Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (8)

VIII

Алек д’Ърбървил се качи до Тес и бързо подкара двуколката по хребета на първия хълм. Докато пътуваха, той обсипваше девойката с най-различни комплименти.

Колата с багажа остана далеч назад. Когато се изкачиха още по-нависоко, пред очите им се откри безбрежен пейзаж. Отзад — зелената родна долина, отпред — сива местност, която Тес едва познаваше от първото си посещение в Трантридж. Така те стигнаха до превала. Оттук в продължение на около миля пътят се спускаше право надолу.

След нещастието с коня на баща й Тес Дърбифийлд, макар и смела по природа, изпитваше голям страх, когато се качеше на кола — и най-малкото друсане я плашеше. Спътникът й караше коня доста нехайно. Обзе я безпокойство.

— Предполагам, че надолу ще карате бавно, сър — каза тя, като че ли й беше все едно.

Д’Ърбървил я погледна, отхапа края на пурата с едрите си бели зъби и леко и непринудено се усмихна.

— Хайде де, Тес — отговори той, като дръпна още няколко пъти от пурата, — как може смело момиче като теб да задава такива въпроси? Разбира се, че винаги карам надолу с пълна скорост. Това е най-добрият начин човек да поправи настроението си.

— Може би сега нямате нужда от това?

— Да — каза той, като поклати глава, — но не съм само аз. Трябва да имам пред вид и Тиб, а тя е толкова капризна.

— Коя?

— Коя ли? Кобилата. Стори ми се, че ме погледна много накриво, като заговорихме за спускането. Не забеляза ли?

— Не се опитвайте да ме плашите, сър — сдържано каза Тес.

— Не те плаша. Ако някой въобще може да се справи с тоя кон — това съм аз. Не казвам, че има такъв човек, но ако има — аз съм тоя човек!

— Защо сте си взели такъв кон?

— Уместен въпрос. Предполагам, че такава ми е била съдбата. Тиб уби човек, а когато я купих, за малко щеше да убие и мене. А след това, честна дума, аз насмалко щях да убия нея. Но тя все още е много чувствителна — прекалено чувствителна, и с нея човек винаги е в опасност.

Току-що бяха започнали да се спускат и стана съвсем ясно, че кобилата, дали по собствено желание или по желание на д’Ърбървил, а последното бе по-вероятно — отлично знаеше опасната роля, която очакваха от нея, и не се нуждаеше от суфльор.

Те летяха бързо надолу. Колелата свистяха като пумпал. Колата се занасяше на една страна и се накланяше ту наляво, ту надясно. Гърбът на коня пред тях ту се издигаше нагоре, ту хлътваше надолу като вълна. Понякога едно от колелата се откъсваше от земята и сякаш в продължение на десетки ярдове колата продължаваше на едно колело. Камък, изхвръкнал изпод колелата, просвистяваше и падаше зад храстите, а от копитата на коня хвърчаха искри, които се виждаха, въпреки че бе светло. Пътят, който отдалече им изглеждаше тесен, се разтваряше пред тях, а насипите се разделяха от двете им страни подобно на разцепена по дължината й пръчка.

През бялата муселинена рокля вятърът пронизваше Тес до кости, а измитата й коса се развяваше зад нея. Тя бе решила да не показва открито страха си, но не устоя и се хвана за ръката, с която д’Ърбървил държеше юздите.

— Пусни ми ръката! Ще изхвръкнем! Хвани ме през кръста!

Тя се вкопчи за него и така стигнаха наравно.

— Слава богу, невредими сме въпреки вашите глупости! — каза тя с пламнало лице.

— Уф, Тес, какъв нрав имаш!

— Не говоря ли истината?

— Добре, но колко си неблагодарна! Веднага щом се почувствува в безопасност, ме пусна.

Когато се бе хванала инстинктивно за него, беше и все едно дали той е мъж или жена, дърво или камък. Като се успокои, тя не отговори на думите му. В мълчание те стигнаха върха на следващия хълм.

— А сега пак — каза д’Ърбървил.

— Не, не! — извика Тес. — Моля ви, бъдете благоразумен.

— Но нали когато човек е на едно от най-високите места в графството, все пак трябва да слезе долу? — запита той.

Той отпусна поводите и те отново се понесоха по стръмнината. Докато колата ги подхвърляше нагоре-надолу, д’Ърбървил се обърна към нея и й каза със закачлива насмешка:

— А сега хвани се за кръста ми като одеве, моя красавице!

— Никога! — твърдо заяви Тес и доколкото й бе възможно, се държеше сама, без да се допира до него.

— Позволи ми да те целуна по черешовите устни, Тес, или поне по разгорещените бузи и ще спра, честна дума — ще спра!

Безкрайно изненадана, Тес се дръпна още по-назад на седалката, а той отново шибна коня и колата задруса още повече.

— Нищо друго ли не може да ви накара да спрете? — най-после извика тя в отчаяние и втренчи в него като подплашено животно големите си очи. Фактът, че майка й я бе издокарала, изглежда, щеше да има печални последици.

