Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tess of the d’Urbervilles, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Редакция
Светослав Иванов (2011)

Издание:

Томас Харди

Тес от рода Д’Ърбървил

 

Английска

Трето издание

 

Thomas Hardy

Tess of the d’Urbervilles

A Pure Woman

London, Macmillan & Co. L.T.D.

 

Превод от английски: В. Измирлиев, Л. Велинов

Редактор: Христо Кънев

Рисунка: Иван Кьосев

Оформление: Асен Иванов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

 

Дадена за набор октомври 1981 г.

Подписана за печат декември 1981 г.

Излязла от печат януари 1982 г.

Формат 60х90/16

Печатни коли 23,75. Изд. коли 23,75. Усл. изд. коли 23,82.

ДИ „Народна култура“, София, 1982 г.

История

  1. — Добавяне

X

Всяко село си има свои особености, своя конституция и дори собствен морален кодекс. Лекомислието на някои от по-младите жени в Трантридж и околностите му бе съвсем явно и това може би бе характерно и за имението на д’Ърбървилови, което се намираше в съседство. Местността се отличаваше и с друг постоянен порок — всички пиеха много. Главната тема на разговор в околните ферми се свеждаше до това, че е безполезно да се пести. Математици в работни дрехи, подпирайки се на плугове и мотики, извършваха най-тънки изчисления, за да докажат, че помощта, която отпускаха от енорията, обезпечава по-добре старините на човека, отколкото ако пестеше цял живот.

Най-голямото удоволствие на тези философи бе всяка събота вечер след работа да отидат в Чейзбъро, западнало пазарно градче на две-три мили от Трантридж. Те се връщаха в малките часове на следния ден, прекарваха неделята в спане и лекуваха със сън стомашното разстройство, причинено от странните смеси, продавани от монополистите вместо бира в кръчмите, които преди бяха самостоятелни.

Дълго време Тес стоя настрана от тези ежеседмични похождения. Но по настояване на някои омъжени жени, почти на нейните години (тук рано се женеха, тъй като заплатата на полските работници бе еднаква и на 20, и на 40 години), Тес най-после се съгласи да отиде. Първите впечатления от пътуването й доставиха по-голямо удоволствие, отколкото тя очакваше. Буйното веселие на спътниците й се оказа заразително, особено след еднообразната работа в птицефермата през седмицата. Тя започна редовно да ги придружава. Красивото и привлекателно младо момиче, което се превръщаше в жена, привличаше лукавите погледи на безделниците по улиците на Чейзбъро. Затова винаги когато не успяваше да отиде до градчето заедно с другарите си, щом паднеше нощ, тя ги потърсваше, за да се върне у дома под тяхна закрила.

Това продължи месец-два до една събота през септември, в който ден, освен пазар имаше и панаир. По този случай поклонниците от Трантридж решиха да погуляят двойно. Улисана в работа, Тес се забави и тръгна по-късно. Другарите й бяха стигнали в града дълго преди нея. Бе чудесна септемврийска вечер, точно пред залез, когато жълтите, тънки като влакна лъчи се борят със сините сенки, а самият въздух очертава перспектива без помощта на по-осезателни предмети, освен безбройните крилати насекоми, увлечени във вихрен танц. Сред тази бледа мъглявина вървеше, без да бърза, Тес.

Преди да дойде в града, тя не знаеше, че панаирът съвпада с пазара, и пристигна в сумрак. Тя направи набързо дребните си покупки, а после, както обикновено, тръгна да търси селяните от Трантридж. Отначало не можа да ги намери, но после й казаха, че повечето от тях били отишли да си потанцуват на спокойствие в дома на един търговец на сено и тор, който вършеше сделки с тяхното стопанство. Търговецът живееше в покрайнините на градчето и докато се мъчеше да намери пътя, погледът на Тес попадна на мистър д’Ърбървил, който стоеше на един ъгъл.

— Как, тук ли си, моя красавице? И толкова късно! — извика той.

Тя обясни, че чисто и просто търси компания да се върне у дома.

— Пак ще се видим — извика той след нея, когато тя продължи пътя си надолу по глухата уличка.

Като наближи къщата на търговеца, откъм някаква постройка в задния двор до ушите на девойката долетяха звуци на танц, изпълняван на цигулка. Тя обаче не чу никакъв шум от танцуване — нещо съвсем необичайно за тези места, тъй като обикновено тропането с крака заглушава музиката. Входната врата беше отворена и доколкото й позволяваха нощните сенки, тя можа да види градината в задния двор. Тес почука. Никой не се появи. Тя мина през къщата и по тясна пътека тръгна към бараката, отгдето долиташе музиката, която бе привлякла вниманието й.

