Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tess of the d’Urbervilles, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Редакция
Светослав Иванов (2011)

Издание:

Томас Харди

Тес от рода Д’Ърбървил

 

Английска

Трето издание

 

Thomas Hardy

Tess of the d’Urbervilles

A Pure Woman

London, Macmillan & Co. L.T.D.

 

Превод от английски: В. Измирлиев, Л. Велинов

Редактор: Христо Кънев

Рисунка: Иван Кьосев

Оформление: Асен Иванов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

 

Дадена за набор октомври 1981 г.

Подписана за печат декември 1981 г.

Излязла от печат януари 1982 г.

Формат 60х90/16

Печатни коли 23,75. Изд. коли 23,75. Усл. изд. коли 23,82.

ДИ „Народна култура“, София, 1982 г.

История

  1. — Добавяне

Четвърта фаза
Последствията

XXV

Когато падна нощта и девойката, която бе спечелила сърцето му, се прибра в стаята си, неспокойният Клер излезе навън в полумрака.

Нощта беше душна като деня. След смрачаване хлад идеше само от тревата. Пътищата, градинските пътеки, фасадите на къщите и оградите бяха горещи като огнища и лъхаха върху лицето на нощния скитник събраната по пладне топлина.

Той седна върху напречната греда на източната вратница на двора и не можеше да разбере какво става с него. Този ден чувствата наистина бяха надделели над разума му.

След неочакваната прегръдка преди три часа двамата бяха странили един от друг. Тя беше стихнала, сякаш изплашена от случилото се, докато той, със своята неспокойна и съзерцателна натура, беше развълнуван от това ново, така неочаквано и така властно обладало го чувство. Трудно му беше да си даде сметка какви ще бъдат отсега нататък отношенията помежду им — насаме или в присъствието на други хора.

Ейнджъл беше дошъл в тази ферма, за да учи и си мислеше, че временното му пребиваване тук ще бъде само един епизод в живота му — кратък преходен епизод, който лесно ще забрави. Беше дошъл тук с надеждата, че от своето усамотение ще може да наблюдава вълнуващия външен свят, че като Уолт Уитман ще може да каже: „Тълпи от мъже и жени, тълпи в ежедневни одежди, как странни сте вие за мен!…“ — и че ще може да реши какво да прави, когато отново се впусне в този външен свят. Но ето че вълненията се бяха пренесли и тук. Това, което доскоро беше смятал за привлекателен външен свят, сега се бе превърнало в безинтересна пантомима. А тук, на това привидно скучно място, далеч от всякакви страсти, с вулканическа сила бе избухнало нещо ново — нещо, което никога преди не бе преживявал.

Всички прозорци на къщата бяха отворени и през двора до Клер долитаха обичайни звуци — обитателите се приготвяха за сън. Този селски дом — така скромен и незначителен, че той го смяташе само за неизбежно временно жилище, за част от пейзажа, която не представлява интерес — в какво се бе превърнал сега? Старите, обрасли с мъх стрехи му шепнеха: „Остани!“ Прозорците му се усмихваха, портата примамливо му кимаше, пълзящите растения съзаклятнически го зовяха. А вътре живееше едно същество с такова огромно въздействие, че караше и тухлите, и мазилката, и целия надвиснал небосвод да пулсират от възбудена чувствителност. Коя беше тази силна личност? Една обикновена доячка.

Изумително наистина какво голямо значение придоби за него животът в тази скромна ферма! И причината за това не беше единствено новата му любов. Мнозина като Ейнджъл са установявали от собствен опит, че смисълът на живота се крие не във външните изменения, а във вътрешните преживявания. Чувствителният селянин води по-съдържателен, по-богат, по-вълнуващ живот от тлъстокожия крал. Така погледнат, животът тук му се струваше не по-малко величествен, отколкото където и да е другаде.

Въпреки своята ерес, грешки и слабости Клер бе човек със съвест. Той не гледаше на Тес като на незначително същество, с което да си поиграе и след това да захвърли. За него тя беше жена, която живее своя собствен пълноценен живот — живот, който и в скърби, и в радости за нея беше от същото значение, от каквото беше за него животът на най-могъщите люде. За Тес целият свят зависеше от нейните възприятия, а ближните й съществуваха само чрез нейното съществуване. Самата вселена бе започнала да съществува за Тес в онзи ден и час, в който тя се беше родила.

