Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (5)

V

Амбулантната търговия, която зависеше главно от коня, западна. Бедност, да не кажем нищета, се появи на хоризонта. Дърбифийлд бе „туткав“, както казваха в този край. Понякога намираше сили да поработи, но това невинаги съвпадаше с търсенето на работници. А тъй като не бе свикнал с редовния труд на надничаря, дори и при такъв случай той не си даваше много зор.

Междувременно Тес, която смяташе, че не друг, а тя бе тласнала родителите си в това затруднение, се чудеше мълчаливо какво да направи, за да ги измъкне от него. Точно тогава майка й й разкри идеята си.

— Трябва да посрещаме бедите така, както посрещаме и радостите — каза тя. — За твоя знатен произход ние узнахме в много подходящ момент. Трябва да се обърнеш към твоите приятели. Знаеш ли, че в околностите на Ловния парк живее една много богата мисис д’Ърбървил, която сигурно е твоя роднина? Трябва да отидеш при нея да те признае за роднина и да ни помогне в нещастието.

— Не ми се ще — каза Тес. — Ако има такава дама, достатъчно е тя да се отнесе приятелски към нас, а не да чакаме и помощ от нея.

— Ти можеш да я спечелиш и да получиш всичко, каквото искаш, дете мое. Освен това от тая работа може да излезе повече, отколкото очакваш. А аз подочух нещичко…

Угнетена от нещастието, за което бе станала причина, Тес се отнасяше към желанията на майка си с по-голямо уважение, отколкото при други обстоятелства. Тя обаче не можеше да разбере защо майка й замисля с такова задоволство едно начинание, в ползата от което Тес се съмняваше. Възможно е майка й да е поразпитала и да е научила, че тази мисис д’Ърбървил е крайно благородна и щедра жена, но на гордата Тес никак не се нравеше ролята на беден роднина.

— Предпочитам да си намеря работа — промърмори тя.

— Дърбифийлд, ти ще решиш! — каза Джоана, като се обърна към мястото, където се беше свил съпругът й. — Ако ти кажеш, че трябва да иде, ще иде.

— Не обичам децата ми да ходят да задлъжняват на непознати роднини — измърмори той. — Аз съм глава на най-благородния клон на нашия род и трябва да стоя на висотата на положението си.

За Тес доводите на бащата бяха още по-неубедителни, отколкото нейните собствени възражения.

— Добре, мамо. След като убих коня — тъжно каза тя, — май че трябва да направя нещо. Нямам нищо против да ида при нея, но трябва да ме оставиш сама да реша дали да й искам помощ. И престани да се надяваш, че тя ще ме сватоса — това е глупаво.

— Чудесно го каза, Тес — забеляза баща й поучително.

— Кой казва, че съм мислила такова нещо? — попита Джоана.

— Струва ми се, че това ти е в ума. Но както и да е — ще ида.

На другия ден Тес стана рано и се изкачи пеша по хълма до град Шестън, а там се качи на колата, която два пъти седмично пътуваше от Шестън на изток към Чейзбъро и минаваше близо край Трантридж — енорията, гдето живееше неизвестната и тайнствена мисис д’Ърбървил.

В тази паметна утрин пътят на Тес Дърбифийлд минаваше през североизточните гънки на долината, гдето тя се бе родила и прекарала своя живот. За нея долината Блекмур бе целият свят, а жителите й — неговото население. В дните на детството си тя бе разглеждала с недоумяващи очи от портите и градинските врати на Марлот долината, но това, което бе тайна за нея тогава, бе тайна и сега. През прозореца на своята стая тя всеки ден виждаше кули, села, бели замъци с неясни очертания, а над тях — град Шестън, кацнал величествено на височината, с прозорци, които светят като лампи в лъчите на залязващото слънце. В града тя бе ходила само веднаж или два пъти, а отблизо познаваше само една малка част от долината и нейните околности. Извън границите на долината тя почти не бе излизала. Тя познаваше очертанията на околните хълмове като пръстите на ръцете си. Но за това, което се намираше зад тях, тя можеше да съди само от познанията, дадени й в селското училище, което завърши преди година-две като първа ученичка.

