Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (14)

XIV

Августовското слънце изгря сред лека мъгла. Нападнати от топлите лъчи, гъстите нощни пари се разкъсваха и свиваха на малки парцалчета из падините и шубраците, очаквайки топлината да ги стопи окончателно.

В мъглата слънцето имаше странен, одухотворен вид — сякаш беше живо същество. Тази одухотвореност, както и отсъствието на всякакво човешко същество, мигновено обяснява едновремешния култ към слънцето. Човек би помислил, че никога на този свят не е имало по-разумна религия. Небесното светило приличаше на златокъдро, лъчезарно богоподобно същество с благи очи, което гледа със силен и напрегнат младежки поглед към земята — а тя неизказано му се радва.

Малко по-късно лъчите му проникнаха през капаците на селските къщи, изписаха огненочервени ивици по бюфетите, скриновете и другите мебели и събудиха жътварите, които още не се бяха надигнали.

В това утро всичко беше руменочервено, но най-ярко блестяха две широки перки от боядисано дърво, които се подаваха в края на една жълта нива, сгушена до Марлот. Заедно с други две перки под тях те образуваха въртящия се малтийски кръст на жетварката, която предишната вечер бяха докарали на нивата, за да бъде готова за работа днес. Слънчевите лъчи подсилваха тоновете на боята им и те изглеждаха като потопени в течен огън.

Нивата беше „открита“. С други думи, около четирите й краища на ръка бяха ожънали ивица, широка няколко фута, по която да минат конете и машината.

Две групи — едната от мъже и младежи, другата от жени — се спускаха по пътеката точно в момента, когато сянката на плета от източната й страна бе стигнала до средата на отсрещния плет, така че докато главите на жетварите приветствуваха изгрева, нозете им все още се намираха в полумрака на зората. Те се отклониха от пътечката и кривнаха между два каменни стълба, които служеха за врата към нивата.

Скоро оттам се зачу цъкане, напомнящо любовната песен на скакалец. Машината беше пусната в ход. През вратата се виждаше процесия от три коня и споменатата дълга и клатушкаща се жетварка; водачът й бе възседнал единия от конете, а помощникът му се бе разположил на седалката на машината. Процесията премина покрай едната страна на нивата, а перките на жетварката се въртяха бавно и почти се изгубиха от поглед надолу по хълма. След малко със същия равномерен ход машината се зададе от другата страна на нивата. Най-напред иззад стърнището блесна медната звезда на челото на първия кон, след това яркочервените перки и най-сетне — цялата машина.

Утринните часове летяха, ивицата стърнище около нивата се разширяваше след всяка обиколка, а площта неожъната пшеница намаляваше все повече и повече. Зайците, змиите, плъховете и мишките се оттегляха навътре като в някаква крепост, без да подозират колко нетрайно е тяхното убежище, без да предугаждат участта, която ги очаква. За техен ужас закритието им щеше да става все по-тясно и всички те — приятели и врагове — щяха да се гушат едни до други, докато и последните класове пшеница паднат под зъбците на неумолимата жетварка и жетварите ги избият с камъни и пръти.

Зад себе си жетварката оставяше ожънатата пшеница на малки купчинки — колкото за един сноп. С тях се заемаха вървящите след машината енергични връзвачи. Повечето бяха жени, но имаше и мъже с басмени ризи и с панталони, запасани с кожени ремъци. Задните копчета за тиранти стояха неизползувани и при всяко движение на жетварите бляскаха и святкаха на слънцето като две очи на кръста им.

Но сред тази група връзвачи много по-интересни бяха представителките на нежния пол. Жената става особено очарователна, когато се слее с природата, защото тя не стои сред нея като обикновен предмет, поставен там. Работникът е само човек сред полето. Работничката е част от полето — тя някак си губи своята индивидуалност, поглъща окръжаващата я среда и сама бива погълната от нея.

