Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (51)

LI

Най-сетне дойде Благовещение и всички земеделци бяха обхванати от треската, която ги спохождаше всяка година на този ден. Това е денят, в който влизат в сила сключените на Сретение господне нови договори за работа извън родното село. Ратаите или „работните хора“ (както те са се наричали от незапомнени времена, преди новата дума „ратаи“ да бъде внесена отвън), които не искат да останат по старите места, тръгват към други ферми.

В този край всяка година все повече работници преминаваха от една ферма в друга. Когато майката на Тес беше дете, болшинството от работниците в Марлот си оставаха цял живот в една ферма — в същата ферма, в която бяха работили бащите и дедите им. Но напоследък желанието да се сменя мястото на работа беше станало всеобщо. В това младите семейства намираха удоволствие и вълнение, като се надяваха да извлекат известна полза. Фермата, която за едни беше Египет, на други отдалеч се струваше Обетована земя, а след като постояха известно време в нея, и за тях тя се превръщаше в Египет; затова те непрекъснато се местеха.

И все пак растящото преселение на селяните не се дължеше изключително на желанието им за разнообразие. Селското население намаляваше за сметка на града. Едно време наред със селскостопанските работници на село живееше и една по-интересна и по-образована класа, която явно превъзхождаше обикновения селянин — класата, към която принадлежаха бащата и майката на Тес. В нея влизаха дърводелецът, ковачът, обущарят, амбулантният търговец, както и някои други селяни, но не и ратаите. Всички тези хора притежаваха известна стабилност и установена цел в живота, защото те или бяха пожизнени арендатори като Джон Дърбифийлд, или дребни земевладелци. Но след като изтечеше срокът на дългосрочната аренда, собствениците на земята рядко даваха жилищата под наем на подобни наематели и ако нямаха належаща нужда от тях за ратаите си, обикновено ги събаряха. На онези жители на селото, които не обработваха непосредствено земята, се гледаше с неодобрение, а принудителното преселение на едни караше други, чието препитание зависеше от тях, на свой ред да напускат селото. Тези семейства, които едно време бяха гръбнакът на селото и пазители на селските традиции, трябваше да търсят убежище в по-големите градове. Всъщност процесът, който статистиците злополучно наричат „стремеж на селското население към големите градове“, не се различава от „стремежа“ на водата да тече нагоре, когато я помпат с машини.

По същия този начин в Марлот бяха разрушени много жилища и затова земевладелците имаха нужда от всякаква оцеляла къща, за да настанят своите ратаи. Още откакто в живота на Тес се случи онова събитие, което хвърли такава сянка върху него, на Дърбифийлдовци (на произхода им не обръщаха никакво внимание) мълчаливо гледаха като на семейство, което ще трябва да си отиде, като изтече срокът на арендата — дори и само в името на морала. И наистина членовете на семейството не можеха да бъдат пример на въздържание, трезвеност или целомъдрие. Бащата, а дори и майката понякога се бяха напивали, дечурлигата рядко ходеха на черква, а най-голямата дъщеря си беше създала странни връзки. Трябваше да се направи нещо, за да се запазят нравствените устои на селото. Затова на първото Благовещение, на което имаше възможност да се изселят Дърбифийлдовци, земевладелецът поиска жилището им, което бе доста широко, за да настани някакъв каруцар с голямо семейство, а вдовицата Джоана, дъщерите й Тес и Лиза-Лу, синът й Ейбръам и по-малките деца трябваше да си излязат.

В навечерието на тяхното отпътуване небето бе облачно, изсипа се дъжд и мракът се спусна по-рано от обикновено. Беше последната им вечер в родното село и мисис Дърбифийлд, Лиза-Лу и Ейбръам бяха отишли да се сбогуват с приятели и познати, а Тес остана да пази къщата.

