Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (56)

LVI

Мисис Брукс, хазяйката на „Чаплите“ и собственичка на красивите мебели, не беше прекалено любопитна. Принудена да служи дълго на математическия демон „Печалба и загуба“, бедната женица бе прекалено погълната от материални грижи, за да може да проявява друг вид любопитство, освен любопитство към съдържанието на джобовете на своите наематели. И все пак посещението на Ейнджъл Клер при нейните заможни наематели — съпрузите д’Ърбървил, за каквито тя ги смяташе — беше доста необичайно и поради ранния час, и поради някои други обстоятелства и у нея отново се събуди характерната женска черта, която тя бе прикривала досега при всички случаи, освен когато ставаше дума за нейния бизнес.

Тес беше разговаряла със съпруга си от вратата, без да влезе в трапезарията, и мисис Брукс, чиято стая се намираше в края на коридора, бе открехнала вратата и успя да чуе откъси от разговора — ако това може да се нарече разговор — между двамата нещастници. Тя чу Тес да изкачва стълбата към първия етаж, чу Клер да си тръгва и да затваря външната врата. След това чу да се затваря вратата над главата й и разбра, че Тес се е прибрала в своя апартамент. Тъй като младата жена още не бе напълно облечена, мисис Брукс знаеше, че тя няма пак скоро да излезе.

Затова изкачи на пръсти стълбите и застана пред вратата на апартамента; той се състоеше от гостна, непосредствено зад която се намираше спалня, съединена с гостната чрез портал. На първия етаж беше най-хубавият апартамент на мисис Брукс и семейство д’Ърбървил бе наело целия етаж срещу седмичен наем. Сега задната стая беше тиха, но от гостната долитаха някакви звуци.

Отначало тя успя да различи само една сричка, повтаряла непрекъснато с тих, протяжен глас, сякаш стенеше душа, вързана за колелото на Иксион^[1]:

— О, о, о!

Мълчание, тежка въздишка, после пак:

— О, о, о!

Хазяйката погледна през ключалката.

Виждаше се само малка част от стаята — ъгълът на масата, на която вече бе сложена закуската, и един стол до нея. Тес бе коленичила пред стола и свела глава над седалката, тя бе стиснала главата си в ръце, полите на пеньоара й и на бродираната й нощница лежаха на пода зад нея, а под тях, на килима, се подаваха босите й крака, от които се бяха свлекли пантофките. От устните й се носеше шепот, който изразяваше неописуемо отчаяние.

След това от съседната спалня се чу мъжки глас:

— Какво става?

Тя не отговори, а продължи своя тъжен монолог, който по-скоро приличаше на оплакване. Мисис Брукс успя да долови само част от него.

— И после моят мил, моят скъп съпруг се върна при мен… но аз не знаех за това!… А ти с такава жестокост ме принуди… ти не престана да ме преследваш, не! Не престана! Нищетата на сестричетата ми, на братчетата ми и на майка ми — ето с какво успя да ме заставиш… и после казваше, че съпругът ми никога нямало да се върне при мен… никога! Подиграваше ми се, наричаше ме глупачка, задето го чакам! И аз най-сетне ти повярвах и се поддадох… А той се върна! И сега си отиде. Отиде си за втори път и този път го загубих завинаги… вече няма да ме обича никак, никак!… Само ще ме мрази! О, да, отново го загубих… и пак заради тебе!

Тя се сгърчи от ридания, отпуснала глава на стола и обърна лице към вратата, мисис Брукс прочете на него болка, устните на Тес кървяха, защото ги беше хапала, а дългите й клепки бяха спуснати над затворените очи и висяха като мокри парцалчета над бузите й.

— А той умира — продължи Тес, — има вид на смъртник!… Моят грях ще го погуби, ще погуби не мен, а него! О, ти разби живота ми, превърна ме в отрепка, макар че аз толкова те молех за милост, молех те да не го правиш отново… И вече никога, никога моят скъп, моят верен съпруг… О, господи — не мога вече да понасям това, не мога!