В детските й години приятелките й я обичаха много. Често хората я виждаха да се връща от училище с две другарки на нейна възраст. Тес вървеше в средата, сложила ръце върху раменете им, а те я държаха през кръста. Върху вълнената си рокля, чийто първоначален цвят беше станал неузнаваем, тя носеше красива престилка от розова басма на квадрати. Дългите й здрави крака бяха обути в тесни чорапи с дупки на коленете, протрити от пълзене по пътищата и насипите, когато тя ходеше на лов за съкровища от животинския или растителния свят. Косата й, която тогава имаше пепелив цвят, висеше като синджирите, на които закачват котлите над огъня.

Когато Тес порасна и започна да разбира нещата, изпита малтусиански яд към майка си заради това, че тя така безгрижно й бе народила толкова много братчета и сестричета, след като бе толкова мъчно да се отгледат и изхранят. По ум майка й не се различаваше от едно щастливо дете. Джоана Дърбифийлд бе дете, и то не най-голямото в това семейство, което изцяло зависеше от съдбата.

Все пак Тес се отнасяше добре и човечно към децата и им помагаше, колкото може. Като свърши училище, тя работеше по прибирането на сеното и по жътва в съседните ферми или пък доеше крави и биеше масло. Тя бе усвоила този занаят още по времето, когато баща й имаше собствени крави, и със сръчните си ръце майсторски се справяше с тази работа.

Сякаш всеки изминат ден стоварваше все повече от семейните грижи върху нейните крехки плещи и това, че не друг, а Тес трябваше да представлява Дърбифийлдови в имението на д’Ърбървил, си беше в реда на нещата. Тук трябва да признаем обаче, че в този случай изборът беше подходящ. Дърбифийлдови се показваха откъм най-добрата си страна.

Тя слезе от колата на кръстопътя за Трантридж и се спусна пеша по хълма към местността, известна под името Ловния парк, до която, както й бяха казали, се намираше имението на мисис д’Ърбървил, наречено Стръмният склон. Това не беше имение в истинския смисъл на думата — с ниви, пасища и фермер, който негодува поради това, че по позволен и непозволен начин собственикът изкарва на неговия гръб средства за себе си и за семейството си. Имението се състоеше от вила, построена изключително за развлечения, без нито акър излишна земя към нея, освен необходимата за обитателите й дворна площ, и от малка любителска ферма, за която се грижеха собственикът и неговият управител.

Най-напред Тес видя червената тухлена къщичка на пазача, потънала във вечнозелена растителност. Тя помисли, че това е самата вила, но когато с известно вълнение мина през страничната вратичка и стигна до мястото, където алеята завиваше, пред очите й се откри жилището. Построена наскоро — всъщност съвсем нова, — вилата бе в същия пищен червен цвят като къщичката на пазача, цвят, който така рязко контрастираше с вечнозелената растителност. В далечината зад ъгъла на къщата, която се открояваше като мушкатов цвят на фона на околните пастелни тонове, се простираше нежният лазурен пейзаж на Ловния парк — очарователна гориста местност, един от малкото първобитни лесове, запазили се в Англия. Там по вековните дъбове все още се намираше имелът на старите келтски магьосници и още растяха посадените от природата огромни тисови дървета, така както са расли по времето, когато са рязали клоните им за лъкове. И все пак, макар че се виждаше от имението, този древен лес се простираше извън неговите граници.

Всичко в това уютно имение бе ярко, цветущо и добре поддържано. Дълга редица от парници се спускаше по склоновете до горичките в низината. Всичко тук напомняше нова монета, току-що изсечена и пусната в обращение от хазната. Конюшните, полузакрити от австрийски борове и вечнозелени дъбове, бяха обзаведени с най-модерни съоръжения и изглеждаха величествени като параклиси.