Тези възприятия, в които той бе надзърнал, бяха едничката възможност за съществуване, с която Тес бе удостоена от равнодушната Първопричина — за нея те бяха всичко, бяха единственият й шанс. Как тогава да гледа на нея като на по-маловажно създание от себе си? Как да я смята само за красива играчка, с която да се забавлява, докато му омръзне? Как да не гледа съвсем сериозно на чувствата, които знаеше, че е събудил у нея — защото под външната си резервираност тя бе така пламенна и така впечатлителна! Можеше ли да допусне тези чувства да я изтерзаят и погубят?

Да я среща всеки ден, както досега, би значело да позволи на пъпката на любовта да разцъфти. Животът в такава близост би довел до нежност, на която плътта и кръвта не могат да устоят. Клер не успя да стигне до заключение, до някакъв изход от създалото се положение и реши временно да избягва работа, при която биха могли да се срещат. Засега още не беше сторена кой знае каква вреда.

Но не беше лесно да изпълни решението си никога да не се доближава до нея. Всеки удар на сърцето му го влечеше към Тес.

Хрумна му да отиде да навести родителите си. Може да поговори с тях по този въпрос, да чуе мнението им. Няма да минат и пет месеца и престоят му тук ще свърши, а след като прекара още няколко месеца в други ферми, той ще притежава достатъчно познания по земеделие, за да започне работа самостоятелно. А нима един фермер не се нуждае от жена? Или пък съпругата на един фермер трябва да бъде някаква салонна восъчна кукла, а не жена, която да разбира от фермерство? Тишината му даде желания от него отговор, но той въпреки това реши да замине.

Една сутрин, докато закусваха във фермата „Талботейз“, една от доячките спомена, че този ден въобще не била виждала мистър Клер.

— Нищо чудно — каза фермерът Крик. — Мистър Клер си отиде у дома в Еминстър да прекара няколко дни с роднините си.

За четири влюбени девойки край масата утринното слънце внезапно угасна, а песента на птичките заглъхна. Но никоя не издаде смущението си с думи или жест.

— Вече наближава време да ни напусне — флегматично каза чифликчията с несъзнателна жестокост, — та предполагам, че започва да подрежда работите си другаде.

— Колко още ще стои тука? — запита Из Хюет, единствената от унилата групичка, която се реши да проговори.

Останалите зачакаха отговора на фермера, сякаш от него зависеше животът им: Рети, с разтворени устни и с поглед, втренчен в покривката, Мариан, чиито румени бузи пламнаха още повече, и Тес, която се мъчеше да прикрие вълнението си, като гледаше през прозореца към ливадите.

— Не мога да ви кажа точно, без да погледна в бележника си — отвърна Крик със същото непоносимо спокойствие. — Но и тая дата може да се промени. Сигурен съм, че ще поостане, докато кравите се отелят, за да придобие опит. Мисля, че все ще се задържи до края на годината.

Още около четири месеца мъчително опиянение в негово присъствие — четири месеца „щастие с венец от мъка“! И след това — непрогледен мрак!

* * *

В същото време на около десетина мили от фермата Ейнджъл Клер яздеше по тясна пътечка към бащината си енория в Еминстър. Кошничката в ръката му пречеше, но в нея той носеше малко кървавица и бутилка медовина, която мисис Крик изпращаше заедно със своите почитания на родителите му. Бялата пътечка се разстилаше пред него и той бе втренчил очи в нея, но очите му виждаха не пътечката, а бъдещето. Той обичаше Тес, трябваше ли да се ожени за нея? Смееше ли да се ожени за нея? Какво ще кажат майка му и братята му? Какво ще казва самият той след година-две? Ще зависи от това дали в преходната страст се криеше зародишът на здраво приятелство, или пък това бе чувствено увлечение само по външния вид на Тес — увлечение, което не трае вечно.

Най-сетне пред погледа му се откри ограденото от хълмове родно градче, черковната камбанария от червен камък от времето на Тюдорите, групичката дървета до бащиния дом — и той пришпори коня към добре познатата порта. Преди да влезе в къщи, хвърли поглед по посока на черквата. Пред вратата на ризницата стояха няколко момичета на възраст от 12 до 16 години. Очевидно те чакаха някого и тази, която чакаха, се зададе почти веднага — девойка, малко по-възрастна от ученичките, с широкопола шапка, твърдо колосана рокля от батиста и с няколко книги в ръка.

