Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tess of the d’Urbervilles, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Редакция
Светослав Иванов (2011)

Издание:

Томас Харди

Тес от рода Д’Ърбървил

 

Английска

Трето издание

 

Thomas Hardy

Tess of the d’Urbervilles

A Pure Woman

London, Macmillan & Co. L.T.D.

 

Превод от английски: В. Измирлиев, Л. Велинов

Редактор: Христо Кънев

Рисунка: Иван Кьосев

Оформление: Асен Иванов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

 

Дадена за набор октомври 1981 г.

Подписана за печат декември 1981 г.

Излязла от печат януари 1982 г.

Формат 60х90/16

Печатни коли 23,75. Изд. коли 23,75. Усл. изд. коли 23,82.

ДИ „Народна култура“, София, 1982 г.

История

  1. — Добавяне

Пета фаза
Жената плаща

XXXV

Разказът и свърши. Тя повтори някои подробности, даде му допълнителни обяснения. И нито веднаж не промени равния тон, с който бе започнала, не каза нищо за свое оправдание, не заплака.

Но докато разказваше историята си, външният вид на околните предмети като че се измени. Огънят в камината започна да намига дяволито и предизвикателно, сякаш пет пари не даваше за нейното нещастие. Решетката се хилеше лениво — и на нея й бе все едно. Светлината, отразена в шишето, се занимаваше само с багрите си. Всички предмети в стаята един след друг и с ужасяващо единодушие снеха от себе си всякаква отговорност за случилото се. А нищо не се бе изменило от времето, когато той я целуваше или по-скоро не се бе изменил материалният състав на нещата — изменила се беше само тяхната същност.

Когато тя млъкна, спомените за предишните им ласки сякаш бързо се отдръпнаха в най-затънтените кътчета на мозъка им и като ехо почнаха да напомнят за времето на щастливо и глупаво заслепение.

Несъзнателно Клер разрови жаравата в камината. Същността на разказа още не бе проникнала изцяло в съзнанието му. Едва когато се изправи, той напълно осъзна изповедта на Тес. Лицето му посърна. Напрегнат и съсредоточен, той нервно закрачи из стаята. Движенията му бяха произволни — той още не успяваше да се вдълбочи и да разсъждава правилно в момента. Когато проговори, тонът му беше съвсем неподходящ и безстрастен — така различен от всички оттенъци, които Тес бе долавяла преди в гласа му.

— Тес!

— Да, мили?

— Да вярвам ли на всичко това? Ако съдя по начина, по който го казваш, това е самата истина. Не е възможно да си загубила ума си, макар че, като те слуша човек, остава с такова впечатление. Не, не си полудяла… Моя мила, моя Тес, нима наистина си загубила ума си?

— Не, не съм — отвърна тя.

— И все пак… — Той погледна към нея, без да я вижда, и продължи все така объркано: — Но защо не ми каза по-рано? Да, сега си спомням. Ти искаше да ми кажеш, нали, но аз ти попречих.

Клер изговаряше тези думи механически, докато душата му бе още парализирана. Той се обърна и се наведе над един стол. Тес го последва до средата на стаята и втренчи в него очи, в които още нямаше сълзи. После тя коленичи в краката му и се свлече на пода.

— В името на нашата любов, прости ми! — прошепна тя с пресъхнали устни. — Аз ти простих същия грях!

Тъй като той не отговори, тя повтори:

— Прости ми, както аз ти простих. Аз ти простих, Ейнджъл!

— Да… наистина ти ми прости.

— А ти не ми прощаваш, така ли?

— О, Тес, не става въпрос за прошка. За мен ти беше един човек, а сега си друга. Боже мой, нима може да се прости такова чудовищно превъплъщение!

Той млъкна, замисляйки се върху определението, което бе дал, после внезапно избухна в ужасен смях — неестествен и зловещ като адски кикот.

— Престани, престани! Това ме убива! — изпищя тя. — О, смили се над мен, смили се!

Той не отговори. Смъртно бледа, тя скочи на крака.

— Ейнджъл! Ейнджъл, какво значи този смях? — извика тя. — Знаеш ли какво е той за мен?

Той поклати глава.

— Надявах се, мечтаех, молех се да те направя щастлив! Мислех си каква радост ще е за мен да те направя щастлив и колко недостойна ще бъда, ако не успея! Само за това мислех, Ейнджъл!

— Зная.

— Мислех си, че ме обичаш, Ейнджъл, че обичаш мен, самата мен! Ако ме обичаш, как можеш така да ме гледаш и говориш! Плашиш ме! Щом веднаж съм те обикнала, ще те любя вечно — в радости и скърби, при всички превратности на съдбата, защото те обичам такъв, какъвто си! Повече от това не искам. Как тогава можеш, ти, моят собствен съпруг, да престанеш да ме любиш!

