Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (36)

XXXVI

Клер се събуди в пепелявосивата сутрин, която се прокрадваше като човек, уличен в престъпление. Камината го приветствува с угасналата си жарава, готовата за вечеря маса — с две пълни, недокоснати чаши размътено вино, което вече не искреше, а празните столове и останалите мебели както винаги изразяваха своята безпомощност и задаваха непоносимия въпрос: „Какво да се прави?“ От горния етаж не долиташе нито звук. След малко обаче на вратата се почука. Клер се сети, че това е жената на селянина от съседната къща, която щеше да се грижи за домакинството, докато бяха тук.

Присъствието на трето лице в къщата точно сега щеше да бъде крайно неуместно и тъй като вече се беше облякъл, той отвори прозореца и й каза, че тази сутрин ще се справят и без нея. Жената бе донесла гърне мляко и Клер й каза да го остави пред вратата. Когато тя си отиде, той потърси дърва в бараката и бързо стъкна огъня. В килера имаше достатъчно яйца, масло, хляб и други провизии и Клер скоро приготви закуската. Животът в кравефермата го бе научил да домакинствува. Димът от разпалените дърва се издигна над комина подобно на лотосов цвят. Местните хора, които по това време минаваха отвън, го видяха, сетиха се за младоженците и завидяха на щастието им.

Ейнджъл се огледа наоколо си за последен път, после се приближи до подножието на стълбата и извика с обичайния си глас:

— Закуската е готова!

Той отвори пътната врата и излезе да подиша утринния въздух. Когато след малко се върна, Тес беше във всекидневната и механично разместваше приборите за закуска. Тя бе напълно готова и тъй като, откакто той я беше повикал, бяха минали само няколко минути, явно бе, че е била облечена, преди да я извика. Косата й бе завита на голям кок. Сложила си бе една от новите рокли — вълнена, бледосиня с бяло жабо. Ръцете и лицето й изглеждаха студени — вероятно бе стояла дълго време облечена без огън в спалнята. Подчертаната вежливост в тона на Клер, когато я повика, изглежда, бе пробудила у нея искрица надежда. Но щом тя го погледна, надеждата угасна.

От пламенната им любов бе останала само пепел. Дълбоката скръб от предната вечер беше отстъпила място на апатия. Изглежда, нищо вече не можеше да възпламени у тях предишната страст.

Той я заговори спокойно и тя отговори със същата сдържаност. После се приближи до него и се вгледа в острите черти на лицето му, сякаш бе забравила, че и той можеше да се вгледа в нейното.

— Ейнджъл! — каза тя, като леко го докосна с пръсти, сякаш не можеше да повярва, че пред нея стои в плът и кръв човекът, който някога бе неин любим.

Очите й блестяха, бледите й бузи още не бяха хлътнали, макар че полузасъхнали сълзи бяха оставили светли бразди по тях, а устните й, нейните алени устни, бяха бледи като лицето й. Животът все още пулсираше в нея, но потискан от душевната мъка, той биеше така неравномерно, че и най-малкото напрежение щеше да доведе до истинска болест, да замъгли блясъка на очите й и да изтъни устните й.

Тя изглеждаше съвсем целомъдрена. Природата — така невероятно лъжлива — бе сложила върху лицето на Тес печата на девствеността и сега той я гледаше съвсем слисан.

— Тес, кажи ми, че не е истина. Не, не може да бъде истина!

— Истина е.

— Всяка дума?

— Всяка дума.

Той я погледна умолително, сякаш бе готов да приеме лъжа от нейните устни и с помощта на софистиката да я превърне в неоспорима истина. Но тя повтори:

— Вярно е!

— А той жив ли е? — запита Ейнджъл.

— Детето умря.

— А мъжът?

— Той е жив.

Нов пристъп на отчаяние се изписа по лицето на Клер.

— В Англия ли е?

— Да.

Той закрачи безцелно из стаята, после внезапно каза:

— Ето какво е становището ми. Мислех си — както би си помислил всеки човек, — че като се откажа от честолюбивите си стремежи да си взема жена с положение в обществото, богата, запозната с живота, ще си намеря селска девойка, която да притежава не само румени бузи, но и целомъдрие. Но… не желая да те упреквам и няма да го направя.

Тес така добре разбираше положението му, че нямаше нужда да й говори повече. Това я доведе до отчаяние. Тя знаеше, че той бе загубил всичко.

— Ейнджъл, никога не бих се съгласила да се оженим, ако не знаех, че в края на краищата за теб има последен изход, макар да се надявах, че ти никога няма да…

Гласът й стана дрезгав.