Клер я познаваше добре. Той не беше сигурен дали го е забелязала. Надяваше се, че не е, за да не става нужда да говори с нея — толкова невинна беше тя. Обзет от силно нежелание да я поздрави, той реши, че не го е видяла. Девойката беше мис Мърси Чант, единствената дъщеря на съседа и приятеля на баща му. Родителите му скрито се надяваха, че един ден той ще се ожени за нея. Тя владееше отлично антиномизма[1], познаваше добре библията и очевидно сега отиваше на занимание с ученичките. Клер неволно си спомни за страстните езичнички от долината Вар, за розовите им лица, загорели от слънцето и изцапани с кравешки тор — и за най-пламенната от тях.

Решението си да посети Еминстър той бе взел съвсем импулсивно и затова не беше предупредил родителите си. Все пак бързаше да пристигне за закуска, преди те да са тръгнали по работа из енорията. Но малко закъсня и ги завари на закуска. Веднага щом влезе, хората около масата скочиха да го посрещнат. Тук бяха баща му и майка му, брат му, преподобният Феликс — свещеник в един град в съседното графство, върнал се в къщи за една-две седмици, и другият му брат, преподобният Кътбърт — завършил класически науки, член на ръководството на своя колеж, който си бе дошъл от Кеймбридж за ваканцията. Майка му носеше шапчица и сребърни очила, а външният вид на баща му бе такъв, какъвто си беше всъщност — вид на сериозен, богобоязлив човек на около 65 години, малко мършав и с бледо, съсредоточено лице, набраздено от дълги размишления. Над главите им висеше портрет на сестрата на Ейнджъл, най-възрастната от децата, 16 години по-голяма от него, която се беше омъжила за мисионер и бе отишла в Африка.

Старият мистър Клер беше свещеник от оня тип, който рядко се среща през последните двадесетина години. Духовен последовател на Уиклиф, Хус, Лютер и Калвин, евангелист до мозъка на костите, запален проповедник, човек, чийто живот и мисли се отличаваха с апостолска простота — още в ранната си младост той веднаж завинаги бе разрешил сериозните проблеми на съществуването и оттогава насам не си позволяваше повече да разсъждава върху тях. Дори хората от неговото време и от неговата школа го смятаха за краен. От друга страна, и най-отявлените му противници неволно се възхищаваха от неговата праволинейност и от забележителната енергия, с която прилагаше своите принципи и отблъскваше всеки опит да ги критикуват. Той боготвореше Павел от Таре, почиташе свети Йоан, мразеше свети Яков толкова, колкото смееше да си позволи, и имаше смесени чувства по отношение на Тимотей, Тит и Филимон. За него Новият завет беше не толкова завет на Христа, колкото завет на Павел, не толкова учение, колкото опиянение. Неговата вяра в детерминизма почти граничеше с порок, а по своята негативна страна беше близка до философията на отрицанието, до Шопенхауер и Леопарди. Той изпитваше омраза към каноните и строгото съблюдаване на правилата за църковната служба, кълнеше се в тридесет и деветте члена[2] и се смяташе за напълно последователен, какъвто може би наистина беше. Но едно беше сигурно — убежденията му бяха искрени.

Ако узнаеше или можеше да си представи естетическото, чувствено, еретическо удоволствие от живота сред природата и от буйната женственост, което неговият син Ейнджъл изпитваше в долината Вар, той би въстанал срещу него от дъното на душата си. Веднаж, в момент на раздразнение, Ейнджъл бе имал нещастието да заяви на баща си, че за човечеството би било много по-добре, ако религията на съвременната цивилизация бе произлязла от Гърция, а не от Палестина. Отчаянието на баща му беше пълно и сляпо, защото той нито за момент не би могъл да допусне, че в такова едно предположение би могла да се крие даже и една хилядна част от истината, да не говорим за полуистината или за цялата истина. Дълго време след тази случка той държа сурови проповеди на Ейнджъл. Но в сърцето му имаше такава доброта, че той не беше никак злопаметен и затова днес посрещна сина си с искрена и нежна, почти детска усмивка.

