Борис Акунин
Диамантената колесница (13)

Стъкленият поглед на хермелина

Смокингът бе изгладен старателно, но неумело и леко стърчеше, затова пък лачените обувки бяха придобили кристален блясък в ръцете на новия слуга. Грееше и черният копринен цилиндър. За бутониерата помощникът получи от Доронин бял карамфил. С една дума, Ераст Петрович остана доволен от отражението си в огледалото.

Пътуваха в следния ред: отпред Всеволод Виталиевич и госпожа Обаяши с рикша, зад тях Фандорин върху своя трицикъл.

Въпреки късния час крайбрежният булевард „Банд“ още не спеше и минувачите изпращаха с погледи издокарания велосипедист. Мъжете гледаха неприязнено, дамите с интерес.

— Предизвиквате фурор! — весело се провикна Доронин.

А Фандорин си помисли, че Обаяши с нейното елегантно бяло-сиво кимоно изглежда много по-изискана от модните европейски дами с техните невъобразими шапки и набраните рокли с турнюри под кръста.

Прекосиха моста, изкачиха се на невисок хълм и пред Фандорин се разкри наистина изненадваща картина: облени от лунната светлина високомерни английски къщи, чугунени решетки с вензели, живи плетове — с други думи, съвършен британски township, пренесен по чудо на десет хиляди мили от Гринуичкия меридиан.

— Това е Блъф — посочи гордо консулът. — Цялото добро общество живее тук. Отстъпва ли с нещо на Европа? Можете ли да повярвате, че преди десет години тук беше празна поляна? Само погледнете моравите! А разправят, че трябвало да се подстригват триста години.

Ераст Петрович се възползва от това, че пътят стана по-широк, изравни се с пътниците на рикшата и попита полугласно:

— Нали казахте, че балът ще е ергенски… — той не довърши, но Доронин го разбра и се засмя:

— За Обаяши ли питате? „Ергенски“ никога не е значело „без жени“, а само „без съпруги“. Европейските съпруги са прекалено надути и скучни, те са в състояние да провалят всякакво веселие. Друго са конкубините. Това му е хубавото на Дон Цурумаки, той умее да вземе най-доброто от Изтока и от Запада. От Изтока — отхвърлянето на лицемерието, а от Запада — постиженията на прогреса. Скоро ще го видите лично. Дон е японец от ново поколение. Именно така ги наричат — новите японци. Това са днешните господари на живота. Част от тях са бивши самураи, други са търговци, но някои са досущ нашите разночинци, изведнъж станали милионери. Преди време човекът, при когото отиваме, носеше плебейското име Джиро, което ще рече просто „втори син“, а фамилно име не е имал изобщо, тъй като на простолюдието в предишна Япония фамилни имена просто не се полагаха. Фамилията си той придоби отскоро, това е наименованието на родното му село. А към името си за по-представително е добавил йероглифа „дон“ — облак, и се превърнал в Донджиро, но с времето окончанието постепенно отпаднало и останало само Дон-сан, тоест „господин Облак“. Той наистина прилича на облак. Шумен, голям, гръмлив. Най-неяпонският японец. Весел разбойник. Хубаво е да имаш такива приятели и доста е опасно да имаш такива врагове. За щастие с него сме близки.

Двамата рикши, теглещи каляската, спряха пред висока ажурна порта, през която се виждаше осветена от факли морава, а зад нея — голяма двуетажна къща с весело грейнали прозорци и разноцветни фенери. По главната алея бавно се движеше колона от файтони и туземни куруми — гостите слизаха пред централния вход.

