Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (16)

XVI

В една от онези майски утрини, когато се излюпват птичетата и всичко ухае на мащерка, около две-три години след завръщането си от Трантридж — години, през които Тес Дърбифийлд незабелязано възстанови душевните си сили, — тя за втори път напусна родния си дом.

След като опакова багажа си, за да й го изпратят по-късно, тя нае една двуколка за малкия градец Стауркасъл, през който трябваше да мине. Пътят й сега водеше в посока почти противоположна на тази, в която я бе отвело първото й приключение. Въпреки силното си желание да замине, когато стигна върха на най-близкия хълм, тя тъжно извърна поглед към Марлот и към бащиния си дом.

Вероятно нейните близки щяха да продължат своето ежедневно съществуване и животът им нямаше много да се помрачи, макар че тя щеше да бъде далече и нейната усмивка щеше да им липсва. Ще минат няколко дни и децата пак ще се впуснат в своите весели игри, без да чувствуват отсъствието й. Тя реши, че за дечурлигата ще бъде по-добре, че замина. Ако беше останала при тях, те навярно щяха да имат по-малко полза от наставленията й, отколкото вреда от примера й.

Тя мина през Стауркасъл, без да спира, и продължи към кръстопътя, където щеше да дочака някой товарен фургон, пътуващ на югозапад, защото железопътните линии бяха опасли местността, но още не я пресичаха. Обаче докато чакаше, се зададе фермер с двуколка, който отиваше приблизително в нейната посока. Тя не го познаваше, но прие поканата му да се качи при него, без да помисли, че той само отдаваше дан на красотата й. Той отиваше в Уедърбъри, а оттам тя би могла да измине пешком остатъка от пътя, вместо да пътува с фургон през Кастърбридж.

След дългото пътуване Тес спря в Уедърбъри само колкото да хапне надве-натри в една селска къща, която фермерът й посочи. Оттам с кошница в ръка тя тръгна пешком по посока на широкото пусто плато, отделящо тази област от ниските ливади на отвъдната долина, гдето се намираше кравефермата — крайната цел на пътешествието й.

Тес никога не беше идвала в тази част на страната и все пак пейзажът й се стори близък. Недалеч вляво се очертаваше тъмно петно. След като разпита, тя разбра, че е била права в предположенията си: това бяха дървета в околностите на Кингсбиър — там, в църквата на енорията, лежаха костите на нейните прадеди, на нейните ненужни прадеди.

Тя вече не се възхищаваше от тях, напротив, почти ги мразеше заради бедите, които й бяха навлекли. Единственото, което притежаваше от тях, бяха старият печат и лъжицата.

— Ами — каза си тя гласно, — от мама съм наследила не по-малко, отколкото от татко! От нея ми е цялата красота, макар че е била проста доячка.

Като стигна хълмовете и низините на Егдън, пътят й се стори по-труден, отколкото бе очаквала, макар че разстоянието беше само няколко мили. Тя вървя два часа и на няколко пъти обърква посоката, докато се добере до един връх, издигащ се над дългоочакваната долина. Долината на големите мандри, долината, в която млякото и маслото прокисваха, защото се произвеждаха далеч в по-голямо количество, макар и не така доброкачествено, както в родния й край — зелената долина, щедро напоявана от река Вар, наречена още Фрум.

Тя рязко се отличаваше от Долината на малките мандри, Блекмурската долина — единственото място, което тя познаваше, като оставим настрана злополучния Трантридж. Тук светът бе изграден в други, по-големи мащаби. Пасищата обхващаха не по десет, а по петдесет акра, фермите бяха по-обширни; в родната долина на Тес добитъкът пасеше само на малки групички, а тук — на цели черди. Тес никога не бе виждала такива огромни стада от безброй крави, както стадата, които пасяха пред очите й от източния до западния кран на долината. Зелената морава беше осеяна с тях така гъсто, както са осеяни с бюргери платната на Ван Алслут или Салерт. Наситените багри на червеникавите и кафяви крави поглъщаха светлината на залеза, а белите крави отразяваха лъчите с блясък, който заслепяваше Тес, макар че тя се намираше така далече на височината.

Наистина от птичи поглед гледката пред нея не бе така пищна, както онази, която тя така добре познаваше. Но затова пък бе по-жизнерадостна. Тук липсваше тъмносиният въздух на долината-съперница, с нейната плодородна почва и благоуханията й, въздухът беше чист, ободряващ и лек. Самата река, която хранеше тревата и кравите на тези прочути кравеферми, не течеше така, както ручеите в Блекмур. Там те бяха бавни, тихи и често пъти мътни, с кални корита, в които, преди да се усети, непредпазливият би могъл да затъне и да изчезне. А водите на Фрум бяха бистри и чисти като Реката на живота, както си я представят евангелистите, те бяха бързи като сянката на облак, а камъните в плитчините им блестяха на слънцето през целия ден. В Блекмур цъфтяха лилии, тук — лютичета.

Дали от промяната на въздуха или от това, че се намираше на ново място, далеч от зложелателните погледи, но Тес изпадна в чудесно настроение. Надеждите й се смесиха със слънчевата светлина в една идеална фотосфера, която я обгърна, докато тя подскачаше надолу срещу лекия южен ветрец. Всеки полъх й говореше с приятен глас, всяко чуруликане на птици предвещаваше радост.

Напоследък с настроението се променяше и лицето й. Ту красиво, ту обикновено, според това дали мислите й бяха весели или тъжни. То ставаше ту розово и безупречно, ту бледо и трагично. Румената Тес изпитваше по-малко чувства от бледата Тес, по-съвършената й красота съответствуваше на по-повърхностни чувства, по-задълбоченият й душевен живот — на по-несъвършена красота. Сега лицето й, милвано от южния вятър, бе по-красиво от всякога.

