Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (54)

LIV

Когато след четвърт час Клер излезе от къщи, от прозореца майка му проследи как слабата му фигура изчезва по улицата. Той бе отказал да вземе старата кобила на баща си, тъй като знаеше колко необходима е тя на семейството. Отиде до хана, нае кабриолет и едва дочака да впрегнат коня. Само след няколко минути той вече бе напуснал града и пътуваше нагоре по хълма, който преди три-четири месеца Тес бе превалила с такива надежди и се бе върнала с такова разочарование.

Скоро пред него се проточи Бенвил Лейн, живите плетове и дърветата край пътя бяха напъпили, но той мислеше за съвсем друго нещо и гледаше пред себе си само колкото да не изгуби посоката. За по-малко от час и половина заобиколи откъм юг именията на Кингз Хинток и се изкачи до самотния и мрачен Крос-ин-Хенд, зловещия камък, при който по време на своето мимолетно покръстване Алек д’Ърбървил бе принудил Тес да произнесе странната клетва, че никога повече няма умишлено да го въвежда в изкушение. По насипите край пътя все още се виждаха пожълтели и повехнали стръкове миналогодишна коприва, а от корените им вече растяха новите стебла на пролетта.

Оттук той тръгна по ръба на платото, извисяващо се над останалите имения на Хинток, после сви вдясно в съседната варовита местност Флинткоум-Еш. В едно от писмата си Тес бе посочила тази местност за свой адрес и той предполагаше, че за там намекваше майка й в писмото си. Естествено той не я намери на указаното място. Стана още по-унил, когато разбра, че нито селяните, нито самият фермер бяха чували за „мисис Клер“, макар че помнеха доста добре Тес по-малкото й име: очевидно през цялото време на раздялата тя не беше използувала името му. Но тя може би още по-силно бе проявила гордостта си с решението си да премине през множество трудности (той за пръв път научаваше за тях), вместо да се обърне за помощ към баща му.

Тук му казаха, че Тес Дърбифийлд напуснала дори без обичайното предупреждение и че отишла при родителите си в другия край на Блекмур, следователно трябваше да се намери мисис Дърбифийлд. Тя му беше писала, че вече не живее в Марлот, но неизвестно защо не бе пожелала да посочи сегашния си адрес и единственият начин беше да отиде в Марлот и да разпита за нея. Фермерът, който се бе държал така грубо с Тес, се показа много учтив към Клер и му зае кон и човек да го откарат в Марлот. Кабриолетът, с който бе дошъл, изпратиха обратно в Еминстър, понеже конят не би могъл да издържи повече път за един ден.

Клер се съгласи да използува колата на фермера само до края на долината, после той я върна с коларя, пренощува в един хан, а на следния ден навлезе пеш в местността, гдето бе родена любимата му Тес. В ранната пролет градините и дърветата още не бяха потънали в багри. Той не се изненада, когато откри, че всъщност така наречената пролет не е нищо друго, освен зима, наметната с тънка зелена мантия.

В къщата, гдето Тес бе прекарала детството си, сега живееше друго семейство — хора, които никога не я бяха виждали. Те бяха в градината и бяха така улисани в собствените си занимания, като че този дом никога не е бил свързан с живота на други хора, пред който животът на новите заселници бледнееше. Те се разхождаха из градинските пътеки, погълнати единствено от собствените си грижи. Действията им непрестанно и грубо се сблъскваха с неясните призраци от миналото, а те разговаряха помежду си така, сякаш времето, в което Тес бе живяла тук, в никакъв случай не бе по-наситено със събития, отколкото днешният ден. Дори пролетните птички пееха над главите им, като че не чувствуваха отсъствието на никого.

Разпитвайки тези невежи, които даже едва-едва си спомняха името на своите предшественици, Клер научи, че Джон Дърбифийлд умрял, а вдовицата и децата му напуснали Марлот и заявили, че отиват да живеят в Кингсбиър, но вместо това отишли другаде — еди-къде си. Междувременно Клер намрази къщата, в която остро чувствуваше отсъствието на Тес, и побърза да се отдалечи оттук, без нито веднаж да се обърне.

Пътят му минаваше през поляната, на която за първи път я бе видял по време на танца. Тя му се стори омразна като къщата, дори по-омразна. Прекоси черковния двор, където между новите надгробни плочи видя една малко по-добре изработена от останалите. Надписът на нея гласеше:

В памет на Джон Дърбифийлд, или по-право д’Ърбървил, от някога могъщ и знатен род с това име, пряк потомък на сър Пейгън д’Ърбървил, един от рицарите на Завоевателя. Починал на 10 март 18… г.