Жените — или по-скоро девойките, защото повечето от тях бяха млади — бяха нахлузили памучни шапчици с дълги развяващи се краища, за да ги пазят от слънцето, и ръкавици, за да не си наранят ръцете от стърнището. Една носеше бледорозов жакет, друга — кремава рокля с тесни ръкави, трета — фуста, червена като перките на жетварката. По-възрастните бяха навлекли груби кафяви рокли — традиционното и най-удобно женско облекло за работа на полето, но вече непопулярно сред младите. Тази сутрин погледът ни неволно се спира на младата девойка с розовия жакет, тъй като тя притежава най-гъвкавата и изящна фигура от всички. Но шапчицата й е нахлупена така ниско над челото, че докато тя връзва снопите, лицето й въобще не се вижда, макар че човек може да отгатне нейния тен по един-два тъмнокафяви кичура коса, които се спускат изпод шапчицата й. Може би една от причините, поради които тя не привлича вниманието на минувача, е, че тя въобще не се стреми да направи впечатление, докато другите жени често поглеждат наоколо.

Тя връзва снопите машинално като часовников механизъм. От последния вързан сноп измъква ръкойка класове и оправя върховете им с лявата си ръка, за да ги изравни. След това се придвижва напред с приведен гръб, събира класовете с двете си ръце, опира ги в колената си и тика под снопа лявата си, облечена в ръкавица ръка, за да срещне дясната от другата страна, прегръщайки класовете така, както се прегръща любим. После съединява краищата на ръкойката, притиска снопа с коляно и го връзва, като от време на време оправя полата си, развявана от лекия ветрец. Част от голата й ръка се подава между ръкавицата от биволска кожа и ръкава на роклята й. Постепенно нежната женска кожа се издрасква и започва да кърви.

От време на време тя се изправя да отдъхне, да завърже разкривената си престилка или да оправи шапчицата си. Тогава човек може да види овалното лице на красива млада жена с дълбоки тъмни очи и тежки кичури дълга коса, които сякаш умолително се захващат за всичко, до което се опрат. Страните й са по-бледи, зъбите й — по-равни, а червените й устни — по-фини, отколкото е обичайно за момиче, израсло на село.

Това е Тес Дърбифийлд или д’Ърбървил, малко променена — същата, и все пак различна. Сега тя живее тук като странник, като чужд човек, макар че земята, на която се намира, не й е чужда. След дълго усамотение тя взе решение да започне работа на полето в родното си село, тъй като за селяните настъпи най-напрегнатият сезон в годината и никаква работа в къщи не би я възнаградила за труда й така, както жетвата.

По-малко или повече другите жени извършваха същите движения като Тес. След всеки вързан сноп целият орляк се приближаваше подобно на танцьорки в кадрил и всяка изправяше снопа си до другите, докато се образува кръстец от десет или дванадесет снопа.

Те отидоха да закусят, след това се върнаха и работата закипя отново. Наближи единадесет часът. Ако някой наблюдаваше Тес, щеше да забележи, че без да спира работа, тя често поглежда в очакване към гребена на хълма. Точно в единадесет откъм стърнището иззад хълма се показаха главичките на група деца на възраст от шест до четиринадесет години.

Тес леко се изчерви, но продължи да работи.

Най-голямото от децата — момиче, наметнато с триъгълен шал, който се влачеше по стърнището — носете на ръце нещо, което на пръв поглед приличаше на кукла, но се оказа, че е бебе, увито в дълги дрехи. Друго от децата донесе нещо за хапване. Жетварите прекратиха работа, взеха донесеното ядене и седнаха край една купчина снопи. Те започнаха да се хранят, а мъжете щедро наливаха бира от една глинена стомна и чашата минаваше от ръка на ръка.

Тес Дърбифийлд бе от тези, които последни спряха да работят. Тя седна до края на кръстеца, като леко извърна лице настрани от другарките си. Когато се настани, един мъж с шапка от заешка кожа и с червена кърпа, втъкната в поясока, се протегна над кръстеца и й предложи чаша бира. Тес отказа. Щом разтвори кърпата с обеда си, тя повика голямото момиче и взе бебето от ръцете му. Момичето, доволно, че са го освободили от това задължение, отиде при съседния кръстец да си поиграе с децата. Изчервявайки се още повече, с полукрадливо и все пак смело движение Тес разкопча блузата си и започна да кърми детето.

Мъжете, които седяха най-близо до нея, деликатно извърнаха глави, а някои запушиха. Един от тях разсеяно и любовно милваше стомната, която вече не пускаше ни капка. Всички жени, с изключение на Тес, завързаха оживен разговор, като същевременно оправяха рошавите си, сплъстени коси.

