва? Трудно е да си представи човек, че английските шпиони или пък жълтурите ще се набутат да ровят из полицейския участък, но предпазливостта досега не е попречила на никого.

Вратата е заключена, решетката на прозореца също, самият прозорец е залостен с резе, отворено е само малкото прозорче горе, че инак ще се задуши. Прътите са натясно, най-много някоя котка да се промъкне.

Дъждът, който ръмеше от обяд, спря, в небето изгря луната — толкова ярка, че се наложи да смъкне козирката до носа.

Уолтър се позавъртя, намести се удобно. В пазвата му изшумоляха изписаните с кръв хартийки. Ама че изроди се срещат по тоя свят, поклати глава той.

Локстън винаги заспиваше бързо, но преди това из мозъка му защъкваха цветни картинки (които много харесваше) от гледки, виждани в миналото или просто въображаеми. Те се завъртаха, сменяха се, избутваха се и постепенно преминаваха в първия, най-сладкия сън.

Точно така и стана. Той видя една конска глава с остри трепкащи уши, видя как се носи насреща му земята, обрасла в изгоряла трева; после синевата, висока и бездънна, каквото бива небето само над безкрайните простори; после една жена, която го обичаше (или се преструваше, че го обича) в Луисвил през шейсет и девета, после, кой знае защо, едно джудже, облечено с цветно трико, което правеше салта и скачаше през обръч. Това видение изплува от някакво съвсем забравено минало, може би от детството, и постепенно премина в сън.

Сержантът измуча от възторг от дребния циркаджия, който умееше и да бълва дълги езици пламък от устата си.

Сънят се отклони от хубавите неща към пожар — на спящия му стана горещо под одеялото. Той се размърда, одеялото се изхлузи на пода и нещата в царството на сънищата веднага се оправиха.

След полунощ Уолтър се събуди. Не се събуди сам, чу далечен звън. В просъница не успя да схване, че това е камбанката на вратата. Специално я бяха закачили там за в случай на някакви спешни нощни необходимости.

Бяха се разбрали с Асагава и руския вицеконсул: каквото и да става, да не мърда от участъка. Побой, клане, убийство — няма значение. Ще почакат до сутринта.

Затова Локстън се обърна на другата страна и се опита да продължи да сънува, но звъненето не спираше.

Дали да не иде да погледне? Отвътре, разбира се — няма да излиза, знае ли какво може да стане? Може да са лошите — да са дошли за хартийките си.

Взе револвера. Излезе навън, стъпвайки безшумно.

На входната врата имаше хитроумно прозорче от потъмнено стъкло. През него се вижда отвътре, а отвън не.

Локстън надзърна и видя на стъпалата японка с раирано кимоно, каквито носи прислугата в хотел „Интернационал“.

Туземката протегна ръка към звънчето, задърпа го, колкото сила има. Пък се и разврещя:

— Порицай-сан! Аз Кумико, хотера „Интанацанару“! Рошо! Убивари маторосу! Съвсем убивари! Удряр шитека от бириарудо! Дупка гравата!

Ясно. Матросите са се сбили и са строшили нечия глава с щека за билярд. Редовно изпълнение.

— Утре сутринта! — викна й Локстън. — Кажи на шефа, че сутринта ще изпратя констебъл!

— Не може сутрин! Тирява сега! Маторосу умирар!

— Какво искаш, да му залепя тиквата ли? Бягай, бягай, момиче. Утре, казах.

Тя пак задрънча със звънеца, но сержантът вече се беше успокоил и се прибираше към кабинета си. Как ли пък не, ще им търчи началникът на полицията за щяло и нещяло по нощите. Нямаше да тръгне, дори да не бяха важните документи в пазвата му.

Когато звънецът най-накрая млъкна, стана съвсем тихо. Уолтър не чуваше дори собствените си крачки — обутите с чорапи крака стъпваха по пода без звук. Ако не беше тая абсолютна тишина, сержантът никога не би чул лекото шумолене зад вратата на кабинета.

Вътре имаше някой!

Локстън се вцепени, сърцето му препусна в галоп. Долепи ухо на ключалката — да! Някой ровеше в бюрото, вадеше чекмеджетата.

Ах, кучите синове, как го бяха измислили! Измъкнаха го от стаята и… Но как са влезли вътре? Той беше заключил на излизане!

Почакайте само, мръсници!

Хвана револвера с лявата ръка, безшумно мушна ключа в ключалката. Врътна го, дръпна със замах вратата, втурна се в стаята:

— Стой! Стрелям!

И като нищо щеше да стреля, но го очакваше изненада. Пред бюрото стърчеше дребна фигурка, висока не повече от три фута. В първия момент Уолтър си въобрази, че още спи и сънува джуджето.

Но когато щракна запалката и светна газта, се оказа, че това не е никакво джудже, а малко японско момче, съвсем голо.

— Ти кой си? — увисна ченето на Локстън. — Откъде се взе? Как влезе?

Малкият дявол чевръсто се шмугна към прозореца, скокна като маймуна, мушна се между прътите на решетката и за едното нищо да се изниже, но сержантът не го допусна — затърча се, успя да го хване за крака и да го изтегли обратно.

Поне се изясни отговорът на третия въпрос. Хлапето се бе промушило през прозорчето. То беше тясно дори за такова мъниче, личеше си от драскотините по бедрата. Явно затова е гол — дрехите щяха да му пречат.

Ама че работа. Сержантът бе очаквал кого ли не: шпиони, убийци, коварни нинджи, а вместо тях — тая торба кокали.

— Отговаряй! — той сграбчи тънките рамене на хлапака и го разтърси. — Катару! Даре да? Даре окутта^[1]?

Негодникът гледаше огромния американец, без да мига. Лицето му обърнато нагоре — тясно, с остър нос — бе напълно безстрастно и непроницаемо. Пор, истински пор, помисли си сержантът.

— Мълчиш, а? — каза той заплашително. — Ей сега ще ти развържа езика! Мита ка?^[2]

Той разкопча колана си и го измъкна от панталона.

Момчето (осемгодишно, не повече) гледаше Локстън със същия безразличен, уморен поглед на старец.

— Е? — кресна сержантът с най-страшния си глас.

Но странното дете не се уплаши, ами май дори се развесели. Устните му трепнаха и се разтеглиха, сякаш не можеше да удържи усмивката си. Между белите зъби се появи черна тръбичка. Нещо просвири и на сержанта му се стори, че някаква оса го е ужилила в гърдите.

Той погледна учуден надолу — от ризата до сърцето му стърчеше нещо лъскаво. Игла? Но откъде се е взела?

Посегна да я издърпа, но ръцете му не помръдваха.

После всичко забуча, затрещя и Уолтър се видя легнал на пода. Момчето, което току-що го гледаше от долу на горе, сега бе надвиснало отгоре му — огромно, закриващо целия таван.

Неправдоподобно голяма ръка се протегна към Локстън, ставаше все по-голяма и по-голяма. После настана тъмнина, заглъхнаха звуците. Леки пръсти опипваха гърдите му и го гъделичкаха.

Първо — очите,

осезанието ще

умре последно.