Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tess of the d’Urbervilles, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Редакция
Светослав Иванов (2011)

Издание:

Томас Харди

Тес от рода Д’Ърбървил

 

Английска

Трето издание

 

Thomas Hardy

Tess of the d’Urbervilles

A Pure Woman

London, Macmillan & Co. L.T.D.

 

Превод от английски: В. Измирлиев, Л. Велинов

Редактор: Христо Кънев

Рисунка: Иван Кьосев

Оформление: Асен Иванов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

 

Дадена за набор октомври 1981 г.

Подписана за печат декември 1981 г.

Излязла от печат януари 1982 г.

Формат 60х90/16

Печатни коли 23,75. Изд. коли 23,75. Усл. изд. коли 23,82.

ДИ „Народна култура“, София, 1982 г.

История

  1. — Добавяне

XLVIII

Следобед фермерът обяви, че купата трябвало да бъде привършена същата нощ — имало луна и се виждало, а освен това човекът с машината на следващия ден бил ангажиран в друга ферма. Свистенето, бръмченето и шумът продължиха, без да спрат нито за миг.

Беше около три часът, когато Тес успя да вдигне очи и да погледне наоколо. Тя никак не се изненада, че Алек д’Ърбървил се е върнал и стои до оградата при портата. Той видя, че тя е вдигнала поглед от снопите, учтиво махна с ръка и й изпрати въздушна целувка. С това искаше да покаже, че е забравил за инцидента. Тес сведе глава и упорито се стараеше да не поглежда към него.

Денят се влачеше бавно. Купата пшеница се смъкна, купата слама растеше все по-високо, а чувалите зърно бяха извозени. В шест часа купата пшеница не бе по-висока от човешки бой, но още неовършаните снопи изглеждаха безброй много, макар че ненаситната вършачка бе погълнала огромно количество от тях, повечето бяха минали през здравите ръце на Тес. А гигантската купа слама, от която сутринта нямаше и помен, изглеждаше като изпражнения на същото бръмчащо и лакомо червено чудовище. В края на намръщения ден слънцето сърдито се появи на запад — по-добър залез март не можеше да предложи — и бакърена светлина заля уморените потни лица на вършачките и развяващите се дрехи на жените, които лепнеха по телата им като бледи пламъци.

Всички се задъхваха от умора. Подавачът губеше сили и Тес видя, че здравият му врат се е набил с мръсотия и люспи. Тя продължаваше да стои на поста си, зачервена и с потно лице, покрито с пшеничен прах, от който бялата й шапчица бе потъмняла. Тя беше единствената жена върху друсащата се платформа на вършачката. Купата се беше смалила, Из и Мариан се бяха отдалечили от нея и сега не можеха да я отменят както преди. Заедно с машината се тресеше и всяка частица от тялото й. Постепенно Тес изпадна във вцепенение и ръцете й работеха съвсем машинално. Тя едва съзнаваше къде се намира и не чу, когато Из Хюет й извика отдолу, че косата й се е разплела.

И най-силните започнаха да изнемогват. Когато успяваше да вдигне глава, Тес виждаше все същата купа слама, а върху нея, на фона на сивото северно небе, работниците по ризи и дългия червен елеватор, като стълбата на Яков, по който в безкраен поток се подемаше овършаната слама — жълта река, която течеше нагоре и се разливаше на върха на купата.

Тес чувствуваше, че Алек д’Ърбървил е още там и наблюдава отнякъде, макар че не знаеше точно откъде. Сега той имаше оправдателна причина за присъствието си. Когато останат последните снопи от купата, винаги започва лов на плъхове и в това забавление често участвуват хора, които нямат нищо общо с вършитбата — всевъзможни любители на различни развлечения, джентълмени със смешни лули, прости хора с тояги и камъни.

Имаше още един час работа, преди да стигнат до плъховете, които се криеха под купата. Когато вечерната заря угасна зад Джайънтс Хил до Аботс Сърнъл, бледата луна се издигна на небосвода от обратната посока, откъм Мидълтънското абатство и Шотсфорд. През последните няколко часа Мариан се безпокоеше за Тес, до която не можеше да се доближи да поговорят. Другите жени се подкрепяха с бира, но Тес не бе пила нищо, защото още в детинството си бе разбрала какво значи пиянство. Но тя се държеше. Ако не се справеше с работата, щяха да я изгонят от фермата. Преди един-два месеца тя би се отнесла равнодушно към такава възможност, даже би се зарадвала, но от деня, в който д’Ърбървил започна да се увърта около нея, подобна мисъл я изпълваше с ужас.

