Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (37)

XXXVII

Полунощ дойде тихо и тихо отмина. В долината на Фрум нямаше нищо, което да възвести настъпването на този час.

Скоро след един часа из тъмния фермерски дом, който по-рано бе служил за жилище на д’Ърбървиловци, се разнесе леко скърцане. Тес, която спеше в спалнята на горния етаж, го чу и се събуди. Изскърцало бе стъпалото на завоя на стълбата — както обикновено то не бе заковано добре. Тя видя, че се отваря вратата на спалнята й, после в потока лунна светлина се появи фигурата на съпруга й, който се движеше с някаква странна предпазливост. Той беше само по риза и панталони, но пристъпът на радост, който я обхвана, замря, когато забеляза, че той гледа в пространството с празен поглед. Когато стигна до средата на стаята, той спря и прошепна с неописуемо тъжен глас:

— Мъртва! Мъртва! Мъртва!

Понякога след силни преживявания Клер ходеше насън и даже правете странни неща. Така през нощта, след като се бяха върнали от пазара, точно преди да се оженят, той бе възпроизвел в спалнята си боя с човека, който я бе обидил. Тес разбра, че продължителното напрежение го е довело сега до това състояние на сомнамбул.

Доверието й към него бе пуснало такива дълбоки корени в сърцето й, че независимо дали беше буден, или спеше, тя не изпитваше никакъв страх от него. Дори да бе влязъл с пистолет в ръка, той едва ли би разколебал доверието й като към неин защитник.

Клер се приближи и се наведе над нея.

— Мъртва! Мъртва! Мъртва! — пак промълви той.

След като я гледа втренчено известно време със същия поглед на неизмерима печал, той се наведе още по-ниско, обгърна я с ръце и я уви в чаршафа като в саван. После я вдигна от леглото с почит, каквато се оказва на мъртвец, и я пренесе през стаята, шепнейки:

— Моя бедна, нещастна Тес… моя скъпа, любима Тес!

Любовните думи, които той така сурово потискаше в себе си, когато беше буден, бяха безкрайно сладки за нейното самотно, жадно за ласки сърце. Дори и да трябваше да спасява еднообразния си живот, тя не би направила усилие да излезе от положението, в което бе изпаднала. Лежеше неподвижно, страхувайки се дори да си поеме дъх, и се чудеше какво ще прави с нея Ейнджъл. Той я изнесе на площадката на стълбата.

— Жена ми — мъртва, мъртва! — възкликна той.

Той спря за миг, за да отдъхне, и се облегна с нея на перилата. Дали ще я хвърли долу? Инстинктът за самосъхранение бе почти угаснал у нея и тъй като знаеше, че на сутринта той щеше да си отиде може би завинаги, тя лежеше в обятията му, без да обръща внимание на опасното си положение и изпитваше по-скоро удоволствие, отколкото страх. Да можеха да паднат заедно, и двамата да станат на парчета — колко добре, колко хубаво би било това!

Той обаче не я хвърли, а като се подпря на перилото, нежно я целуна по устните, същите тези устни, които през деня презираше. След това я прегърна още по-силно и слезе по стълбата. Скърцането на разкованото стъпало не го събуди и те стигнаха благополучно до долния етаж. Като освободи за момент едната си ръка, той дръпна резето и излезе навън, чуквайки леко крака си в ръба на вратата. Но, изглежда, това не му направи впечатление и като се озова на простор, той я облегна на рамото си, за да я носи по-лесно. Липсата на дрехи до голяма степен облекчаваше товара му. Така той я понесе към реката, която течеше на няколко ярда от къщата.

Тя още не бе предугадила крайната му цел — ако въобще той имаше някаква цел — и започна да прави предположения, сякаш наблюдаваше сцената отстрани. Тя му бе отдала така спокойно цялото си същество и сега мисълта, че той гледа на нея като на изключителна своя собственост, с която може да разполага, както намери за добре, й доставяше удоволствие. При ужасяващата мисъл за близката раздяла тя се утешаваше с това, че сега той наистина я признава за своя жена и че не се отказва от нея — пък нека в това признание той да стигне дотам, че да си присвои правото да й причини болка!

Внезапно тя се сети какво сънува Клер — за онази неделя сутрин, когато я бе пренесъл през водата заедно с другите доячки. Те го любеха почти колкото нея (ако беше възможно човек да обича по-силно) — нещо, което Тес едва ли би могла да допусне. Клер не я пренесе през моста, той направи няколко крачки надолу по реката към мелницата, а после спря до самата вода.

