Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (13)

XIII

Мълвата за завръщането на Тес Дърбифийлд от чифлика на нейните мними роднини се разнесе из енорията — ако думата „мълва“ не е прекалено претенциозна за място, което заема една квадратна миля. Следобеда няколко млади момичета от Марлот, съученички и познати на Тес, дойдоха да я посетят, облечени в най-новите си дрехи, колосани и изгладени, както се ходи на гости при човек, спечелил забележителна победа (както те предполагаха). Те насядаха в кръг в стаята и заразглеждаха Тес с голямо любопитство поради факта, че този далечен братовчед, мистър д’Ърбървил, се бе влюбил в нея. Този човек не беше съвсем от техния край, но славата му на безстрашен любовник и покорител на сърцата бе проникнала извън границите на Трантридж. Това правеше положението на Тес опасно и събуждаше у тях много по-голямо любопитство, отколкото ако нищо не я заплашваше.

Интересът им към нея бе толкова голям, че по-младите момичета зашепнаха, когато тя бе с гръб към тях:

— Колко е красива! И как й прилича тази нова рокля! Сигурно струва страшно много пари и е подарък от него…

Тес, която се пресягаше да вземе приборите за чай от бюфета в ъгъла, не чу тези коментари. Ако ги бе чула, тя скоро щеше да разубеди приятелките си. Джоана обаче чу всичко и простодушната й майчинска суета, изгубила надежда за сполучлив брак, се опиваше от мисълта за блестящ флирт на дъщеря й. Общо взето, тя се чувствуваше удовлетворена, макар че такъв ограничен и краткотраен триумф навреждаше на реномето на дъщеря й — какво пък, работата все още можеше да свърши с брак. Затова в отговор на тяхното възхищение тя покани гостите си на чай.

Брътвежът им, смехът им, добродушните им намеци и преди всичко проблясъците на завист повишиха настроението на Тес. Към края на вечерта тяхното възбуждение зарази и нея и тя почти се развесели. Каменната суровост на лицето й изчезна, походката й стана лека както по-рано, красотата й блесна с цялата си сила.

Понякога тя лекомислено отговаряше на въпросите им с чувство на превъзходство, сякаш признаваше, че опитът й в областта на ухажването е наистина достоен за известна завист. Но както казва Робърт Саут, тя бе така малко „влюбена в собствената си гибел“, че илюзията бе краткотрайна като светкавица — скоро студеният разум отново се надсмя над мимолетната й слабост и тя пак се вглъби и изпадна в равнодушие.

Зората на новия ден й донесе униние, защото неделята бе свършила и бе дошъл понеделник — нямаше вече нови дрехи, шумните и весели гости си бяха отишли и тя се събуди сама в старото легло, а невинните деца дишаха спокойно до нея. Вместо възбуждението от завръщането, което предизвика такъв голям интерес, пред нея се изправи дългият каменист път, по който й предстоеше да върви без помощ от никого, без съчувствие почти у никого. Тя бе така потисната, че й се искаше земята да я погълне, да легне в гроба.

Изминаха няколко седмици и Тес се посъвзе дотолкова, доколкото бе необходимо да отиде на черква в неделя сутрин. Тя обичаше да слуша старите песни и псалми и да пее Утринния химн заедно с хора. При тази нейна вродена любов към песента, наследена от любовта на майка й към баладите, и най-простата музика проникваше в цялото й същество и понякога сякаш разкъсваше сърцето й.

За да избегне, доколкото е възможно, погледите на хората (по причини, които за сега бяха известни само на нея), както и ухажванията на младежите, тя тръгваше, преди да забият камбаните, и сядаше отзад под галерията, до стената, където идваха само стари мъже и жени и където сред най-различни вехтории и църковни принадлежности се търкаляше носилката за изнасяне на мъртъвци.

Енориашите идваха по двама, по трима, нареждаха се пред Тес, постояваха около минута с наведени глави, сякаш се молеха (макар че не бе така), след това сядаха и се оглеждаха. Когато започнаха химните, случи се така, че избраха една от нейните любими песни — старата песен за два гласа „Ленгдън“, — но тя не знаеше името й, макар че силно желаеше да го научи. Тя си мислеше колко странна и божествена е властта на композитора. От гроба си той успяваше да развълнува момиче като нея, което никога не бе чувало името му и никога нямаше да узнае какъв е бил той, и да го преведе през редица чувства, които той бе изпитвал.

По време на богослужението хората, които преди това се бяха обърнали, се обърнаха отново и когато най-сетне забелязаха Тес, започнаха да си шушукат. Тя знаеше за какво си шушукат те и сърцето й се сви. Почувствува, че вече няма да може да идва на черква.

Сега повече от всякога Тес се застояваше в убежището си — спалнята, която споделяше с другите деца. Тук под няколко квадратни ярда сламен покрив тя наблюдаваше вятъра, снега и дъжда, великолепните залези на слънцето и пълнолунието. Тя живееше така уединено, че най-сетне почти всички решиха, че е заминала.

По това време Тес се разхождаше само вечер и само в сумрака на гората не се чувствуваше толкова самотна. Тя умееше да улови точно този миг от вечерта, в който светлината и тъмнината са така равномерно балансирани, че напрежението на деня и неизвестностите на нощта се неутрализират и духът се чувствува абсолютно свободен. В такъв момент бремето на живота изглежда съвсем леко. Тя не се страхуваше от сенките. Единственото й желание бе да се скрие от хората — от бездушната тълпа, наречена свят, защото тази тълпа бе така ужасяваща като цяло, а отделните й представители бяха така безобидни и даже достойни за съжаление.

По тези усамотени хълмове и долини нейната спокойна, плавна походка се сливаше с околната местност. Нейната гъвкава и нежна фигура се превръщаше в неразделна част от околния пейзаж. Понякога възбудената й фантазия подсилваше процесите в природата и те сякаш се превръщаха в част от нейната собствена история. Всъщност те наистина ставаха част от нея, защото светът е само психологично явление и това, което тя си представяше, в действителност беше така. Среднощните пориви на зимния вятър, който стенеше сред пъпките, сгушени в снега, и сред нежните клонки, звучаха като горчив упрек. Дъждовните дни бяха израз на неизлечима мъка по нейната слабост — мъка, която обхващаше душата на някакво неопределено същество, което тя не можеше да нарече бог на своето детство и все пак не можеше да си представя другояче.

Но тази околна среда от разпокъсани и условни представи, този свят, населяван от сенки и изпълнен с гласове, който тя мразеше, бе мрачно създание на нейната болна фантазия — тълпа таласъми, от които тя се страхуваше без причина. Всъщност не тя, а те не съответствуваха на действителността. Разхождайки се сред птиците, заспали в храстите, наблюдавайки как зайците подскачат по обляната с лунни лъчи поляна, стоейки под дърветата, по чиито клони спяха фазани, тя гледаше на себе си като на Жрица на греха, която се натрапва в този свят на невинни създания. Но Тес намираше разлика там, където тя липсваше. Чувствуваше се във вражда с природата, а в същност беше в хармония с нея. Бяха я принудили да наруши един от приетите закони на обществото, но не бе нарушила нито един от законите на природата, сред която тя се смяташе така чужда.