Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (19)

XIX

Обикновено дояха кравите наред, без да ги подбират. Но някои крави проявяваха предпочитание към определени ръце, като понякога стигаха дори дотам, че отказваха да ги дои който и да е друг, освен техния любимец и безцеремонно ритаха ведрата на останалите доячи.

Фермерът Крик упорито се бореше срещу тези предпочитания и антипатии, като непрекъснато сменяше доячите и кравите. В противен случай, ако някой дояч или доячка напуснеше фермата, той би изпаднал в затруднения. Доячките, напротив, се стремяха точно към обратното, защото, когато си подберяха девет-десет крави, които свикваха с тях, ежедневната манипулация с податливите им вимета беше изненадващо лека и неизморителна.

Като своите другарки Тес скоро разбра кои крави проявяват предпочитание към нейния стил на работа и тя с удоволствие би се споразумяла с тях, тъй като пръстите й се бяха изнежили от дългите престои в къщи, които си бе налагала на интервали през последните две-три години. Измежду деветдесет и петте крави имаше по-специално осем — Тлъстуша, Вироглавка, Горделивка, Мъгла, Старата красавица, Младата красавица, Гиздавка и Кресливка, които с готовност й се даваха, макар че бозките на една-две от тях бяха твърди като моркови, тя ги доеше така леко, че едва ги докосваше с пръсти. Но тъй като знаеше желанията на стопанина, тя съвестно се стремеше да поема животните наред, с изключение само на много упоритите, с които още не успяваше да се справи.

Ала тя скоро откри, че уж случайният ред, по който идваха животните, по някакъв странен начин съвпада с желанията й. Най-сетне тя се сети, че това не може да бъде чиста случайност. Напоследък ученикът на фермера помагаше при подреждането на кравите и на петия или шестия път тя изви очи към него и облягайки глава на кравата, го изгледа хитро и въпросително.

— Мистър Клер, вие сте подредили кравите! — каза тя, изчервявайки се.

Като му отправяше това обвинение, на лицето й, без да иска, се появи усмивка, която повдигна горната й устничка и разкри върховете на зъбите й, докато долната й устна си остана неподвижна и строга.

— Няма никакво значение — каза той. — Вие ще си останете тука и винаги ще ги доите.

— Така ли мислите? О, как бих искала да остана! Но не зная дали ще може…

След това Тес се ядоса на себе си, защото се сети, че той не знае какви сериозни съображения има тя да харесва това уединение и може да изтълкува погрешно думите й. Тес го беше заговорила с такава разпаленост, като че ли неговото присъствие там бе една от причините, поради които тя искаше да остане във фермата. Толкова я беше яд, че вечерта, щом свърши доенето, тя тръгна да се разхожда сама из градината. Съжаляваше, че му даде да разбере, че е забелязала неговото внимание.

Беше типична юнска лятна вечер. Въздухът бе така прозрачен и спокоен, че в него неодушевените предмети изглеждаха надарени с две-три, ако не и с пет сетива. Разликата между близкото и далечното се губеше и всички предмети в рамките на хоризонта бяха сякаш съвсем близо. Тишината й се стори не като просто отрицание на шума, а като някаква самостоятелна категория. Внезапно тя бе нарушена от звука на струни.

Тес вече беше чувала тези звуци от мансардата над главата си. Неясни, заглушени, сподавени от окръжаващите ги стени, те никога не й се бяха харесвали така, както сега, когато се разливаха в неподвижния въздух — чисти и ясни, сякаш бяха голи. Откровено казано, и инструментът, и изпълнителят бяха слаби, но всичко на този свят е относително. Тес се заслуша и подобно на очарована птица не можа да се отдалечи. Напротив, тя даже се приближи до изпълнителя, като се спотайваше зад плета, за да не открият присъствието й.