— Пак ти казвам — жената, която обичах, не си ти.

— А коя?

— Друга жена в твоя образ.

От тези думи тя разбра, че предчувствията й се сбъдват. Той я смяташе за измамница, за паднала жена, приела образа на невинна девица. По пребледнялото й лице се изписа ужас, бузите й хлътнаха, а устните й се свиха в печал. Съзнанието, че той гледа така на нея, я порази и омаломощи и тя залитна. Той се уплаши Тес да не падне и пристъпи към нея.

— Седни, седни — меко каза той, — не ти е добре и това е напълно естествено.

Тя седна, не знаеше къде се намира. Лицето й беше много напрегнато, а от погледа й Ейнджъл усети тръпки.

— Значи, вече не съм твоя, Ейнджъл? — безпомощно запита тя. „Той казва, че не люби мен, а друга жена, която приличала на мен!“ — тази мисъл я накара да изпита съжаление към себе си, почувствува се измамена. Докато премисляше положението си, очите й се напълниха със сълзи. Тя се обърна и избухна в ридание от съчувствие към себе си.

Тази промяна успокои Клер, защото мисълта за това как ще й се отрази случилото се, го тревожеше не по-малко от болката, причинена от нейната изповед. Той чакаше търпеливо и безразлично, докато лека-полека силният пристъп на отчаяние премина и неудържимите ридания преляха в хлипане.

— Ейнджъл — внезапно каза тя с обичайния си тон, в който не бе останала и следа от налудничавия глас на ужаса. — Ейнджъл, толкова ли съм порочна, че да не можем да живеем заедно?

— Не зная какво да правя, още не съм решил.

— Не те моля за позволение да остана при тебе, защото нямам това право. Мислех да съобщя на мама и на сестрите ми, че сме се оженили, но сега няма да им пиша. И няма да довърша красивата бродерия, която бях започнала.

— Няма ли?

— Не, нищо няма да правя, освен ако ми заповядаш. Оставиш ли ме, няма да тръгна след теб. Не ми ли говориш повече, няма да те питам защо, освен ако не ми позволиш това.

— А ако ти заповядам да направиш каквото и да е?

— Ще ти се подчиня като твой окаян роб, дори ако ми поискаш да умра.

— Много си добра. Но каква разлика между сегашната ти готовност за саможертва и по-раншното ти чувство за самозащита!

Това бяха първите думи на неприязън. Тес обаче прие неговия умишлен сарказъм така, както би го приело куче или котка. Тя не обърна внимание на остротата на иронията му. За нея това бяха само неприязнени думи, които показваха, че гневът му не е преминал. Тес мълчеше, без да подозира, че той се опитва да сподави любовта си към нея. Тя не забеляза, че по лицето му бавно се стече сълза — голяма сълза, под която порите на бузата му изглеждаха увеличени като под лещата на микроскоп. Но той отново си помисли до какви ужасни и коренни промени в живота му води нейното признание и отчаяно се опита да се приспособи към новите условия. Трябваше да предприеме нещо, но какво?

— Тес — колкото може по-нежно каза той, — не мога… не мога да стоя в тази стая. Ще изляза да се поразходя.

Той излезе тихо, а двете чаши вино, които бе налял за вечеря — едната за нея, другата за него, — останаха недокоснати на масата. Ето докъде стигна тяхната любов. Само преди няколко часа, в плен на капризната любов, те бяха пили чай от една чаша.

Той затвори вратата леко, но шумът все пак изтръгна Тес от нейното вцепенение. Той си бе отишъл! Тя не можеше да остане. Бързо се загърна с шала си, отвори вратата и го последва, като преди това угаси свещите, сякаш нямаше намерение да се връща. Дъждът бе спрял и нощта бе ясна.

Клер вървеше бавно и без посока и тя скоро го настигна. В сравнение с нейната нежна, сива фигура, неговата фигура изглеждаше черна, зловеща и отблъскваща и тя почувствува като подигравка лекия допир на накитите, които малко преди това я бяха изпълнили с такава гордост. Като чу стъпките й, Клер се обърна, но сякаш не я забеляза. Той продължи да върви по големия мост с пет зеещи свода.

Следите на кравите и конете бяха пълни с вода. Бе валяло само колкото да напълни дупките, но не и да ги заличи. Отраженията на звездите в малките локвички бързо прелитаха под краката й. Ако не ги виждаше под себе си, тя не би забелязала, че те светят над нея — най-необятните творения на света, отразени в такива незначителни локвички!

Мястото, където бяха пристигнали днес, се намираше в същата долина, в която бе и „Талботейз“, само че на няколко мили надолу по реката. Местността бе открита и Тес без усилие следваше Ейнджъл. Пътят се виеше сред ливадите и тя вървеше след Клер с безмълвно и безучастно покорство, без да се опита да го доближи или да привлече вниманието му.

