Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (17)

XVII

Когато кравите се върнаха от пасището, доячите и доячките наизлязоха от къщите си и от дома на фермера. Въпреки хубавото време девойките носеха налъми, за да запазят обувките си от тора. Всяко момиче седна на трикрако столче, обърна глава надясно и опря буза о бедрото на животното. Всички любопитно гледаха приближаващата Тес. Доячите, чиито шапки с обърнати надолу периферии прилепваха плътно о челата им, гледаха към земята и не я забелязаха.

Един от тях — як мъж на средна възраст, с дълга бяла престилка от по-хубав плат и доста по-чиста от облеклото на другите, с купешко сако — несъмнено бе собственикът на фермата, когото Тес търсеше. Очевидно през седмицата той доеше кравите и правеше масло, а в неделя, облечен в официалния си сукнен костюм, сядаше на собствена скамейка в църквата. Тази двоякост в характера му бе така подчертана, че човек би могъл да напише за нея стихове:

През седмицата той е млекарят Дик,

а в неделя — мистър Ричард Крик.

Като видя Тес, той отиде при нея.

В часа на доенето повечето от фермерите са в лошо настроение, но по една случайност мистър Крик беше доволен, че идва нов помощник. Сезонът беше напрегнат и затова той я прие радушно, дори я разпита за майка й и за цялото й семейство (макар че направи това от учтивост, тъй като не подозираше за съществуването на мисис Дърбифийлд, преди един приятел да му пише за Тес).

— О, да! Познавам добре вашия край още от малък — каза той с тона на човек, който не търпи възражения, — макар че оттогава не съм ходил нататък. Една деветдесетгодишна баба, която живееше наблизо — впрочем отдавна я погребахме, — ми каза, че някакво си семейство с име, подобно на вашето, се преселило в Блекмур от тукашния край и че това била стара фамилия, почти изчезнала от лицето на земята, макар че новите поколения не знаели нищо по тоя въпрос. Но, боже мой, аз не съм от хората, дето обръщат внимание на бръщолевенето на разни баби…

— Не е толкова важно! — каза Тес.

След това заговориха само по работата.

— А ти, момиченце, умееш ли да ги доиш добре? Не ми се ще точно сега да си загубят млякото…

Тя успокои фермера по този въпрос, но той все пак я изгледа от глава до пети. От дългото стоене в къщи Тес бе добила изнежен вид.

— Сигурна ли си, че ще издържиш? Тук не е лошо за здравеняци, но ние все пак не живеем в парник!

Усърдието, с което тя заяви, че ще издържи, сякаш го убеди.

— Добре де! А сега няма ли да пийнеш чаша чай, или да хапнеш нещо, а? Още не? Твоя работа! Но откровено казано, ако бях на твое място, устата ми щеше съвсем да е пресъхнала от дългия път!

— Ще подоя малко, да ми свикне ръката — каза Тес.

За да се освежи, тя пийна малко мляко — и това предизвика изненада или по-скоро леко възмущение у фермера, комуто очевидно никога не бе хрумвало, че млякото може да се пие.

— Щом можеш да го гълташ, да ти е сладко! — каза той равнодушно, като държеше ведрото, от което тя пиеше. — Години вече не съм слагал капчица в уста. По дяволите! Все едно да си напълниш червата с олово. Можеш да опиташ с нея — каза той, кимвайки по посока на най-близката крава. — Тя не е чак толкова мъчна. Като всички хора и ние си имаме мъчни и лесни крави. Но скоро ти сама ще разбереш това…

Когато Тес замени шапчицата си с качулка и седна на трикракото столче под кравата и когато млякото рукна от юмруците й във ведрото, на нея й се стори, че наистина започва нов живот. Тя почувствува облекчение, пулсът й се успокои и тя се огледа наоколо си.