Когато бебето се нахрани, младата майка го изправи на скута си и загледана в далечината, започна да го друса с мрачно равнодушие, граничещо с неприязън. После внезапно взе да го обсипва с целувки, сякаш никога не би могла да се отдели от него. При този буен порив на силни чувства, в който майчината любов така странно се преплиташе с ненавист, бебето се разплака.

— Обича си го тя, макар да разправя, че го мрази и че предпочитала и тя, и то да са в гробищата! — забеляза жената с червената фуста.

— Скоро ще престане да ги дрънка такива! — отвърна друга, облечена в кафява фуста. — Господи, с какво ли не свиква човек с време!

— Май мъчно са я кандърдисали. Една нощ миналата година чули ридания в Ловния парк и на някому нямаше да му се размине така лесно, ако хората бяха дошли навреме.

— И все пак много жалко, че не с друга, а точно с нея стана тая работа. Ама така си е, все с най-хубавите се случва! Грозничките могат да си живеят съвсем спокойно, а, Джени? — И жената, която каза тия думи, се обърна към друга жена от групата, на която епитетът „грозничка“ очевидно прилягаше добре.

Наистина жалко! Ако сега се вгледаше в Тес, дори и най-злият й враг не би могъл да мисли другояче за тази девойка с уста като цъфнала роза и с големи нежни очи, нито черни, нито сини, нито сиви, нито виолетови, а по-скоро отразяващи всичките тези нюанси, примесени с още десетки други. Човек можеше да ги различи, ако надзърнеше в гледците й. Около бездънните й зеници се разливаха сияния с най-различни багри и оттенъци. Тес би била почти безупречна жена, ако не беше леката неуравновесеност в нейния характер, наследена от прадедите й.

За пръв път след толкова месеци едно решение, което изненада и самата нея, я бе довело тази седмица на полето. Тя терза и тормози неспокойното си сърце с всички средства на тъгата, каквито може да измисли едно самотно и неопитно същество, но в края на краищата здравият й разум надделя. Тя почувствува необходимост отново да бъде полезна или най-малкото отново да вкуси прелестите на свободата. Миналото си е минало: каквото и да е било, то вече си е отишло. Каквито и да са последиците му, времето ще ги изличи. Ще минат години и те ще изчезнат, сякаш никога не са съществували. Дори самата тя ще бъде погребана и забравена. А междувременно дърветата са така зелени, както и преди. Птичките пеят и слънцето блести както винаги. Познатият пейзаж нито се е помрачил от нейната скръб, нито се е разболял от нейната мъка.

Тя може би бе разбрала, че и обстоятелството, което я принуди да сведе така ниско глава — мисълта за това какво ще кажат хората, — е изградено върху илюзия. Никого, освен самата нея не го беше грижа за нейното съществуване, за нейното приключение, за страстите и вълненията й. За целия свят, освен за себе си, тя беше само една преминаваща мисъл. Дори за приятелите си тя не беше нищо, освен една по-често преминаваща мисъл. Ако тя цял живот, и ден и нощ, се чувствуваше нещастна, те само щяха да кажат: „Ах, тя сама се прави нещастна!“ Ако се опиташе да бъде весела, да забрави всички грижи, да се радва на слънцето, на цветята, на бебето, те само щяха да си помислят: „Ах, та тя го понася съвсем леко!“ А ако беше попаднала самичка на пустинен остров, щеше ли да се чувствува така нещастна заради това, което й се бе случило? Не особено. Ако тя току-що се бе появила на бял свят и откриеше, че е самотна майка с незаконородено дете на ръце и без никакъв опит в живота, щеше ли да се отчае? Не, тя би го понесла спокойно и дори би намерила удоволствие в това. Не сърцето й, а условностите бяха породили нейните страдания.

Каквито и мисли да бяха минали през главата на Тес, нещо я бе накарало да се облече спретнато както преди и да излезе на полето — а точно сега имаше голяма нужда от работна ръка. Ето защо тя се държеше с достойнство и гледаше спокойно хората в очите, дори и когато беше с бебето си в ръце.

