Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмазная колесница, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Диамантената колесница

Превод: Владимир Райчев

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2006 г.

ISBN: 954–365–006–3

История

  1. — Добавяне

Смъртта на врага

За разлика от стаите, които Фандорин бе видял на горния етаж, мазето изглеждаше обитаемо и дори някак уютно. По пода наистина имаше нахвърляни възглавници, върху лакирана масичка димеше чаша чай, а зад гърба на страшния старец висеше картина — портрет на воин с рога на шлема, в ръцете си той държеше лък, в зъбите стискаше стрела, горящите му очи бяха заплашително устремени към небето.

Ераст Петрович си спомни Легендата как великият Момоти Тамба бе застрелял фалшивата луна, но в момента не му беше до древни предания.

Нямаше смисъл да се хвърля срещу врага — Фандорин много добре помнеше предишните си две схватки с джонина, завършили по най-унизителен начин. Когато противникът е стократно по-силен, на човек с достойнство му остава само едно оръжие — самообладанието.

— Защо отвлече О-Юми? — попита Ераст Петрович с усилие лицето му да има равнодушен вид (не беше никак лесно след току-що претърпяното разтърсване).

Намести се криво-ляво на пода, потърка ударения си юмрук. Люкът, в който бе пропаднал, вече беше затворен, над главата му жълтееше дъсчен таван.

— Не съм я отвличал — спокойно отвърна старецът на своя неправилен, но съвсем разбираем английски.

— Лъжеш!

Тамба не се обиди, не се разсърди, само притвори сънливо очи.

— Лъжата е моят занаят, но сега казвам истината.

Нищо не се получи с равнодушието — обзет от внезапен пристъп на сляпа ярост, Ераст Петрович скочи напред, сграбчи тънкия врат на старчето и го заразтърсва, напълно забравил, че джонинът може да го парализира само с един пръст.

— Къде си скрил О-Юми? Къде е тя?

Тамба не оказваше съпротива, главата му се клатеше върху хилавите рамене.

 

 

— Тук. Тука е — чу Фандорин и дръпна ръцете си.

— Къде „тук“?

— У дома. Мидори те очаква.

— Каква Мидори? — напрегнато сбърчи чело титулярният съветник. — Къде е моята Юми?

Старецът невъзмутимо погледна в лулата, видя, че тютюнът се е изсипал, и я напълни с нова стиска. Запали я, раздувайки бузи, и чак тогава каза:

— Мидори е истинското й име. Тя е моя дъщеря. И не съм я отвличал. Такава като нея никой не може да отвлече…

— А? — това бе всичко, което успя да произнесе смаяният Фандорин.

— Тя решава всичко сама. Има отвратителен характер. Аз съм мекушав баща, тя ме върти на малкия си пръст. Истинският Тамба би убил такава дъщеря.

— В какъв смисъл „истинският Тамба“? — вицеконсулът отчаяно търкаше чело, мъчейки се да си събере мислите. — А ти кой си?

— Аз съм неговият следовник от единайсето коляно — джонинът посочи с лулата портрета на воина с рогатия шлем. — Аз съм обикновен, слаб човек, не съм като моя велик предшественик.

— По дяволите г-генеалогията! — възкликна Ераст Петрович — Къде е моята Юми?

— Мидори — поправи го отново Единайсетият Тамба. — Тя правилно те обрисува: ти си полузрящ, късокрил, недозрял. Погледът ти е остър, но не прониква надалеч. Полетът ти е стремителен, но не винаги точен. Умът ти е остър, но не задълбочен. Но под лявата ти скула виждам сянката кагебикари, тя свидетелства, че ти си още в самото начало на своя Път и можеш да се промениш към по-добро.

— Къде е тя? — скочи на крака Фандорин, комуто омръзна да слуша тия глупости.

Скочи и удари главата си в тавана — беше доста нисък за неговия ръст.

Под черепа му изкънтя, в очите му избухнаха звезди, но старецът, нарекъл се баща на О-Юми, нито за миг не спря да говори:

— Ако бях забелязал навреме в краищата на челото ти бучките инуока, нямаше да ти пусна пепелянката. Такива като теб змиите не ги закачат, нито кучетата ги хапят, нито осите ги жилят. Теб те обичат и вещите, и животните. Ти си човек от много рядка порода. Затова изпратих при теб дъщеря си.