Това бе постройка без прозорци, използувана за склад. През отворената врата в мрака проникваше бледа жълта мъгла, която отначало Тес взе за тютюнев дим. Но като се приближи, тя разбра, че това е облак прах, осветен от свещите в помещението. Пламъкът им пронизваше тази мъглявина и дълбокият мрак на градината и сякаш приближаваше към Тес очертанията на вратата.

Като погледна вътре, тя видя неясни фигури, които се носеха насам-натам в ритъма на танца. Тропот не се чуваше, защото краката на танцьорите бяха потънали в боклука, останал от торфа и всякакви други стоки. От буйния танц прахът се бе вдигнал и образувал облака мъгла, който обгръщаше цялото помещение.

Тези остатъци от торф и сено, изпълващи спарения въздух, бяха напоени с миризмата на пот и топлина, която се излъчваше от телата на танцьорите, и те образуваха нещо като растително-животински прах. Страстният танц беше в пълен контраст с глухото скрибуцане на цигулките. Хората танцуваха и кашляха, кашляха и се смееха. Можеха да се различат само контурите на лудуващите двойки — в оскъдната светлина те приличаха на сатири, прегърнали нимфи, на множество панове, които вихрено се въртят с овчарските си свирки, на грешния Лот, който се опитва да избяга от Приам и все не успява.

От време на време някоя двойка се приближаваше до вратата да вземе въздух. Лицата изплуваха от мъглата и полубожествата се превръщаха в обикновени хора, съседи на Тес. Възможно ли бе Трантридж да се е изменил така невероятно само за два-три часа!

Няколко силена[1] от групата седяха на пейки и бали сено до стената. Един от тях позна Тес.

— Момичетата смятат, че е неприлично да танцуват в „Лилията“ — обясни той. — Не обичат да показват пред всички кой мъж им харесва. Освен това там понякога затварят тъкмо когато се разгорещим. Затова идваме тук и пращаме да ни донесат пиене.

— Но кога ще си тръгвате? — попита Тес с известна тревога.

— Сега, много скоро. Това е последният танц.

Тя почака. Танцът свърши и някои бяха на мнение да си вървят. Други обаче не бяха на същото мнение и започнаха нов танц. „Това сигурно ще е последно“ — помисли си Тес. Но и този танц се преля в друг. Тя се разтревожи, но след като бе чакала толкова дълго, друг избор нямаше. Поради панаира пътищата бяха пълни със скитници, които можеха да й сторят нещо лошо. Тес не се боеше от неща, които можеше да види и разбере, боеше се от неизвестното. Ако се намираше по-близо до Марлот, щеше да се чувствува по-спокойна.

— Не се безпокой, мила девойко — увещаваше я сред пристъпи на кашлица млад човек с изпотено лице и сламена шапка, килната толкова назад, че периферията приличаше на ореол около главата му. — За къде си се забързала? Утре, слава богу, е неделя и можем да си поспим, вместо да ходим на черква. Я ела да потанцуваме!

Тес нямаше нищо против танците, но тук нямаше намерение да танцува. Движенията на двойките ставаха все по-страстни, цигуларите зад осветения облак от време на време сменяха мелодията, като свиреха под магаренцето на цигулката или с обратната страна на лъка. Но това нямаше значение, задъханите танцьори не прекъсваха вихрения танц.

Ако сами не пожелаеха да се разделят, двойките си оставаха едни и същи. Смяната на партньор означаваше, че единият от двамата партньори още не е направил задоволителен избор, а по това време всички двойки се бяха подбрали по вкус. И ето че започна екстазът, сънят, в който чувствата са същината на света, а материята — случайно препятствие, което само може да ти попречи да се въртиш натам, накъдето желаеш.

Внезапно се чу глух шум — една двойка беше паднала и лежеше на пода с преплетени ръце и крака. Следващата двойка не успя да спре и се строполи върху нея. Над прострените фигури, сред общия прах, се вдигна нов облак прах, в който се различаваха сплетени ръце и крака.

— В къщи ще си платиш за това, любезни господине! — разнесе се женски глас откъм купчината тела — гласът на нещастната дама, чийто несръчен кавалер бе причинил катастрофата. Оказа се, че са млади съпрузи и в това нямаше нищо чудно, защото в Трантридж бе прието мъж и жена да танцуват заедно, докато между тях все още съществуват нежни чувства. Дори в по-късните години женените избягваха да канят ергени и моми, които може би вече са се разбрали помежду си.

От сенките на градината, зад гърба на Тес, се чу висок смях, който се сля с кискането в хамбара. Тя се озърна и видя червения връх на пура. Там стоеше Алек д’Ърбървил. Той й кимна и тя с неохота се приближи до него.