Тя бе коленичила на пейката до прозореца и притиснала чело до стъклото, от външната страна на което дъждът се стичаше на потоци. Погледът й попадна на мрежата на един паяк, очевидно отдавна умрял от глад, тъй като по погрешка беше изплел нишките си в ъгъл, в който никога не отиваха мухи, сега паяжината се поклащаше на лекото течение от прозореца. Тес се замисли за положението на семейството, за което отчасти и тя се смяташе виновна. Ако не се беше връщала, може би на майка й и на децата щяха да позволят да останат на базата на седмичната аренда. Но някои високонравствени и влиятелни хора я бяха забелязали почти веднага щом се върна. Видяха я да скита из гробището и да се опитва с малка мотичка да възстанови едно полузаличено детско гробче. Така те откриха, че тя отново живее в Марлот и взеха да упрекват майка й, че „й е дала убежище“. На това Джоана бе възразила рязко и сама бе предложила незабавно да напусне, а онези само това и чакаха. И ето че сега семейството трябваше да си върви.

„Защо ли ми трябваше да се връщам!“ — горчиво си каза Тес.

Тя така бе погълната от мислите си, че отначало почти не обърна внимание на човека в бяла мушама, който минаваше по улицата на кон. Но може би защото лицето и бе долепено до стъклото, той веднага я видя и докара коня си толкова близо до къщата, че копитата му едва не стъпкаха тясната цветна лехичка край стената. Тя го забеляза едва когато той докосна прозореца с камшика си. Дъждът почти беше спрял и подчинявайки се на знака на непознатия, тя отвори прозореца.

— Не ме ли видя? — запита д’Ърбървил.

— Не обърнах внимание — отвърна тя. — Май че ви чух, но си помислих, че е карета с коне. Бях се унесла.

— Аха! Може би си чула каретата на д’Ърбървиловци. Сигурно знаеш легендата?

— Не, веднаж моят… веднаж някой щеше да ми я разкаже, ама се отказа.

— Предполагам, че ако си истинска д’Ърбървил, и аз не трябва да ти я казвам. Виж, аз съм фалшив и затова за мен няма значение. Много е мрачна. Казват, че само човек с д’Ърбървилска кръв можел да чуе шума на някаква несъществуваща карета и че това било лошо предзнаменование за този, който я чуел. В легендата се разказва за някакво убийство, извършено преди много векове от един д’Ърбървил.

— Щом я почнахте, разкажете я докрай.

— Добре. Разправят, че някой си от вашия род похитил някаква красива жена. Тя се опитала да избяга от каретата, с която той я отвличал, но в борбата той я убил — или тя го убила — не си спомням точно как беше. Та това е една от версиите на легендата. Виждам, че цялата ви покъщнина е опакована. Ще напускате ли?

— Да, утре — нали е Благовещение.

— Чух за това, но не можах да повярвам — стори ми се така внезапно. А защо ще си вървите?

— Със смъртта на татко срокът на арендата изтече и ние повече нямаме право да останем тук. Може би щяха да ни разрешат да останем срещу ежеседмични вноски… ако… не бях аз.

— А защо именно ти?

— Аз не съм… не съм порядъчна жена.

Лицето на д’Ърбървил пламна:

— Какво безобразие! Отвратителни сноби! Дявол да вземе дребните им душици! — възкликна той с иронично възмущение. — Значи, затова си тръгвате? Пъдят ви, а?

— Още не са ни изпъдили, но понеже ни казаха, че скоро трябва да си тръгваме оттук, намерихме за по-разумно да отпътуваме сега, когато всички се преселват, защото възможностите са по-добри.

— И къде отивате?

— В Кингсбиър. Там си наехме квартира. Мама така се е побъркала по татковия род, че реши на всяка цена да идем там.

— Но вашето семейство не е за малка квартира, и то в такова глухо градче. А защо не дойдете в моята градинарска къщичка в Трантридж? Откакто умря мама, няма почти никакви кокошки, но къщата си е такава, каквато я знаеш, и градината си стои. За един ден ще белосаме къщата и майка ти ще живее там съвсем удобно, а аз ще изпратя децата в добро училище. Наистина трябва да направя нещо за вас!