— Цурумаки е селце на запад от Йокохама — продължи да разказва Доронин, който придържаше кормилото на Фандориновия велосипед, понеже Ераст Петрович си записваше в тефтерчето, натискайки от време на време педалите. — Нашият бивш Джиро е забогатял от строителни поръчки още при предишното шогунско правителство. Строителните поръчки във всички страни и във всички времена са тъмна и рискова дейност. Работниците са буен народ. Нужни са сила и хитрост, за да ги държиш под контрол. Дон събрал цял отряд надзиратели, отлично обучени и въоръжени, изпълнявал всички поръчки точно и в срок, а методите, с които го постигал, не интересували клиентите. Когато започва гражданската война между привържениците на шогуна и привържениците на микадо, той веднага се ориентира накъде духа вятърът и се присъединява към революционерите. Създава от своите надзиратели и работници бойни отряди, наричали ги „Черните куртки“ поради цвета на работните дрехи. Воюва не повече от две седмици, а жъне облагите вече цяло десетилетие. Днес е и политик, и предприемач, и меценат. Господин Облак основа първото в страната английско училище, технически лицей, дори изгради образцов затвор, вероятно в памет на забуленото си в облаци минало. Без Дон нашият Сетълмент направо щеше да посърне. Повече от половината клубове и питейни заведения са негова собственост, полезните връзки с правителствените чиновници, изгодните доставки — всичко минава през него. Губернаторите на четирите съседни префектури ходят при него за напътствия, пък и някои министри… — Доронин спря насред думата и дискретно посочи с брадичка: — Впрочем ето ви една фигура, доста по-влиятелна от Дон. Главният чуждестранен съветник на императорското правителство и същевременно главният враг на руските интереси. Самият достопочтен Алджърнън Булкокс.

Вляво от тях по моравата към къщата вървяха двама: висок гологлав джентълмен и стройна дама.

Те приближиха. Мъжът небрежно изгледа опашката от гости и поведе своята спътничка право към вратите. Беше доста колоритен господин: буйна огненорижа коса, половината лице потънало в бакенбарди, остър, дори хищен поглед, а на бузата — бял белег от нож или сабя.

— Какво му е достопочтеното на тоя Булкокс? — учуди се Фандорин.

Доронин изсумтя.

— Нищо. Имах предвид титлата му. Булкокс е right honorable^[1], той е по-малкият син на Бредфорския херцог. От тия млади честолюбци, за които казват „надеждата на империята“. Проявил се е бляскаво в Индия. Сега покорява Далечния изток. И се страхувам, че ще го покори — въздъхна Всеволод Виталиевич. — Прекалено са неравни силите ни — както морските, така и дипломатическите…

Консулът долови погледа на „достопочтения“ и сухо се поклони. Британецът сведе леко глава и се извърна.

— Все още се поздравяваме — коментира Доронин. — Но ако, не дай Боже, започне война, от него може да се очаква всичко. Той е от породата хора, които не признават правила и за които няма неизпълними задачи…

Консулът продължаваше да говори за коварния албионец, когато нещо странно се случи с Ераст Петрович — той чуваше гласа на началника си, дори кимаше в отговор, но просто спря да проумява смисъла на думите му. Тоя феномен се дължеше на неуважителна, дори съвсем незначителна причина. Спътничката на Алджърнън Булкокс, на която Фандорин до тоя миг не бе обръщал внимание, неочаквано се обърна.

Абсолютно нищо друго. Просто тя се обърна, и толкова. Но точно в тоя миг в ушите на титулярния съветник отекна сребърен звън, разумът му се лиши от способността да анализира думите, а със зрението му се случи нещо съвсем необяснимо — заобикалящият го свят се сви, цялата му периферия потъна в тъмнина и остана само малко кръгче, което обаче бе толкова отчетливо и ярко, че всяка подробност, попаднала в него, сякаш излъчваше сияние. Тъкмо в това кръгче попадна и лицето на непознатата дама — или може би наопаки: светлината, излъчвана от това лице, бе прекалено силна и затова всичко наоколо помръкна.

Ераст Петрович с огромно усилие се откъсна за миг от поразителното зрелище и погледна към консула — не вижда ли? Но Всеволод Виталиевич преспокойно мърдаше устни, сипеше някакви нечленоразделни звуци и май не забелязваше нищо извънредно. Следователно е оптическа илюзия, подсказа на Фандорин разсъдъкът му, свикнал да тълкува всяко явление от рационална гледна точка.

Никога преди нито една жена, дори най-прекрасната, не бе имала подобно въздействие върху Ераст Петрович. Той примига, зажумя, отново отвори очи и видението, слава Богу, изчезна. Титулярният съветник видя пред себе си млада японка — изключителна хубавица, но все пак не мираж, а жива — от плът и кръв. Беше доста висока като за туземка, с красива шия и бели разголени рамене. Носът леко изгърбен, необичайна форма на бадемовидните очи, малки пълни устни. Красавицата се усмихна в отговор на някаква реплика на кавалера си и се видяха зъбите й, за щастие съвсем равни. Единственото, което би могло да се сметне за сериозен дефект от гледна точка на европейския канон, бяха чудесните, но явно щръкнали уши, които високата фризура не само не криеше, а най-безгрижно оставяше на показ. Но тая досадна дреболия ни най-малко не разваляше общото впечатление. Фандорин си припомни думите на Доронин, че в Япония стърчащите уши внушават представа за чувственост, и не можа да не признае правотата на японците.