Жетварите станаха от снопите, протегнаха се и угасиха лулите си. В червената машина отново впрегнаха нахранените коне. Тес свърши бързо обеда си, след това повика най-голямата си сестра да дойде да вземе бебето, пристегна роклята си, надяна кожените ръкавици и отново се наведе да измъкне няколко класа от последния сноп, за да върже следващия.

Работата продължи до късно през деня. Тес остана с групата жетвари до здрач. Тръгнаха си за дома с голяма каруца, съпътствувани от широката петниста луна, изникнала изпод земята на изток. Лицето й приличаше на протрития златист ореол на проядена от червеите икона на тоскански светец. Другарките на Тес запяха, те се държаха много мило с нея и изказваха задоволство, че тя отново е сред тях. Все пак те не можаха да се сдържат докрай и лукаво подхванаха баладата за девойката, която отишла във веселата зелена гора и се върнала променена. В живота има неща, които уравновесяват и компенсират неприятните преживелици: събитието, в което околните и виждаха някакво обществено предупреждение, бе направило Тес в очите на много хора най-интересната личност на село в момента. Дружелюбието им я отвлече още по-далеч от тъжните й мисли, веселостта им беше заразителна и тя почти се развесели.

Но точно сега, когато нравствените й грижи се разсейваха, пред Тес се изправи една нова естествена грижа, която нямаше нищо общо със социалните закони. Когато се върна в къщи, тя с болка научи, че следобед бебето внезапно се разболяло. Това не я изненада — детето бе толкова крехко и хилаво, — но все пак новината я потресе.

Оскърблението, което бебето бе нанесло на обществото с появата си на божия свят, бе забравено от майката. Сега съкровеното й желание беше това оскърбление да продължи, но да спаси живота на детето. Обаче скоро стана ясно, че часът на освобождението на този малък пленник на плътта ще дойде по-бързо, отколкото подсказваха и най-лошите опасения на майката. И когато Тес разбра това, тя изпадна в страшно отчаяние. Тя щеше да загуби детето, но това не бе всичко — то не беше кръстено!

Тес беше стигнала до състояние, когато пасивно приемаше мисълта, че ако трябва да гори в ада за простъпката си нека гори, и толкова! Както всички селски момичета тя добре познаваше светите писания, прилежно бе изучавала историята на Ахола и Ахолиба и знаеше какви поуки да си извлече от нея. Но когато същият въпрос се постави и за детето й, нещата приеха съвсем друг характер. Скъпото й същество щеше да умре, и то без да се спаси душата му!

Беше време за лягане, но тя изтича долу и запита дали могат да пратят за свещеника. Ала това стана в момент, когато съзнанието на баща й за древното величие на рода им бе силно повишено и той бе особено чувствителен към петното, което Тес бе лепнала върху това величие — той току-що се беше върнал от ежеседмичния си гуляй в кръчмата на Роливър. Бащата заяви, че не позволява на никакъв свещеник да преминава прага му и да се меси в работите му точно сега, когато нейното безсрамие налага повече от всякога да се крият от хорските очи. Сър Джон заключи вратата и пусна ключа в джоба си.

Всички ли легнаха. Страшно отчаяна, Тес също си легна. Но тя непрестанно се събуждаше и в полунощ видя, че състоянието на бебето се е влошило още повече. То явно умираше — умираше тихо и безболезнено, но сигурно.

В своето отчаяние тя започна да се мята в леглото. Часовникът тържествено удари един — часът, в който фантазията надвива над разума ни и зловещите възможности се изправят пред нас като неповратими факти. Тя си представи детето запокитено в най-ужасния кръг на ада заради двойния му грях — че е некръстено и незаконородено. Видя как сатаната го подхвърля на тризъбец като този, който използуваха за загряване на фурната, когато печаха хляб. Към тази картина тя прибави много други странни и страшни мъчения, на които понякога учат децата в тази християнска страна. В тишината на заспалата къща мрачното предчувствие така силно овладя въображението на младата майка, че нощницата й се овлажни от пот, а леглото се разклащаше при всеки удар на сърцето й.

Дишането на бебето се затрудни още повече и душевното терзание на майката се засили. Безполезно бе да обсипва с целувки малкото същество. Тя не издържа, скочи от леглото и трескаво се заразхожда из стаята.

— О, милостиви боже, смили се, смили се над нещастното ми бебе! — проплака тя. — Излей целия си гняв върху мене — всичко ще понеса, — само пожали детето!