Вече няколко години как бяха изоставили този отдалечен край на градината, в който се намери Тес. Сега той беше влажен и обрасъл със сочна трева, от която при най-малкото докосване се издигаха облаци прашец. Тук растяха и високи цъфнали бурени, излъчващи неприятни миризми — бурени, чиито червени, жълти и пурпурни багри преливаха в такава красива гама, че приличаха на добре гледани цветя. Тес се промъкна крадливо като котка през тази буйна растителност. По полата й се полепяше кукувича плюнка, краката й мачкаха охлюви, китките й се изцапаха с мляко от магарешките бодили и със слуз. От корите на ябълковите дървета голите й ръце отъркваха лепкава ръжда, която — макар че по стволовете изглеждаше бяла, образуваше жълтеникави петна по кожата й. Така тя дойде съвсем близо до Клер, който още не я бе забелязал.

Тес бе изгубила представа както за времето, така и за пространството. Екстазът, за който тя разказваше, че се получавал с усилие на волята, ако вторачиш поглед в някоя звезда, сега я овладя без всякакво усилие. Тънките звуци на старата арфа я олюляваха и тяхната хармония я пронизваше като лек ветрец и насълзяваше очите й. Цветните прашинки, които плуваха във въздуха, приличаха на видими за окото ноти, а влагата в градината — на сълзите на разчувствуваната растителност. Макар че наближаваше нощта, силно миришещите цветове на бурените блестяха напрегнато, сякаш не желаеха да затворят листенцата си, и вълните на цветовете се сливаха с вълните на звука.

Светлината, която все още блестеше, идеше главно от един голям процеп в кълбото облаци на запад. Сякаш част от деня случайно се бе задържала там, след като навсякъде другаде се беше спуснал мрак. Ейнджъл завърши жалната си мелодия — простичка мелодия, за която не се изисква голямо умение, а Тес чакаше, надявайки се, че той ще започне друга. Но той се бе уморил да свири, разсеяно бе заобиколил плета и сега се разхождаше в градината някъде зад нея. С пламнали бузи Тес се отдалечи крадешком, сякаш въобще не се движеше.

Обаче Ейнджъл видя светлата лятна рокля на Тес и я заговори. Гласът му достигна до ушите й толкова тих, като че идеше от много, много далече.

— Защо бягате, Тес? — запита той. — Боите ли се?

— О, не, сър… на открито не се боя от нищо, особено сега, когато падат ябълковите цветове и всичко е така зелено…

— Тогава се боите от нещо вътре във вас, така ли?

— Да, така е, сър.

— От какво?

— И аз не зная точно.

— Да не би, че ще вкисне млякото?

— Не.

— От живота въобще?

— Да, сър.

— О, и аз също, и то много често. Не е лесно да се носи бремето на живота, нали?

— Вярно, сър.

— И все пак не очаквах такива мисли у едно младо момиче като вас. Как стана това?

Тя се поколеба, но запази мълчание.

— Хайде, Тес, доверете ми се.

Тя си помисли, че той я пита как гледа на нещата и смутено отвърна:

— Дърветата имат любопитни очи, нали? Тоест така ти се струва. А реката казва: „Защо ме безпокоиш с погледа си?“ И сякаш виждаш утрешните дни, наредени в редица. Първият от тях е най-голям и най-ясен, а другите стават все по-малки и по-малки, но всички изглеждат страшни и жестоки и ти казват: „Ида! Пази се от мен! Пази се!…“ Но вие, сър, с музиката си можете да будите мечти и да прогонвате тези страшни мисли!

Той се изненада, че тази млада жена (макар и обикновена доячка, Тес все пак притежаваше някаква особеност, на която приятелките й можеха да завиждат) може да си представя такива печални видения. Със своя простоват език — подпомагана навярно от шестокласното си образование — тя изразяваше чувства, които бяха така модерни за времето — болката на модернизма. Но това откритие не му се стори толкова странно, когато си помисли, че така наречените напредничави идеи до голяма степен са само страст да се намират дефиниции и нови окончания на „логия“ и „изъм“ за чувства, които смътно са вълнували мъжете и жените в продължение на много векове.