— Но ние вече наехме квартира в Кингсбиър — заяви тя. — А там можем да почакаме…

— Да чакате — кого? Вероятно твоя мил съпруг? Слушай, Тес, зная какви са мъжете и като имам пред вид причините за вашата раздяла, съвсем сигурен съм, че той никога не ще се сдобри с теб. А аз, въпреки че съм ти бил неприятел, сега съм ти приятел, макар и да не вярваш. Ела в моята къща. Ще създадем голямо птиче стадо, за което майка ти ще може прекрасно да се грижи, а децата ще ходят на училище.

Вълнението на Тес се изрази в ускореното й дишане, най-сетне тя каза:

— Как да съм сигурна, че ще направите всичко това? Ами ако промените решението си… тогава… ние пак… мама пак… ще бъде бездомна.

— О, не! Не! Ако е необходимо, аз писмено ще ви осигуря срещу такава евентуалност. Помисли си.

Тес поклати глава, но д’Ърбървил настоя. Тя рядко го беше виждала така решителен — не искаше да се примири с отказа й.

— Моля те само да кажеш на майка си — наблегна той. — Тя трябва да реши, а не ти. Още утре сутринта ще наредя да почистят и варосат къщата и да запалят огън, а до вечерта ще изсъхне, така че можете направо там да дойдете. Ще ви чакам, да знаеш!

Тес отново поклати глава, в сърцето й бушуваха противоречиви чувства. Не смееше да погледне д’Ърбървил.

— Знаеш, че съм длъжен да изкупя вината си — продължи той. — А освен това ти ме излекува и от тази моя религиозна мания. Така се радвам, че…

— По-добре да си бяхте запазили манията, тогава може би щяхте да спазвате нейните предписания!

— Така се радвам, че ми се удава възможност да ти се отплатя поне малко. Утре ще ви чакам заедно с майка ти и с целия ви багаж… А сега дай ми ръката си в знак на съгласие, мила, красива Тес!

Той произнесе последните думи шепнешком и протегна ръка през полуотворения прозорец. Поглеждайки го гневно, тя бързо спусна прозореца и притисна ръката му между рамката и каменната стена.

— Проклятие! Много си жестока! — извика той, издърпвайки ръката си. — Не, не! Сигурен съм, че не го направи нарочно. Да знаеш, че ще ви чакам, поне майка ти и децата.

— Аз няма да дойда, имам си достатъчно пари! — извика тя.

— Къде?

— При свекъра ми, ако му поискам.

— Ако му поискаш. Но ти няма да му поискаш, Тес — аз те познавам. Ти никога няма да му поискаш — по-скоро ще умреш от глад.

С тези думи Алек пришпори коня си. Точно на ъгъла на улицата той срещна човека с кофата боя, който го запита дали наистина е изоставил своите братя во Христе.

— Върви по дяволите! — извика му д’Ърбървил.

Тес дълго стоя там, до прозореца, после внезапно я обхвана възмущение от несправедливостта, извършена спрямо нея, и в очите й нахлуха горещи сълзи. Даже съпругът й, Ейнджъл Клер, беше постъпил с нея не по-малко жестоко, отколкото другите! Досега не се бе осмелявала да мисли така, но той наистина беше жесток. Никога в живота си — в това тя чистосърдечно можеше да се закълне, — никога не беше имала намерение да греши и въпреки това така тежко я наказваха! Каквито и да бяха греховете й, никога не беше грешила съзнателно, защо трябваше така безмилостно да я наказват?

Тя импулсивно взе първия лист хартия, който й попадна, и надраска следните редове:

Ах, защо постъпи с мен така чудовищно, Ейнджъл! Не го заслужавам! Дълго мислих за това и никога, никога не мога да ти простя! Знаеш, че не исках да ти сторя зло — защо трябваше ти да ми причиняваш зло? Ти си жесток, наистина си жесток. Ще се опитам да те забравя. От теб съм видяла само несправедливост.

