Борис Акунин
Диамантената колесница (17)

Пада зимен сняг

— Това е техен класически номер. Ако не се лъжа, се нарича мамуши-гама, „змийски сърп“? — обърна се към японеца Туигс. — Разкажете на господин вицеконсула.

Асагава отвърна почтително:

— По-добре вие, сенсей. Сигурен съм, че сте много по-начетен от мен и за мой срам по-добре познавате историята на моята страна.

— Ама какви са тия шиноби? — възкликна нетърпеливо Локстън.

— „Невидими“ — поясни докторът, превземайки окончателно предимството в разговора. — Каста от шпиони и наемни убийци — най-опитните в световната история. Японците обичат да докарват всяко умение до съвършенство, достигат висшите нива и в доброто, и в злото. Другите имена на тия полумитични рицари на плаща и кинжала са раппа, сеппа, или нинджа.

— Нинджа ли? — повтори титулярният съветник, който си спомни, че бе чувал тая дума от устата на Доронин. — Разказвайте, докторе, разказвайте.

— За нинджите се пишат чудеса. Били умеели да се превръщат в жаби, птици и змии, да летят по небето, да скачат от високи стени, да тичат по водата и тъй нататък, и тъй нататък. Повечето подобни приказки, естествено, са фантазии, отчасти съчинени от самите шиноби, но има и някои верни неща. Аз съм се интересувал от тяхната история, чел съм трактати, написани от прочути майстори на нинджуцу — „тайното изкуство“, и мога да потвърдя: да, те наистина са умеели да скачат от отвесни стени, високи до двайсет ярда; с помощта на специални приспособления са можели да минават през блата; пресичали са ровове и реки, минавайки по дъното, и са владеели още редица действително фантастични умения. Тая каста притежавала собствен морал, абсолютно чудовищен от гледна точка на останалото човечество. Издигат жестокостта, предателството, лъжата в ранг на най-висша добродетел. Съществувала е дори поговорка „коварен като нинджа“. Печелели са си хляба с убийства по поръчка. Струвало е луди пари, но за сметка на това винаги е можело да разчиташ на нинджите. Щом приемели поръчката, не отстъпвали от целта си, дори това да им струвало живота. И винаги постигали своето. Кодексът на шиноби поощрява вероломството, но не и спрямо клиента, и всички били наясно с това.

Те живеели в обособени общества. Готвели ги за бъдещия им занаят още от люлката. Ще ви разкажа една история, за да разберете как са били възпитавани невръстните шиноби.

Един прочут нинджа имал много могъщи врагове. Един ден те го убили, отрязали му главата, но не били докрай сигурни, че са хванали точния човек. Те показали своя трофей на осемгодишния син на екзекутирания и го попитали: „Познаваш ли го?“ Момчето не проронило сълза, защото така би опозорило паметта на баща си, но по лицето му се четяло всичко. Малкият нинджа погребал главата с почести и веднага след това поради непоносимата тежест на загубата си разрязал корема и умрял, без да пророни нито звук, като истински герой. Враговете се успокоили и си тръгнали, без да разберат, че са показали на момчето глава на съвсем непознат за него човек, когото били убили погрешка.

— Какво самообладание! Какъв героизъм! — възкликна потресен Ераст Петрович. — Прочутото спартанско момче с лисичето изобщо не може да се мери с него!

Докторът доволен се усмихна.

— Хареса ли ви историята? Тогава да ви разкажа още една. В нея също става дума за себеотрицание, но от малко по-друг вид. Едва ли европейските романисти като сър Уолтър Скот или мосю Дюма биха могли да използват подобен сюжет. Знаете ли как е загинал великият пълководец от шестнайсето столетие княз Уесуги? Чуйте тогава.

Уесуги знаел, че искат да го убият, и взел толкова сериозни мерки, че нито един убиец не би могъл да стигне до него. И все пак нинджите се нагърбили с тая поръчка. Поверили задачата на едно джудже — джуджетата нинджи се ценели особено високо, отглеждали ги с помощта на специални глинени съдове, подобни на амфори. Тоя човек се казвал Джиннай, на ръст нямал и три фута. От дете бил трениран да действа в много тесни и неудобни пространства.

