Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tess of the d’Urbervilles, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Редакция
Светослав Иванов (2011)

Издание:

Томас Харди

Тес от рода Д’Ърбървил

 

Английска

Трето издание

 

Thomas Hardy

Tess of the d’Urbervilles

A Pure Woman

London, Macmillan & Co. L.T.D.

 

Превод от английски: В. Измирлиев, Л. Велинов

Редактор: Христо Кънев

Рисунка: Иван Кьосев

Оформление: Асен Иванов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

 

Дадена за набор октомври 1981 г.

Подписана за печат декември 1981 г.

Излязла от печат януари 1982 г.

Формат 60х90/16

Печатни коли 23,75. Изд. коли 23,75. Усл. изд. коли 23,82.

ДИ „Народна култура“, София, 1982 г.

История

  1. — Добавяне

XXX

Сред падащия мрак те пътуваха по равния път през ливадите, които се простираха на десетки мили наоколо и посивяваха в подножието на тъмните и стръмни склонове на Егдън Хийт. На хребета назъбените върхове на еловите горички се открояваха като зъбчати кули над черни омагьосани замъци.

Тес и Клер бяха така погълнати от чувството за близост, че дълго мълчаха. Тишината се нарушаваше само от плискането на млякото в гюмовете зад тях. Пътят, по който минаваха, бе така уединен, че лешниците оставаха необрани по клонките, докато узреят и паднат, а къпините висяха на тежки гроздове. От време на време Ейнджъл увиваше камшика си около някой от тези гроздове, обираше къпините и ги поднасяше на спътницата си.

Скоро мрачното небе започна да издава намеренията си, като им изпрати първите капки предвестници, а замрелият въздух се смени с резкия полъх на вятъра, който си играеше по лицата им. Реките и локвичките край пътя изгубиха своя живачен блясък. От широки огледала, отразяващи светлината, те се превърнаха в мътни оловни пелени с набраздена повърхност. Но гледката не изтръгна Тес от нейната вглъбеност. Под ударите на дъждовните капки естествения бронз на лицето й, леко загоряло от слънцето, стана още по-наситен, косата й както обикновено беше разрошена от допира в бедрата на кравите и се спускаше изпод басмената й шапчица, а сега се слепи от влагата и заприлича на водорасли.

— Май че не трябваше да идвам — прошепна тя, поглеждайки към небето.

— Съжалявам за дъжда — отвърна той. — Но да знаете колко съм щастлив, че сте до мен!

Далечният Егдън постепенно се губеше зад дъждовната завеса. Стъмни се още повече и тъй като по пътя имаше много бариери, не беше разумно да се кара бързо. Въздухът стана доста хладен.

— Много ме е страх да не изстинете — нищо нямате на ръцете и раменете си — каза той. — Елате по-близо до мен, тогава дъждът може би няма толкова да ви безпокои. Още повече щях да съжалявам, ако не си мислех, че дъждът навярно ми помага.

Тя инстинктивно се приближи и той загърна и двамата с голямо платнище, с което понякога покриваха гюмовете с мляко, за да ги предпазят от слънцето. Тъй като ръцете на Клер бяха заети, Тес държеше платнището така, че да не се изплъзне от раменете и на двамата.

— Сега всичко е наред… Не! Май че не е! Малко тече във врата ми, а във вашия сигурно още повече. Така е по-добре. Ръцете ви са като влажен мрамор, Тес. Избършете ги в платнището. А сега, ако мирувате, няма да ви намокри нито капка. Та, мила, какво ще отговорите на моя въпрос, на въпроса, който така отдавна ви зададох?

Известно време той чуваше само тропота на конските копита по размекнатия път и плискането на млякото в гюмовете.

— Помните ли какво ми казахте?

— Да — отвърна тя.

— И ще ми отговорите, преди да се върнем, нали?

— Ще се опитам.

Той не настоя повече. Скоро на фона на небето се очертаха развалините на стар замък от времето на династията Чарлз и те го отминаха.

— Това е интересно историческо място — каза той, колкото да не я остави да скучае, — един от многото замъци на старинно нормандско семейство, което на времето си било много влиятелно в това графство — д’Ърбървиловци. Винаги когато минавам през някое от техните имения, си мисля за тях. Има нещо много тъжно, когато угасне някой прочут род, дори ако това е бил род на жестоки и властни феодали.

— Да — каза Тес.

Сред обгърналия ги мрак те бавно пълзяха към една точка, от която им кимаше бледа светлина. Денем на това място, на тъмнозеления фон, от време на време се появяваше капризна бяла струя пара — краткотрайна връзка между техния уединен свят и модерния живот. Тук модерният живот три-четири пъти дневно протягаше своите пипалца от пара, докосваше се до неподправеното съществование и пак бързо отдръпваше пипалцата си — сякаш това, до което се бе докоснал, му беше неприятно.

