Борис Акунин
Диамантената колесница (34)

Есенно листо

Маса не беше спал цяла нощ, притесняваше се.

Вечерта се престори, че вярва, дето господарят е решил изведнъж да чете вестник, излезе от къщата, но, естествено, не тръгна към „Гранд хотел“, а се скри зад едно дърво. Проследи незабелязано господаря до гарата и когато видя, че той смята да пътува за Токио, също се накани да си купи билет. В тоя момент обаче се появи инспектор Асагава. Като ги видя как се разминават, без да се поздравят, Маса разбра, че замислят нещо съвместно.

Поколеба се. Инспектор Асагава е истински йорики, не можеш да го излъжеш. Ще забележи следенето като две и две. Освен това е сериозен и отговорен човек. Може да се разчита, че ще опази господаря.

С други думи, не замина. И това го тормозеше. Очевидно господарят се бе захванал с някаква опасна дейност. В чантата, която бе подредил тайно от Маса, имаше облекло на нощен съгледвач. Колко труден е животът на васала, който не може да се разбере с човека, на когото служи! Ако знаеше езика на северните варвари, Маса щеше да каже на господаря си: „Нямате и никога не ще имате по-верен и старателен помощник от мен. Пренебрегвайки помощта ми, вие наранявате моето сърце и моята чест. Аз съм длъжен навсякъде и винаги да бъда с вас, това е моят дълг.“ Но нищо, господарят е много умен, той всеки ден научава нови и нови японски думи и не е далеч денят, когато с него ще може да се разговаря на човешки език без разни жестове и гримаси. Тогава Маса ще може да служи както се полага.

А засега правеше възможното: на първо място, не спеше; на второ — не допусна в леглото си Нацуко, макар тя да се нацупи, пък и неговата собствена карада^[1] го искаше (но нищо й няма, ще търпи, една карада трябва да се подчинява на духа); на трето — произнесе осемстотин осемдесет и осем пъти заклинанието срещу нощни беди, на което го бе научила една куртизанка. Властелинът на сърцето на тая жена бе един нощен грабител. Всеки път, когато той излизаше да граби, тя не посрещаше клиенти, а палеше благовонни свещи и се молеше на бога Хотей с големия корем^[2], покровителя на хората, чийто живот зависи от съдбата. И всеки път нейният възлюбен се връщаше сутрин с пълен чувал с плячка на гърба — толкова силно бе нейното заклинание. Но веднъж глупавата жена бе объркала бройката и за всеки случай изрече заклинанието повече пъти. И какво, мислите, се случи? Още същата нощ стражарите заловиха злочестия грабител и на сутринта главата му вече се зъбеше срещу минувачите на моста над Сакурагава. Куртизанката, разбира се, си прободе гърлото с игла за коса и всички си рекоха: така й се пада на тая безотговорна глупачка.

За да не сбърка, Маса събираше оризови зърна на купчинки. Каже заклинанието и сложи едно зрънце, каже го пак и сложи още едно. Малките купчинки от по осем зрънца събираше в по-големи, които се състояха от по десет малки. Докато големите купчини станат единайсет, утринта напредна. Без да бърза, Маса напевно произнесе молитвата още осем пъти. Сложи последното зрънце ориз, надникна през прозореца и видя как пред портала на консулството спира черна лакирана карета, неописуемо великолепна и с цели четири впрегатни коня. На капрата беше седнал важен кочияш, от глава до пети в сърмени ширити и с пера на шапката.

Вратата се отвори и господарят скочи леко на тротоара. Не носеше чувал, но пък беше жив и здрав. А и тази карета — това да не е по-малко от чувал? Брей, какво заклинание!

Маса се втурна да посрещне господаря.

Още по-чудесна беше промяната, станала с него. След оная проклета нощ, когато бе излязъл от павилиона по-рано от обичайното и през целия път до дома се бе препъвал като слепец, лицето на господаря заприлича на маската на Земния паяк от театъра „Но“: потъмняло, застинало, носът му, и без това дълъг, се беше изострил — да те е страх да го гледаш.

Ясно е защо О-Юми е избрала червенокосия англичанин — той е много по-богат и къщата му е голяма и хубава, и слугите му са осем, а не един. Господарят страшно се измъчваше от ревност и Маса също се изтормози само като го гледаше. Дори взе да обмисля дали да не я убие тая негодница? Господарят, естествено, ще се натъжи, но това все пак е по-добре, отколкото да си съсипеш черния дроб, като си представяш през цялото време как любимата ти се гъне в чужди прегръдки.

Но ето че се бе случило чудо и злите магии се бяха пръждосали. Маса го забеляза веднага. Дали благодарение на добрия бог Хотей, дали по някаква друга причина, господарят бе излекуван. Очите му светеха уверено, ъгълчетата на устата му вече не бяха извити надолу.

