Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tess of the d’Urbervilles, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Редакция
Светослав Иванов (2011)

Издание:

Томас Харди

Тес от рода Д’Ърбървил

 

Английска

Трето издание

 

Thomas Hardy

Tess of the d’Urbervilles

A Pure Woman

London, Macmillan & Co. L.T.D.

 

Превод от английски: В. Измирлиев, Л. Велинов

Редактор: Христо Кънев

Рисунка: Иван Кьосев

Оформление: Асен Иванов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

 

Дадена за набор октомври 1981 г.

Подписана за печат декември 1981 г.

Излязла от печат януари 1982 г.

Формат 60х90/16

Печатни коли 23,75. Изд. коли 23,75. Усл. изд. коли 23,82.

ДИ „Народна култура“, София, 1982 г.

История

  1. — Добавяне

Шеста фаза
Покръстеният

XLV

Откакто напусна Трантридж, Тес нито бе виждала, нито бе чувала за д’Ърбървил.

Тя го срещна отново в тежък момент от живота си — в един от тези моменти, когато даже такава среща не бе в състояние да я потресе. Но спомените бяха така силни, че тя не можеше да разсъждава и макар той да стоеше пред всички като очевидно преобразен човек, който съжалява за миналите си прегрешения, страх обзе Тес и я парализира, тя замръзна на мястото си.

Като си помислеше само какво излъчваше това лице, когато го видя за последен път, и как изглеждаше сега!… То бе същото красиво и неприятно лице, но черните мустачки бяха изчезнали. Сега Алек носеше грижливо подстригани старомодни бакенбарди. Дрехите му бяха полусвещенически и това бе достатъчно да измени вида на предишното конте дотолкова, че за момент тя се усъмни дали не се е припознала.

Отначало й се струваше страшно нелепо, отблъскващо, неуместно да слуша тържествените думи на светото писание от устата на такъв човек. Не бяха изминали и четири години от времето, когато този толкова познат глас й бе шепнал съвсем други думи, преследвайки съвсем други цели, и в този контраст се криеше такава ирония, че сърцето на Тес се сви.

Той не се бе преобразил, а по-скоро се бе изменил. Предишните му чувствени черти сега излъчваха благочестива страст. От устните му, сякаш създадени да изкушават, сега се ронеха молитви. Червенината на бузите му, която до вчера човек би взел за израз на буен темперамент, днес се бе разгоряла в набожен ентусиазъм, животното се бе превърнало във фанатик, езичникът — в привърженик на апостол Павел. Проницателните живи очи, които по-рано гледаха на нея така повелително, сега горяха с огъня на една едва ли не яростна благочестивост. По-рано, когато не изпълняваха желанията му, той мрачно се мръщеше, а сега лицето му ставаше сурово, когато заклеймяваше някакъв непоправим грешник, който упорствува да се валя в калта.

Чертите на лицето му сякаш роптаеха. По наследство тяхното предназначение е било друго, а сега ги приучваха да изразяват чувства, за каквито природата не ги беше създала. Използуваха ги за нещо по-възвишено, но вместо да се облагородят, те изглеждаха престорени, фалшиви.

И все пак така ли беше наистина? Тя не можеше да си позволи да храни такова неоснователно подозрение. Д’Ърбървил не беше първият грешник, който се отвръща от порока, за да спаси душата си. Защо тя намираше това неестествено у него? Спираше я само установената й за него представа, тъй като слушаше добрите, нови думи, произнасяни от същия лош глас. Колкото по-голям грешник, толкова по-голям светец — не е необходимо да се ровим дълбоко в историята на християнството, за да се убедим в този факт.

Тези мъгляви мисли не я разстроиха много. Щом вцепенението от изненадата започна да я напуска, тя импулсивно пожела да се махне оттам. Очевидно той още не я бе забелязал, защото слънцето блестеше в очите му.

Но в момента, в който тя се отмести, той я позна. На бившия й любовник това направи страшно впечатление — много по-силно, отколкото неговото присъствие се бе отразило на нея. Въодушевлението и пламенното красноречие сякаш се изпариха. Устните му затрепериха, думите му започнаха да засядат в гърлото. Докато тя стоеше пред него, той не можеше да говори. След като я видя, очите му взеха да се въртят смутено на всички страни, но непрекъснато отчаяно се връщаха на лицето й. Обаче това състояние на вцепененост продължи кратко време, защото, докато той губеше власт над себе си, самообладанието на Тес се върна и тя се отдалечи от хамбара, колкото може по-бързо.

Щом успя да събере мислите си, тя се ужаси от промяната, която бе станала с него и с нея. Той, виновникът за нейния позор, се беше възродил духовно, а тя си бе останала непросветена. И също както в легендата, достатъчно бе нейният безпътен образ да се появи пред олтара, за да угасне пламъкът на жреца.