Т.

Тя почака да мине пощаджията, догони го с писмото в ръка и отново мълчаливо застана до прозореца.

Все едно беше как му пише — грубо или нежно. Нима той ще отстъпи пред молбата й? Положението не се беше променило, не се бе случило нищо, което да го накара да измени становището си.

Смрачи се и светлината от огнището озари стаята. Двете по-големи деца бяха излезли с майка си. Четирите най-малки, на възраст от три и половина до единадесет години, всички облечени в черни роклички, бяха заобиколили огнището и си бъбреха по онези незначителни въпроси, които интересуват децата. Тес седна до тях, без да пали свещта.

— Това е последната вечер в родната ни къща — бързо каза тя. — Трябва да си помислим за това, нали?

Всички се умълчаха, на тази възраст децата са силно впечатлителни и те сега бяха готови да избухнат в плач при картината, която тя им нарисува, макар че през целия ден се бяха радвали, че ще отидат на ново място. Тес побърза да смени темата.

— Я ми попейте, милички!

— Какво да изпеем?

— Каквото и да е, все едно.

Те помълчаха за момент. Най-напред тишината бе нарушена от плаха, колеблива нота, подсили я второ гласче, после третото и четвъртото запяха в унисон песничката, която бяха научили в неделното училище:

Тук ний страдаме, скърбим,

ту ведно, ту се делим,

там сме заедно вовеки…

И четирите пееха с флегматичното безразличие на хора, за които въпросът отдавна и окончателно е решен и по него не си струва повече да се мисли. Личицата им бяха напрегнати от усилието да произнесат правилно сричките. Очите им бяха вторачени в мъждеещия огън, а най-малкото проточваше гласчето си тогава, когато другите спираха за паузи.

Тес ги остави и отново отиде при прозореца. Навън бе паднала нощ, но тя притисна лице о стъклото, като че искаше да надникне в тъмнината. Всъщност искаше да скрие сълзите си. Да можеше да повярва на думите на детската песничка, да беше сигурна, че те казват истината, колко различно би било всичко! С какво спокойствие би ги предоставила на грижите на провидението и на бъдещото им небесно царство! Но такава вяра й липсваше и тя чувствуваше, че трябва да направи нещо за тях, трябва да бъде тяхното провидение! Защото Тес, както и милиони други хора, виждаше жестока насмешка в думите на поета:

… Не в непрогледен мрак,

а с ореол от слава ний идем на тоз свят!

За нея и за нейните подобни самото й появяване на света беше унизително изпитание, насилие, което нищо не би могло да оправдае и за което в най-добрия случай можеше само да се прости.

По влажния път от полумрака скоро се зададоха майка й с високата Лиза-Лу и Ейбръам. Дървените обувки на мисис Дърбифийлд изтрополиха до вратата и Тес отиде да им отвори.

— Под прозореца видях следи от конски копита — каза Джоана. — Идва ли някой?

— Не.

Децата край огъня я погледнаха строго и едно промърмори:

— Как така, Тес! Ами джентълменът с коня?

— Той не влезе — каза Тес. — Заговори ме отвън.

— А кой беше тоя джентълмен? — запита майка й. — Мъжът ти ли?

— Не. Той никога, никога няма да дойде! — с безнадеждно отчаяние отвърна Тес.

— А кой тогава?

— О, защо ме питаш! И ти го знаеш кой е.

— Аха! И какво каза? — полюбопитствува Джоана.

— Ще ти кажа утре, когато се настаним в Кингсбиър — ще ти разкажа всичко от игла до конец.

Беше казала, че не е мъжът й. А нея все повече и повече я гнетеше мисълта, че във физическия смисъл на думата не друг, а именно този човек е единственият й мъж.