Ейнджъл седна и се почувствува у дома си. И все пак той не се чувствуваше член на семейството както едно време. Всеки път, когато се връщаше тук, той съзнаваше тази разлика и всеки път животът в дома на свещеника му се струваше все по-чужд. Тук приемаха нещата за дадени, без да ги доказват, и смятаха земята за център на вселената, като рая е в зенита, а адът — в надира. Тези възгледи бяха чужди на Ейнджъл като мечтите на хора от някаква друга планета. Напоследък очите му виждаха единствено живота, чувствата му усещаха единствено силния и страстен пулс на битието, неподправено, неизопачено, несмущавано от вярата, която напразно се опитва да задуши онова, което разумът би се задоволил само да направлява.

От своя страна и те виждаха в него голяма разлика. Някогашният Ейнджъл Клер все повече се изменяше. Всички те, и особено братята му, забелязваха разлика главно в маниерите му. Той все повече се държеше като фермер. Сядаше разкрачен, мускулите на лицето му бяха станали по-изразителни, а очите му говореха толкова, колкото и езикът му, ако не и повече. Маниерите на ученика от колежа бяха почти изчезнали, а от салонния младеж нямаше и помен. Един ограничен човек би казал, че Ейнджъл е станал некултурен, а един превзет човек — че много е загрубял. Такива бяха резултатите от близкото общуване с непокварените моми и момци в „Талботейз“.

След закуска той излезе на разходка с двамата си братя — неевангелисти, образовани младежи, сноби и порядъчни до мозъка на костите. Систематическата образователна система ежегодно произвежда серии такива безупречни образци. И двамата бяха малко късогледи и ако модата беше монокъл с верижка, те носеха монокъл с верижка, ако модата беше лорнет, те носеха лорнет, ако ли пък модата беше да се носят очила, те носеха очила, без да взимат пред вид какво точно би помогнало на зрението им. Когато хората величаеха Уърдсуърт, те носеха у себе си джобни издания с неговите творби, а когато развенчаха Шели, те оставиха произведенията му да се покрият с прах на полиците. Когато „Светите семейства“ на Кореджо предизвикваха всеобщ възторг, и те се възхищаваха от „Светите семейства“ на Кореджо, когато ги забравиха в полза на Веласкес, те старателно следваха течението без никакви възражения.

Но ако братята на Ейнджъл забелязваха, че той става все по-неподходящ за обществото, и той от своя страна виждаше растящата им духовна ограниченост. Феликс му се струваше олицетворение на църквата, Кътбърт — на колежа. За първия движещата сила в света беше Епархиалният съвет и божието милосърдие, за втория — Кеймбридж. И двамата братя снизходително признаваха, че в цивилизованото общество има няколко незначителни десетки милиона души, които не принадлежат нито на университета, нито на църквата, но към тези хора следваше по-скоро да се проявява търпимост, отколкото зачитане и уважение.

И двамата бяха внимателни синове, които уважаваха родителите си и често ги посещаваха. Макар че Феликс принадлежеше към значително по-съвременно течение в развитието на Теологията, отколкото баща си, той беше по-малко склонен към самопожертвувание и себеотрицание. Той проявяваше по-голяма търпимост от баща си към възгледите, противоречащи на неговите, и не ги смяташе чак толкова опасни за изповядващия ги, но беше по-малко склонен от него да прости липсата на уважение към собствената си доктрина. Кътбърт, общо взето, беше с по-свободолюбив дух и по-гъвкав, но затова пък по-безсърдечен.

Докато вървяха надолу по хълма, у Ейнджъл се събудиха стари чувства. Каквито и да бяха предимствата на братята му в сравнение с него, нито единият, нито другият виждаха или разбираха живота такъв, какъвто е. Може би — както се случва с много хора — те по̀ умееха да изразяват мислите си, отколкото да виждат какво става около тях. И двамата нямаха ясна представа за сложните сили, които действуват извън тихото и бавно течение, по което плуваха те и техните съмишленици. И двамата не съзнаваха, че между истината — така както я разбира ограничена група хора, и универсалната истина има съществена разлика, не съзнаваха, че това, което мислеха в ограничения им църковен и академичен кръг, беше съвсем различно от онова, което мислеше външният свят.