— Маса, голяма работа — каза той на японски със звучен глас. — Много голяма. Помагаш, добре?

От каретата се подаде кльощавият задник на някакво човече с измачкан и изпоцапан редингот. Човечето слезе гърбом, обърна се и насмалко да падне — толкова силно се олюля.

Ако се съди по гърбавия нос, поддържаната кожа и изящните ръчици с маникюр — беше от аристократите.

— Той… живее… къща… — рече господарят, нетърпеливо щракайки с пръсти, понеже не се сещаше за нужните думи.

Значи гостенин, проумя Маса и учтиво се поклони на непознатия. Оня изхълца и пак се олюля. Болен ли беше, пиян ли — не можеш го разбра.

Те влязоха в къщата, като господарят през цялото време ходеше някак странично, сякаш за да скрие госта си от прозорците на Калния човек.

Господарят се разходи из коридора, замисли се и посочи:

— Там. Той живее там.

Маса понечи да обясни, че там не се живее, това е килер. Вътре са куфарите, чувалът с ориз, бурканите с маринована ряпа и с джинджифил, но господарят си знаеше неговото.

— Хараняй, хараняй — повтори той някаква непозната дума. После измърмори: „Пудяворите!“ (Маса вече знаеше тая дума, тя значеше „тикушо!“), донесе от кабинета си речник и преведе: — Охранява. Ти охранява той. Разбира?

— Разбира — кимна Маса.

Така кажи. Той сграбчи гърбоносия за врата и го набута в килера. Оня замрънка жално, рухна без сили на пода.

— Учтиво — заповяда строго господарят, който пак бе проверил в речника. — Охранява. Строго. Обаче учтиво.

Добре, щом трябва, учтиво. Маса донесе от своята стаичка сламеник, възглавница, одеяло.

Рече на пленника:

— Моля, заповядайте, настанете се удобно.

Аристократът плачливо се обърна на английски към господаря. Маса различи само една позната дума „пуриницовка“.

Господарят въздъхна тежко, извади от джоба си кутийка, в която имаше съвсем мънички бутилчици с някаква течност и спринцовка като ония, с които те ваксинират срещу шарка. Подаде кутийката на лигльото и заключи вратата на килера.

— Гледа. Охранява. Строго. Учтиво — повтори той и незнайно защо размаха показалец.

Обърна се и излезе от жилището почти на бегом.

Качи се в каретата. Замина.

 

 

През първите мигове Ераст Петрович по инерция още поразмишлява за настанения в килера свидетел. На Маса може да се разчита. Няма да мръдне от вратата и няма да допусне никого до нея. Дявол знае какво си мисли слугата за всичко това. За съжаление няма как да му се обясни — доста му е беден речникът.

Количеството торби, в които си слагаше главата титулярният съветник, растеше не с дни, а с часове. Не стига нощното нахлуване в цитаделата на японската охрана на реда, не му стига гибелта на полицейския началник, та сега и укриване на външно лице на територията на консулството без разрешение от началството. За скрития княз не трябваше да обелва нито думичка — нито пред Доронин, нито пред Сирота. Поне на първо време.

Но докато всички тия своеволия можеше все някак да се запазят в тайна, акцията, която титулярният съветник възнамеряваше да предприеме сега, неизбежно щеше да доведе до шумен скандал.

Колкото и да е странно, това изобщо не притесняваше Ераст Петрович.

Фандорин се поклащаше върху меката седалка на наетия фиакър, най-добрия, който се намери в каретния двор на фирма „Арчибалд Грифин“ („Отлични Коне, а така също Най-Удобни Каляски за всякакви житейски нужди. Плащане на час“), и беше много доволен от себе си. Идеята, която бе накарала титулярния съветник да напусне колегите си в разгара на важното съвещание, го бе запленила със своята простота и несъмнено лесно изпълнение.

Трябваше просто да вземе О-Юми от злодея, и толкова. Да не я слуша, да не я оставя да се опомни. Просто да я качи в каретата и да я откара.

Това би било мъжествено, честно, по руски.

Трябваше да постъпи така от самото начало, още преди Булкокс да се разкрие като злодей. Какво общо имат политическите заговори с любовта? Нищичко. О-Юми със сигурност бе очаквала от любимия именно такава постъпка. А той се вкисна, държа се малодушно, потъна в униние и самосъжаление.

Струваше си, разбира се, да се облече тържествено — фрак, цилиндър, колосана риза, както го диктуваше рангът на събитието, но не му се губеше нито минута време.