Стигнаха до бледата светлинка, която идваше от опушената лампа на малката гара: жалка земна звездичка и все пак в едно отношение далеч по-важна за фермата „Талботейз“ и за цялото човечество, отколкото небесните звезди, които толкова я превъзхождаха. Докато под дъжда разтовариха гюмовете с прясно мляко, Тес се скри под близкия чимшир.

Скоро изсвистя влак, после той почти мълчаливо се приближи по мокрите релси и гюмовете мляко бързо изчезнаха във вагона. Фенерите на локомотива осветиха за момент фигурата на Тес Дърбифийлд, застанала неподвижна под големия чимшир. Никакъв предмет не би изглеждал по-чужд на фона на блестящите механизми и колела, отколкото тази простичка девойка, която стоеше там в напрегната поза на приятелски настроен хищник, със закръглени разголени ръце, с лице и коса, мокри от дъжда, в басмена рокля, отдавна излязла от мода, и с памучна шапчица, килната над челото й.

Тя отново се качи на двуколката до любимия си с онова нямо подчинение, което понякога е характерно за страстните натури, и след като се завиха презглава с платнището, те пак се впуснаха в дълбокия мрак на нощта. Тес беше така впечатлителна по природа, че няколкоминутният контакт с водовъртежа на техническия прогрес я накара дълбоко да се замисли.

— Лондончани ще го пият утре сутринта на закуска, нали? — запита тя. — Странни хора, които никога не сме виждали.

— Да, сигурно ще го пият. Само че не така, както им го пращаме. Най-напред ще го разредят, за да не ги удари в главата.

— Благородници и благороднички, посланици и военни, лейди и търговци — и бебета, които никога не са виждали крава.

— Да, така е — особено военни.

— Хора, които не знаят нищо за нас, нямат представа откъде идва млякото, нито пък им иде наум, че тази вечер ние двамата сме изминали толкова мили в дъжда през ливадите, за да им го доставим навреме.

— Тази разходка не я извършихме само заради скъпоценните лондончани, а донякъде и заради самите нас — заради този важен въпрос, по който, сигурен съм, вие най-сетне ще ме успокоите, мила Тес. А сега, позволете ми да ви кажа следното: вие вече ми принадлежите, нали? Имам пред вид вашето сърце. Нали?

— Вие знаете това така добре, както и аз. Да, да!

— Тогава щом сърцето ви ми принадлежи, защо не и ръката ви?

— Единственото ми съображение е… заради вас… заради един въпрос… Трябва да ви кажа нещо…

— Но помислете си, че го правите заради моето щастие и благополучие.

— О, да! Ако е заради вашето щастие и благополучие! Но моят живот, преди да дойда тук… искам…

— Е добре, знайте, че го желая само заради моето щастие и благополучие. Ако се сдобия с голяма ферма в Англия или в колониите, вие ще ми бъдете незаменима жена, по-добра, отколкото която и да е жена, дори от най-голямото имение в страната. Затова моля ви, мила Тес, махнете от главата си мисълта, че ще ми пречите.

— Но, моето минало… Бих искала да го знаете… Ако ми позволите да ви го разкажа, вие няма да ме обичате толкова!

— Разкажете ми го, ако искате, скъпа моя. Дайте да чуем тази прословута история. Да… бях родена в този и този ден, в тази и тази година…

— Родена съм в Марлот — каза тя, улавяйки се за шеговитите му думи като за спасителна сламка. — И там израснах. Прекъснах училище в шести клас. Казваха, че съм доста способна и че от мен ще излезе добра учителка, затова решихме да стана учителка. Но в семейството ми нещо не беше в ред. Татко не е много работлив и си попийва…

— Да, да, бедното дете! Стара история! — и той я притисна по-близо до себе си.

— И после, после… за мен има нещо необичайно… Аз… аз… бях…

Тес се задъха.

— Да, мила, не се вълнувайте.

— Аз… аз… не съм Дърбифийлд, а д’Ърбървил — потомка на същия тоя род, чиято е била оная стара къща, покрай която минахме… И… и ние така сме обеднели!

— Д’Ърбървил! Така ли! Значи, в това била цялата работа, мила Тес?

— Да — едва промълви тя.

— Е добре, а защо би трябвало да ви обичам по-малко, след като науча това?

— Чифликчията ми каза, че мразите старите родове.

Той се изсмя:

— Да, това до известна степен е вярно. Наистина мразя преди всичко аристократическия принцип за „чистата“ кръв и смятам, че като здравомислещи същества трябва да уважаваме само духовните качества — ума и добродетелта, без да обръщаме внимание на произхода. Но мен особено ме заинтересува тази новина — не можете да си представите колко много. А нима самата вас не ви интересува това, че произхождате от такъв знатен род?

— Не, даже ми е тъжно… Особено след като дойдох тук и зная, че много от хълмовете и ливадите наоколо едно време са принадлежали на прадедите ми. Но други хълмове и ливади са принадлежали на прадедите на Рети, а може би и на Мариан, така че не му отдавам особено значение.