— Последен изход ли?

— Да, да се отървеш от мен.

— Как?

— Като се разведем.

— Боже мой, как може да си толкова наивна! Нима мога да се разведа с тебе!

— Можеш… сега, след като… ти признах. Мислех си, че моята изповед ще ти даде основание за развод.

— О, Тес, какво си дете. Колко си невежа — нищо не разбираш. Не зная точно какво си, но ти не познаваш законите — да, не ги разбираш.

— Как, нима не можеш да се разведеш?

— Наистина не мога.

Тъжното й лице почервеня от срам.

— А аз си мислех… — шепнешком започна тя — о, сега разбирам колко подла ме смяташ. Повярвай ми, кълна се, повярвай ми, аз бях сигурна, че можем да се разведем. Надявах се, че няма да го направиш… но никога не съм се съмнявала, че можеш да се отървеш от мен, ако решиш и ако никак… ако никак не ме обичаш.

— Сгрешила си.

— Ах, значи, трябваше… да, трябваше да го направя снощи. Но ми липсваше смелост. Такава съм си.

— За какво ти е липсвала смелост?

Тя не отговори и той я хвана за ръката.

— Какво си мислила да правиш? — запита той.

— Да сложа край на живота си.

— Кога?

Тя се сгърчи под изпитателния му поглед.

— Снощи — отвърна тя.

— Къде?

— Под твоето клонче имел.

— Господи!… А как? — строго запита той.

— Ще ти кажа, ако не ми се сърдиш — отговори тя, като се дръпна. — С въженцето от моя куфар… но не можах… да го изпълня докрай. Страхувах се да не опозоря името ти.

Това неочаквано признание, изтръгнато насила, го потресе. Той отвърна очи от нея, без да пуска ръката й, и каза:

— Слушай добре. Да не си посмяла да помислиш за такова ужасно нещо. Как можа! Ще ми обещаеш като на твой съпруг втори път да не правиш подобен опит.

— Готова съм да обещая. Разбрах колко е лошо.

— Лошо! Не намирам думи да окачествя тази недостойна постъпка.

— Но, Ейнджъл — умолително започна тя, като го гледаше с широко отворени очи, — исках да го направя само заради тебе, да върна свободата ти и да избегнеш скандала с развода, а бях сигурна, че ще искаш развод. И през ум не би ми минало да го правя заради себе си. А пък и да го направя със собствените си ръце, би било прекалено добро за мене. Ти, мъжът, когото погубих, трябва да нанесеш удара. Струва ми се, че ако това беше възможно, бих те обикнала още повече — ако можеше да накараш себе си да го извършиш, след като не ти остава друг изход. Чувствувам се така недостойна за теб. И толкова много ти преча!

— Престани!

— Добре, щом ти ми го казваш, ще млъкна. Аз нямам други желания, освен твоите.

Той знаеше, че това е вярно. След нощта на отчаяние волята й съвсем се бе сломила и Ейнджъл нямаше защо да се страхува от някоя необмислена постъпка.

На закуска Тес отново се опита да мисли за други неща и отчасти успя. Седяха от едната страна на масата, така че погледите им не се срещаха. Отначало и двамата се чувствуваха неловко, чувайки как другият яде и пие чая, но нямаше как; и двамата ядоха малко. Щом закусиха, той стана и след като й каза в колко часа ще се върне за обяд, се упъти към мелницата, машинално изпълнявайки намерението си да изучи мелничарството — единствената практическа цел, която го бе довела тук.

Когато той излезе, Тес застана до прозореца и го видя да минава по големия каменен мост, който водеше към мелницата. Той прехвърли моста, пресече железопътната линия и изчезна от погледа й. После, без дори да въздъхне, тя се махна от прозореца и взе да прибира масата.

Скоро след това пристигна прислужницата. Отначало присъствието й бе неприятно на Тес, но по-късно тя почувствува облекчение, че не е сама. В дванадесет и половина тя остави помощницата си в кухнята и се върна във всекидневната да чака Клер да се появи на моста.

Наближаваше един часът, когато тя го видя да се връща, и макар че той още се намираше на четвърт миля, лицето й пламна. Тя изтича в кухнята да нареди на жената да сервира обяда веднага щом той влезе. Той първо отиде в стаята, гдето предния ден заедно бяха мили ръцете си, и когато влезе във всекидневната, капаците на блюдата се вдигнаха като по даден от него знак.

— Каква точност! — подхвърли той.