Всеобщият неудържим, инстинктивен стремеж към радост и щастие, изпитван от всяко живо същество — и най-низшето, и най-висшето, — най-сетне бе обхванал Тес. Тя беше още съвсем млада, двадесетгодишна жена, която не бе престанала да расте по отношение на разума и чувствата си. Никое събитие не би могло да остави върху нея следа, която тя да не би могла да премахне с течение на времето.

Затова настроението й се повиши, благодарността й се засили, надеждите й нараснаха. Тя опита да запее няколко балади, но все ги намираше за неподходящи. Най-сетне си спомни псалтира, който очите й така често бяха препрочитали в неделя сутрин в черква — преди още да вкуси от плодовете на дървото на познанието, — и тя запя:

— „О, слънце и луна… о, звезди… о, плодове на земята… о, птици крилати… животни и зверове… синове человечески… бог да ви благослови… славословете го и го величайте вовеки!…“

Внезапно спря и промърмори:

— А може би аз съвсем не познавам бога?

И наистина това полуосъзнато песнопение бе по-скоро някакво фетишистко излияние на монотеистична основа. Жените, които живеят сред природните форми и стихии, запазват в душата си много повече черти на езическите представи на своите далечни прадеди, отколкото догматичната религия на човешката раса от по-късно време. В старата Benedicite^[1], която бе мълвила от ранно детство, Тес намери поне приблизителен израз на своите чувства, а това й стигаше. Да изпитват толкова голямо задоволство от такава малка първоначална стъпка — сами да изкарват прехраната си, — бе характерно за темперамента на Дърбифийлдовци. Наистина Тес искаше да върви по правия път, докато на баща й това и през ум не му минаваше. Но тя като него се задоволяваше с непосредствените и малки успехи и въобще не мислеше за дребнавото подобряване на общественото си положение; а само на това можеше сега да разчита изпадналото семейство, потомък на някогашните могъщи д’Ърбървиловци.

Налице беше и още неизчерпаната енергия на майчиния й род, както и естествената енергия на младостта на Тес, разцъфнала след временното изпитание. Да бъдем откровени: жените обикновено изживяват подобни унижения, възвръщат духа си и отново с любопитство гледат наоколо си. „Докато дишам, надявам се“ — тази увереност не е така чужда на „измамените“, както някои любезни теоретици биха искали да ни убедят.

Затова с такова добро настроение и така жадна за живот слизаше Тес Дърбифийлд по склоновете на Егдън към кравефермата — цел на нейното пътешествие.

Сега окончателно и в подробности се прояви рязката разлика между двете долини-съперници. Тайната на Блекмур се разкриваше най-добре от околните хълмове. За да откриеш тайната на тази долина, трябваше да слезеш в сърцето й. Когато извърши този подвиг, Тес се намери върху зелен килим, който се простираше, докъдето поглед стига, на изток и на запад.

Реката бе откраднала частичка по частичка от околните височини тази равна земя и я бе свлякла в долината. И сега, изтощена, застаряла и примирена, тя лъкатушеше сред плячката си.

Не знаейки накъде да тръгне, Тес стоеше сред широката, оградена от хълмове зелена равнина като муха върху огромна маса за билярд. Както мухата на билярда, така и Тес не направи никакво впечатление на това, което я заобикаляше. Нейното появяване в тихата долина събуди любопитството само на една самотна чапла, която се спусна на земята недалеч от нея, проточи врат и втренчено я загледа.

Изведнаж цялата долина се огласи от проточен зов:

— Уао! Уао! Уао!

Викът, прекъсван от кучешки лай, се разнесе от източния до западния край на долината. Но долината не възвестяваше пристигането на красивата Тес, не! — това беше обичайният й начин да съобщи, че е време за доене, че е станало четири и половина часът, когато кравите трябва да се приберат.

Най-близкото стадо от червеникави и бели крави, което досега равнодушно очакваше зова, се устреми към постройките в далечината. Напращелите от мляко вимета се поклащаха между краката на животните. Тес бавно тръгна след тях и влезе в двора на фермата през отворената врата, през която минаха животните. Отвътре, покрай оградата, бяха разположени дълги навеси със сламени покриви, потънали в яркозелен мъх. Дървените им подпори бяха изгладени от хълбоците на безброй крави и телета в продължение на много години в далечното и напълно забравено минало. Между стълбовете бяха наредени дойните крави; човек с въображение би могъл да си представи задниците им като кръгове, закрепени на две подпори, между които, като махало на часовник, се клатеха опашките. Слънцето се спускаше над тази търпелива редица и хвърляше сенките им върху стената. Всяка вечер то очертаваше сенките на тези невзрачни и грубовати фигури с такава грижа, с каквато би очертало силуета на някоя придворна красавица върху стените на двореца. То ги копираше така усърдно, както преди векове бе копирало върху мраморни фасади олимпийските фигури или фигурите на Александър Велики, Цезар и фараоните.

Само по-буйните крави бяха вързани за яслите. По-мирните дояха насред двора и сега чакаха множество такива по-възпитани животни — прекрасни дойни крави, каквито рядко се срещаха извън тази долина, а дори и в нея. Крави, хранени със сочния фураж, който им предлагаха росните пасища по това време на годината. Кравите с бели петна отразяваха слънцето с ослепителна яркост, а излъсканите медни орнаменти по рогата им блестяха като медали на военен парад. Покритите с издути вени вимета тежко висяха, сякаш бяха чували с пясък, а бозките им стърчаха като краката на циганска кранта. Докато животните чакаха ред, млякото им бавно капеше по земята.