Най-после се изравни с него, но той пак не каза нищо. Жестокостта на честния човек, когато се почувствува измамен, е безгранична, след като открие истината, и сега Клер бе обхванат от подобна жестокост. Изглежда, чистият въздух го бе лишил от желанието да действува под напора на чувствата. Тя съзнаваше, че той я вижда без никакъв ореол, а в цялата й голота, че времето й пее своя подигравателен псалм:

Ще увехне красивото твое лице в есента на годините,

той не ще го обича, той дори ще го мрази тогаз,

а животът ти, жълт като лист, като есенен дъжд ще отмине,

увенчан с корона от мъка, обвит с воал от тъга.

Ейнджъл все още мислеше съсредоточено, а присъствието й сега не притежаваше достатъчно сила да наруши или прекъсне потока от мисли. Колко малко му действуваше сега нейното присъствие! Тя не се сдържа и го заговори.

— Какво съм сторила — какво съм сторила, какво? Нищо от това, което ти казах, не може да попречи на любовта ми към теб, нищо не я опровергава. Нима смяташ, че съм го направила нарочно? Причината за твоя гняв е вътре в тебе, Ейнджъл, не в мен… не! Не е в мен… Аз не съм измамна жена, за каквато ме мислиш!

— Хм, добре. Жена ми не е измамница, но тя не е същата. Не, ти не си същата. Не ме карай да те укорявам. Зарекох се да не те упреквам и ще направя всичко възможно да спазя решението си.

Но в своето вълнение тя продължи да го моли и може би каза неща, които би било по-добре да не споменава.

— Ейнджъл! Ейнджъл! Та аз бях дете… да, дете бях, когато се случи това. Аз въобще не познавах мъжете.

— Да, признавам, че вината на други е по-голяма от твоята.

— В такъв случай няма ли да ми простиш?

— Прощавам ти, но прошката не е всичко.

— И още ме обичаш, нали?

На този въпрос Клер не отговори.

— О, Ейнджъл!… Мама ми е казвала, че такива неща се случват понякога… Тя знае няколко случая, още по-лоши от моя, а съпругът не е обърнал толкова голямо внимание или най-малкото се е примирил. При това жената не го е обичала така, както аз те обичам.

— Недей спори, Тес, моля те, недей. Различни слоеве на обществото — различни възгледи. Защо ме принуждаваш да ти казвам, че си невежа селянка, която няма и представа от значението на тези неща в доброто общество. Не знаеш какво приказваш.

— Аз съм селянка по социално положение, но не и по произход. — За миг я бе обхванал гняв, но той се разпръсна така бързо, както бе дошъл.

— Толкова по-зле за тебе. По-добре щеше да бъде, ако свещеникът, който е разкрил произхода ви, си беше държал езика зад зъбите. Без да искам, не мога да не свържа твоята липса на твърдост с упадъка на вашия род. Нравствената сила и поведението на грохналите родове са упадъчни. Господи, защо ми даваш повод да те презирам още повече, като ми напомняш за произхода си. Смятах те за невинно, свежо дете на природата, а ти се оказа закъснял кълн на немощната аристокрация.

— В това отношение много семейства не са в по-добро положение от моето. Едно време прадедите на Рети са били едри земевладелци, както и прадедите на фермера Билет. Пък и Дебихаузовци, каруцарите, едно време са били видният род де Байо. Такива като мен се срещат навсякъде. Това е отличителна черта на нашето графство и вината не е моя.

— Толкова по-зле за графството.

Тя прие тези упреци като цяло, подробностите не я интересуваха. Тя чувствуваше само, че той не я обича както преди, а всичко останало й беше безразлично.

Продължиха да вървят в мълчание. По-късно разправяха, че един селянин от Уелбридж, който отивал през нощта за лекар, срещнал в ливадите двама влюбени. Вървели, без да разговарят, един зад друг, като на погребение. Когато за момент видял лицата им, сторило му се, че те били загрижени и печални. Като се връщал, пак ги видял на същата поляна. Вървели бавно както преди и също като преди не обръщали внимание на късния час и на мрачната нощ. Погълнат от собствените си грижи за болния в къщи, селянинът забравил тази странна среща и си спомнил за нея чак след дълго време.

В промеждутъка от първата до втората среща със селянина Тес каза на съпруга си:

— Не зная какво да направя, за да не бъдеш нещастен цял живот по моя вина. Реката е близо. Мога да туря край на живота си. Не ме е страх.

— Не желая да прибавям убийство към всичките си безразсъдни постъпки — отвърна той.

— Ще оставя някакво доказателство, че съм се самоубила, защото не съм могла да понеса позора. Никой няма да обвини теб.