Тя се облегна на скрина и дълго мълвя несвързани молитви, после изведнаж се стресна:

— Ах! А може би има начин да се спаси бебето! Може би няма да има никаква разлика!

Тя каза това така радостно, че лицето й сякаш светна в околния полумрак.

Тес запали свещ, отиде до второто и третото легло при стената и събуди по-малките си братя и сестри — те всички спяха в една стая. След това издърпа мивката малко напред, за да може да се вмъкне зад нея, сипа вода от една кана и накара децата да коленичат наоколо и да издигнат молитвено ръце, така че пръстите им да са съвсем отвесни. В полусън, изплашени от държанието й, децата останаха в това положение и я гледаха с широко отворени очи.

Тес взе бебето от леглото: това дете, родено от дете, изглеждаше толкова дребничко и незначително, че едва ли можеше да нарече „мамо!“ Тази, която го бе създала. Тес застана до легена с детето на ръце, а най-голямата й сестра разтвори пред нея молитвеника и го държеше така, както клисарят го държи пред свещеника в църква, и девойката се зае да кръсти детето си.

Изправена в дългата нощница, фигурата й изглеждаше необикновено висока и величествена, а по гърба й, чак до кръста, се спускаше дебел кичур оплетена тъмна коса. На бледата светлина на малката свещ от фигурата й и от чертите й изчезваха всичките онези дребни дефекти, които дневната светлина би разкрила — драскотините от стърнището по китките й и умората в очите й, а възторгът преобрази лицето й, което я бе довело до падение — и то сега беше безупречно красиво, гордо, почти царствено. Малките, коленичили наоколо с мигащи и зачервени от сън очи, наблюдаваха приготовленията с напрегнато удивление. Физическата умора в този късен час не им позволяваше да участвуват активно.

Най-впечатлителното дете запита:

— Ама ти наистина ли ще го кръщаваш, Тес?

Девойката-майка кимна със сериозно изражение на лицето.

— А как ще му е името?

Тес не бе мислила за това, но докато пристъпваше към обреда, се сети за едно име, подсказано от някаква фраза в Книгата на битието, и го произнесе.

— Сороу^[1], кръщавам те в името на отца и сина, и света го духа…

Тя го поръси с вода и след това настъпи мълчание.

— Кажете „амин“, деца!

Тънките пискливи гласчета послушно отвърнаха: „Амин!“

Тес продължи:

— Приемаме това дете — и така нататък — и го кръщаваме със знака на кръста…

Тя потопи ръка в легена и с показалеца си ревностно начерта върху бебето огромен кръст, продължавайки да мълви обичайните фрази за това как то трябва да се бори смело срещу греха, срещу светските съблазни и срещу дявола и да бъде верен войн и смирен слуга до края на живота си. После, както му е редът, тя продължи с „Отче наш“, а децата повтаряха след нея думите на молитвата с тънките си като на комар гласчета. Накрая, повишавайки глас като църковни певци, те пискливо процепиха тишината: „Амин!“

След това сестра им, чиято увереност в успеха на това тайнство бе значително нараснала, изля от дъното на душата си благодарствената молитва. Тя я произнасяше смело и тържествено, с онзи плътен тон, който добиваше гласът й, когато думите излизаха от сърцето й, и който познатите й никога не ще забравят. Екстазът на вярата буквално я просветли, лицето й се озари, по страните й се появиха червени петна, а миниатюрният пламък на свещта, отразен от зениците й, светеше като диамант. С растящо благоговение децата бяха втренчили очи в нея и вече не задаваха въпроси. Тя сега не им приличаше на тяхната кака, а на някакво голямо, величествено и страшно същество, с което те нямаха нищо общо.

За щастие на бедния Сороу, като се имат пред вид първите му крачки в живота, неговата борба срещу греховете, светските съблазни и дявола бе краткотрайна. В синевата на утрото този крехък войн и слуга въздъхна за последен път и когато останалите деца се събудиха, те горко заплакаха и замолиха сестра си да си роди още едно хубаво бебе.

И при смъртта на бебето Тес запази спокойствието, което я бе обзело след кръщението. Наистина на дневна светлина страхът за спасението на душата му й се стори малко прекален. Дали беше права, или не, сега тя не чувствуваше никаква тревога и разсъждаваше, че ако провидението не признае този обред, така близък до истинския, тогава тя, Тес, не цени онова райско блаженство, което тя или детето й са изгубили поради нередности в обреда.

