Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (18)

XVIII

Тес не си спомняше ясно фигурата на Ейнджъл Клер, но тя помнеше изразителния му глас, дълбоките му втренчени и замечтани очи, подвижната му уста; тя бе сякаш много малка и деликатна за мъж, но понякога неочаквано долната му устна прилепваше твърдо към горната и това стигаше, за да не го подозреш в нерешителност. Независимо от това нещо смътно, съсредоточено и неопределено в държането и неговия поглед му даваше вид на човек, който вероятно няма строго определени цели или грижи за материалното си бъдеще. И все пак, когато беше момче, хората казваха за него, че би могъл да постигне всичко, каквото иска, стига да се опита.

Той беше най-младият син на беден свещеник в другия край на графството и след като беше обиколил и някои други ферми, бе дошъл за шест месеца в чифлика „Талботейз“ да се учи. Целта му беше да изучи на практика всички отрасли на фермерството, а след това, според случая, или да отиде да работи в колониите, или да наеме ферма в родината си.

Присъединявайки се към редовете на земеделците и скотовъдците, младият човек направи една стъпка в кариерата си, която нито той, нито другите бяха очаквали.

Старият мистър Клер, чиято първа жена умря и му остави една дъщеря, се ожени за втори път на солидна възраст. Малко неочаквано втората му жена му роди трима сина, така че между най-младия, Ейнджъл, и баща му — свещеника — като че ли липсваше цяло поколение. От тези три момчета Ейнджъл, създанието на старостта му, бе единственият му син, който не взе университетска диплома, въпреки че той едничък още от детинство обещаваше напълно да оправдае университетското следване.

Две-три години, преди Ейнджъл да се появи на танца в Марлот, един ден след училище, когато той продължаваше да се занимава в къщи, в дома на свещеника се получи пакетче, изпратено от местния книжар и адресирано до „преподобния Джеймс Клер“. Свещеникът го отвори и намери вътре една книга. Той прочете няколко страници, след това скочи от стола си като ужилен и с книгата под мишница се затече право в книжарницата.

— Защо сте изпратили това нещо у дома? — запита той строго с книгата в ръка.

— Поръчана е, сър.

— Но не от мен, нито пък от някой от моето домочадие — това мога да ви кажа с положителност!

Книжарят погледна в тетрадката за поръчки.

— Погрешно съм я адресирал до вас, сър — каза той. — Мистър Ейнджъл Клер я е изписал и е трябвало да я изпратя на него.

Мистър Клер потръпна, сякаш го бяха ударили. Той се върна в къщи блед и угнетен и повика Ейнджъл в кабинета си.

— Виж тази книжка, синко — каза той. — Какво ще ми кажеш за нея?

— Аз си я поръчах — простодушно отвърна Ейнджъл.

— А защо?

— За да я прочета.

— Как можеш дори да си помислиш да четеш такова нещо!

— Защо? Та това е просто една философска система. Едва ли някога е било публикувано по-морално и дори по-религиозно произведение.

— Морално — да, не отричам. Но религиозно! И това ми казваш ти, който възнамеряваш да се посветиш на църквата!

— След като засегнахте този въпрос, татко — каза синът с развълнуван израз на лицето си, — нека веднаж завинаги ви кажа, че бих предпочел да не ставам свещеник. Опасявам се, че съвестта ми не ще ми позволи да го направя. Аз обичам църквата като родна майка и винаги ще имам най-топли чувства към нея. Няма друг институт, от чиято история да съм се възхищавал по-дълбоко. Но откровено казано, не бих могъл да й стана служител като братята си, докато тя отказва да се освободи от Теорията за изкуплението, която не издържа никаква критика.

На праволинейния и простоват свещеник никога не му бе хрумвало, че ще чуе такива мисли от устата на собствения си син, негова плът и кръв. Той бе зашеметен, възмутен, вцепенен. И щом Ейнджъл няма да се посвещава на църквата, какъв смисъл има да го изпраща в Кеймбридж? Този човек със строго установени идеи приемаше университета само като крачка към духовния сан. В противен случай той би бил само предговор към ненаписана книга. Бащата бе не само религиозен, но и благочестив човек, дълбоко верующ — не в смисъла, който сега влагат в това понятие разните теолози-шарлатани в църквата и извън нея, а в стария и пламенен дух на евангелистката школа. Той беше човек, който

дълбоко вярваше,

че преди осемнадесет века

Вечният и Божественият

наистина слезе…

Бащата на Ейнджъл прибягна до аргументи, уговорки, молби.