Ераст Петрович вече не го прекъсваше. О-Юми бе споменавала, че баща й бил ненадминат майстор на нинсо! Нима думите му са истина?

— Мидори се вгледа в теб и потвърди: да, ти си особен. Жалко е да се убива такъв човек. При правилна употреба ти можеш да донесеш много полза.

— Къде е тя? — попита безсилно Фандорин. — Трябва да я видя.

Тогава Тамба посегна към стената, натисна нещо и тя се отмести.

В съседната стая, ярко осветена от книжни фенери, седеше О-Юми — облечена с бяло-червено кимоно, с висока фризура. Съвсем неподвижна, със застинало лице, тя приличаше на прекрасна кукла. Не повече от пет крачки я деляха от Фандорин.

Той се втурна към нея, но О-Юми не помръдна и вицеконсулът не посмя да я прегърне.

„Упоена е!“ — помисли той, но погледът й бе съвсем ясен и спокоен. Отчуждена и неразбираема, О-Юми седеше пред Ераст Петрович на една ръка разстояние, но тая дистанция изглеждаше непреодолима. Друга бе жената, която той обичаше, а сега се оказваше, че тя просто не е съществувала…

— Какво?… Как може?… Защо?… — ломотеше несвързано клетият Фандорин. — Ти си нинджа?

— Най-добрата в целия клан Момоти — с гордост съобщи Тамба. — Тя умее почти всичко онова, което умея аз. Но освен това владее и други изкуства, които за мен са недостъпни.

— Знам — усмихна се горчиво титулярният съветник. — Джоджуцу, например. Изпратил си я в публичен дом да овладява тая премъдрост.

— Да. Изпратих я в Йокохама да учи. Тук, в планините, никой не би я научил как да бъде жена. Освен това Мидори трябваше да изучи чуждестранните варвари, защото те са необходими на Япония.

— И мен ли ти заръча да изучиш? — попита каменната жена Ераст Петрович.

Но отговори Тамба.

— Да. Ще ти разкажа как стана всичко. Бях получил поръчка да пазя самураите, които преследваха министър Окубо. Моите хора можеха много лесно да го убият сами, но се искаше да го направят сацумците. Тогава убийството би имало ясен за всички смисъл и никой не би заподозрял поръчителя.

— Дон Цурумаки?

— Да. Кланът Момоти от няколко години изпълнява негови поръчки. Сериозен човек, в плащането е изряден. Когато човек на поръчителя ни съобщи, че в игралния дом „Ракуен“ седи стар чужденец и разказва на всички за групата на сухоръкия Икемура, се наложи да затворим бъбривата му уста. Свършихме работата чисто, но се появи ти, много несвоевременно, затова Икемура и хората му трябваше да се крият. А аз научих, че си взел за слуга човека, който ме е видял и би могъл да ме разпознае.

— Откъде го научи? — попита Фандорин и за първи път, откакто преградата се бе отместила, се обърна към джонина.

— От поръчителя. А той получаваше сведения от полицейския началник Суга.

„Който пък получаваше рапорти от изпълнителния Асагава“, додаде мислено титулярният съветник. Събитията, които бяха изглеждали до тоя миг загадъчни, дори необясними, се подреждаха в логическа верига и процесът толкова го завладя, че вицеконсулът дори забрави за момент за разбитото си сърце.

— Трябваше да убия твоя слуга. Всичко щеше да мине добре — ухапването на мамуши щеше да ме отърве от свидетеля. Но отново изникна ти. Отначало малко оставаше да направя грешка, едва не те убих. Но змията излезе по-умна. Тя не пожела да те ухапе. Естествено, можех лесно да те умъртвя и сам, но странното поведение на мамуши ме накара да се вгледам в теб по-внимателно. Видях, че си необичаен човек и че ще е жалко да те убивам. Освен това смъртта на чуждестранен дипломат би вдигнала много шум. Ти ме видя и това беше лошо, но ти нямаше да можеш да ме откриеш. Така прецених — старецът допуши лулата си и я изтръска. — И отново сбърках, което ми се случва много, много рядко. Поръчителят ми съобщи, че съм оставил следа. Нечувана следа — отпечатък от пръст, при това на две места. Излезе, че европейската наука може да открие човек дори по такава дреболия. Интересна работа! Поръчах на един от моите генини да научи повече за отпечатъците от пръсти. Друг генин проникна в полицейския участък и унищожи уликите. Той беше добър шиноби, син на мой братовчед. Не можа да се измъкне от преследването, но умря като истински нинджа и не остави лицето си на враговете.