— Нищо, мила Тес! — отговори той.

— О, не знам… добре! Съгласна съм — безпомощно каза тя, задъхвайки се.

Д’Ърбървил дръпна поводите и когато конят намали ход, той се приготви да получи желаната целувка. Но сякаш без сама да съзнава своята скромност, Тес се дръпна. Ръцете му бяха заети с юздите и той нямаше как да я задържи по-близо до себе си.

— Така ли, дявол да го вземе! Ще счупя главите и на двама ни! — изруга нейният капризен и страстен спътник. — Значи, така изпълняваш обещанията си, малка вещице!

— Добре тогава! — каза Тес. — Няма да се дърпам, щом толкова настоявате, но аз… мислех, че като сте ми роднина, ще бъдете мил към мен и ще ме покровителствувате.

— По дяволите роднините! Е!

— Но аз не желая никой да ме целува, сър! — умолително каза тя. Голяма сълза се търколи по лицето й, а устните й затрепериха в ъгълчетата, тъй като тя правеше усилие да не заплаче. — Нямаше да дойда, ако знаех, че ще стане така.

Д’Ърбървил бе неумолим. Тя седеше неподвижно и използувайки положението си на господар, той я целуна. Тес пламна от срам, извади носната си кърпа и избърса бузата, до която се бяха допрели неговите устни. Тя извърши това несъзнателно, но той се почувствува засегнат.

— Много си чувствителна за селско момиче! — изръмжа младият човек.

Тес не отговори на тази забележка. Очевидно не разбра напълно смисъла й, защото никак не подозираше, че го е оскърбила, изтривайки инстинктивно бузата си. Всъщност тя бе „махнала“ целувката, доколкото това бе физически възможно. Смътно съзнавайки, че той е сърдит, тя гледаше упорито напред. Наближаваха Мелбъри Даун и Уингрийн, когато тя с ужас видя, че трябва да се спуснат по още една стръмнина.

— Ще съжаляваш — започна той все още обиден и отново размаха камшика. — Освен ако се съгласиш пак да те целуна, без да се бършеш с кърпата си.

Тес въздъхна.

— Добре, сър — каза тя. — О… чакайте да си взема шапката!

Макар че сега пътуваха нагоре по хълма, те се движеха доста бързо и докато тя говореше, вятърът духна шапката й на пътя. Д’Ърбървил спря коня и каза, че ще прибере шапката, но Тес го превари и слезе от другата страна. Тя се върна и вдигна шапката си.

— Честна дума, без шапка си по-красива, ако въобще е възможно такава красавица да се разхубави още повече! — каза той, като я съзерцаваше, облегнат на двуколката. — А сега, качвай се! Какво има?

Тес бе сложила и завързала шапката си, но не мръдна от мястото си.

— Не, сър! — отвърна тя, като разтвори карминените си устни и показа блестящите си зъби, а в очите й блесна упорито тържество. — Няма да се кача!

— Какво? Няма да се качиш ли?

— Не, ще вървя!

— Но до Трантридж остават още пет-шест мили!

— И сто да са, все ми е едно. Пък и каруцата идва след нас.

— Ах ти, хитро момиче! Кажи ми, не остави ли нарочно вятъра да духне шапката ти? Кълна се, че така си направила.

Нейното стратегическо мълчание потвърди подозрението му.

Без да подбира думите си, д’Ърбървил започна да я ругае и проклина заради нейната хитрост. Той обърна внезапно коня и се опита да я притисне между колата и оградата край пътя, но се отказа, тъй като рискуваше да я нарани.

— Не ви ли е срам да говорите такива лоши думи! — извика Тес сърдито от оградата, на която се бе покачила. — Никак не сте ми приятен! Мразя ви, презирам ви! Ще се върна при мама, да, ще се върна!

При нейния вид лошото настроение на д’Ърбървил изчезна и той се засмя от сърце.

— Аз пък те харесвам още повече! — каза той. — Хайде да се помирим! Щом не искаш, няма вече да правя така. Давам ти честна дума.

Но Тес не се съгласи да се качи на колата. Обаче тя не възрази той да кара двуколката до нея и по такъв начин, напредвайки бавно, те се приближаваха към село Трантридж. От време на време д’Ърбървил изразяваше бурно отчаянието си, че поради лошото му държане тя е принудена да върви пеша. Сега тя наистина би могла да му вярва, но той временно бе загубил доверието й и тя продължи да върви, потънала в мисли, сякаш се чудеше дали няма да постъпи по-разумно, ако се върне у дома. Да се откаже от решението си обаче, би било детинщина, а пък и нямаше чак толкова сериозни причини за това. Как би могла да се върне при родителите си с куфар в ръка и да развали целия план за възраждането на семейството заради някакви си сантименталности!

След няколко минути пред погледа им се появиха комините на имението, а вдясно, в уютно кътче — птицефермата и жилището, където щеше да се настани Тес.