— Не, татко, не мога да приема Четвъртата догма (да не говорим за останалите) „в буквалния и граматическия й смисъл“, както се изисква от Декларацията^[1], и затова при сегашното положение на нещата не мога да стана свещеник — каза Ейнджъл. — По въпросите на религията цялото ми същество клони към преустройството или, да цитирам твоето любимо „Послание до евреите“, към „премахване на всички преходни неща така, както са сътворени, за да останат само непоклатимите неща“.

Баща му толкова се натъжи, че на Ейнджъл му ставаше болно да го гледа.

— Какъв смисъл има майка ти и аз да пестим и да търпим лишения, за да ти дадем университетско образование, щом ти няма да го използуваш за честта и славата на бога? — повтори баща му.

— Но то може да бъде използувано за честта и славата на човека, татко.

Може би ако Ейнджъл бе упорствувал, той все пак би отишъл в Кеймбридж като братята си. Но убеждението на свещеника, че на университета може да се гледа само като на крачка към духовния сан, се бе превърнало в семейна традиция. Тази идея така се бе набила в главата му, че чувствителният му син си помисли, че да упорствува, би значело да злоупотреби с доверието на семейството и да обиди благочестивите му членове, които, както баща му бе намекнал, бяха принудени доста да пестят, за да дадат религиозно образование на тримата младежи.

— Ще мина и без Кеймбридж! — най-сетне каза Ейнджъл. — Струва ми се, че при създалите се обстоятелства нямам право да отивам там.

Последиците от този решаващ спор не закъсняха да се проявят. Ейнджъл изгуби няколко години в безсистемно четене, начинания и размишления. Той започна да проявява растящо безразличие към социалния ред и традиции. Все повече презираше материалните привилегии на общественото положение и богатството. Дори и „доброто старо семейство“ (любим израз на една от почтените особи в тоя край) вече не го привличаше, ако членовете му не бяха въодушевени от новите идеи. Но когато отиде да поживее в Лондон, да види какво представлява светът и евентуално да захване някой занаят или търговия, суровият живот, който водеше там, го хвърли в другата крайност. Той едва не си изгуби главата и не бе оплетен в мрежите на една жена, много по-стара от него. За щастие той успя да се измъкне, без да пострада ни най-малко от приключението.

Уединеният му живот на село още от детинство бе създал у него непреодолимо и почти безразсъдно отвращение към модерния живот в града и сега, когато се бе отказал от духовното поприще, това прегради пътя му към евентуален успех в някакво светско поприще. Но нещо трябваше да се направи. Той бе изгубил прекалено много ценни години. Един от неговите познати току-що бе започнал с успех да се занимава с фермерство в колониите и на Ейнджъл му хрумна, че може би това е правият път и за него. Нямаше да е лошо да стане фермер в колониите или в Америка, или дори в родината си, но при условие, че премине добра школовка и се квалифицира. По всяка вероятност тази професия би му осигурила независимост, без да трябва да жертвува това, което той ценеше дори повече от материалната обезпеченост — интелектуалната си свобода.

Ето защо ние намираме двадесет и шест годишния Ейнджъл тук, в „Талботейз“, като ученик по краварство. И тъй като наблизо нямаше къщи, където би могъл да намери удобно жилище, той се настани в чифлика и се хранеше там.

Той живееше в огромна таванска стая, която се простираше по цялото протежение на жилището на фермера. Там се стигаше само по една стълба от сиренарната и тя дълго време беше стояла заключена, преди той да пристигне и я избере за свое убежище. Тук Клер имаше на свое разположение достатъчно простор и когато всички си легнеха, работниците го чуваха да се разхожда напред-назад. Той беше преградил част от мансардата с перде, зад което беше сложил леглото си, а външната част бе обзавел като скромна всекидневна.