— Не говори глупости! Не искам да ги слушам. Глупаво е да те занимават такива мисли, когато случаят може по-скоро да предизвика ироничен смях, отколкото да послужи като повод за трагедия. Ти никак не съзнаваш същността на нещастието. Девет десети от хората, ако се научат, ще го посрещнат като шега. Моля те, бъди добра да се прибереш и си легнеш.

— Добре — покорно каза тя.

Те бяха вървели по пътя към прочутите развалини на цистерсианското абатство[1] зад мелницата, която едно време е била собственост на манастира. Вярата е преходна и абатството бе разрушено, а нуждата от храна е постоянна и мелницата продължаваше да работи. Грижите за земния живот неизменно надживяват грижите за вечния живот.

Тъй като се бяха движили в кръг, те все още се намираха близо до дома и за да изпълни желанието му, Тес трябваше само да прекоси реката по големия каменен мост и да измине още няколко крачки по пътя. Когато се прибра, тя завари всичко така, както го бе оставила. Дори огънят не бе загаснал. Тес се застоя само няколко секунди на долния етаж, после се качи в стаята, където бяха занесли багажа й. Тя седна на крайчеца на леглото и разсеяно се огледа наоколо, после започна да се съблича. Когато премести свещта близо до леглото, светлината падна върху тюления балдахин. Нещо висеше под него и Тес вдигна свещта да види какво е. Клонче имел! Тя моментално се сети, че Клер го е сложил там! Ето какво е имало в тайнствения пакет, чието съдържание той не искаше да й разкрие, казвайки й, че скоро ще узнае неговото предназначение. Той го бе закачил там весел и щастлив. А колко глупаво и неподходящо изглеждаше това клонче имел сега!

 

Тес вече нямаше от какво да се страхува и на какво да се надява, а нямаше и никаква вероятност Клер да се омилостиви. Затова тя си легна безчувствена. Когато съзнанието успее да се отърси от скръбта, сънят предявява правата си. Често пъти хора, по-малко нещастни от нея, не могат да намерят покой в съня, но тя бе в такова състояние, че сънят бе добре дошъл и скоро самотната Тес потъна в забвение, обгърната от ароматната тишина на стаята, която някога може би е била сватбено ложе на нейните предшественици.

Клер се върна късно през нощта. Той влезе тихо във всекидневната и запали свещ. После, като човек, който предварително е обмислил поведението си, постла одеяла върху старото канапе, напълнено с конски косми, и го превърна в грубо легло. Преди да си легне, той се промъкна по чорапи до горния етаж и долепи ухо до ключалката на нейната стая. Равномерното й дишане показваше, че тя спи дълбоко.

— Слава богу! — прошепна Клер. Все пак той усети остра болка при мисълта — в която имаше известна истина, — че тя сега може да спи безгрижно, защото е прехвърлила бремето си върху неговите плещи.

Той се обърна, за да слезе долу, после отново нерешително се обърна към вратата. Погледът му попадна върху образа на една от д’Ърбървилските дами, чийто портрет висеше точно над вратата на спалнята на Тес. В светлината на свещта портретът съвсем не беше приятен за гледане. Стори му се, че лицето на жената таи злокобен помисъл, сякаш си е поставила за цел на всяка цена да отмъсти на другия пол. Роклята, ушита по модата от времето на Чарлз I, бе с дълбоко деколте, също като роклята на Тес, когато той я бе подгънал, за да й сложи колието. Ейнджъл отново с горчивина забеляза приликата между двете жени.

Това му стигаше. Отдалечи се от вратата и слезе по стълбата.

Клер остана спокоен и студен — малката уста със стиснати устни бе доказателство за умението му да се владее. На лицето му все още бе изписан онзи безстрастен израз, който се бе появил там след нейната изповед. Това бе лице на човек, който вече не е роб на страстта, но който все още не е изпитал щастие от свободата си. Той размишляваше върху страшните случайности, върху неочакваните събития, които ръководят човешката съдба. Само до преди час-два не можеше да си представи нищо по-чисто, по-нежно, по-целомъдрено от Тес, а сега…

„Толкова малко се е променило, а всъщност толкова много.“

Той се заблуждаваше, като си казваше, че нейното честно и красиво лице не отразява истински душата й. Но Тес нямаше защитник, който да го увери в обратното. Възможно ли бе очите й, чието изражение винаги бе в хармония с думите й, да виждат същевременно друг свят, така коренно различен от света, в който той мислеше, че тя живее!

Той се отпусна на канапето във всекидневната и угаси свещта. Нощта се вмъкна в стаята и се настани там спокойно и безучастно — нощта, която вече бе погълнала неговото щастие и сега равнодушно го смилаше в стомаха си, готова също така спокойно и невъзмутимо да погълне щастието на хиляди хора.

Бележки

[1] Монашески орден, основан в 1098 г. в Cistercium или Citeaux, клон на ордена на бенедиктинците. — Б.пр.