Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tess of the d’Urbervilles, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 66 гласа)
Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Редакция
Светослав Иванов (2011)

Издание:

Томас Харди

Тес от рода Д’Ърбървил

 

Английска

Трето издание

 

Thomas Hardy

Tess of the d’Urbervilles

A Pure Woman

London, Macmillan & Co. L.T.D.

 

Превод от английски: В. Измирлиев, Л. Велинов

Редактор: Христо Кънев

Рисунка: Иван Кьосев

Оформление: Асен Иванов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

 

Дадена за набор октомври 1981 г.

Подписана за печат декември 1981 г.

Излязла от печат януари 1982 г.

Формат 60х90/16

Печатни коли 23,75. Изд. коли 23,75. Усл. изд. коли 23,82.

ДИ „Народна култура“, София, 1982 г.


Първа фаза
Девицата

I

Една вечер през втората половина на май един човек на средна възраст се прибираше от Шестън в село Марлот в близката долина Блейкмор или Блекмур. Краката му бяха нестабилни: походката му беше несигурна и той не вървеше по права линия, а леко се отклоняваше наляво. От време на време той кимаше енергично с глава, сякаш да потвърди някаква своя мисъл, макар че не мислеше за нищо определено. На ръката му висеше празна кошница за яйца, шапката му беше омачкана, а там, където се допираше палецът му, когато я сваляше, тя беше доста протрита. Насреща му, възседнал сива кобила, се зададе възрастен свещеник, който си тананикаше попътна песничка.

— Добър вечер — каза човекът с кошницата.

— Добър вечер, сър Джон — отвърна свещеникът.

Пешеходецът направи една-две крачки, спря се и се обърна.

— Прощавайте, сър. Миналия пазарен ден по същото време ние пак се срещнахме по тоя път и когато ви казах: „Добър вечер“, вие пак ми отвърнахте „Добър вечер, сър Джон.“

— Така е — каза свещеникът.

— И преди около месец пак.

— Възможно е.

— А защо вече няколко пъти ме наричате „сър Джон“, когато аз съм си обикновеният амбулантен търговец Джек Дърбифийлд?

Свещеникът смуши кобилата си и се приближи.

— Просто прищявка — каза той и след кратко колебание добави: — Преди известно време, когато проучвах родословията за новата история на графството, направих едно откритие. Аз съм свещеник Трингам, антикварят от Стегфут Лейн. Наистина ли не знаете, Дърбифийлд, че вие по права линия произхождате от стария и благороден род на д’Ърбървиловци, който води началото си от сър Пейгън д’Ърбървил, известен рицар, дошъл от Нормандия заедно с Вилхелм Завоевателя? Това личи от родословните архиви на абатството Бетъл[1].

— За пръв път чувам това, сър.

— И все пак вярно е. Вдигнете за момент глава да разгледам по-добре профила ви. Да, това са носът и брадичката на д’Ърбървиловци, само че малко загрубели. Вашият прадядо е бил един от дванайсетте рицари, които са помогнали на лорд Естремавила от Нормандия да завоюва Глеморганшър. Вашият род е владеел замъци из цялата тази част на Англия. Имената на негови представители са вписани в списъците на хазната по времето на крал Стийвън[2]. През царуването на крал Джон един от вашите прадеди е бил толкова богат, че подарил цял замък на Ордена на рицарите-монаси; а по времето на крал Едуард II вашият прадядо Брайън бил призован в Уестминстър, за да участвува във Великия съвет. По времето на Оливър Кромуел родът ви малко западнал, но не за дълго, а при Чарлз II, като награда за верността им, вашите прадеди били посветени в званието Рицари на кралския дъб. Така е. Имало е много поколения сър Джоновци измежду вас и ако рицарското звание беше наследствено и преминаваше от баща на син, както баронското — а всъщност така е било едно време, — вие сега щяхте да бъдете сър Джон.

— Какво говорите, сър!

— Накратко — каза в заключение свещеникът, като внушително се потупваше с пръчката си по крака, — едва ли има втори подобен род в Англия.

— Просто да не повярваш! — възкликна Дърбифийлд. — А пък аз от години се блъскам насам-натам като несретник, сякаш съм последният бедняк в енорията… Откога се знаят тия неща за мене, отче Трингам?

Свещеникът обясни, че доколкото му е известно, това отдавна е забравено и едва ли би могло да се каже, че въобще се знае. Самият той започнал проучванията си миналата пролет. Заел се да проследи съдбата на рода д’Ърбървил и когато забелязал името Дърбифийлд на колата на Джон, това го накарало да събере сведения за баща му и за дядо му. Сега вече нямал никакви съмнения по въпроса.

— Отначало бях решил да не ви безпокоя с такива безполезни сведения — каза той. — Но понякога вътрешните ни подбуди надделяват над разума. А предполагах, че и вие може би знаете нещо.

— Е, да, чувал съм веднъж-дваж, че преди да дойде в Блекмур, семейството ми е видяло и по-добри дни. Но не обръщах никакво внимание на това, като си казвах: може в миналото да сме имали два коня, а сега имаме само един. Из къщи се мотаят и една стара сребърна лъжица и един печат… А то аз и тези благородни д’Ърбървиловци сме били една плът и кръв! Казват, че прадядо ми си имал тайни и не обичал да разправя откъде е дошъл… Ако смея да попитам, отче, къде е сега огнището ни, къде живеем ние, д’Ърбървиловци?

— Никъде не живеете. Родът ви е угаснал като благороднически род.

— Лоша работа.