В този голям чифлик доячите и доячките бяха почти цял батальон. Мъжете се занимаваха с по-упоритите животни, а девойките — с по-кротките. Крик притежаваше около сто дойни крави и когато беше в чифлика, той сам доеше шест-седем от тях. Това бяха най-мъчните крави и тъй като той наемаше надничарите си повече или по-малко случайно, не смееше да им повери тези няколко крави от страх да не би да не ги издояват докрай поради небрежност. Не смееше да ги повери и на доячките. Страхуваше се, че и те няма да се справят с работата, тъй като пръстите им бяха по-слаби, и че полека-лека кравите ще „пресъхнат“. Него не го безпокоеше временната загуба от лошо доене, а фактът, че колкото по-малко мляко искаха от кравите, толкова по-малко щяха те да дават, докато накрая съвсем пресъхнат.

След като Тес седна до кравата, разговорите в двора временно секнаха. Никакъв звук не прекъсваше шуртенето на млякото в многобройните ведра, освен случайните резки подвиквания към това или онова животно да се обърне или да стои мирно. Само ръцете на доячите се движеха ритмично нагоре-надолу, а кравите махаха опашки. Доячите продължиха да работят сред ширната равнина, която се простираше от единия склон на долината до другия — еднообразен пейзаж, така различен от старите и отдавна забравени пейзажи.

— Струва ми се — каза стопанинът, като внезапно стана изпод една крава, с която току-що бе приключил, вдигна трикракото си столче в едната ръка и ведрото в другата и се премести при следващата упорита крава, — струва ми се, че днес кравите не пускат обикновената си дажба мляко. Ей богу, ако Мижла все така се стиска, към средата на лятото няма да има смисъл да клякаш под нея.

— То е, защото ни дойде нова доячка — каза Джонатан Кейл. — И друг път съм забелязвал това.

— Така ще да е. Хич не се сетих за това.

— Разправят, че в такива случаи млякото им отивало в рогата — каза една от доячките.

— Виж, за това, дето им отивало в рогата — недоверчиво каза фермерът Крик, сякаш признаваше, че анатомията може да ограничи дори магьосничеството, — за това нищо не мога да кажа, съвсем нищо! Все пак съмнявам се, тъй като и безрогите крави си задържат млякото. А ти знаеш ли я оная гатанка за безрогите крави, а, Джонатан? Защо през годината безрогите крави дават по-малко мляко от рогатите?

— Аз не я знам — намеси се доячката. — Защо?

— Защото са по-малко на брой — каза фермерът. — Както и да е, днес тия мошенички наистина си стискат млякото. Момчета, дайте да запеем — само това му е цярът!

В чифлиците из този край често прибягваха до песни, за да насърчат кравите, когато те даваха признаци, че задържат обичайния си надой. Затова в отговор на подканата на фермера доячите и доячките запяха някаква мелодия — наистина не чак толкова спонтанно и въодушевено — и им се стори, че докато пееха, резултатите бяха по-добри. След като изпяха десетина куплета от една весела балада за някакъв си убиец, който се страхувал да си легне в тъмното, тъй като около себе си виждал адски пламъци, един от доячите каза:

— Да седиш на столче и да пееш, дъх не ти остава! Да бяхте донесли арфата си, сър! А в такива случаи казват, че най-добре било цигулка.

Тес, която се вслушваше в разговора, помисли, че думите са отправени към стопанина, но тя грешеше. Откъм яслите, сякаш из търбуха на една кафява крава, се чу отговор: „Защо?“; обади се скритият зад животното дояч, когото тя досега не беше забелязала.