— Е, моя красавице, какво правиш тук?

Тя бе така уморена от напрегнатия ден и дългия път, че сподели тревогите си с него. Още като се срещнали, тя очаквала приятелите й да си тръгнат за дома, тъй като я било страх да върви сама в тъмното.

— Но, изглежда, няма никога да си тръгнат, та смятам да не чакам повече!

— Разбира се, че няма да чакаш. Днес аз дойдох само с един оседлан кон, но ела до „Лилията“ — ще наема кола и ще те закарам до дома.

Макар и поласкана, Тес не се бе отърсила от своето първоначално недоверие към него и въпреки късния час предпочиташе да се върне у дома пеша с другите работници от фермите.

Тя отговори, че му е много благодарна, но не иска да го безпокои:

— Казах им, че ще ги чакам, и сега няма как.

— Чудесно, госпожице Независимост! Както искате… В такъв случай и аз няма да бързам… Господи, какъв прах вдигат вътре!

Той не се беше показал на светло, но неколцина от селяните го забелязаха. Присъствието му ги накара да преустановят танците и да помислят върху това как бързо лети времето. Щом той запали нова пура и се отдалечи, хората от Трантридж започнаха да се отделят от работниците, дошли от други села, и се приготвиха да си вървят заедно. Те събраха вързопите и кошниците си и след половин час вече се клатушкаха по уличката, която водеше нагоре по хълма към домовете им.

* * *

Трябваше да извървят три мили по сух бял път, който на лунната светлина изглеждаше още по-бял. Като вървеше сред тълпата ту с тоя, ту с оня, Тес забеляза, че свежият нощен въздух бе подействувал на мъжете, които бяха пийнали повечко, и те залитаха и криволичеха. Някои от по-лекомислените жени също не се държаха здраво на краката си. Това бяха мургавата и мъжествена Кар Дарч, по прякор „Дама Пика“, доскорошна фаворитка на д’Ърбървил, сестра и Нанси, по прякор „Дама Каро“, и младоженката, която падна с мъжа си. Ако за дребнавия трезвен човек те изглеждаха обикновени и недодялани същества, на себе си те гледаха съвсем другояче. Те крачеха по пътя с чувството, че се носят във въздуха, обладани от оригинални и дълбоки мисли, и че самите те и природата наоколо им образуват едно цяло, в което всички части хармонично се допълват една друга. Те бяха така величествени, както луната и звездите над тях, а луната и звездите бяха сияйни като тях.

Тес обаче имаше горчив опит от пиянството на баща си. Затова състоянието на приятелите й развали цялото удоволствие, което й доставяше пътешествието на лунна светлина. Все пак по споменатите по-горе причини тя не се отдели от компанията.

По откритото шосе те се бяха движили разпръснато, но сега пътят им водеше през вратичка в оградата на една ливада и тъй като водачът не успя да я отвори, те се събраха накуп.

Начело вървеше Кар — Дама Пика. Тя носеше кошница с бакалски стоки за майка си, някои галантерийни стоки за самата нея и други покупки за цялата седмица. Кошницата беше голяма и тежка. За по-удобно Кар я бе сложила на главата си и кошницата застрашително се клатеше, докато собственицата й вървеше с ръце на кръста.

— Ей, какво ти пълзи по гърба, Кар Дарч! — внезапно извика един от групата.

Всички погледнаха към Кар. Роклята й бе от светла басма и от тила й до под кръста се спускаше нещо като въже, подобно на плитка, каквато носят китайците.

— Косата й се е разплела — каза друг.

Но не беше косата й, а черна струя, която изтичаше от кошницата и в стоманено студените лъчи на луната блестеше като плъзгава змия.

— Сироп е! — каза една наблюдателна жена.

Беше действително сироп. Бедната стара баба на Кар имаше слабост към сладката течност. От собствените си кошери тя вадеше достатъчно мед, но душата й мечтаеше за сироп и Кар се бе приготвила да я изненада. Мургавата девойка бързо свали кошницата и видя, че бурканът със сиропа се беше счупил.

В това време изцапаният гръб на Кар предизвика бурен смях и накара ядосаната мургава дама да се отърве от украшението, с каквото й попадне под ръка и без помощта на присмехулниците. Тя се спусна към ливадата, просна се по гръб на земята и започна да чисти роклята си, като се въртеше в тревата или се влачеше по лакти.

Смехът отекна още по-силно. Някои се вкопчиха за вратичката и коловете, други се опряха на тоягите си, за да не паднат от смях при вида на Кар. Нашата героиня, която до този момент бе мълчала, не можа да се сдържи и прихна да се смее заедно с останалите.