На широката поляна се издигаше богато украсена палатка, чиято врата бе обърната към Тес.

Смутена, отворила широко очи, простодушната Тес Дърбифийлд застана на края на алеята, покрита с чакъл. Тя бе дошла дотук неусетно, преди да разбере къде се намира, и ето че всичко бе противно на очакванията й.

„Мислех си, че сме стар род, а тук всичко е така ново“ — наивно си каза Тес. Тя съжали, че с такава готовност се бе съгласила с майка си да дойде да предяви родство и че не бе потърсила помощ някъде по-близо до дома.

* * *

Човек не би очаквал в такава старомодна част на страната да намери хора като собствениците на всичко това — семейство д’Ърбървил или Стоук д’Ърбървил, както то се наричаше първоначално. Отец Трингам не излъга, като каза, че в графството и околностите му единственият истински потомък по права линия на стария род д’Ърбървил бе нашият недодялан Джон Дърбифийлд. Свещеникът би могъл да добави — а това той знаеше много добре, — че Стоук д’Ърбървилови бяха толкова свързани с родословното дърво на д’Ърбървил, колкото и самият той. Все пак трябва да признаем, че това семейство бе много подходящ клон, на който да се присади име, което така много се нуждаеше от обновяване.

Когато старият мистър Саймън Стоук, починал наскоро, направи състояние на север като честен търговец (някои казват, че бил лихвар), той реши да се засели като чифликчия в южната част на Англия, по-далеч от местата, гдето бе вършил сделките си. При това той почувствува необходимост да си намери име, което да не е толкова тясно свързано с името му на хитър търговец в миналото и същевременно да не бъде толкова обикновено като собственото му име. Той отиде в Британския музей и в продължение на цял час се рови из архивите на изчезнали, полуизчезнали, забравени и разорени семейства, живели в тази част на Англия, където той възнамеряваше да се засели, и накрая реши, че името д’Ърбървил изглежда и звучи не по-лошо от всяко друго; съответно той завинаги прикачи „д’Ърбървил“ към своето име — за себе си и за наследниците си.

Все пак той не бе екстравагантен и не прекали при изграждането на своето родословно дърво въз основа на новото име. Когато измисляше бракове и връзки с аристокрацията, той беше достатъчно благоразумен да не посочва никаква по-висока титла, отколкото изисква приличието.

За беда нещастната Тес и родителите й не знаеха нищо за тази измама. Всъщност и през ум не им минаваше, че въобще е възможно да се присвои фамилно име. Те смятаха, че богатството може да е дар от съдбата, но че името принадлежи по рождение. Тес стоеше нерешителна, като плувец, комуто предстои да скочи във водата, и се колебаеше дали да се върне, или да продължи. В този момент от тъмната триъгълна врата на палатката се появи висок млад човек с пура в уста.

Той беше мургав, с пълни, недобре оформени, но червени и меки устни. Над тях се очертаваха грижливо гледани черни мустачки със завити краища, макар че той нямаше повече от двадесет и три, двадесет и четири години. Въпреки известна грубост във външността на джентълмена лицето и дръзките му, неспокойни очи излъчваха някаква своеобразна сила.

— Е, моя красавице, с какво мога да ви бъда полезен? — запита той и се приближи. А като забеляза, че Тес е съвсем объркана, добави:

— Не се смущавайте от мен. Аз съм мистър д’Ърбървил. Мен ли търсите или майка ми?

Външният вид на този д’Ърбървил, на човека от нейния род, бе още по-различен от очакванията на Тес, отколкото къщата и имението. В своите мечти тя си бе представяла възрастен човек с благородно лице — съчетание на най-хубавите черти на д’Ърбървиловци, лице, чиито бръчки представляват спомени, написани с йероглифи, въплътяващи многовековната история на нейния род и на Англия. Но като нямаше друг изход, тя се овладя и отвърна:

— Дойдох да видя майка ви, сър.