Отначало той прекарваше цялото си време в мансардата, като четеше доста и от време на време подрънкваше на една стара арфа, която бе купил при някаква разпродажба. Понякога, когато се намираше в мрачно настроение, той се шегуваше, че някой ден може да му се наложи да изкарва с нея прехраната си като уличен музикант. Но скоро реши, че е по-добре да изучава човешката природа, и започна да се храни долу, в общата кухня-столова, заедно с фермера, жена му, доячките и доячите. Компанията беше весела, макар че малко от доячите нощуваха в чифлика, много от тях се хранеха заедно с чифликчията. И колкото по-дълго живееше тук Клер, толкова по-приятна му ставаше компанията и толкова по-доволен беше, че живее заедно с тях.

За своя голяма изненада той откри, че присъствието им му доставя истинско удоволствие. Само за няколко дни от съзнанието му изчезна традиционната представа за селските работници, които във вестниците олицетворяват с жалкия Ходж^[2]. Разглеждайки своите другари отблизо, той не откри между тях никакъв Ходж. Наистина на първо време, когато у него още беше пресен контрастът с онова коренно различно общество, в което бе живял досега, новите му приятели му се струваха малко странни. Отначало мислеше, че е унизително да седи заедно с работниците. Техните възгледи и обичаи, както и обкръжаващата го среда, му изглеждаха назадничави и безсмислени. Но постепенно, с течение на времето, голямата му наблюдателност започна да ги вижда в съвършено друга светлина. В обстановката не бе се изменило абсолютно нищо и все пак еднообразието отстъпи място на разнообразието. Когато Клер започна да ги опознава отблизо, стопанинът и неговите работници, доячите и доячките, започнаха да придобиват свои собствени характерни черти, като в някакъв химически процес. Той си спомни мисълта на Паскал: „A mesure qu’on a plus d’esprit, on trouve qu’il у а plus d’hommes originaux. Les gens du commun ne trouvent pas de difference entre les hommes.“^[3] Традиционният безличен Ходж престана да съществува. Той се раздроби на десетки отделни човешки същества, с различни мисли и с безкрайно разнообразие от характери. Някои бяха щастливи, някои жизнерадостни, неколцина бяха потиснати. Срещаха се и хора, които бяха едва ли не гениални, други бяха глупави, трети развратни, четвърти — непорочни, някои бяха мълчаливи като Милтън, други бяха кромуелски тип. Всеки от тях имаше собствено и определено мнение за всеки от колегите си, точно така, както Ейнджъл си съставяше мнение за другите. Това бяха хора, които се хвалеха или осъждаха един друг, които се забавляваха или мръщеха, наблюдавайки взаимните си слабости или пороци; всеки вървеше по свой собствен път към неизбежната смърт.

Неочаквано Ейнджъл започна да харесва живота на открито заради красотата му и заради всичко, което му носеше, независимо от ползата, която той щеше да има от този живот в своята бъдеща професия. По някакъв чародеен начин — като се има пред вид състоянието му — той се отърси от хроническата меланхолия, която обхваща цивилизованите народи, когато те постепенно изгубят вярата си в някаква благодетелна сила. За пръв път през последните години Ейнджъл си позволяваше да чете, каквото му се хареса, без да се мъчи да се натъпква със знания за някаква определена професия — тъй като няколкото наръчника по земеделие, с които считаше за необходимо да се запознае, му отнемаха малко време.

Той охладня към старите си възгледи и откри нещо ново в живота и в човека. Същевременно той отблизо опозна онези явления, за които досега имаше само смътна представа — годишните времена и тяхното настроение, утрото и вечерта, нощта и луната, ветровете и променливия им нрав, водите и мъглите, сенките и тишината и гласовете на неодушевените предмети.