— Да, видях те, като минаваше по моста — отвърна тя.

Обядът премина в обикновен разговор — за това какво бе правил той сутринта в мелницата, за това как се пресява брашното, за старомодните машини, които, както той се опасяваше, нямало да му дадат ясна представа за модерните подобрени методи, тъй като някои от тях, изглежда, използували още от времето, когато мелницата работела за монасите от съседното, сега разрешено абатство. След един час Клер пак излезе и се прибра по здрач. Цяла вечер той се занимава с книжата си. Тес не искаше да му пречи и когато старата жена си отиде, тя се оттегли в кухнята и остана там повече от час, като все си намираше някаква работа.

Фигурата на Клер се появи на вратата.

— Не трябва да работиш толкова — каза той, — ти си моя жена, а не слугиня.

Тя вдигна глава и лицето й се разведри.

— Наистина ли мога да се смятам за твоя жена — промълви тя с горчива насмешка. — Искаш да кажеш — само по име. Да, повече от това не мога и да искам.

— Дали можеш да се считаш за моя жена, Тес! Та ти си моя жена. Какво искаш да кажеш?

— И аз не знам — бързо отвърна тя с глас, в който напираха сълзи. — Мислех си, че… аз… че аз не съм достойна за уважение. Казах ти още по-рано, че самата аз не се смятам за достойна за уважение и затова… затова не исках да се омъжа за тебе, но ти… ти така настояваше.

Тя избухна в ридания и обърна към него гръб. Това би трогнало всеки друг, но не и Ейнджъл Клер. Макар и обикновено благ и нежен, някъде дълбоко в неговото същество се таеше твърда логика като жилка метал в мека глина, която притъпява острието на всичко, което се опита да я разсече. Тази жилка му бе преградила пътя към църквата, тя му прегради и пътя към Тес. Освен това любовта му беше не толкова страстна, колкото платоническа и щом престанеше да вярва на жената, той се отдръпваше от нея, за разлика от онези впечатлителни натури, които продължават да любят чувствено жени, които разумът презира. Той я изчака да спре да плаче.

— Бих желал поне половината от жените в Англия да са толкова достойни за уважение, колкото си ти — каза той в изблик на ожесточеност към всички жени. — Не става дума за уважение, а за принципи.

Той дълго говори в същия дух, подет от вълната на отвращението, която с такава упоритост подмята честните хора, когато се убедят, че са били измамени от привлекателна външност. Откровено казано, дълбоко в сърцето си той същевременно изпитваше съчувствие, от което една опитна светска жена би могла да се възползува, за да го спечели. Но Тес и не помисли за това. Тя приемаше всичко като своя вина и почти не отваряше уста. В силата на нейната преданост към него имаше нещо едва ли не жалко. Макар и темпераментна по природа, тя търпеливо слушаше всичко, което той й говори — нито веднаж не помисли за себе си и не се разгневи, не намираше отношението му към нея за жестоко. В егоистичния съвременен свят тя може би беше олицетворение на апостолско търпение.

Вечерта, нощта и сутринта преминаха така, както и предишните. Само веднаж, в един-единствен случай, някогашната свободна и независима Тес се осмели да направи крачка към сближение. Това стана, когато той за трети път се готвеше след ядене да отиде в мелницата. На ставане от масата той й каза „довиждане“. Тя отговори и същевременно протегна устни към него. Той не се възползува от поканата, а бързо се обърна настрани и каза:

— Ще се върна навреме.

Тес се сви, сякаш я бяха ударили. Колко често се бе опитвал той да целуне устните й против нейното желание. Колко често бе казвал весело, че устните й ухаят на маслото, яйцата и меда, които бяха основната й храна, че устните й уталожвали глада му и какви ли не още глупости от тоя род. А сега устните й не го интересуваха. Той забеляза как тя потръпна и меко каза:

— Разбери, че трябва да помисля как ще живеем по-нататък. Налага се известно време да живеем заедно, за да избегнем неприятния за теб скандал, който би последвал, ако се разделим веднага. Но ти трябва да разбереш, че правим това само заради приличието.

— Да — разсеяно каза Тес.

Той излезе. Но по пътя за мелницата спря и за момент съжали, че не бе постъпил по-любезно и не я бе целунал поне веднаж.