Всичко това беше много интересно, но една мисъл не даваше мира на Ераст Петрович. Защо джонинът се е разприказвал пред своя пленник, защо намира за необходимо да дава обяснения? Загадка!

— По това време Мидори вече се бе заела с теб — продължи Тамба. — Ти ме заинтригуваше все повече и повече. Как хитро издебна групата на Икемура! Ако не беше Суга, който сръчно оправи положението, моят поръчител можеше да има сериозни неприятности. Но Суга не бе достатъчно предпазлив и ти го разкри. Снабди се с нови улики, още по-опасни от предишните. Поръчителят нареди да свършим с теб веднъж завинаги. Да убием княз Онокоджи, който му създаваше все повече грижи, и да избием всички ви: началника на чуждестранната полиция, Асагава, плешивия доктор. И теб.

— И мен също ли? — трепна Фандорин. — Значи, казваш, Дон те е накарал да убиеш и мен?

— Най-вече теб.

— И защо не го направи? Тогава, на п-пристана?

Старецът въздъхна тежко, погледна дъщеря си.

— Защо, защо… А защо си губя времето с теб, вместо да ти извия врата?

Титулярният съветник, когото тоя въпрос живо интересуваше, затаи дъх.

— Нали вече ти казах. Аз съм лош, слаб джонин. Дъщеря ми ме върти на малкия си пръст. Тя ми забрани да те убивам и аз излъгах поръчителя. Какъв позор…

Тамба обори глава и завъздиша още по-тежко, а Фандорин се обърна към О-Юми, която в действителност се казваше другояче.

— З-защо? — изговори той само с устни.

— Защото шиноби се израждат — каза с мъка Тамба. — В предишните времена една девойка нинджа, дъщеря на джонин, за нищо на света не би се влюбила в чужд човек, и то варварин…

— Какво? — пошепна Ераст Петрович.

Изведнъж той видя, че върху кукленското лице на Мидори избива руменина.

— Не те убих, върнах на Дон част от парите и казах, че те е спасило чудо. Но на нея не й стигаше моят позор, тя реши да ме погуби. Когато ти и англичанинът се биехте с мечове, Мидори се скрила в храстите. Тя поразила червенокосия с приспивателна стреличка от фукибари. Направила е ужасна глупост. Когато Цурумаки взел англичанина в каретата си, за да го откара у дома, той открил стреличката в гърлото му и разбрал, че тук са замесени шиноби. Дон си въобразил, че играя двойна игра. Взел предпазни мерки, натъпкал къщата си с охрана, понеже се уплашил, че ще дойда да го убия. А ти, без да знаеш нищо, без да разбираш каквото и да било, си влязъл право в бърлогата на тигъра.

— И ти не ми каза нищо? — обърна се Фандорин към Мидори.

Тя за първи път се помръдна: сведе поглед.

— Да не искаш тя да предаде баща си? Да разкаже на външен човек за клана Момоти? — гневно попита Тамба. — Не, тя постъпи другояче. Дъщеря ми е една влюбена глупачка, но все пак много хитра глупачка. Тя измислила как да те спаси. Мидори е наясно, че Цурумаки не се страхува от теб, а от мен. Не проумява защо съм започнал изведнъж да му преча и затова е много разтревожен. Ако Дон научи, че нинджите са отвлекли твоята любовница, той няма да те убие. Мидори приспала твоя слуга — не задълго, само за няколко минути, и побързала да се прибере у дома, при мен. Разказа ми, че Цурумаки непременно ще те докара тук, за да разбере най-накрая каква е връзката между теб и джонина на клана Момоти… — старецът се усмихна кисело. — Ако знаеше истината, щях да загубя неговото уважение… Първият Тамба не е имал слабости. Без да трепне, зарязал синовете си да гинат в обсадения храм Хиджияма. Аз обаче съм слаб. Моята слабост е моята дъщеря. А слабостта на дъщеря ми си ти. Затова все още си жив и аз разговарям с теб.