Реката пълзеше сред безкрайните ливади и често се разделяше на отделни ръкавчета, които безцелно лъкатушеха и образуваха малки безименни островчета, а после се връщаха и пак се вливаха в общия широк поток. Клер бе спрял до място, гдето водите течаха заедно и реката беше пълноводна и дълбока. През нея беше прехвърлено тясно мостче за пешеходци, но есенните води бяха отвлекли перилото и сега беше останала само голата греда. Тя се издигаше само на няколко инча над бързите води и дори човек, който е на себе си, трудно би минал по нея, без да му се завие свят. През деня Тес бе наблюдавала от прозореца на стаята си как младежи минават по гредата, за да покажат, че умеят да пазят равновесие. Вероятно съпругът й също ги е видял, защото той сега стъпи на гредата и тръгна по нея.

Дали имаше намерение да я удави? Вероятно да. Наоколо нямаше жива душа, а реката бе достатъчно широка и дълбока и той лесно би могъл да осъществи плана си. Да я удави, ако иска: така е по-добре, отколкото да се разделят на следния ден и да живеят далеч един от друг.

Под тях бързото течение препускаше и образуваше водовъртежи, като подхвърляше, изкривяваше и разсичаше отразения образ на луната. Пяна кипеше по повърхността, а сплетени водорасли се мятаха и обвиваха коловете на мостчето. Да можеха двамата заедно да паднат сега в реката! — така здраво се бяха вкопчили един в друг, че нямаше да успеят да ги спасят — щяха да напуснат този свят почти безболезнено и никой вече нямаше да упреква нито нея, нито него за това, че се беше оженил за нея. Така в последния час от живота си той ще я обича, а ако живеят, докато той се пробуди, отвращението, което денем изпитваше към нея, щеше да се върне и този час щеше да остане в спомените й само като сън.

Поиска й се да направи някакво движение, което да завлече и двамата в бездната, но не посмя. Тя никак не държеше на своя живот — това бе вече доказала, — но нямаше право да разполага с неговия. Стигнаха благополучно на отсрещния бряг.

Там се простираха владенията на абатството и като я притисна още повече, той продължи да върви, докато стигна разрушения олтар на черквата. До северната му стена имаше празен каменен ковчег на някакъв абат, в който, както бе обичайно, се излягаше всеки турист, склонен към неуместни шеги. Клер внимателно положи Тес в този ковчег. Целуна я повторно по устните и дълбоко въздъхна, сякаш бе постигнал някаква силно желана цел. След това легна на земята до нея и изтощен, незабавно потъна в дълбок, мъртвешки сън, неподвижен като дърво. Душевното напрежение, което бе вляло такава сила в тялото му, си бе отишло.

Тес седна в ковчега. Нощта, макар и суха и сравнително мека за сезона, все пак бе достатъчно хладна, за да бъде опасна за полуоблечения Клер, легнал на земята. Ако го оставеше, той по всяка вероятност щеше да лежи там до сутринта и рискуваше да се простуди и да умре. Тя бе чувала за смъртни случаи след сомнамбулизъм. Но как да събере кураж да го събуди и да му каже какво е правил. Та той би умрял от срам, ако научеше за безумната си постъпка към нея. И все пак Тес излезе от ковчега и леко го разтърси, но не можеше да го събуди, без да действува по-енергично. Трябваше на всяка цена да направи нещо, защото, завита само с чаршафа, тя трепереше от студ. Възбуждението по време на краткотрайното приключение й бе попречило да усеща силно студа, но това блажено състояние бе преминало.

Изведнаж й хрумна да опита чрез внушение. С цялата твърдост и решимост, която можа да намери у себе си, тя прошепна на ухото му:

— Да продължим, мили! — и насърчително го хвана за ръка. За нейно облекчение той се съгласи безропотно. Изглежда, думите й го бяха върнали към предишния му сън, който сякаш оттук нататък навлизаше в нова фаза, и той си представяше, че тя е възкръснала и духът й го води към небето. Така тя го заведе за ръка до каменния мост и като минаха по него, стигнаха до вратата на жилището им. Тес беше боса, камъните нараняваха краката й, а студът я пронизваше до кости. Клер беше по вълнени чорапи и, изглежда, не усещаше студа.

По-нататък всичко беше лесно. Тя го накара да си легне на канапето, на което спеше, и го зави с топли одеяла. После набързо запали дърва в камината, за да го сгрее добре. Тя тайно се надяваше, че от шума, който вдига, той ще се събуди. Но умът и тялото му бяха изтощени до крайност и той не се помръдна.