Така преминаха тези печални два-три дни. Наистина те живееха под един покрив, но бяха по-чужди един на друг, отколкото когато бяха само влюбени. За нея бе съвсем ясно, че енергията на Клер е парализирана от усилието му да измисли, както той се беше изразил, какво да правят по-нататък. Тя бе поразена, когато се убеди в непреклонността на този човек, който преди й изглеждаше така благ. Неговото упорство бе наистина прекалено жестоко. Сега тя вече не очакваше прошка. Много пъти, докато той беше в мелницата, тя вземаше решение да го напусне, но се страхуваше, че вместо да му помогне, по този начин може да го постави в още по-неприятно и унизително положение, когато хората узнаят за постъпката й.

В същото време Клер бе потънал в сериозен размисъл. Мислите го преследваха и му причиняваха болка. Те го изгаряха, изтощаваха, изсушаваха цялата му предишна нежност и любов към домашното огнище. На всяка крачка той се питаше, понякога на глас: „Какво да правя? Какво да правя?“ Веднаж тя случайно го чу. Това я накара да изостави досегашното си мълчание по въпроса за тяхното бъдеще.

— Предполагам, че… че няма да живееш с мен… дълго, нали, Ейнджъл? — запита тя. Ъглите на устата й бяха увиснали и издаваха колко големи усилия й са били необходими, за да запази тоя израз на сдържано спокойствие върху лицето си.

— Не мога да живея с теб, без да презирам себе си, и което е може би още по-лошо — да презирам тебе. Разбира се, имам пред вид съвместен живот в общоприетия смисъл на думата. Каквито и други чувства да изпитвам сега, поне не те презирам. И позволи ми да говоря откровено, иначе няма да можеш да разбереш всичките ми тревоги. Как можем да живеем заедно, докато оня човек е жив? Всъщност той е твоят съпруг, а не аз. Ако беше умрял, може би нямаше да бъде така. Но това не е всичко. Има и нещо друго, което засяга и бъдещето на други хора. Помисли си! Ще минат години и ще ни се родят деца, а тая истина от миналото рано или късно ще излезе наяве, защото няма такова място на земята, където никой не отива и откъдето никой не идва. Помисли си за нещастните деца от наша кръв и плът, които с течение на времето, колкото по-големи стават, толкова по-силно ще чувствуват позора си. Какъв удар за тях! Какво бъдеще! Можеш ли с чиста съвест да ми кажеш „Остани!“, след като си помислиш за тази перспектива? Не смяташ ли, че е по-добре самите ние да понесем нещастието, вместо да го прехвърляме на други.

Клепачите й, натежали от скръб, бяха спуснати надолу както преди.

— Не мога да кажа „Остани!“ — отвърна тя, — не мога! Не бях се вглеждала толкова далеч в бъдещето.

Тес беше жена и — нека си признаем — упорито и тайно продължаваше да се надява, че близостта на интимния семеен живот в края на краищата ще сломи неговата студенина, независимо от волята му. Макар и наивна в обичайния смисъл на думата, Тес беше истинска жена, а за жената би било недостатък, ако инстинктивно не познава силата на близостта. Тя съзнаваше, че ако това средство не успее, нищо друго няма да й помогне. „Няма смисъл да се надявам на разни стратегически хитрости“ — казваше си Тес. Но тя не можеше да угаси в себе си пламъка на тази последна надежда. Сега той й бе обяснил създалото се положение от нова гледна точка — нова поне за нея. Наистина тя никога не се бе вглеждала така напред в бъдещето и ярката картина, която той й нарисува — мисълта, че един ден децата й ще я презират, — бе смъртна присъда за нейното честно и човечно сърце. Собственият й опит я бе научил, че при известни обстоятелства има само едно нещо, което е по-хубаво от това да живееш почтено, и това нещо беше въобще да се откажеш от живота. Като всички просветлени от страдания тя виждаше в думите на Сюли Прюдом „Ти ще се родиш!“ Присъда за своите потомци.

Но такава е лисичата хитрост на госпожа Природа, че до този момент Тес, заслепена от любовта си към Клер, бе забравила за възможните последици от нея и виждаше в тях само своето нещастие, а не мислеше за това, че те могат да се отразят и на други.

Ето защо тя не можа да противопостави нищо на неговите доводи. Но както у всички прекалено чувствителни хора у Клер възникна вътрешна борба, защото той откри един аргумент срещу своите собствени доводи, от който почти се уплаши. Този аргумент беше нейната изключителна физическа привлекателност и тя би могла да се възползува от това обстоятелство. Освен това тя би могла да добави: „На някое плато в Австралия или в равнините на Тексас кой ли ще знае и кой ли ще го е грижа за моето нещастие? Кой би могъл да упреква мене или тебе.“ Все пак както повечето жени тя прие картината, която той й нарисува, като нещо неизбежно. И може би е била права. Сърцето на жената благодарение на своята интуиция разбира не само своята болка, но и болката на мъжа. Дори никой да не отправеше подобни упреци срещу него или срещу потомците му, собствената му капризна фантазия можеше да ги породи у него.