— Да, както казват лъжливите семейни хроники, прекъснал се е по мъжка линия — с други думи, залязъл, изчезнал.

— А тогава къде са ни останките?

— В Кингсбиър-съб-Грийнхил в дълги редици подземни гробници, а ликовете ви са изваяни под сводове от бърбекски мрамор.

— А къде ли са замъците и именията на нашия род?

— Нямате нито замъци, нито имения.

— Така ли? Ами земя?

— И земя нямате. Макар че, както ви казах, едно време сте притежавали земи в изобилие, защото родът ви е имал много клонове. Едно от вашите имения в това графство е било в Кингсбиър, друго в Шертън, трето в Милпонд, четвърто в Лълстед и още едно — в Уелбридж.

— А дали някога ще си възвърнем именията?

— Виж, това не мога да кажа.

— А какво ще ме посъветвате да направя, сър? — запита Дърбифийлд след малко.

— О, нищо, нищо — освен да пречистите душата си с мисълта за това как „могат да паднат силните“. Този факт представлява известен интерес за местните историци и за онези, които се занимават с генеалогия, и това е всичко. Измежду жителите на нашето графство има няколко семейства, които почти не ви отстъпват по знатност. Хайде, довиждане!

— А защо не се върнете да полеем случая с чаша бира, отче Трингам? В „Чистата капка“ имат много хубава точена бира, макар и да не е чак толкова хубава, както у Роливър.

— Не, благодаря ви, не тази вечер, Дърбифийлд. Вие вече доста сте си пийнали. — И свещеникът отмина по пътя си, съмнявайки се дали бе постъпил благоразумно, като разказа тази интересна история.

Когато той се изгуби от очи, Дърбифийлд, потънал в дълбоки размишления, направи няколко крачки, после седна върху тревистия насип край пътя, като постави кошницата пред себе си. След няколко минути от далечината се зададе младеж, който вървеше в същата посока, в която бе тръгнал и Дърбифийлд. Като го видя, последният вдигна ръка. Младежът ускори крачка и се приближи.

— Вземи тази кошница, момче! Искам нещо да ти поръчам.

Слабичкият, още неоформен юноша се намръщи:

— А ти, Джон Дърбифийлд, какъв си, та ме командуваш и ме наричаш „момче“? Знаеш името ми така добре, както и аз зная твоето.

— Знаеш, а? Това е тайната, това е тайната! А сега слушай заповедите ми и изпълни поръчката, която ще ти възложа. Впрочем, Фред, нямам нищо против да ти открия тайната. Аз произхождам от благороден род, едва сега научих — днес следобед.

Заявявайки гордо това, Дърбифийлд, който досега седеше, се изтегна удобно сред маргаритките върху насипа.

Момчето стоеше пред Дърбифийлд и го разглеждаше от глава до пети.

— Сър Джон д’Ърбървил — ето кой съм аз! — продължи той лежешком. — Тоест, ако рицарите бяха барони, каквито са били. В историята пише всичко за мен. А ти, момче, чувал ли си за едно място, наречено Юшгсбиър-съб-Грийнхил?

— Да. Ходил съм на грийнхилския панаир.

— Е добре, под черквата на този град лежат…

— Какъв ти град! Това място, дето го знам аз, хич не беше град, поне като бях там — беше едно такова забутано, загубено място.

— Това, момче, няма никакво значение. Не е там работата. Под черквата на тая енория лежат моите прадеди — стотици на брой — с ризници и скъпоценности, в големи оловни ковчези, тежки десетки тонове. В цялото графство Южен Уесекс няма човек с по-велики и по-благородни скелети в рода си от мен.

— Така ли?

— А сега вземи тази кошница и иди в Марлот. Като стигнеш до „Чистата капка“, кажи им веднага да ми изпратят кон и файтон, за да ме откара в къщи. А във файтона да ми турят шишенце ром и да ми го пишат на сметката. После иди у дома с кошницата и кажи на жена ми да остави прането, защото няма нужда да го свършва, и да чака да се върна, тъй като имам да й казвам нещо важно.

И докато момчето стоеше нерешително, Дърбифийлд бръкна в джоба си и измъкна един от малкото шилинги, които се свъртаха там.

— А ето ти за труда, момче!

Това накара младежа да преоцени положението.

— Да, сър Джон! Благодаря ви. Мога ли да ви услужа с нещо друго, сър Джон?

— Кажи в къщи да ми приготвят за вечеря, хм… агнешки бели бъбреци, ако има де, ако няма — кървавица, а ако няма и това, ще се задоволя с дреболии.

— Добре, сър Джон!

Младежът взе кошницата. Точно когато щеше да тръгне, откъм селото се чуха звуците на духова музика.

— Това пък какво ли е? — запита Дърбифийлд. — Да не би да е в моя чест?

— Това е разходката на женския клуб, сър Джон. Нали дъщеря ви е една от членките му?

— Вярно, съвсем бях забравил — мислех си за по-важни неща. Хайде, тръгвай за Марлот и поръчай файтона, а аз може да мина с него да инспектирам клуба.

Младежът тръгна, а Дърбифийлд остана да лежи в очакване сред тревата и маргаритките под късното следобедно слънце. Дълго време край него не мина жива душа и само далечните звучи на музиката напомняха за присъствието на хора в долината, оградена от сини хълмове.

Бележки

[1] Абатство, построено от Вилхелм Завоевател в чест на битката (Battle — битка) при Хейстингз (1066), завършила с победа на нормандците над англосаксонците. — Б.пр.

[2] Стийвън, граф дьо Блоа, крал на Англия (около 1097–1154). — Б.пр.