— Да, изненадващо е колко много от хората сега сами обработват земята, която едно време са притежавали. Понякога се чудя защо представителите на някои политически школи не се възползуват от този факт — но те, изглежда, не го знаят… Чудно как не забелязах приликата на името ви с името д’Ърбървил и не видях очебийното му преиначение. Та това, значи, е страшната тайна!

Тя не му беше казала всичко. В последния момент куражът й я бе напуснал. Тя се страхуваше той да не я упрекне, че не му е казала по-рано, а инстинктът и за самосъхранение се оказа по-силен от откровеността й.

— Естествено — продължи нищо неподозиращият Клер — щях да съм по-доволен, ако произлизахте само от многострадалното, нямо, неизвестно простолюдие на английската нация, а не от користолюбивото малцинство, което достигна могъщество за сметка на останалите. Но мен ме поквари любовта ми към вас, Тес — каза той, като се засмя, — и също ме направи егоист. Радвам се на произхода ви заради вас. Обществото се състои от непоправими сноби и фактът за вашия произход може да изиграе значителна роля. Сега по-лесно ще ви приемат като моя съпруга, особено като ви превърна — както възнамерявам — в една доста начетена жена. И бедната ми майка ще има толкова по-добро мнение за вас заради прадедите ви! Тес, трябва от днес нататък да произнасяте името си правилно — д’Ърбървил.

— Иначе по ми харесва.

— Но това се налага, скъпа моя! Господи, колко десетки от тия парвенюта-милионери биха полудели от радост, ако притежаваха това име. Апропо, има един такъв, дето е узурпирал името ви… къде ли съм чувал за него? А, да! Май че някъде около Ловния парк. Вярно, той е същият тоя човек, дето се спречкал с баща ми — нали ви разправях! Какво странно съвпадение!

— Ейнджъл, никак не ми се иска да нося това име! Може би то носи нещастие!

Тя беше силно развълнувана.

— Ето че ви хванах натясно, мадам Тереза д’Ърбървил! Вземете моето име и ще се отървете от вашето! Тайната излезе на бял свят — защо трябва да продължавате да ми отказвате?

— Ако сте сигурен, че ще бъдете щастлив, като се ожените за мен, и ако чувствувате, че много, много искате да ме вземете за жена…

— Но, разбира се, скъпа!

— Искам да кажа, че само ако ме искате толкова много, та не можете да живеете без мен, каквото и да съм сторила, само тогава ще почувствувам, че мога да кажа „да“.

— Ще кажеш, ти вече го казваш, сигурен съм! Ще бъдеш моя завинаги!

Той я притисна силно и я целуна.

— Да!

Едва изрече тази думичка — и тя избухна в буен плач без сълзи. Сякаш й се раздираше сърцето. Тес не беше истерично момиче и той се изненада:

— Защо плачеш, мила?

— Не мога да ти кажа… не зная… Радвам се, че… ще бъда твоя и ще те направя щастлив!

— Но това не прилича много на радост, Теси, скъпа моя!

— Плача, защото… защото престъпих клетвата си! Бях се зарекла да не се омъжвам никога!

— Но нима, ако ме обичаш, не искаш да ти стана мъж?

— О, да, да, да! Но боже мой, понякога ми се иска да не съм се раждала!

— Мила Тес, ако не знаех, че си много развълнувана и че нямаш никакъв опит, бих казал, че тази забележка не ми прави чест. Как можеш да си помислиш такова нещо, ако наистина ме обичаш? Бих искал да ми го докажеш по някакъв начин.

— Как мога да ти го докажа повече, отколкото вече съм ти го доказала? — извика тя в порив на безкрайна нежност. — Може би така?

И тя обгърна шията му й за пръв път Клер узна какво представляват целувките на една страстна жена върху устните на човек, когото тя обича с цялото си сърце и душа — така както го обичаше Тес.

— А сега, сега вярваш ли? — запита тя, цялата зачервена, избърсвайки очите си.

— Да. Всъщност никога не съм се съмнявал — никога, никога!

Те продължиха през тъмнината, свити на кълбо под платнището, оставили коня да върви, както намери за добре, а дъждът да плиска насреща им. Тя се бе съгласила. Тя можеше да се съгласи още от самото начало. „Жаждата за щастие“, която прониква във всяко живо същество — тази велика сила, която влече човечеството така, както приливите и отливите влекат безпомощните водорасли, — не може да бъде обуздана с мъгляви разсъждения за социалното неравенство.

— Трябва да пиша на мама — каза тя. — Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че не, скъпо дете. За мен ти си дете, Тес, тъй като не съзнаваш колко естествено е в такъв момент да пишеш на майка си и колко погрешно би било от моя страна да възразя. Къде живее тя?

— На същото място — в Марлот. В края на долината Блекмур.

— А! Значи, аз наистина съм те виждал и по-рано?

— Да, на онзи танц на поляната. Но ти не пожела да танцуваш с мен. О, надявам се, че това не е лошо предзнаменование!