Ераст Петрович мълчеше покъртен. Отделните факти се бяха наредили в единна картина, неразрешимите загадки бяха намерили своето разрешение. И все пак той попита — не джонина, а дъщеря му:

— Истина ли е това?

Тя кимна, без да вдига глава. Беззвучно произнесе някаква къса фраза.

„I love you“ — прочете по устните й Фандорин и пулсът заблъска в главата му. Никога преди, дори в най-нежните минути, не беше му казвала тия думи. Или това отново е проклетото джоджуцу?

— Аз не съм ти враг — прекъсна проточилата се пауза Тамба. — Не мога да бъда враг на човек, когото дъщеря ми обича.

Но титулярният съветник, жегнат от мисълта за джоджуцу, непримиримо възкликна:

— Не, ти си ми враг! Ти уби моите приятели! Какво направи с Маса?

— Той е жив и здрав — усмихна се меко старецът. — Просто влезе в стаята с въртящия се под и пропадна в ямата. Моят племенник Джингоро го стисна за врата, за да заспи. Скоро ще можеш лично да го събудиш.

Но вицеконсулът имаше дълга сметка към клана Момоти.

— Ти уби моите приятели! Асагава, Локстън, Туигс! Да не мислиш, че ще ги забравя?

Тамба само сви рамене и рече печално:

— Надявах се да разбереш. Моите генини вършеха своята работа. Те убиха твоите приятели не от омраза, а подчинявайки се на дълга. Всеки от тях бе умъртвен бързо, с уважение и без мъки. Но ако искаш да отмъстиш за тях, това е твое право. Тамба не върши нищо наполовина.

Той мушна ръката си под ниската масичка, натисна нещо и в тавана над главата на Фандорин зейна тъмен квадрат.

Джонинът отдаде кратка заповед. На рогозката пред вицеконсула глухо тупна неговият херщал.

— Отмъсти на мен — каза старият шиноби. — Но не дръж отговорна Мидори. Тя няма никаква вина пред теб.

Ераст Петрович бавно вдигна оръжието, отвори барабана. Видя една изстреляна гилза и шест недокоснати. Сериозно ли говореше старецът?

Той вдигна револвера, насочи го в челото на Тамба. Той не отмести поглед, само притвори очи. „Сигурно би могъл да ме месмеризира[1], да ме хипнотизира или както и да го наричат, но не иска“, разбра Фандорин.

Мидори също му хвърли кратък поглед, в който той прочете молба. Или само му се бе сторило? Такава не би молила никога за нищо, дори ако става дума да спаси собствения си баща.

Сякаш да потвърди мисълта му, тя наведе глава.

Титулярният съветник си наложи да си припомни лицата на своите мъртви приятели: сигурния като скала Локстън, рицаря на справедливостта Асагава, доктор Туигс, бащата на две момичета с порок на сърцето.

Невъзможно е да стреляш по човек, който не се опитва да се защити, но надигналата се в душата му болка търсеше изход, пръстът му тръпнеше от неудържимо желание да натисне спусъка.

„Има неща, които не бива да се прощават, иначе ще се наруши равновесието в света“, рече си Ераст Петрович.

Той отмести китка леко встрани и стреля.

Ушите му писнаха от гърмежа.

Мидори обхвана с пръсти слепоочията си, но не вдигна лице.

Тамба не трепна. На челото му аленееше следа от парването на куршума.

— Добре — каза спокойно той. — Твоят враг Тамба е убит. Остана само твоят приятел Тамба.

Днес ще празнувам.

Победа, убих врага.

Тъй съм самотен!

Бележки

[1] От името на д-р Франц Месмер (1734–1815), откривател на „животинския магнетизъм“ — свойството на живите организми да пораждат електромагнитни вълни, а също така на начина за намеса в тези електромагнитни вълни, за да се въздейства на организма. — Б.пр.