Убиецът проникнал в замъка през цепнатина, през която едва ли би минала котка, но в покоите на княза не можела да се промъкне и мишка, затова се наложило Джиннай да чака много дълго. И знаете ли какво място си избрал за чакане? Онова, където пълководецът рано или късно щял да отиде. Джиннай издебнал момент, когато князът не бил в замъка и охраната отслабила донякъде своята бдителност, проникнал във височайшия клозет, скочил в ямата и се спотаил, скрит до гуша в апетитната каша. Прекарал там няколко дни, очаквайки жертвата да се завърне. Най-сетне Уесуги отишъл по нужда. Както винаги го съпровождали телохранители. Те вървели отпред, отзад и от двете му страни. Огледали клозета, дори надникнали в дупката, но Джиннай се бил гмурнал целият. А после сглобил от бамбукови тръбички копие и го забил право в ануса на великия човек. Уесуги надал сърцераздирателен вой и умрял. Дотичалите самураи така и не разбрали какво се е случило. А най-чудното в цялата история е, че джуджето останало живо. Докато горе царяла суматохата, нинджата седял свит на дъното на ямата и дишал през тръбичка, а на следващия ден се измъкнал от замъка и доложил на джонина, че задачата е изпълнена…

— На к-кого?

— Джонинът е генералът на клана, стратегът. Той приема поръчките, той решава на кого от чунините, тоест офицерите, да възложи разработването на операцията, а самото шпиониране и убийствата са били дело на генините, войниците. Всеки генин се стремял да постигне съвършенство в някаква тясна област, в която да няма равен. Например в безшумното ходене шиноби-аруки или в интенджуцу, движението без звук и без сянка, или пък във фукуми-бари — отровните плюнки.

— А? — запримигва Локстън. — В кое?

— Нинджата държал в устата си бамбукова тръбичка, в която имало няколко игли, намазани с отрова. Майсторите на фукуми-бари ги изстрелвали на значително разстояние, до десет-петнайсет крачки. Сред шиноби особено се ценяло умението бързо да сменят облика си. За прочутия Яемон Ямада пишеше, че когато той бягал през тълпата, свидетелите описвали шестима различни мъже, всеки с неговите си характерни белези. Шиноби изобщо гледали да не показват на външни хора истинското си лице, то било предназначено за събратята от клана. За да променят своята външност, те умеели да си правят или напротив, да махат бръчки, да променят походката си, формата на носа и устата, дори ръста си. Ако някой нинджа попаднел в безизходна ситуация и го заплашвал плен, той се самоубивал, но преди това задължително обезобразявал лицето си — враговете не трябвало да го видят дори след смъртта му. Един от прочутите шиноби се казвал Сарутоби, Скачащата маймуна. Получил това име, понеже се мятал като маймуна, спял по клоните на дърветата, без усилия прескачал насочените срещу него копия и други подобни. Веднъж, скачайки от стената на шогунския замък, където бил проводен да шпионира, Сарутоби паднал в капан. Стражата се втурнала към него, размахала мечове. Тогава нинджата си отрязал крака, стегнал мълниеносно раната с връв и заскачал на един крак. Когато разбрал, че няма да се измъкне, той се обърнал към преследвачите, напсувал ги грозно и пронизал гърлото си с меч, но първо, както гласи хрониката, „отрязал лицето си“.

— Какво ще рече „отрязал лицето си“? — попита Фандорин.

— Не се знае със сигурност. Вероятно това е образен израз, който означава „срязал“, „обезобразил“, „направил неузнаваемо“.

— А какво бяхте казали за з-змията? Мамуши-гама — добре ли запомних?

— Да. „Невидимите“ били прочути с това, че много сръчно използвали за целите си животни: пощенски гълъби, ловни ястреби, дори паяци, жаби и змии. Оттам са тръгнали и легендите, че те са способни да се превърнат във всякаква твар. Особено често шиноби носели със себе си пепелянки, които никога не ги хапели. Змията можела да им е полезна при изготвяне на лекове, тогава нинджата изстисквал няколко капки отрова. Можели да я пуснат в постелята на врага. Освен това служела и за сплашване. Правели „змийския сърп“, като връзвали опашката на мамуши за дръжка от сърп. Размахвайки това екзотично оръжие, „невидимият“ можел да хвърли в паника големи тълпи народ и да изчезне в блъсканицата.

— Точно така! Всичко съвпада! — скочи развълнуван Ераст Петрович. — Капитанът е убит от нинджа, който е използвал своето тайно изкуство! И аз видях тоя човек вчера! Вече знаем кого да търсим! Старец шиноби, свързан със сацумските самураи!

Докторът и инспекторът се спогледаха, при което Туигс придоби донякъде сконфузен вид, а японецът поклати глава с лек укор.