— Едва ли ще можете да я видите — тя е болна — отговори сегашният представител на фалшивия род, мистър Алек, единственият син на наскоро починалия джентълмен. — Не мога ли аз да ви услужа? По каква работа я търсите?

— Не е по работа, а за… за… не знам как да го кажа.

— За удоволствие?

— О, не. Знаете ли, сър, ако ви кажа, ще изглежда…

На Тес в този момент мисията й се стори така безсмислена, че независимо от страхопочитанието към него и смущението, което въобще изпитваше, алените й устни се извиха в усмивка, която много се хареса на мургавия Александър.

— Толкова е глупаво — заекна тя. — Не, не мога да ви кажа.

— Няма значение. Аз обичам глупавите неща. Хайде, опитайте пак, мила — каза той любезно.

— Мама ме помоли да дойда — продължи Тес, — а всъщност аз и сама си мислех да дойда. Но никак не очаквах, че ще стане така. Дойдох да ви кажа, сър, че ние сме от един и същи род.

— Ха, бедни роднини?

— Да.

— Стоуковци?

— Не, д’Ърбървиловци.

— Да, да… исках да кажа д’Ърбървиловци.

— Нашето име е изопачено на Дърбифийлд, но ние имаме няколко доказателства, че произхождаме от рода д’Ърбървил. Пише го в старите архиви, а… а освен това имаме стар печат с щит и лъв, изправен на задните си крака, и замък над него. Имаме и много стара сребърна лъжица, вдлъбната като черпак и гравирана със същия герб. Но тя е толкова изтъркана, че мама бърка с нея граховата супа.

— На моя герб действително има сребърен замък — каза той учтиво, — а също и лъв, изправен на задните си крака.

— Та мама каза, че трябвало да се запознаем с вас… защото конят ни умря и сме най-старият клон от рода.

— Наистина много мило от страна на майка ви. Лично аз никак не съжалявам за нейната инициатива — и Алек тъй погледна Тес, че тя леко се изчерви. — Значи, мое красиво момиче, ти си дошла при нас на приятелско посещение като роднина.

— Така изглежда — запъна се Тес и отново се смути.

— Хубаво — в това няма нищо лошо. А къде живеете? Какво представлява семейството ви?

Тя разказа накратко за семейството си и в отговор на допълнителни въпроси от негова страна му каза, че възнамерява да се върне със същата кола, с която бе дошла.

— Има много време, преди колата да пристигне обратно на кръстопътя за Трантридж. Какво ще кажеш, да се поразходим из градината, моя красива братовчедке?

Тес искаше да съкрати, колкото може, престоя си, но младият човек настоя и тя се съгласи да го придружи. Той я поведе към поляните, лехите и оранжериите, а оттам към овощната градина и парниците. Тук той я попита дали обича ягоди.

— Да — каза Тес, — когато узреят.

— Но тук те вече са узрели. — Д’Ърбървил се наведе и започна да бере ягоди, като й ги подаваше през рамото си. Но когато откъсна необикновено красив плод от сорта „Кралица на Британия“, той се изправи и го поднесе към устата й, като държеше ягодата за дръжката.

— Не… не — бързо каза тя и разпери пръсти между неговата ръка и устните си. — По-добре сама да си я взема.

— Глупости — настоя той.

Леко смутена, тя разтвори устни и налапа плода.

Те продължиха безцелната си разходка и Тес, обхваната от някакво смесено чувство на удоволствие и неохота, изяждаше всичко, което й предлагаше д’Ърбървил. Когато тя се насити на ягоди, той напълни кошничката й. Обиколиха и розовите храсти, той откъсна от красивите цветове и й ги даде да закичи гърдите си. Тя се подчини като насън, а когато не остана място на роклята за повече рози, той сам затъкна няколко пъпки в шапката й и с щедра ръка напълни догоре кошничката й с цветя. После Алек погледна часовника си и каза:

— А сега, докато похапнеш, тъкмо ще стане време за колата за Шестън, ако искаш да си отидеш, разбира се. Ела с мен да видим какво ще намерим за ядене.