Работниците с вилите и подавачите бяха смъкнали купата толкова ниско, че можеха да разговарят с хората на земята, без да викат. За изненада на Тес фермерът Гроби се качи на площадката при нея и й каза, че ако желае, може да отиде при приятеля си — нямал нищо против и щял да изпрати друг на нейно място. Тя знаеше, че „приятелят“ е д’Ърбървил и че фермерът се показва толкова снизходителен, защото изпълнява молбата на този приятел — или враг. Без да прекъсва работа, тя поклати глава.

Най-после дойде ред на плъховете и ловът започна. Животинките бяха пълзели надолу заедно с намаляването на купата, докато се бяха събрали на дъното. Когато изчезна и последният сноп, те се разбягаха във всички посоки. Силен крясък на пийналата Мариан възвести, че един плъх е нападнал нейната личност. Изплашени, останалите жени взеха мерки, като подвиха полите си или се качиха нависоко. Накрая изгониха плъха. Сред кучешки лай, викове на мъже, писъци на жени, ругатни и тропот, след цялата тази суматоха, както по времето на вавилонското стълпотворение, Тес развърза последния сноп. Барабанът намали ход, свистенето спря и тя слезе на земята.

Нейният обожател, който само бе наблюдавал лова, незабавно се намери до нея.

— Какво… след всичко… след обидата с ръкавицата… пак сте тук! — прошепна Тес. Тя бе така изтощена, че нямаше сили да говори високо.

— Не съм чак такъв глупак, че да се обиждам от всичко, което правиш или казваш — отговори той с тон на съблазнител, както бе правил това в Трантридж. — Как треперят малките ти крачета! Знаеш, че си слаба като болно теленце и можеше нищо да не работиш, след като дойдох. Защо си толкова упорита? Все пак казах на фермера, че няма право да наема жени за парни вършачки. Това не е работа за жени. Той много добре знае, че така е прието отдавна в по-добрите ферми. Ще те изпратя до дома.

— Добре — съгласи се тя, като едва влачеше крака. — Изпратете ме, щом искате. Помня, че ми предложихте да ви стана жена, преди да знаете истинското ми положение. Може би… може би сте малко по-добър и любезен, отколкото ви смятах. За вашата доброта ви благодаря, обаче за всичко друго съм ви сърдита. Понякога не мога да разбера какво сте си наумили да правите.

— Ако не мога да узаконя по-раншните ни отношения, поне мога да ти помогна, и то като зачитам чувствата ти повече, отколкото съм го правил преди. Моята религиозна мания, или както щеш я наречи, свърши. Но у мен остана някаква частица доброта — поне се надявам, че е така. Слушай, Тес, в името на всичко хубаво в отношенията между мъжа и жената, повярвай ми! Достатъчно богат съм, дори повече от достатъчно, за да избавя от нужда и теб, и родителите ти, и сестрите ти. Само имай доверие в мен и аз ще ги обезпеча.

— Виждали ли сте ги скоро? — бързо запита тя.

— Да. Не знаеха къде си. Намерих те тук съвсем случайно.

Когато спряха пред временното й жилище, през прътите на градинския плет студената луна косо освети изнуреното лице на Тес.

— Не говорете за малките ми братя и сестри, не ме смазвайте съвсем! — каза тя. — Ако искате да им помогнете — а господ знае, че имат нужда от помощ, — направете го, без да ми казвате… Не, не! — извика тя. — Нищо няма да приема от вас — нито за тях, нито за себе си.