Така си отиде нежеланият Сороу — това натрапило се създание, това копеле, подарено от безсрамната природа, която не съблюдава законите на обществото, това безпризорно същество, за което вечното време трая само дни, което не разбра, че съществуват години и векове, за което вътрешността на селската къща олицетворяваше всемира, времето в продължение на една седмица — климата, младенчеството — човешкото съществуване, а инстинктът да суче — човешките познания.

Тес дълго мисли по кръщелния обред и се питаше дали от гледна точка на догмата той беше достатъчен, за да осигури на детето християнско погребение. Това можеше да й каже само енорийският свещеник, а той беше нов и не я познаваше. Като се стъмни, Тес отиде до дома му и застана край вратата, но не се реши да влезе. Тя въобще би се отказала, но точно като си тръгваше, го видя да се прибира. Полумракът й даде кураж и тя го заговори свободно:

— Искам да ви питам нещо, сър.

Той изрази готовност да я изслуша и тя му разказа за болестта на бебето и за импровизирания обред.

— А сега, сър — добави тя усърдно, — можете ли да ми кажете, същото ли щеше да бъде, ако вие го бяхте кръстили?

Той изпита естественото чувство на професионалиста, научил, че вместо да го повикат да свърши една работа, клиентите му са си я свършили сами, и то нескопосано. Изкушаваше се да отвърне „не“, но достойнството на тази девойка и странната нежност на гласа й подействуваха на най-благородните му импулси — или поне на онези импулси, които бяха останали у него, след като в продължение на десет години се беше опитвал да присажда формалната вяра върху фактическия скептицизъм. Човекът и свещенослужителят се пребориха в него и победата спечели човекът.

— Мило момиче — каза той, — няма никаква разлика.

— Значи, ще го погребете по християнски? — бързо запита тя.

Свещеникът се видя притиснат до стената. Научавайки за болестта на бебето, той добросъвестно бе отишъл още вечерта да извърши обреда. Той обаче не знаеше, че не Тес, а баща й беше причината да не бъде приет и затова сега не можеше да оправдае по необходимост нередовния обред.

— Виж, това е друг въпрос — каза той.

— Друг въпрос ли? А защо? — разгорещено запита Тес.

— Какво да ви кажа… Аз с удоволствие бих направил това, ако само ние двамата с вас бяхме заинтересовани. Но не трябва — по известни причини.

— Направете поне едно изключение, сър!

— Наистина не трябва!

— О, сър! — Тес хвана ръката му.

Той издърпа ръката си и поклати глава.

— Щом е така, не ви обичам — избухна тя — и никога вече няма да идвам във вашата черква!

— Не говорете така прибързано!

— А може би за него ще бъде все едно и ако не го погребете по християнски, а? Ще бъде ли все едно? Моля ви, ради бога, не ми говорете като светец на грешник, а като човек на човек.

— Все едно ще бъде.

Обикновеният човек не би могъл да разбере как свещеникът се реши да даде такъв отговор, след като смяташе, че по тези въпроси има много строги понятия. Но обикновеният човек би могъл да го оправдае. Защото свещеникът беше силно прочувствуван.

И така същата вечер занесоха бебето на гробищата в малко чамово ковчеже, увито в стар женски шал, и го погребаха при светлината на един фенер срещу един шилинг и почерпване на клисаря с халба бира. Заровиха го в един запустял ъгъл на божията градина, където с Негово разрешение расте коприва и където заравят некръстени деца, големи пияници, самоубийци и всички подобни грешници, предварително осъдени на гибел. Въпреки неприветливата обстановка една вечер, когато можа да влезе в гробищата, без никой да я види, Тес смело направи малко кръстче от две дъсчици и парченце връв, окичи го с цветя и го изправи откъм главата на гробчето. В краката, в малко бурканче с вода, за да се запазят свежи, тя постави букетче от същите цветя. Нима имаше някакво значение това, че всеки би могъл да разчете на бурканчето думите „Килуелски мармалад“? Очите на майчината любов, загледани в по-възвишени неща, не видяха тези думи.