Когато се срещнаха на другата сутрин, Тес веднага разбра, че Ейнджъл не знае нищо за нейното участие в нощната разходка, макар че, колкото се отнася до самия него, може би се досеща, че е прекарал нощта неспокойно. Всъщност тази сутрин той се бе събудил от сън дълбок като смъртта и по време на тези първи няколко мига, когато мозъкът изпробва силата си, подобно на отърсващ се Самсон, смътно си бе припомнил, че през нощта бе станало нещо необикновено. Но действителността скоро го накара да забрави опитите да възстанови нощните преживелици.

Клер чакаше да му се проясни мисълта. Той от опит знаеше, че ако някакво негово решение, взето предната вечер, не се разпръсне на следната утрин, това решение е основано единствено на разума, дори и да е взето под влиянието на чувствата, и на такова решение трябва да се окаже доверие. В бледата утринна светлина той размишляваше върху решението си да се раздели с нея. В това решение вече липсваха онзи порив и онова негодувание, които го бяха породили, липсваше страстта, която изгаряше. Останали бяха само костите на решението, само скелетът му, но скелет, който въпреки всичко съществуваше. Клер вече не се колебаеше.

На закуска и докато прибираха последните вещи, той изглеждаше така отпаднал от нощното напрежение, че Тес за малко щеше да му разкаже какво се бе случило. Възпря я мисълта, че това ще го разгневи и огорчи, че той ще изпадне в смешно положение, ако разбере, че несъзнателно е проявил своята любов, с която здравият разум не бе съгласен, че чувствата му са го изложили, докато съзнанието му е спяло. Това би било равносилно да се подиграваш на трезвен човек заради глупостите, които е вършил, докато е бил пиян.

Мина й през ум и мисълта, че той може би смътно си спомня за проявената нежност по време на съня, но не желае да говори за това, опасявайки се, че като знае, че я обича, Тес ще се възползува от случая и пак ще го замоли да не си отива.

С писмо той бе поръчал карета от най-близкия град и тя пристигна скоро след закуска. За Тес тази карета бе началото на края — може би не съвсем окончателен край, тъй като нежността му към нея по време на нощната случка бе възродила мечтите й за съвместен живот с него някога в бъдещето. Натовариха багажа на покрива на колата и потеглиха. Мелничарят и старата прислужница не скриха изненадата си от внезапното им отпътуване, но Клер им обясни, че мелницата не била модерна, а той искал да изучи новите методи на работа. Всъщност това обяснение не бе далеч от истината. Нищо в тяхното заминаване не подсказваше някакво „фиаско“ и не опровергаваше предположението, че отиват на гости при приятели.

Пътят им минаваше близо до фермата, отдето преди няколко дни бяха тръгнали така щастливи, и понеже Клер искаше да уреди работите си с мистър Крик, Тес трябваше по същото време да посети мисис Крик, та собствениците на фермата да не си помислят, че има нещо нередно.

За да мине посещението колкото може по-незабелязано, те оставиха каретата при вратичката, която водеше от шосето към фермата, и тръгнаха един до друг.

Ракитите бяха изсечени и над пъновете се виждаше мястото, до което Клер я бе последвал, когато й предложи да се омъжи за него. Вляво — градината, гдето очарована бе слушала арфата му, а далеч някъде зад краварниците — поляната, гдето за първи път се целунаха. Златните тонове на летния пейзаж сега бяха станали сиви, краските бяха потъмнели, плодородната земя се бе превърнала в кал, а реката беше студена.

Фермерът пръв ги забеляза през портата на чифлика и се запъти да ги посрещне. На лицето му се изписа шеговитият израз, с който бе прието в „Талботейз“ и околностите да се посрещат младоженци, които се появяват отново след сватбата. После от дома се показаха мисис Крик и някои други от старите им познати, но, изглежда, Мариан и Рети ги нямаше.

Тес храбро понесе техните лукави намеци и приятелски закачки, които й действуваха не така, както очакваха шегаджиите. Между мъжа и жената се установи мълчаливо съгласие да крият тайната си и те се държаха, сякаш нищо не е било. След това, макар че Тес предпочиташе да не чува ни дума за това, тя трябваше да изслуша с подробности историята на Мариан и Рети. Рети се върнала у дома при баща си, а Мариан отишла да си търси работа на друго място. Страхували се, че тя няма да свърши добре.