Така падат силните…

Някакъв човек, по всяка вероятност клисарят, видя застаналия до гроба Клер и се приближи:

— Ех, сър, тоя човек не искаше да го погребат тук, а да го пренесат в Кингсбиър, гдето почиват прадедите му.

— А защо не изпълниха желанието му?

— О, нямаха пари. Да знаете, сър — не ми се ще да го разправям наляво-надясно, — но дори и тази плоча с внушителния й текст, и тя не е платена.

— Така ли? А кой я постави?

Човекът му каза името на някакъв каменар в селото. Като излезе от черковния двор, Клер се отби в дома на каменаря, увери се, че са му казали истината, и плати сметката. След това пак тръгна да дири преселниците.

Пътят беше прекалено дълъг, за да се измине пеш, но на Клер така силно му се искаше да бъде сам, че отначало не нае никакво превозно средство, нито пък тръгна към някоя гара на околовръстната железопътна линия, откъдето би могъл по-бързо да стигне до мястото. Най-сетне в Шестън се принуди да наеме карета, но пътят беше лош и той стигна до селцето, в което живееше Джоана, едва към седем часа вечерта, след като бе изминал повече от двадесет мили от Марлот.

Селцето беше малко и не му беше никак трудно да открие жилището на мисис Дърбифийлд. Къщата се намираше сред градина зад висок зид, далеч от главната улица, мисис Дърбифийлд бе положила всички усилия да нареди очуканите стари мебели колкото може по-добре. Очевидно по една или друга причина тя не бе желала той да я посещава и Клер имаше чувството, че се натрапва. Тя му отвори сама и вечерната светлина падна върху лицето й.

Клер я виждаше за пръв път, но той бе потънал в грижи и само забеляза, че тя все още е красива жена, облечена прилично, както подобава на почтена вдовица. Принуди се да й каже, че е съпругът на Тес и да й обясни целта на посещението си. Направи това доста неловко.

— Искам веднага да я видя — добави той. — Казахте, че пак ще ми пишете, но не се обадихте повече.

— Въобще не си е идвала в къщи — каза Джоана.

— Знаете ли дали е добре?

— Не зная. Би следвало вие да знаете това, сър — отвърна тя.

— Така е, признавам. А къде живее тя?

Още от самото начало на разговора Джоана показваше смущението си, като търкаше ръка в бузата си.

— Не… не зная точно къде е… — отвърна тя. — Тя беше там… в… но…

— Къде беше?

— Вече не е там.

След този уклончив отговор тя отново млъкна; междувременно по-малките деца вече се бяха промъкнали до вратата; най-малкото дръпна майка си за полата и попита шепнешком:

— Това ли е джентълменът, дето щеше да се ожени за Тес?

— Той се ожени за нея — тихо му отвърна Джоана. — Влизай вътре!

Клер видя, че тя крие нещо и я запита:

— Мислите ли, че Тес ще се радва да ме види? Ако не, разбира се…

— Не ми се струва, че ще се радва…

— Сигурна ли сте?

— Сигурна съм.

Той понечи да си тръгне, после внезапно се сети за нежното писмо на Тес.

— Уверен съм, че иска да отида при нея! — възбудено каза той. — Познавам я по-добре от вас.

— Много е възможно, сър, защото аз никога не съм я познавала истински.

— Моля ви, кажете ми адреса й, мисис Дърбифийлд, проявете милост към един самотен, нещастен човек!

Майката на Тес отново неспокойно потърка бузата си с ръка и най-сетне, като видя, че той страда, тихо отвърна:

— Тя е в Сендбърн.

— Така ли? Но къде точно? Казват, че Сендбърн е станал голям град.

— Зная само, че е в Сендбърн, но къде, не знам. Никога не съм ходила там.

Очевидно бе, че Джоана говори истината, и той не й зададе повече въпроси.

— Имате ли нужда от нещо? — ласкаво запита той.

— Не, сър — отвърна тя. — Сега сме добре.

Клер си тръгна, без да влезе в къщата. На около три мили имаше гара и като заплати на кочияша, той отиде там. Скоро след това потегли с последния влак за Сендбърн.