Настъпи третият ден след отчуждаването. Някой би се осмелил да изтъкне странния парадокс, че ако беше по-чувствен, Клер би се държал с Тес по-благородно. Ние не казваме това. И все пак любовта на Клер беше крайно неземна и идеална, за да може да се вмести в условията на всекидневието. Когато човек изпитва такива чувства, присъствието на любимото същество му влияе по-малко, отколкото, неговото отсъствие, тъй като той си изработва един идеален образ, лишен дори от истинските недостатъци на любимата. Тес откри, че нейното присъствие не е чак толкова силен довод, колкото се надяваше. Той беше прав, когато казваше, че тя е друга жена — различна от жената, която бе разпалила страстите му.

— Обмислих това, което ми каза — заговори му тя, като чертаеше с показалец по покривката на масата. С другата ръка подпираше главата си, а венчалният й пръстен сякаш им се подиграваше. — Напълно си прав. Така трябва да бъде! Трябва да ме напуснеш.

— А ти какво ще правиш?

— Мога да се върна у дома.

Клер не бе помислил за тази възможност.

— Сигурна ли си? — запита той.

— Да. Трябва да се разделим и по-добре да направим това веднага и да приключим с въпроса. Веднаж ти ми каза, че съм привличала мъжете мимо тяхната воля и ако стоя непрестанно пред очите ти, може да промениш плановете си противно на желанието и решението си. А после твоето разкаяние и моята скръб ще бъдат непоносими.

— Значи, искаш да се върнеш у дома, така ли? — запита той.

— Искам да се разделим и да си ида у дома.

— Добре, така да бъде.

Макар че не вдигна очи към него, Тес потрепери. Тя веднага остро и болезнено почувствува, че всъщност никак не искаше той да се съгласи с предложението й.

— Страх ме беше, че всичко ще свърши така — промълви тя със спокойно лице и втренчен поглед. — Не се оплаквам, Ейнджъл. Мисля… че така е най-добре. Думите ти ме убедиха окончателно. И дори никой да не ме упреква, ако останем заедно, един ден, след години, ти може да ми се разсърдиш за най-малката дреболия и като знаеш миналото ми, да се изкушиш да ми надумаш неща, които да чуят собствените ми деца. Това, което сега ми причинява само болка, тогава ще бъде за мен мъчение и ще ме убие. Ще си ида… още утре.

— И аз няма да остана тук. Въпреки че не исках пръв да заговоря за това, смятам, че е разумно да се разделим поне за известно време, докато бъда в състояние по-добре да преценя положението. А после ще ти пиша.

Тес крадешком погледна съпруга си. Той беше блед, дори трепереше. Но както преди тя бе поразена от неговата решителност, дълбоко заседнала в душата на този кротък човек, за когото се бе омъжила — волята му да подчини по-грубите на по-възвишените чувства, материята на идеята, плътта на духа. Склонности, стремежи, навици — буйният вятър на неговата непреклонна воля ги подмяташе като изсъхнали листа.

Той вероятно забеляза погледа й, защото поясни:

— Когато съм далеч от хората, имам по-добро мнение за тях. — А после цинично добави: — Кой знае, може някой ден пак да се съберем просто от скука. Мнозина са го правили.

Същия ден Клер започна да събира багажа си. Тес се качи горе и също взе да прибира нещата си. И двамата мислеха едно и също — и двамата знаеха какво мисли другият: че на следващата сутрин те наистина може би щяха да се разделят завинаги въпреки успокоителните предположения, които правеха, съзнавайки, че и двамата са хора, за които всяка вечна раздяла би била истинско мъчение. И двамата знаеха, че в първия ден след раздялата взаимното им влечение (за себе си тя знаеше, че ще го люби винаги, независимо от постъпките му) ще бъде може би по-силно от всякога, но времето ще го уталожи. В студената светлина на новия ден практическите доводи, по силата на които той не я приемаше за своя жена, можеха да се проявят още по-силно. Нещо повече — когато двама души веднаж се разделят и престанат да живеят заедно, под един покрив — незабелязано се появяват нови влечения, които напират да запълнят всяка празнота, непредвидени събития се изпречват на пътя на желанията и намеренията, а старите планове се забравят.