Мисис Брукс чу резкия отговор на мъжа, после внезапно шумолене: Тес бе скочила на крака. Хазяйката помисли, че тя ще изтича през вратата, и бързо слезе по стълбите.

Не беше необходимо да прави това, защото вратата на апартамента не се отвори. Но мисис Брукс реши, че е опасно да продължи да наблюдава от площадката, и си влезе в стаята на долния етаж.

Оттук тя не можеше да чува нищо, макар че внимателно се вслушваше, и затова отиде в кухнята да довърши прекъснатата си закуска. След това се върна в предната стая на приземния етаж и захвана да шие, очаквайки наемателите да позвънят да им прибере закуската — тя възнамеряваше да отиде сама, та ако е възможно, да разбере какво се е случило. Над главата си чу как дъсченият под леко изскърцва, като че някой се разхождаше по него, после разбра какви са тези движения: чу шумолене на рокля, която се трие в перилата на стълбите, после отваряне и затваряне на входната врата и видя Тес да преминава през двора към улицата. Тес сега носеше дневния костюм на заможна млада жена, с който бе облечена при пристигането си, единствената разлика бе, че над шапката си с черни пера бе обвила воал.

Мисис Брукс не бе успяла да долови никаква дума на сбогуване между наемателите й. Те може би се бяха скарали или пък мистър д’Ърбървил отново бе заспал — защото той обикновено ставаше доста късно.

Тя пак отиде в задната стая, където всъщност живееше, и продължи да шие. Младата жена не се върна, нито пък джентълменът позвъни. Мисис Брукс се чудеше защо той се бави и се запита каква връзка би могъл да има ранният посетител със съпружеската двойка на горния етаж. Замислена, тя се облегна на стола.

Погледът й случайно се плъзна по тавана и се спря на едно петно насред бялата му повърхност, което не бе забелязала преди. Когато го видя за пръв път, то беше само точица, но бързо се разрасна колкото дланта на ръката й и тогава тя видя, че е червено. С това петно по средата продълговатият бял таван й заприлича на огромно асо купа. У мисис Брукс се породиха странни опасения. Тя се качи на масата и попипа петното. То беше влажно и й се стори, че е кръв.

Слезе от масата, излезе от стаята и се качи горе с намерение да влезе в спалнята зад гостната. Но макар че нервите й бяха здрави, не се реши да опита бравата. Вслуша се: мъртвата тишина отвътре се нарушаваше само от един ритмичен звук: кап, кап, кап!

Мисис Брукс бързо слезе по стълбите, отвори входната врата и изтича на улицата. В момента пред къщата минаваше работник от една съседна вила, когото познаваше, и тя го помоли да влезе да се качат заедно горе — опасявала се, че нещо се е случило с един от наемателите й. Работникът се съгласи.

Тя отвори вратата на гостната, направи му път да влезе и го последва. Стаята беше празна: закуската — внушителна закуска от кафе, яйца и студена шунка — стоеше недокосната на масата, така както мисис Брукс я бе донесла. Липсваше само ножът за хляб. Тя помоли човека да влезе през портала в съседната стая.

Той отвори вратата, направи крачка-две и почти веднага се върна с изопнато лице:

— О, господи, джентълменът на леглото е мъртъв! Мисля, че е прободен с нож — на пода е изтекла много кръв!

Вдигнаха тревога и къщата, която доскоро бе така тиха, се изпълни с шума на стъпки. Дойде и лекар. Раната беше малка, но острието бе засегнало сърцето на жертвата, която лежеше по гръб, бледа, неподвижна, мъртва — сякаш не бе помръднала след нанасянето на удара. Само за четвърт час новината, че някакъв джентълмен, временно пребиваващ в града, бил убит с нож в леглото си, се разнесе по всяка уличка и вила в модния курорт.