За да разпръсне тъгата, която й навя разказът за двете доячки, Тес отиде и се сбогува с всичките си любими крави, като ги погалваше една след друга. На тръгване те застанаха един до друг с Клер, сякаш бяха свързани духовно и физически, но ако човек можеше да прозре истината, щеше да открие във вида им нещо необикновено тъжно. Привидно те бяха две половини от един и същ живот — ръката му докосваше нейната ръка, полата й опираше в неговите панталони, гледаха в една и съща посока, обратна на посоката, в която гледаха всички останали обитатели на фермата, и при сбогуването си казваха „ние“ — а всъщност бяха отдалечени един от друг колкото два полюса. Сигурно в държането им е имало все пак някакво напрежение и смущение, а в усилията им да играят ролята на влюбени съпрузи е прозирала някаква изкуственост и неловкост — различни от естествената срамежливост на младоженците, — защото, когато си отидоха, мисис Крик каза на мъжа си:

— Как странно блестяха очите й! А двамата стояха като восъчни кукли и говореха като насън. Ти не забеляза ли? Тес винаги си е била малко особена, но сега никак не прилича на млада невяста, която се гордее със своя заможен съпруг.

Тес и Клер се качиха отново в колата и кочияшът подкара по пътя за Уедърбъри и Стегфут Лейн. Когато стигнаха до странноприемницата „Лейн“, Клер освободи колата. Починаха малко, после продължиха през долината към родното село на Тес с карета, карана от човек, който не знаеше нищо за отношенията им. Когато Нътълбери остана зад гърба им, Клер спря каретата на един кръстопът и каза на Тес, че ако иска да се върне при майка си, тук ще се разделят. Понеже не можеха да говорят свободно в присъствието на коларя, той я помоли да повървят пеша по един от страничните пътища. Тя се съгласи и като наредиха на коларя да почака няколко минути, тръгнаха по пътя.

— Сега нека да се разберем — меко започна той. — Между нас няма лоши чувства, но има нещо, с което засега не мога да се примиря. Ще се опитам, ще направя всичко възможно да се примиря. Ще те уведомявам къде смятам да отивам веднага щом реша окончателно. И ако свикна с мисълта… ако това е желателно и възможно… ще се върна при теб… Но докато не се върна при теб, по-добре е да не се опитваш да дойдеш при мен.

Това строго решение се стори на Тес като смъртна присъда. Сега тя ясно разбра в каква светлина я вижда той. Той не можеше да гледа на нея, освен като на човек, който го е измамил жестоко. И все пак заслужаваше ли такова отношение една жена, дори когато е извършила прегрешение като нейното? Но Тес не можеше повече да спори с него, тя само повтори неговите думи:

— Докато ти не се върнеш при мен, аз не трябва да се опитвам да дойда при теб?

— Точно така.

— Мога ли да ти пиша?

— О, да… ако си болна или имаш нужда от нещо. Надявам се, че това няма да се случи, така че аз ще ти пиша пръв.

— Съгласна съм с условията ти, Ейнджъл, защото ти по-добре знаеш какво наказание заслужавам. Само че… само че… не ме наказвай повече, отколкото мога да понеса.

Това бе всичко, което тя каза по този въпрос. Ако Тес умееше да се преструва, ако бе направила сцена, ако бе припаднала, ако се бе разплакала истерично на този самотен път, може би той нямаше да устои пред нея, независимо от дребнавата ярост, която го бе обзела. Но готовността й да страда дълго, улесни неговата кауза. Самата тя бе най-добрият му адвокат. А към покорството й, което може би бе симптом на безразсъдното подчинение на обстоятелствата — характерна черта на целия род д’Ърбървил, — се прибави и гордост и тя не се опита да докосне нито една от множеството струни, които можеха да затрептят под нейните молби.

След това те заговориха само за практически неща. Той й предаде пакет с доста голяма сума пари, които бе изтеглил от банката за тази цел. Брилянтите, които, изглежда, Тес можеше да носи само докато е жива, но не и да продава (ако правилно бе разбрал завещанието), той предложи да даде от нейно име на съхранение в банката. Тя с готовност се съгласи.

Като уредиха тези неща, те се върнаха при колата и той й помогна да се качи. Плати на коларя и му обясни къде да я закара. Клер взе чантата и чадъра си — единствените вещи, които бе донесъл — и се сбогува с нея. Така те се разделиха.

Каретата пълзеше бавно, нагоре по хълма, а Клер гледаше след нея, като се надяваше, без сам да знае защо, че Тес ще погледне за момент през прозорчето. На нея и през ум не й мина подобна мисъл, а и не би се осмелила да го направи, докато лежеше в колата едва ли не в припадък. Той гледаше как тя си отива и обзет от мъка, цитира един стих от един поет, като го предаде посвоему:

— „Господ не е на небето и нищо не е в ред на земята.“

Когато каретата с Тес се скри зад хребета на хълма и Ейнджъл се обърна да поеме своя път, той едва ли съзнаваше, че още я обича.