— Сега за тебе, драги, като че ли единствената възможност е фермерството — между другото каза Феликс на по-малкия си брат, като същевременно тъжно и сурово гледаше през очилата си към далечните нивя. — Не ни остава нищо друго, освен да се примирим с положението. Но много те моля да направиш всичко възможно да не губиш връзка с нравствените идеали. Наистина човек външно загрубява във фермата, но е възможно да живее простовато и все пак да разсъждава възвишено.

— Разбира се — каза Ейнджъл, — нима това не е било доказано преди деветнайсет века? — ако ми позволите да навляза малко във вашата област. Какво ти дава основание да смяташ, Феликс, че има опасност да изоставя възвишените си мисли и нравствените си идеали?

— Как да ти кажа… от тона на твоите писма и от нашия разговор ми се стори… — може само да ми се струва така — че някак си твоето интелектуално развитие се е прекъснало. Нямаш ли същото впечатление, Кътбърт?

— Слушай, Феликс! — сухо каза Ейнджъл. — Знаеш, че сме много добри приятели и че всеки от нас си върви по своя път. Но ако става въпрос за интелектуално развитие, смятам, че ти, като самодоволен догматик, ще е по-добре да не се безпокоиш за моето интелектуално развитие, а по-скоро да се замислиш какво става с твоето.

Те слязоха от хълма за обяд. Тук обядваха в неопределено време — когато бащата и майката свършеха работата си в енорията. Самоотвержените мисис и мистър Клер никак не се безпокояха, че някои посетители могат да развалят следобедната им почивка, но по този въпрос тримата сина бяха на едно мнение и им се искаше техните родители да се съобразяват малко повечко със съвременните разбирания.

Бяха огладнели от разходката, особено Ейнджъл, който беше свикнал с живота на открито и с „dapes inemptae“[3], обилно, макар и не дотам изящно сервирани на масата в чифлика. Но старците ги нямаше, те се върнаха в къщи едва когато на синовете им почти бе омръзнало да чакат. Забравяйки за своя собствен апетит, самопожертвувателната двойка се беше занимавала да събужда апетит у неколцина болни енориаши, чийто дух — колкото и странно да изглежда, тя се опитваше да задържи в тялото.

Семейството седна край масата на скромен обяд от студено месо. Ейнджъл се огледа за кървавицата на мисис Крик, която бе поръчал хубавичко да препекат, както правеха в чифлика. Искаше му се баща му и майка му да оценят великолепните подправки в нея, така както ги ценеше той.

— Кървавицата ли търсиш, моето момче? — попита майка му. — Сигурна съм, че когато разбереш причината, ще минеш и без нея, така както ще минем аз и баща ти. Предложих му да занесем подаръка от любезната мисис Крик на децата на един човек, който точно сега не може да припечелва нищо, защото има атака от делириум тременс, и баща ти се съгласи, че това ще им достави голямо удоволствие, та така и направихме.

— Нищо, нищо! — весело каза Ейнджъл, оглеждайки се за медовината.

— Медовината ми се стори прекалено силна — продължи майка му, — въобще не може да се пие, освен като лекарство в случай на нужда, затова я сложих в аптечката.

— По принцип на тая маса никога не пием алкохол — прибави баща му.

— Но какво ще кажа на жената на чифликчията? — запита Ейнджъл.

— Истината, разбира се! — отвърна баща му.

— Много ми се искаше да й кажа, че медовината и кървавицата са ни се усладили. Тя е симпатична, добродушна женица и непременно ще ме пита, още като се върна.

— Не можеш да й кажеш нещо, което не е вярно — невъзмутимо отвърна мистър Клер.

— Да, така е… макар че тая медовина беше от „скоросмъртните“.

— Какво? — едновременно запитаха Кътбърт и Феликс.

— О, нищо! Това е един израз, дето го употребяват в „Талботейз“ — отвърна Ейнджъл, изчервявайки се. Той не каза нито дума повече. Чувствуваше, че може би постъпката на родителите му е правилна, но на тях им липсваше деликатност.

Бележки

[1] Учение на евангелистката църква, което отхвърля задължителността на догмите на Вехтия завет. — Б.пр.

[2] Тридесет и деветте члена на англиканската църква, приети от всички лица с духовен сан. — Б.пр.

[3] Домашни ястия (лат.). — Б.пр.