Това обаче докара нещастие. Щом мургавата Дама чу трезвия и звучен смях на Тес, който се открояваше сред грубите гласове на работниците, отдавна тлеещото чувство за съперничество пламна у нея с необуздана сила. Тя скочи на крака и се изправи пред обекта на своята омраза.

— Как смееш да ми се подиграваш, момиче! — изкрещя тя.

— Не можах да се сдържа, всички се смеят — извини се Тес, като все още се подсмихваше.

— И ти мислиш, че си най-добра от всички, а, защото сега той те предпочита пред другите? Но почакай малко, почакай! Аз мога да се справя с две такива като тебе! Сега ще ти дам да разбереш!

За ужас на Тес мургавата Дама започна да смъква корсажа на роклята си — и тя направи това с удоволствие, тъй като видът му беше жалък — и оголи пълната си шия, рамене и ръце. На лунната светлина те изглеждаха блестящи и красиви като творение на Праксител. Тази селска красавица притежаваше безупречни форми. Тя сви юмруци и се нахвърли върху Тес.

— Не искам да се бия! — каза Тес величествено. — Ако знаех каква си, нямаше да се унижавам да вървя с такива развратници.

Тази доста обща забележка предизвика поток от ругатни по адрес на нещастната Тес, особено от страна на Дама Каро, за която също подозираха, че е имала връзки с д’Ърбървил и която сега се обедини със сестра си против общия враг. Няколко други жени се присъединиха към тях с враждебност, която никоя не би изразила така глупаво, ако не бе прекараната весела вечер. Намирайки, че оскърбяват незаслужено Тес, съпрузите и влюбените се опитаха да я защитят и възстановят мира. Но в резултат на този опит войната пламна още по-силно.

Тес бе възмутена и засрамена. Сега за нея нямаше значение нито късният час, нито това, че трябваше да върви сама. Единственото й желание бе да се отърве от компанията колкото може по-скоро. Тя добре знаеше, че на другия ден по-съзнателните от тях ще съжаляват за проявеното пристрастие. В този момент всички бяха на поляната и Тес се готвеше да избяга, когато иззад оградата откъм пътя почти безшумно се появи конник и Алек д’Ърбървил спря пред тях.

— Защо се карате, дявол го взел? — попита той.

Никой не отговори, но всъщност той не се нуждаеше от обяснения. Чул гласовете им отдалеч, той бе яздил тихо и приближавайки се крадешком, бе научил толкова, колкото му трябваше.

Тес стоеше настрана от другите, близо до вратичката. Алек се наведе над нея.

— Скочи зад мен — прошепна той — и веднага ще се отървем от тези кресливи котки!

Тес за малко щеше да припадне — толкова силно преживяваше кризата. При всички други обстоятелства тя би отказала предложената й помощ, както бе отказвала няколко пъти преди това, и даже чувството за самотност не би я накарало да постъпи по друг начин. Но тъй като поканата дойде в момент, когато негодуванието и страхът от противниците можеха да се обърнат в триумф само с едно помръдване на крака, тя се подчини на импулса си, прескочи вратичката, стъпи върху крака на Алек и се покатери на седлото зад него. Докато пияните скандалджии се усетят, двамата се изгубиха в далечната дрезгавина.

Дама Пика забрави петното на роклята си и заедно с Дама Каро и залитащата младоженка се загледа втренчено натам, където тропотът от конски копита заглъхваше по стихналия път.

— Какво гледате? — запита един мъж, който не бе забелязал какво става.

— Ха, ха, ха! — изсмя се мургавата Кар.

— Хи, хи, хи! — изсмя се пийналата невяста, като се подпря на ръката на любещия съпруг.

— Хе, хе, хе! — изсмя се майката на мургавата Кар, като поглади мустаците си и лаконично обясни: „От трън, та на глог!“

След това тези деца на природата, на които даже злоупотребата с алкохол едва ли можеше да се отрази за дълго, тръгнаха по пътеката през ливадата. Заедно с тях около сянката на всяка глава се придвижваше кръг опалова светлина, образувана от блясъка на лунните лъчи върху искрящата роса. Всеки от тях виждаше само собствения си ореол, който не изчезваше от главата му, независимо от това дали се клатушкаше, или не, а стоеше там и го разкрасяваше. Несигурните движения на пешеходците сякаш бяха неразделна част от сиянието, а изпаренията от тяхното дишане — съставна част от нощната мъглявина. Дъхът на сцената, на лунната светлина и на природата сякаш хармонично се сливаше с дъха на винените пари.

Бележки

[1] От Силен — фригийски бог. — Б.пр.