Тя вървеше, без да се обръща. Сякаш не само гърбът й, но и дрехите й бяха придобили способност да усещат погледи — струваше й се, че от хамбара той я преследва с очи. До тази среща на душата й беше тежко и тя пасивно се отдаваше на скръбта си, но сега тревогите й приеха друг образ. Силният глад за любов, който тя потискаше в себе си така дълго, сега отстъпи място на някакво едва ли не физическо усещане за неумолимото минало, което все още я държеше в ноктите си. Това усили чувството й за собствената й вина и я докара до истинско отчаяние. Надявала се бе, че между миналото и настоящето ще се издигне стена, но надеждите й не се оправдаха. Миналото няма да бъде забравено, докато самата тя не стане минало.

Потънала в такива мисли, Тес пресече под прав ъгъл северната част на Лонг-Еш-Лейн и скоро видя пред себе си белия път, който се изкачваше към платото, по което тя трябваше да измине остатъка до дома. Сух и невзрачен, той се бе проточил безучастно пред нея. Не се виждаше нито човек, нито кола или пътепоказател, само тук-таме студената му повърхност бе осеяна с купчинки кафяв конски тор. Изкачвайки се бавно нагоре, Тес чу зад себе си стъпки и като се обърна, видя добре познатата й фигура — така странна в дрехите на методист — единствения човек на света, с когото не би желала да се срещне сама, докато е жива.

Но за размишления или опит да избегне срещата нямаше време; като се подчини колкото може по-спокойно на неизбежното, тя му позволи да я настигне. Забеляза, че той е възбуден не толкова от бързото ходене, колкото от чувствата, които го вълнуваха.

— Тес! — извика той.

Тя забави крачка, но не се обърна.

— Тес! — повтори той. — Това съм аз, Алек, д’Ърбървил!

Тогава тя се обърна и го погледна.

— Виждам — студено отвърна тя.

— Е добре… това ли е всичко? Всъщност повече и не заслужавам. Разбира се — добави той, като леко се усмихна, — сигурно ти изглеждам малко смешен в този вид. Но… трябва да се помиря с това… Чух, че си заминала, но никой не знаеше къде. Тес, чудиш се защо тръгнах след теб, нали?

— Доста, и от все сърце желая да не го бяхте правили.

— Да, имаш право да говориш така — мрачно каза той. Те вървяха заедно — Тес с голямо нежелание. — Но не ме разбирай погрешно, моля те за това, защото наистина си могла да се заблудиш, когато си забелязала — ако си забелязала — как ме развълнува неочакваната ти поява. Ала това бе само за момент, и то е съвсем естествено, като имам пред вид какво беше ти за мен. Но волята ми помогна да се опомня. Веднага почувствувах — ти сигурно ще помислиш, че те лъжа, — че е мой дълг да спася от божия гняв — ако искаш, смей ми се — преди всичко жената, на която причиних такова зло. Дойдох само с тази цел и нищо повече.

Когато тя заговори, в гласа й прозвуча леко презрение.

— А себе си спасихте ли? Хората казват: „Виж себе си, а после гледай другите“.

— Аз не съм направил нищо — равнодушно отвърна той. — Както казвах и на слушателите си, господ направи всичко. Колкото и да ме презираш, Тес, нищо не може да се сравни с презрението, което сам изпитвах към себе си — стария Адам от миналото! Да, ако щеш, вярвай, но това е необикновена история! Мога да ти разкажа как стана моето покръстване: надявам се, че ще проявиш достатъчно интерес поне да ме изслушаш. Сигурно си чувала за свещеника на Еминстър, стария мистър Клер, един от най-последователните борци за своите идеи, един от малкото ревностни хора, останали в църквата. Вярно, той не е толкова ревностен, колкото крайното крило на християните, към което аз принадлежа, но е цяло изключение сред духовенството, защото младите свещеници така разводниха истинските доктрини със софистиката си, че сега от тях е останала само сянка. Различавам се от него единствено по въпроса за църквата и държавата — по тълкуванието на текста „Отдели се от нея и бъди самостоятелна — казва бог“, това е всичко. Зная, че със своята скромност той е спасил повече души в тази страна, отколкото всеки друг. Чувала си за него, нали?

— Да — отвърна тя.