— О, да! Нищо не може да се мери с цигулката — каза стопанинът. — Макар че на мен ми се струва, поне от личен опит де, че музиката действува повече на биковете, отколкото на кравите. Едно време в Мелсток имаше един старик на име Уилям Дюи — е, от онова семейство, дето се занимаваше с арабаджилък, — спомняш ли си, Джонатан? Познавах го почти като родния си брат, така да се каже. Та тоя човек в една прекрасна лунна нощ се връщал в къщи от някаква си сватба, дето бил свирил на цигулка. За по-напряко тръгнал през нивата Четирийсетте акра, а там пасял бик. Бикът зърнал Уилям и, ей богу, го погнал с наведени рога. И макар че Уилям си плюл на петите и не бил пил кой знае колко (защото бил на сватба при лични хора), разбрал, че никога няма да успее да стигне до плета и да го прехвърли навреме. Като бягал, в последния момент му дошло наум, па извадил цигулката си и почнал да свири, като обърнал лице към бика. Хем свирел, хем се отдръпвал към ъгъла. Бикът се смилил, спрял неподвижно и загледал Уилям Дюи право в очите, а оня ми ти човек свири ли, свири, докато най-сетне на лицето на бика се появило нещо като усмивка. Но щом Уилям Дюи спрял да свири и се извърнал да прескочи плета, бикът престанал да се усмихва и отново насочил рога към задника му. Ще не ще, Уилям трябвало пак да се обърне и да засвири. Било едва три часът и той знаел, че оттам с часове няма да мине никой — а бил толкова изморен и отпаднал, че се чудел какво да прави. След като скрибуцал до около четири часа, разбрал, че скоро ще трябва да се предаде и си казал: „Само една песничка ме дели от вечното блаженство! Дано ми помогнат небесата, иначе съм загубен!“ И изведнаж се сетил как на Бъдни вечер е виждал говедата да коленичат посред нощ. Тогава, разбира се, не било Бъдни вечер, но му хрумнало да изиграе един номер на бика. Започнал да свири химна на рождеството, точно както го пеят коледарите. И ето че, представи си, простият му бик подвил колене, сякаш наистина били нощта и часът на рождеството. Веднага щом рогатият му приятел коленичил, Уилям се обърнал, спуснал се като хрътка и прескочил плета, преди молещият се бик отново да се изправи на крака и да го погне. Уилям казваше, че много пъти е виждал глупаво изражение по лицата на хората, но че никога не бил виждал по-глупав израз от израза на муцуната на оня бик, когато той разбрал, че са се подиграли с благочестивите му чувства и че не е Бъдни вечер… Да… Уилям Дюи, така се казваше тоя човек, и аз мога да ви кажа точно къде е погребан сега в мелстокските гробища — между второто тисово дърво и северната алея.

— Интересна история! Връща ни в Средновековието, когато вярата е била силно нещо!

Тази забележка, така необичайна за един фермерски двор, изрече гласът зад кафявата крава; но тя мина незабелязано, тъй като никой не я разбра — само на разказвача му се стори, че може би към разказа му проявяват недоверие.

— И все пак това е самата истина, сър! Аз добре познавах тоя човек.

— Разбира се, никак не се съмнявам! — каза човекът иззад кафявата крава.

Вниманието на Тес бе привлечено от събеседника на стопанина, когото тя виждаше само като бледо петно — толкова упорито бе притиснал глава о бедрото на кравата. Не разбираше защо към него всички, дори и самият стопанин, се обръщат със „сър“. Но и да искаше, не можеше да намери обяснение. Той се застоя под кравата достатъчно дълго, за да издои за това време три крави, като само от време на време издаваше по някое непонятно възклицание — като че ли работата не му спореше.

— По-спокойно, сър, по-спокойно! — каза стопанинът. — Тука трябва майсторлък, а не сила.

— Така ще да е — каза той, като най-сетне се изправи и протегна ръце. — Все пак май че свърших с нея, макар че ме заболяха пръстите.

Едва сега Тес успя да го разгледа от глава до пети. Както всички доячи той носеше обичайната бяла престилка и кожени гамаши, а ботушите му бяха изцапани с тор. Но това беше само работният му костюм. Човекът в него беше образован, сдържан, сериозен, умен и различен от околните.