Стоук д’Ърбървил я заведе обратно на поляната и я остави в палатката. Скоро той се появи с кошница лека закуска, която сам сложи пред нея. Явно бе желанието му да не бъде смущаван от прислугата при този приятен tête-à-tête.

— Имаш ли нещо против, ако запуша? — запита той.

— Съвсем не, сър.

През кълбата дим, които обвиха палатката, той я наблюдаваше как мило и непринудено се храни. Тес Дърбифийлд, която гледаше невинно към розите на гърдите си, никак не предполагаше, че там, сред синия тютюнев дим, седи „трагичният злодей“ на нейната драма — този, комуто бе писано да бъде кървавочервеният лъч в спектъра на нейния млад живот. Тя притежаваше нещо, което в този момент не бе от полза за нея — нещо, което караше Алек д’Ърбървил да не сваля очи от снагата й. Тес имаше прекрасно развита фигура, която я правеше да изглежда повече жена, отколкото девойка. Това бе наследство от майка й. Понякога тя се бе тревожила от този факт, но после другарките й казаха, че ще дойде време, когато няма да съжалява.

Тес скоро се нахрани.

— А сега си отивам, сър — каза тя и стана.

— Как се казваш? — запита той, докато вървяха по алеята и къщата се скри от погледа им.

— Тес Дърбифийлд от Марлот.

— И казваш, че ви умрял конят?

— Аз… го убих — отговори тя. Докато разказваше подробностите около смъртта на Принц, очите й се напълниха със сълзи. — И сега не знам как да помогна на татко.

— Ще помисля дали мога да направя нещо. Майка ми трябва да ти намери някакво място. Но, Тес, никакви глупости по въпроса за „д’Ърбървил“ — само Дърбифийлд, нали? Това е съвсем друго име.

— Мен друго не ми и трябва, сър — с известно достойнство каза тя.

Като завиваха по алеята между родендроните и иглолистните дървета, преди да се провиди къщичката на пазача, за миг, само за миг той сведе лице към нея, сякаш да… но не… Той размисли и я пусна да си отиде.

Така започна историята. Ако бе разбрала значението на тази среща, Тес би запитала защо в този ден й е било съдено да стане така и да я пожелае неподходящ човек, а не друг мъж — желан и достоен във всяко отношение, — доколкото човек може да бъде желан и отреден от съдбата. Но, уви — за този, който измежду познатите й се приближаваше към нейния идеал, тя бе само далечен, блед спомен.

При лошото изпълнение на добре замислен план резултатът рядко оправдава очакванията, човекът, в когото можеш да се влюбиш, рядко се появява тогава, когато си готов да го обикнеш. На нещастното същество природата рядко казва „люби!“ Тогава, когато влюбването наистина би могло да доведе до щастлив край, нито пък отговаря „този!“ На повика на плътта „кой?“, преди тази игра на криеница да е станала скучна и отегчителна. Можем да си зададем въпроса дали когато човечеството стигне връхната точка на своя прогрес, този анахронизъм ще бъде заменен от по-тънка интуиция, от по-съвършена социална машина, която няма да ни подхвърля насам-натам, както това става сега. Но такова съвършенство нито може да бъде предсказано, нито пък е вероятно. Достатъчно е, че в този случай, както в милиони други, двете половини на едно идеално цяло не се срещнаха в най-подходящия момент. Липсващата половина скиташе сама по земята и глупаво чакаше да стане късно. В резултат на това досадно закъснение възникнаха тревоги, разочарования, сътресения, катастрофи и странно преплетени човешки съдби.

Когато д’Ърбървил се върна в палатката, той седна наопаки на един стол и се замисли. По лицето му се разля усмивка на задоволство, после той високо се изсмя:

— Дявол го взел, каква смешна история! Ха, ха! Какво сладко момиче!