Борис Акунин
Диамантената колесница (39)

Дон-Дон

Ераст Петрович не спа дълго, час по час поглеждаше часовника, а към три и половина леко стана от леглото. Около половин минута погледа спящата О-Юми — изпитваше толкова силно чувство, че му беше много трудно да го предаде с думи: никога досега светът не му бе изглеждал така крехък и същевременно тъй здрав, той можеше да се пръсне на стъклени парченца от най-лекия полъх на ветрец, а можеше да издържи и напора на най-свирепия ураган.

В коридора титулярният съветник си обу ботушите. Докосна по рамото Маса, който седеше на пода пред килера с клюмнала глава. Оня реагира моментално.

— Върви да спиш — прошепна Фандорин. — Неру. Аз ще пазя.

— Хай — Маса се прозя и се прибра в стаичката си.

Ераст Петрович изчака оттам да се чуе равномерното му сумтене (мина не повече от минута) и влезе при княза.

По всичко личеше, че Онокоджи се чувстваше добре в своето убежище. Рафтовете, на които Маса държеше провизиите, бяха закрити е одеяло, на един празен бяха оставени остатъците от вечерята, на пода — угасена лампа. Самият княз спеше безгрижно, по тънките му устни пробягваше усмивка, явно негово сиятелство бе потънал в сладостни съновидения. След О-Юми гледката на спящ човек, при това толкова несимпатичен, се стори на Ераст Петрович кощунствена, пък и естеството на чудните сънища беше ясно — до възглавницата видя празна спринцовка.

— Ставайте — разтърси Фандорин рамото на свидетеля. — Шшт. Аз съм, не се плашете.

Но Онокоджи хич и не смяташе да се плаши. Мътните му очи се отвориха, усмивката стана още по-широка, наркотикът продължаваше да действа.

— Ставайте и се обличайте. Излизаме.

— На разходка ли? — изкиска се князът. — С вас, скъпи приятелю, съм готов да вървя и накрай света.

Докато нахлузваше панталоните и обувките си, той се въртеше, танцуваше и бърбореше безспир, наложи се домакинът да му се скара, че вдига шум.

На улицата Фандорин хвана неспокойния си спътник под ръка. За всеки случай с другата ръка стискаше херщала в джоба си, но не го извади, за да не подплаши княза.

Дъждецът ръмеше ситно, миришеше на мъгла. Свежият въздух лека-полека върна Онокоджи към действителността. Той се заозърта из празния крайбрежен булевард и попита:

— Къде ме водите?

— На едно по-сигурно място — обясни титулярният съветник и Онокоджи веднага се успокои.

— Пък аз дочух във вашето жилище един женски глас — лукаво подметна той. — И тоя глас ми се стори познат. Мноого познат.

— Това не е ваша работа.

До трийсет и седми пристан имаше доста път, князът успя да се свести от наркотика. Спря да бъбри, все по-често се озърташе нервно, но вече не питаше за нищо. Като че зъзнеше — раменете му ситно потрепваха, а може това да беше и следствие от инжекцията.

Накрая май стигнаха. Фандорин видя изрисуваните с бяла боя върху един схлупен годаун цифри 37. От брега към морето се беше проточил дълъг кей, чието начало осветяваше фенер, а краят се губеше в мрака. Там скърцаха въжетата, с които бяха завързани поклащащите се чернеещи лодки.

Глухо отекнаха дъските под крачките им, някъде в ниското плискаше вода.

Тъмнината не беше непрогледна, небето вече сивееше като пред изгрев. Най-сетне стигнаха края на кея. Там стърчеше мачтата на голяма лодка, а пред нея върху навито въже бе седнал Асагава с полицейска униформа: виждаше се кепето му и широката пелерина.

Ераст Петрович с облекчение пусна лакътя на спътника си, махна с ръка на инспектора.

Онзи отвърна с махване. От лодката ги деляха двайсетина крачки.

Странно, рече си изведнъж титулярният съветник. Защо не стана да ни посрещне?

— Я чакайте — каза Фандорин на княза и спря. В тоя момент седящият човек се изправи и се оказа, че е доста по-нисък на ръст от Асагава. „Изпратил е друг полицай да го замести?“, мина през ума на Ераст Петрович, а ръката му вече вадеше от джоба револвера — предпазливостта не пречи.

И се случи нещо невероятно.

Полицаят хвърли кепето, изхлузи пелерината и — изчезна. Под дрехите нямаше нищо освен чернота.

Князът изписка, пък и Фандорин го обхвана мистичен ужас. Но в следващия миг мракът се размърда и пролича, че силует в черно се движи бързо към тях.