Той не влезе с нея, защото тя живееше заедно с хазаите си и вътре винаги имаше хора. Щом се изми и вечеря с хазаите, тя потъна в размишления и като издърпа масата, която стоеше до стената, започна страстно писмо под светлината на самотната малка лампа:

Мой мили съпруже, позволи ми да те наричам така… Не мога иначе, дори и да се разгневиш, като си помислиш за такава недостойна жена като мен. Трябва да изплача болката си пред теб — нямам никого другиго. Така ме изкушават, Ейнджъл. Страх ме е да ти кажа кой и въобще не искам да ти пиша за това. Не можеш да си представиш каква нужда имам от теб. Не можеш ли да се върнеш при мен веднага, преди да се е случило нещо ужасно? О, знам, че не можеш, защото си толкова далеч. Струва ми се, че ще умра, ако не се върнеш скоро или не ме повикаш при тебе. Знам, че заслужавам наказанието, което ми наложи, и имаш пълно право да ми се сърдиш, това е справедливо. Но, Ейнджъл, моля те, моля те, не бъди само справедлив, бъди поне малко добър към мен, даже да не го заслужавам, и се върни при мен! Ако се върнеш, бих умряла в прегръдките ти. И ще бъда доволна да умра, ако знам, че си ми простил.

Ейнджъл, живея само за теб. Обичам те прекалено много, за да те упреквам, че замина, и зная, че беше необходимо да намериш ферма. Няма да чуеш от мен нито една лоша или горчива дума. Само се върни при мен. Аз съм неутешима без теб, любов моя, о, така неутешима! За мен е нищо, че трябва да работя, но ако ми напишеш само един ред: „Връщам се скоро“, о, как ще живея и как ще те чакам, Ейнджъл, колко щастлива ще бъда!

Откакто се оженихме, моя религия стана да ти бъда вярна във всяка своя мисъл и поглед и когато някой мъж ми направи комплимент, аз го чувствувам като обида за тебе. Не е ли останала у теб поне мъничко от по-раншната ти любов към мен? Ако поне малко ме обичаш, как можеш да живееш далеч от мен? Аз съм същата жена, Ейнджъл, в която ти се влюби, да, съвсем същата — не онази, която не обичаш, но която никога не си познавал. Какво значеше за мен миналото ми, когато те видях? Нищо, то умря. Аз станах друга жена и ти цялата ме изпълни с нов живот. Как мога да бъда предишната? Как не можеш да разбереш това? Скъпи, ако беше поне малко тщеславен и уверен в себе си, щеше да разбереш, че имаш сили да ме промениш и тогава може би ще се върнеш при мен, твоята нещастна жена.

Колко глупава съм била, когато, заслепена от щастие, се надявах, че вечно ще ме обичаш. Трябваше да зная, че такава любов не е за мен, злощастната! Но мен ме терзае не само миналото, а и настоящето. Помисли си, помисли си как страда сърцето ми, че никога и никъде не те виждам. Ах, ако можеше твоето сърце да те боли една минутка на ден така, както ме боли моето всеки ден, може би щеше да се съжалиш над мен, бедната, самотната.

Хората казват, че още съм хубавичка, Ейнджъл. (Наричат ме красавица, да си кажа правото.) Може би това е вярно. Но за мен красотата ми няма значение. Искам да я имам, защото тя принадлежи на теб и може би е единственото нещо у мен, достойно за теб. Така силно чувствувам това, че когато имах неприятности с мъжете, аз си увивах лицето и ходех така колкото може по-дълго. О, Ейнджъл, пиша ти това не от суета — знаеш, че не съм суетна, — а само за да се върнеш при мен!

Ако ти е невъзможно да се върнеш, разрешаваш ли ми аз да дойда при теб? Казвам ти, измъчена съм, карат ме да правя неща, които не искам да правя. Сигурна съм, че няма да отстъпя и един инч, но се плаша от мисълта за това докъде може да ме доведе случайността, а аз съм така беззащитна след първата си грешка. Повече не мога да говоря за това — чувствувам се така жалка. Но ако не устоя и попадна в някаква ужасна примка, положението ми ще бъде по-лошо от първия път. О, господи, не мога и да помисля за това! Позволи ми да дойда веднага или ти се върни веднага!

Ще съм доволна, дори щастлива да ти бъда слугиня, ако не мога да ти бъда жена. Искам само да съм близо до теб, да те виждам понякога, да мисля, че си мой.

Слънчевата светлина не ме радва, защото теб те няма — не искам да гледам дивите гълъби и скорците в нивята, защото по-рано ги гледахме заедно, а сега съм така скръбна. Мечтая само за едно нещо на небето, на земята или под земята — да те видя, любими мой! Ела при мен… ела при мен и ме спаси от надвисналата опасност!

Твоя вярна, нещастна

Тес