* * *

По това време на годината ранните утрини все още бяха хладни и в голямата стая, където закусваха, пламтеше огън. Мисис Крик твърдеше, че Ейнджъл Клер е от твърде благороден произход, за да сяда на общата маса. По нейно разпореждане той свикна да сяда в ъгъла край зеещата камина, като му поставяха чашката и паницата до рамото, на една полица в стената. В това ъгълче светлината идеше направо от дългия и широк прозорец и се смесваше с някакво хладно синьо сияние, което падаше от камината. Тук той можеше да чете спокойно винаги когато пожелаеше. Между Клер и прозореца се намираше масата, на която сядаха неговите другари, и докато дъвчеха, профилите им рязко се открояваха на стъклото. Отстрани, през вратата на мандрата, се виждаха редиците правоъгълни ведра, преливащи от сутрешното мляко. В дъното беше голямата маслобойна и той чуваше характерния й звук. През прозореца можеше да се забележи нейният двигател — ленив кон, който едно момченце караше в кръг.

През първите дни след пристигането на Тес, Клер, който разсеяно четеше някаква книга, списание или ноти, току-що получени по пощата, едва забелязваше присъствието й на масата. Тя говореше така малко, а останалите доячки така много, че в общото бръщолевене той не успя да открие нова нотка, освен това заради общите впечатления той имаше обичая да пренебрегва детайлите в дадена картина. Един ден обаче, когато разучаваше една от своите партитури и мислено възпроизвеждаше мелодията, той се разсея и партитурата падна до огнището. Той се загледа в горящите пънове. Работата около закуската бе приключила и му се струваше, че най-горният пламък, който догаряше в предсмъртен танец, се върти в тон с мелодията, звучаща в ушите му. Погледна и двете куки, увиснали от напречното желязо над огнището и потънали в сажди, и му се стори, че и те трептят в такт с музиката. Погледна и полупразното менче, което жално свистеше в акомпанимент. Разговорът на масата се смеси с неговия фантастичен оркестър и той си помисли: „Какъв напевен глас има една от тези доячки! Трябва да е новата!“

Тя седеше заедно с другите и Клер вдигна очи към нея. Тес не го гледаше. Всъщност поради дългото му мълчание почти бяха забравили за присъствието му в стаята.

— Виж, за духове нищо не зная — казваше тя, — но зная, че още докато сме живи, душата ни може да излети от тялото.

Стопанинът се извърна с пълна уста (тук на закуска си похапваха добре) и я погледна въпросително и сериозно, като опря големия си нож и вилица перпендикулярно на масата, подобно на стълбове на недовършена бесилка.

— Хайде бе! А как става това, момиченце? — запита той.

— Най-лесно можеш да го почувствуваш — продължи Тес, — като легнеш нощем на тревата и се загледаш в някоя голяма светла звезда; ако съсредоточиш мислите си само в нея, скоро ще усетиш, че се намираш на стотици и хиляди мили от тялото си и че то всъщност съвсем не ти трябва.

Чифликчията, който досега вторачено гледаше Тес, се обърна към жена си:

— Чудна работа, Кристина! Като си помисля през последните трийсет години колко мили съм проскитал в звездни нощи — още като те ухажвах или търгувах, или ходех за доктор и за сестра — и въобще не съм знаел за тая работа досега, нито пък съм чувствувал душата ми да се издига дори на сантим от яката ми.

Тъй като вниманието на всички, включително и на ученика на фермера, се насочи към Тес, тя се изчерви, уклончиво каза, че само си въобразявала това, и отново се зае със закуската си.

Клер продължи да я наблюдава. Тя скоро свърши да яде и усещайки погледа му, започна да чертае с пръст по покривката въображаеми фигурки, смутена като домашно животно, което чувствува, че го гледат.

„Какво свежо и невинно дете на природата!“ — каза си той.

Внезапно му се стори, че в нея вижда нещо познато, нещо, което го отведе далеч в някакво радостно и безгрижно минало, преди живота му да бъде помрачен от необходимостта да мисли. Той стигна до заключението, че я е виждал и по-рано, но не можеше да си спомни къде. Вероятно я бе срещнал случайно, когато скиташе из селата — тоя въпрос не го интересуваше много. Но това все пак му бе достатъчно, за да започне да дава на Тес предпочитание пред другите симпатични доячки, когато погледът му зажадняваше за женска красота.