— Мистър Туигс ни изнесе много интересна лекция — бавно произнесе Асагава, — обаче забрави да спомене една важна подробност… Коварните шиноби не съществуват от около триста години.

— Вярно е — потвърди с виновен глас лекарят. — Може би трябваше да ви предупредя за това от самото начало, за да не ви заблуждавам.

— Защо, какво е с-станало? — в гласа на титулярния съветник прозвуча истинско разочарование.

— Май ще ми се наложи да изнеса „лекцията“, както я нарече инспекторът, докрай — докторът сложи ръка на сърцето си, сякаш искаше извинение от Асагава. — Преди триста години „невидимите“ живели в две долини, между които се издигала планинска верига. Главният клан обитавал долината Ига, откъдето иде и наименованието им: ига-нинджа. Петдесет и три семейства потомствени шпиони владеели тая малка провинция, заобиколена от всички страни с отвесни скали. „Невидимите“ имали нещо като република, която управлявал избираем джонин. Последният управник се казвал Момоти Тамба, този човек станал легенда още приживе. Императорът го удостоил с почетен герб, на който имало седем луни и стрела. Хрониките разказват, че зла магьосница се ядосала на Киото и го проклела: в небето над императорската столица грейнали седем луни и всички жители треперели от ужас, наплашени от тая небивала напаст. Императорът повикал на помощ Тамба. Той хвърлил един поглед към небосклона, вдигнал лъка си и безпогрешно изпратил стрелата към оная луна, на която се била престорила магьосницата. Злодейката загинала и видението изчезнало. Един Бог знае какво всъщност е станало, но очевидно Тамба е бил наистина легендарна личност, в противен случай едва ли щяха да се разправят такива предания за него. За зла беда могъщият джонин се скарал с един още по-могъщ човек — диктатора Нобунага. И това вече не са легенди, а история.

Нобунага три пъти провождал войски да завоюват провинция Ига. Първите два пъти малобройните нинджи побеждавали самураите. Те нападали нощем лагера на неприятелите, палели и сеели паника, обличали вражеска униформа и предизвиквали кървави сблъсъци между различните части на завоевателската армия. Хиляди воини паднали убити по планинските склонове и проходи.

Най-сетне търпението на Нобунага се изчерпало. През деветата година на Небесната справедливост, тоест през 1581 година от християнското летоброене, диктаторът повел в Ига огромна войска, надминаваща по брой населението на долината няколко пъти. Самураите унищожавали всичко живо по пътя си: не само жени и деца, но и домашни животни, горски зверове, дори гущери, мишки и змии — страх ги било, че това са превъплътени шиноби. Най-лошото било, че на помощ на завоевателите се притекли нинджите от съседната провинция Кога, така наречените коганинджи. Тъкмо те осигурили превеса на Нобунага, тъй като познавали всички хитрости и похвати на „невидимите“.

Момоти Тамба и останалите живи от неговото войнство се закрепили в стар храм на планината Хиджияма. Били се, докато почти всички загинали от стрели и от огън. Последните „невидими“ си прерязали гърлата, предварително „отрязвайки лицата си“.

С гибелта на Тамба и хората му историята на шиноби на практика завършва. Кога-нинджите, които помогнали на завоевателите, получили за награда самурайски звания, а по-късно станали охрана на шогунския дворец. Войните приключили, през следващите два века и половина в страната се възцарил мир и уменията на шиноби били загърбени и не се търсели. Едновремешните вълшебници на тайното изкуство станали синекурни служители и за няколко поколения загубили цялата си вещина. В последния период на шогуната преди революцията „невидимите“ охранявали женските покои. Вече били тлъсти и мързеливи. Главно събитие в живота им станал снеговалежът.

— Кое? — попита Ераст Петрович, стори му се, че недочува.

— Да-да — усмихна се докторът. — Най-обикновен снеговалеж, какъвто впрочем не се случва всяка година в Токио. Ако по Нова година паднел сняг, в двореца се уреждала традиционна забава: слугините се разделяли на две армии и захващали битка със снежни топки. Двата вряскащи от възбуда отбора — едните с бели, другите с червени кимона — се биели за радост на шогуна и придворните. Между тях, разделяйки враждуващите армии, се нареждала верига от нинджи, облечени с черни униформи. Естествено, повечето снежни топки се пръскали в затъпелите им от вековно бездействие физиономии и всички зрители се превивали от смях. Такъв бил безславният финал на тая секта страшни убийци.

Обърната е

още една страница.

Пада зимен сняг.