Нинджа!

Онокоджи нададе вой и търти да бяга, а вицеконсулът вдигна херщала и стреля.

Черната фигура не тичаше направо, а на зигзаг, ту приклякаше, ту отскачаше и вършеше всички тия маневри с невъобразима скорост — Фандорин не успяваше да мести цевта.

Втори изстрел, трети, четвърти, пети, шести, седми. Нито един куршум ли не уцелваше? Но разстоянието бе само петнайсет, десет, пет крачки!

Озовал се в непосредствена близост до Ераст Петрович, невидимият подскочи високо и с крак изрита херщала (вече безполезен) от ръката на слисания Фандорин. Револверът затрополи по дъсчения кей, а вицеконсулът видя право пред себе си в прореза на черната маска две очи — като два разжарени въглена.

Беше невъзможно да забравиш тия очи, щом си ги видял веднъж.

Беше той! Той! Укротителят на змии, човекът без лице! Той беше жив!

Макар че не разбираше как е възможно това, пък и въобще нищо вече да не разбираше, титулярният съветник все пак не смяташе просто така да си даде живота.

Както и в случая със Суга, той зае бойна стойка и — ура! — лакътят му успя да отбие първия удар с крак. Сега според науката джуджуцу следваше да се развие успехът и да се премине в атака. Ераст Петрович посегна (с движение, по-уместно в бокса), но не улучи противника си — той приклекна, остави юмрука да мине над главата му, изправи се като пружина и краката на Фандорин се откъснаха от пристана. Титулярният съветник политна, въртейки се във въздуха, и не мислеше за нищо, докато траеше тоя удивителен полет. После пък, когато удари глава в ръба на пристана, изобщо не му беше до мислене — той видя ярка светлина, чу страхотно неприятно изпращяване и край.

Но студената вода, в която тялото на победения вицеконсул се стовари с плясък, му върна сетивата. И първата му мисъл (още преди да изплува на повърхността) беше: защо съм жив? Булкокс със сигурност е заповядал да ме убият!

По лицето му се стичаше кръв, ушите му пищяха, но Ераст Петрович не смяташе да губи свяст. Той се хвана за хлъзгавото дърво, набра се нагоре и успя някак да се изкатери на кея.

През шума и огнените кръгове, които чуваше и виждаше, си проправи път втора мисъл. Какво става с княза? Успял ли е да избяга? Имаше време да го стори. Ако е успял, къде да го търси сега?

Но не се наложи да търси княза. Ераст Петрович го разбра, щом видя тъмната купчина, стоварена под единствения фенер, сякаш там бе изсипан чувал парцали.

Олюляващият се Фандорин тръгна по кея, затиснал с пръсти кървящата ожулена рана. Изобщо не мислеше за невидимия човек, понеже твърдо знаеше — ако оня искаше да го убие, щеше да го стори.

Веселякът гуляйджия лежеше по очи. Над яката, забита дълбоко във врата му, блестеше стоманена звездичка. Титулярният съветник дръпна с два пръста и я извади, от раната веднага потече кръв. Метателно оръжие, досети се вицеконсулът и внимателно докосна острите ръбове на звездичката. При това изглежда намазано с нещо.

И пак се зачуди — защо невидимият рискува със зигзагите между куршумите? Можеше да хвърли една такава звездичка и да приключи.

Той се наведе (от рязкото движение всичко се залюля) да обърне мъртвеца по гръб.

И видя, че Онокоджи още е жив.

В отворените му очи се ширеше ужас, треперещите устни жадно се отваряха за въздух.

— Нан джа? Нан джа?^[1] — шепнеше умиращият.

Вероятно така и не беше разбрал какво се е случило. Тичал е презглава, без да вижда какво става наоколо, и изведнъж удар в тила…

— Това беше нинджа. Булкокс го е изпратил — рече Фандорин, който се бореше със световъртежа. — Ще ви закарам при лекар. При доктор Туигс.

Но беше очевидно, че никакъв лекар не е в състояние да помогне на княза, вече подбелваше очи.

Изведнъж той се напрегна, събра всичките си сили и ясно произнесе:

— Не е Булкокс… Дон…

— Какво?

— Дон… Цурумаки…

И край. Челюстта му трепна и увисна. Под отворените клепачи се виждаше само бялото на очите му.

В ударената глава на титулярния съветник гръмна: донн… — донн… — донн…

Звучи животът:

Бим-бам, тарабум, ку-ку.

Накрая: дон, дон.