Каретата се понесе по павираните улици на Блъф, закова се пред номер 129. Кочияшът свали шапка, отвори вратата и вицеконсулът бавно стъпи на земята. Той приглади косата си, засука със специална четчица мустаците, клюмнали леко след нощните приключения, подръпна пешовете на редингота.

Е, с Бога напред!

Той мина през портата и неволно спря — припомни си кучетата. Но свирепите цербери не се виждаха никакви. Вероятно денем ги връзваха.

Фандорин с твърда крачка прекоси моравата. Какво ли прави О-Юми? Вероятно още спи, тя е свикнала да си ляга след изгрев-слънце…

Той не успя да дръпне бронзовия звънец, вратата сама се отвори. На прага застана важен лакей с ливрея. Титулярният съветник му подаде визитна картичка с двуглав орел:

Consulat de l’Empire e la Russie

Eraste Petrovitch Fandorine

Vice-consul, Conseiller Titulaire

Yokohama, Bund, 6

Предния ден Сирота му бе връчил цяло тесте прясно отпечатани, още миришещи на мастило картички.

— Идвам при достопочтения Булкокс по важна работа.

Той отлично знаеше, че Булкокс по никакъв начин не може да си е у дома. Безусловно вече му бяха съобщили за тайнственото „самоубийство“ на съучастника му и англичанинът, естествено, веднага е тръгнал за Токио.

Ераст Петрович бе приготвил и следващото си изречение: „Как, няма ли го? Тогава моля да докладвате за мен на мис О-Юми. Спи ли? Ще се наложи да я събудите, случаят не търпи отлагане.“

Обаче го очакваше изненада. Портиерът се поклони преспокойно, покани го да влезе и изчезна зад вратата, която водеше наляво — от предишната си визита вицеконсулът знаеше, че там се намира кабинетът.

Преди още Ераст Петрович да съобрази какво означава всичко това, от кабинета се появи лично достопочтеният. Беше с домашна куртка, по чехли, с други думи, демонстрираше най-безгрижен вид.

— На какво дължа, мистър… Фендорайн? — погледна той визитката. — О, да, мисля, че се познаваме.

Какви са тия работи? Наближава пладне, а още не са открили трупа на Суга? Невъзможно!

Или са го открили, но Булкокс, главният съветник на правителството, не е уведомен за това? Изключено!

Уведомен е, но не се е стреснал? Абсурд!

И въпреки това фактът бе налице — Булкокс бе предпочел да остане у дома. Защо?

Ераст Петрович надникна през полуотворената врата на кабинета и видя пламъка в камината. Ето каква била работата! Изгаря компрометиращи документи! Значи все пак се е подплашил! Все пак е умен човек. И предвидлив. Усетил е опасността.

— Защо мълчите? — смръщи се с досада британецът. — Какво искате?

Фандорин отмести достопочтения и влезе в кабинета.

Но при камината нямаше никакви хартии, само купчина сухи клони.

— Ама какво значи всичко това, по дяволите?! — последва го Булкокс.

Ераст Петрович неучтиво отвърна на въпроса с въпрос:

— Защо сте запалили тая камина? Лято е.

— Паля я всяка сутрин с ракитови клонки. Къщата е нова, още е влажна. Пък и харесвам мириса на дима им… Вижте какво, сър, държите се много странно! Та ние едва се познаваме! Обяснете ми незабавно какво става. С каква цел идвате при мен?

Вече нямаше какво да губи и Фандорин скочи в дълбокото с главата надолу:

— За да прибера дамата, която държите тук насила!

Булкокс зяпна и неговите рижи като косата му мигли затрептяха.

А титулярният съветник, който според френския израз вече беше jete son bonnet par-dessus le moulain^[3], разви атаката, която, както се знае, е най-добрият вид отбрана на слаба позиция.

— Подло и недостойно е за джентълмен да заплашва жена! Впрочем какъв джентълмен сте вие? Махнете се от пътя ми, отивам при нея!

Понечи да го подмине, но Булкокс се изпречи пред него, хвана го за реверите.

— Ще ви убия като бясно псе — изсъска британецът и очите му се изпълниха със злоба.

Съскането на Ераст Петрович бе не по-малко хищно:

— Да ме убиете? Вие лично? Съмнявам се. Не ви стига смелост. По-скоро ще ми изпратите „невидими“.

Той блъсна съперника с тренираните си ръце, и то така, че достопочтеният залитна и прекатури един стол.

Грохотът привлече лакея, неговата дълга английска физиономия, подала се през вратата, се удължи още повече.

— Какви невидими? — провикна се слисаният британец. — Вие сте луд за връзване! Ще изпратя нота на вашето правителство!

— Давайте — тросна се на руски Фандорин.

Той се затича да се качи по стълбите, но Булкокс се втурна подире му. Хвана руснака за пеша, смъкна го обратно.