— Преди две-три години той дойде в Трантридж да проповядва от името на някакво мисионерско дружество и аз, какъвто си бях негодяй, го обидих, когато самоотвержено се опита да ме вразуми и да ми покаже верния път. Не ми се разсърди. Само каза, че някой ден ще ме озари светлият дух и че тези, които идват да се подиграват, понякога остават да се молят. В думите му имаше някаква странна сила, те се запечатаха в ума ми. Но най-много ми повлия смъртта на майка ми. Полека-лека започнах да прозирам истината. Оттогава единственото ми желание е да посвещавам ближните си в истината. Точно това се опитвах да направя и днес, макар че едва напоследък започнах да проповядвам в този край. Началните месеци като проповедник прекарах в Северна Англия сред чужди хора, гдето предпочетох да направя първите си неумели опити, за да събера кураж за най-суровото изпитание на човешката откровеност — да проповядвам пред тези, които ме знаят от по-рано и които са били свидетели на моя грешен живот. Ако знаеш, Тес, какво удоволствие е да бичуваш сам себе си, сигурен съм, че…

— Стига, млъкнете! — буйно извика тя и като се отвърна от него, се облегна на една порта край пътя. — Не мога да повярвам в такова внезапно превъплъщение. Възмутена съм, че говорите така, след като знаете… след като знаете какво зло ми сторихте. На вас и вашите подобни ви прави удоволствие да почерняте живота на такива като мен и, разбира се, след като се наситите, добре е да си подсигурите райско блаженство, като се посветите на бога. Стига с такива… презирам ги! Не ви вярвам!

— Тес — настоя той, — не говори така! Все едно, че светлина ме озари! А ти не ми вярваш! В какво не вярваш?

— Във вашето превъплъщение. Във вашата набожност.

— Защо?

Тя сниши глас:

— Защото друг човек, много по-добър от вас, не вярва в това.

— Що за женска логика! Кой е този човек?

— Не мога да ви кажа.

— Е добре — съгласи се той, но в думите му прозвуча раздразнение, което всеки момент можеше да се превърне в гняв. — Пазил ме бог да се нарека добър човек — и ти сама знаеш, че никога не съм твърдял подобно нещо. Вярно, аз скоро поех пътя на добродетелта, но често пъти новаците прозират най-далече.

— Да — тъжно отвърна тя. — Но аз не мога да повярвам във вашето превъплъщение. Страхувам се, Алек, че то е краткотрайно.

При тия думи тя се отдръпна от оградата, на която се бе облегнала, и се обърна към него. Погледът му се спря на познатото лице и фигура и той не можа да откъсне очи от нея. Животинските чувства в него бяха уталожени, но съвсем не бяха изкоренени, дори не бяха покорени.

— Не ме гледай така! — внезапно каза той.

Не съзнавайки постъпката и изражението си, Тес, пламнала от смущение, незабавно отвърна дълбоките си тъмни очи от него и каза, заеквайки:

— Извинете!

Отново я овладя мъчителното чувство, което често бе изпитвала по-рано, чувството за вина, че природата я бе надарила с такава красота.

— Не, не. Не ми се извинявайте. Но щом носите воал, за да криете красивото си лице, защо не го спуснете?

Тя смъкна воала и бързо каза:

— Заради вятъра го нося.

— Може би постъпвам грубо, като ви заповядвам така — продължи той, — но по-добре да не ви гледам често. Може би е опасно.

— Шш-т! — прекъсна го Тес.

— Женските лица притежаваха някога твърде голяма власт над мен, затова има защо да се страхувам. Евангелистът не трябва да има нищо общо с тях, а освен това те ми напомнят за миналото, което искам да забравя.

След това разговорът им се състоеше само от отделни забележки. Те все още крачеха един до друг. Тес се питаше докога той ще върви редом с нея, но не й се искаше рязко да го отпрати. Често пред погледа им се изпречваха текстове от свещеното писание, написани с червени или сини букви по врати и прелези, и тя го запита дали знае кой си е направил труда да ги изпише. Алек обясни, че той и някои други проповедници в областта наели човек да пише тези напомнящи надписи, защото трябвало да се използуват всички средства за въздействие върху душите на грешното поколение.

Най-после те стигнаха до мястото, наречено Крос-ин-Хенд. Това беше най-запустялото място сред бялото пустинно плато. То беше лишено от очарованието, което художниците и любителите на красивите гледки търсят в пейзажа, и сякаш поради това притежаваше някаква странна красота — трагична и мрачна. Названието си това място бе получило от каменния стълб, който стърчеше там — странен недодялан монолит от камък, непознат в околните каменоломни, с грубо издълбана човешка ръка. За историята на този стълб и за предназначението му се ширеха най-различни легенди. Едни твърдяха, че някога тук имало кръст за поклонение, от който останала само тази реликва. Други пък разправяха, че камъкът винаги си е бил същият и че е поставен там, за да отбележи някаква граница или място за среща. Но каквато и да е историята на камъка, според настроението си пътникът вижда в мястото нещо зловещо или тържествено. То прави впечатление дори и на най-флегматичния минувач.