Тя временно не обърна внимание на всички тези подробности, защото внезапно се сети, че го е виждала и по-рано. Оттогава Тес бе преживяла толкова премеждия, че тя не можа изведнаж да си спомни къде го е виждала, после се сети, че това е странникът, който взе участие в празника на клуба в Марлот — непознатият, който дойде неизвестно отгде, пренебрегна я, като танцува с другите, и след това си отиде с приятелите си.

Тази случка предшествуваше всичките й неприятности и сега предизвика у нея поток от спомени. За момент тя се разтревожи да не би и той да се сети коя е и по някакъв начин да узнае за историята й. Но тревогата й премина, когато не откри у него никакъв признак, че я е познал. Постепенно тя забеляза, че от времето на първата им и единствена среща изразителното му лице е станало по-замислено и че той си е пуснал добре оформени мустачки и брада, която започваше с блед светлорус мъх по бузите и се спускаше по брадичката му в топъл кестеняв цвят. Под ленената си престилка той носеше тъмна кадифена куртка, плюшени панталони с гети и колосана бяла риза. Ако си махнеше дояческата премяна, никой не би могъл да отгатне какъв всъщност е той. Би могъл да бъде и ексцентричен земевладелец, и фермер-джентълмен. По времето, което употреби да издои една-единствена крава, тя веднага разбра, че е новак в занаята.

Междувременно много от доячките споделяха помежду си: „Колко е миличка новата!“ Казваха го с истинска щедрост и въодушевление, макар че скрито се надяваха останалите да възразят. Впрочем, откровено казано, такова възражение не би ни изненадало, тъй като „миличка“ не изразяваше точно това, което правеше впечатление у Тес. Когато привършиха с доенето, те се упътиха в безпорядък към помещенията. Там домакинствуваше жената на стопанина, мисис Крик, която си даваше прекалено голяма важност, за да си позволи сама да отиде да дои, и за разлика от доячките с басмените им рокли носеше дебела рокля даже в горещините.

Тес научи, че освен нея само две-три от доячките нощуват в чифлика. Повечето си отивали в къщи. На вечеря тя не видя изискания дояч, който си бе позволил да прекъсва разказа на Крик, но не разпита за него. Тя използува остатъка от вечерта да подреди кътчето си в спалното помещение — широка стая над мандрата, дълга около 30 фута. Тук се намираха и походните легла на другите три доячки, които живееха в чифлика. Те бяха цветущи млади жени, доста по-възрастни от нея, с изключение на едната. Като стана време за лягане, Тес бе съвсем уморена и веднага заспа.

Но на девойката в съседното легло не й се спеше и тя настояваше да разказва на Тес подробности за чифлика. Шепотът й се смесваше със сенките и на Тес в полусън й се струваше, че самият сумрак изговаря думите и след това отново ги поглъща.

— Мистър Ейнджъл Клер — тоя, дето учи млекарство и свири на арфа, почти не говори с нас. Син е на свещеник и все нещо си мисли, та не обръща много-много внимание на нас момичетата. Ученик е на стопанина — изучава всичките отрасли на фермерството. Някъде другаде изучавал как се гледат овце, а сега се занимава с краварство… Да, той е истински джентълмен. Баща му е отец Клер от Еминстър — доста далече оттук.

— О, да, чувала съм за него — се обади една от приятелките й, като отвори очи. — Разправят, че бил много ревностен свещеник.

— Да, най-ревностният в целия Уесекс, поне така казват. Последният от тия, дето са останали верни на Ниската църква, защото тук наоколо всички принадлежат на Високата^[1]. Всичките му синове, с изключение на нашия мистър Клер, се учели за свещеници.

В този късен час на Тес й липсваше любопитството да запита защо и този мистър Клер няма да стане свещеник като братята си; постепенно тя заспа и думите на другарката й едва-едва долитаха до нея като миризмата на сиренето от съседната мансарда и ритмичното капене на суроватката от цедилките на долния етаж.