Вицеконсулът се обърна и видя, че главният правителствен съветник бе застанал в боксова поза.

Боксът обаче не беше някакво джуджуцу, тук Ераст Петрович нямаше от какво да се притеснява.

Той също зае позиция: левият юмрук напред, десният прикрива ченето.

Първата схватка завърши наравно — всички нанесени удари бяха отбити.

При втората вицеконсулът получи здрав удар в тялото, на който отговори с приличен ляв хук.

На това място битката прекъсна, понеже женски глас възкликна:

— Алджи! Какво става?

На стълбищната площадка бе застанала О-Юми по нощница, върху която се бе наметнала с копринено наметало. Косите й, през които прозираше слънцето, се бяха разпилели по раменете.

Ераст Петрович изгуби дъх и ръцете му се отпуснаха.

— Тоя руснак! — извика възбуден Булкокс. — Побъркал се е! Твърди, че те държа тук насила. Реших да му налея малко ум в главата.

О-Юми тръгна надолу по стълбите.

— Какво се е случило с ухото ти, Алджи? Подуло се е и е цялото червено. Трябва да му се сложи лед.

Семейният, домашен тон, с който бяха произнесени тия думи, двукратно повтореното „Алджи“ и най-вече това, че тя дори не го погледна, предизвикаха у Ераст Петрович чувството, че полита в пропаст.

Беше му трудно не само да говори, но и да диша, и все пак Фандорин изхриптя към О-Юми:

— Една дума. Само една. Аз или той?

Булкокс май също искаше да каже нещо, но онемя.

Двамата боксьори стояха и гледаха как чернокосата жена с леко, прозирно на слънцето облекло слиза по стълбите.

Слезе. Погледна с укор Ераст Петрович изотдолу. И каза с въздишка:

— Що за въпрос. Ти, естествено… Прости ми, Алджи. Надявах се всичко между нас да завърши другояче, но явно не е било писано…

Британецът бе напълно сразен. Той замига, премести поглед от О-Юми към Фандорин. Устните на достопочтения затрепериха, но той не намери думи.

Изведнъж изкряска нещо несвързано и хукна нагоре по стълбите.

— Да бягаме! — О-Юми сграбчи титулярния съветник за ръката и го затегли след себе си към изхода.

— З-защо?

— Горе има цяла оръжейна стая!

— Не ме е страх! — обяви Ераст Петрович, но тънката ръчица неочаквано го дръпна с такава сила, че той едва се задържа на крака.

— Да бягаме!

Тя затегли през моравата титулярния съветник, който през цялото време поглеждаше назад. Косите на хубавицата се вееха, нощницата й летеше, токчетата на кадифените й чехли шляпаха звънко по тревата.

— Юми! За Бога! — дочу се някъде отвисоко.

През прозореца на втория етаж се бе навел Булкокс, който размахваше ловна карабина.

Фандорин се постара, доколкото бе възможно, да прикрие жената, която тичаше отпред. Прогърмя изстрел, но свистене не се чу, куршумът мина далеч.

Като се обърна още веднъж, титулярният съветник видя, че англичанинът отново вдига карабината, но дори оттук се виждаше как играе цевта — ръцете на стрелеца трепереха.

Не се наложи да викат на кочияша да потегля. Той вече бе потеглил — веднага след изстрела, без да чака пътниците си. Удари конете с камшика, прибра глава в раменете и полетя, без да поглежда назад.

Ераст Петрович тичешком отвори вратата, хвана спътничката си за талията и буквално я хвърли вътре. И скочи на седалката до нея.

— Изгубих наметалото и единия си чехъл — възкликна О-Юми. — Ах, колко интересно! — Широко отворените й очи блестяха ярко. — Къде отиваме, скъпи?

— При мен, в консулството.

Тя прошепна:

— Значи имаме цели десет минути. Пусни завесата.

 

 

Фандорин не забеляза кога бяха стигнали „Банд“. Сепна се от тропането по прозорчето. Май се тропаше отдавна, но той не бе чул.

— Сър, сър — дочу се отвън. — Пристигнахме. Ама да бяхте притурили към платата зарад тия страхотии…

Титулярният съветник открехна вратата, мушна му сребърен долар.

— Ето. И изчакайте малко.

Надве-натри оправи костюма си.

— Горкият Алджи — въздъхна О-Юми. — Толкова ми се искаше да го напусна според правилата. Ти развали всичко. Сега сърцето му ще се изпълни с горчивина и гняв. Но няма значение. Най-важното е, че при нас с теб всичко ще завърши красиво, в пълно съответствие с джоджуцу. Ти ще си ме спомняш с много, много добро, ще се разделим в стил „Есенно листо“.

Най-прекрасният

дървесен дар за сбогом —

есенно листо.