И все пак най-зашеметяващото у тая жена не бяха чертите й, а изпълващата ги жизненост, както и грацията на нейните движения. Това стана ясно, когато японката след секундно забавяне, което бе дало възможност на чиновника да я разгледа толкова добре, замахна с ръка и прехвърли през рамо скъпата кожа, красяща раменете й. Тоя стремителен, летящ жест отново предизвика ефекта на сияещия кръг, макар и вече не толкова разтърсващ, както първия път. На гърба на красавицата полегна глава на хермелин.

Ераст Петрович взе постепенно да идва на себе си и дори някак абстрактно си помисли, че дамата не е толкова красива, колкото екзотична. Всъщност тя самата прилича на някое хищно и скъпо зверче — например на същия тоя хермелин или пък на самур.

Дамата спря погледа си върху Фандорин — само че, уви, не върху елегантната му фигура, а върху велосипеда, който изглеждаше странно сред файтоните и каляските. После извърна лице и сърцето на Фандорин се сви като от болезнена загуба.

Той гледаше белия й врат с черните къдрици, щръкналите като листенца уши и изведнъж си спомни прочетеното някъде: „Истинската хубавица е хубава от всички страни и от всички ракурси, както и да я гледаш.“ В косите на непознатата проблясваше брилянтна шнола във вид на лък.

— О-о, вие май не ме слушате — дръпна го за ръкава консулът. — В госпожа О-Юми ли се загледахте? Уви.

— К-коя е тя?

Ераст Петрович положи всички усилия въпросът му да прозвучи небрежно, но май не постигна успех.

— Куртизанка. „Дамата с камелиите“, само че висша категория. О-Юми започна кариерата си в местния бардак „Девети номер“, където пожъна нечуван успех. Научи перфектно английски, но знае и френски, и немски, и италиански. Напусна бардака, заживя като волна птичка — сама избира с кого и колко време да бъде. Нали виждате шнолата й — във вид на лък? „Юми“ значи „лък“. Нещо като намек за Купидон. Сега е държанка на Булкокс, при това доста отдавна. Не я зяпайте, драги. Тая райска птица лети нависоко. Булкокс е не просто хубавец, ами и богаташ. Приличните дами го смятат за най-интересния мъж в Йокохама, за което доста му помага реномето на „ужасен безобразник“.

Фандорин сви рамо:

— Гледах я от чисто любопитство. П-продажните жени не ме привличат. Аз изобщо не мога да си представя какво е това — да б-бъдеш с омърсена жена (тук бузите на титулярния съветник порозовяха), която преди това е принадлежала дявол знае на кого.

— О, колко сте млад и глупав, ще ме прощавате — Доронин се усмихна мечтателно. — Първо, такава жена не може да принадлежи на никого. Всички принадлежат на нея. И второ, млади ми приятелю, любовта не омърсява жените, а само допринася за блясъка им. Впрочем вашето надуто сумтене трябва да се отнесе към жанра „кисело е гроздето“.

Те стигнаха до стъпалата, където стопанинът лично посрещаше гостите си. Ераст Петрович остави велосипеда си на един от слугите и тръгна след Доронин, който водеше под ръка своята конкубина. За кратко тя застана до „омърсената жена“ и Фандорин се почуди колко различни са двете японки: едната бе мила, кротка, умиротворяваща, а другата излъчваше съблазнителен и прекрасен аромат на опасност.

О-Юми тъкмо подаваше ръка за целувка на домакина. Той се наведе, така че не се виждаше лицето му — само месестият тил и червен турски фес с провесен пискюл.

Хермелинът се изхлузи върху дългата й до лакътя ръкавица и красавицата отново го прехвърли през рамо. Фандорин видя за миг финия профил и влажно око под трепкащите мигли.

После куртизанката му обърна гръб, но стъклените очички на пухкавия хермелин продължиха да наблюдават вицеконсула.

Ще ме ухапе

или ще ме помилва

този хищен звяр?