— Сега трябва да се разделим — каза Алек, когато се приближиха до стълба. — Обещах довечера в шест часа да държа проповед в Аботс Сърнъл и оттук пътят ми е надясно. А и ти ме поразтревожи, Тес… не мога и не искам да кажа защо. Трябва да отида да събера сили… Как стана така, че говориш толкова гладко и правилно? Кой те научи на такъв хубав английски?

— Неволята ме научи — уклончиво отвърна тя.

— Каква неволя?

Тя му разказа за първата и едничката грижа, която бе свързана с него.

Д’Ърбървил бе поразен и сякаш онемя. После промълви:

— Едва сега чувам това. Защо не ми писа, когато разбра, че бедата наближава.

Тя не отговори. Той наруши тишината, като добави:

— Пак ще се видим.

— Не — отвърна тя, — не се приближавайте повече до мен!

— Ще си помисля. Но преди да се разделим, ела тук. — Той пристъпи към стълба. — Това някога е било свят кръст. В реликви не вярвам, но понякога се страхувам от теб много повече, отколкото ти сега би трябвало да се плашиш от мен. За да ме избавиш от този страх, сложи си ръката върху тази каменна ръка и се закълни, че никога няма да ме изкушаваш — нито с красотата си, нито по какъвто и да е друг начин.

— Господи!… Как може да искате нещо, което съвсем не е необходимо? Никога не би ми хрумнало такова нещо!

— Добре… но все пак закълни се.

Полуизплашена, Тес отстъпи пред настойчивата му молба, сложи ръка върху камъка и се закле.

— Съжалявам, че не си вярваща — продължи той — и че някой атеист е завладял и объркал душата ти. Но да не говорим повече за това. У дома поне ще мога да се моля за теб, и ще се моля. А после не се знае какво ще стане. Отивам си. Довиждане!

Той се приближи до един прелез в оградата, прескочи го, без да се обръща, и се отправи през голото възвишение към Аботс Сърнъл. От походката му личеше, че е силно развълнуван. Скоро, сякаш подтикван от някаква по-раншна мисъл, той извади от джоба си малка библия. Между страниците й имаше сгънато писмо, смачкано и изцапано от често препрочитане. Д’Ърбървил отвори писмото. То носеше дата от преди няколко месеца и подписа на пастор Клер.

В писмото мистър Клер изразяваше искрената си радост от промяната, настъпила у д’Ърбървил, и му благодареше, че го е уведомил за това. Той също изразяваше непоколебимата си увереност, че д’Ърбървил ще получи опрощение за предишното си държане, и се интересуваше от бъдещите му планове. Много щял да се радва да види д’Ърбървил в редовете на служителите на църквата, на която сам той посветил толкова години от живота си, и ако желаел, можел да му помогне да постъпи в духовен колеж. Ако д’Ърбървил смятал, че това ще го забави много, той не настоявал. Всеки трябвало да работи, както намери за добре, стига да се ръководи от светото писание.

Д’Ърбървил прочете и препрочете писмото и сякаш цинично се усмихна. Той прочете и няколко свои бележки, докато най-сетне на лицето му се изписа спокойствие, сякаш образът на Тес повече не смущаваше мислите му.

В това време тя крачеше по склона на хълма — най-краткия път за дома. Като измина около миля, Тес срещна един самотен овчар.

— Какъв е онзи камък, край който минах преди малко? — запита го тя. — Кръст ли е било по-рано?

— Кръст! Никога не е било кръст! Злокобно е това място, мис. Този камък е бил поставен на времето си от роднините на един злодей, който бил измъчван там. Заковали ръцете му за един стълб, а после го обесили. Костите му лежат под камъка. Казват, че бил продал душата си на дявола и понякога излизал от гроба.

При този неочакван и страшен разказ сърцето й се сви и тя бързо се отдалечи от самотния овчар. Във Флинткоум-Еш тя стигна по здрач. В края на селцето настигна едно момиче с любимия му, без те да я забележат. Двамата разговаряха високо. В мразовития въздух ласкавият глас на мъжа и ясният безгрижен глас на девойката бяха единственото нещо, което внасяше успокоение в стихналия мрак. За момент гласовете ободриха Тес, но после тя си спомни, че тази среща е резултат на същото влечение, което бе причина за нейното нещастие. Когато Тес се приближи, девойката се обърна, позна я, но запази спокойствие, а младежът смутено се отдалечи. Девойката беше Из Хюет и интересът й към пътуването на Тес незабавно взе връх над личните й работи. Тес й разказа съвсем общо какво бе станало, а тактичната Из насочи разговора към собственото си приключение, сцена от което Тес току-що бе наблюдавала.

— Това е Емби Сийдлинг, дето понякога идваше да помага в „Талботейз“ — равнодушно обясни Из. — Разпитвал за мен, казали му, че съм тук, и пристигна. Разправя, че вече две години бил влюбен в мене. Но аз не му обърнах много внимание.