И все пак странно бе тя да изпитва тези чувства още толкова млада; не, това бе не само странно, но правеше и впечатление, беше интересно и трогателно. Той не знаеше каква е причината и затова не му идваше наум, че значение има не толкова продължителността, колкото силата на преживяването. Временното плътско падение бе довело Тес до духовна зрелост.

От своя страна Тес не можеше да разбере защо един мъж от свещеническо семейство, с добро образование и главното — здрав и хубав, трябва да смята живота за тегло. Самата тя, бедната скитница, имаше сериозни основания за такива чувства. Но как би могъл този прекрасен и поетичен човек въобще да слезе в Долината на унижението, да разсъждава, както човекът от Узката земя^[1] — както и самата тя бе разсъждавала преди две-три години: „Душата ми избра задушаването и смъртта пред живота. Мразя живота, не ще живея вечно.“

Вярно е, че той сега не се намираше сред равни, но тя знаеше каква е причината. Като Петър Велики в корабостроителницата той изучаваше това, което искаше да знае. Той доеше крави не защото животът го принуждаваше, а защото се учеше да стане богат и заможен собственик на земя — фермер, земеделец и скотовъдец. Той ще се превърне в американски или австралийски Аврам и като монарх ще господствува над своите шарени стада от птици и животни, над своите слуги и прислужнички. Понякога обаче тя не можеше да си обясни защо един такъв начетен, музикален и интелигентен младеж съзнателно е избрал фермерската професия, вместо да стане свещеник като баща си и братята си.

И тъй като и двамата не знаеха тайните си, те бяха взаимно изненадани от това, което откриваха един у друг, и се надяваха по-добре да опознаят характерите си и чувствата си, без да се опитват да надзъртат в миналото.

Всеки ден, всеки час той откриваше нова черта в нейния характер, а тя в неговия. Тес се опитваше да живее затворено, но тя сама не подозираше силата на своята жизненост.

Отначало й се струваше, че у Ейнджъл Клер вижда по-скоро интелекта, отколкото мъжа. Като такъв, тя го сравняваше със себе си и всеки път, когато виждаше колко обширни са познанията му и каква разлика има между нейния скромен духовен уровен и неговата неизмерима, олимпийска висота, тя изпадаше в униние и се обезсърчаваше.

Един ден, когато случайно й бе споменал нещо за пасторалния живот в древна Гърция, той забеляза унинието й. Когато я заговори, тя събираше от насипа пъпки, наречени „лордове“ и „лейди“.

— Защо така изведнаж посърнахте? — запита я той.

— О, нищо! Само помислих нещо за себе си — каза тя, като се усмихна тъжно и нервно започна да бели листенцата на една „лейди“. — Просто си помислих какво би могло да стане от мене! Струва ми се, че съм си пропиляла живота, защото никога не ми се е удал случай да направя нещо. Като гледам вие колко знаете, колко сте чели, видели и премислили, имам чувството, че съм нищожество. Аз съм като бедната Савска царица от библията. У мен вече няма жажда за живот.

— Боже мой, защо се тревожите за това! Знаете ли — подхвана той с ентусиазъм, — на мен, мила Тес, ще ми достави голямо удоволствие да ви помогна да понаучите нещо от историята или пък нещо друго, което ви интересува…

— Пак е „лейди“ — прекъсна го тя, показвайки му пъпката, която беше обелила.

— Какво?

— Исках да кажа, че когато започнеш да ги белиш, виждаш, че винаги има повече „лейди“ от „лордове“.

— Оставете тези „лейди“ и „лордове“ на мира! Не бихте ли искали да се занимавате с нещо, с история например?

— Понякога ми се струва, че не искам да науча нищо повече от това, което вече зная.

— А защо?

— Защото каква полза има да уча — само за да разбера, че и преди е имало много хора като мене, да открия в някоя стара книга човек точно като мене и да зная, че и на мен ще ми се случи същото. Само дето ще ми стане по-мъчно. По-добре е да не си спомняш, че и характерът ти, и миналото ти са като тези на хиляди и хиляди други хора и че бъдещият ти живот също ще е като живота на хиляди и хиляди други.

— Какво значи това — че нищо не искате да научите ли?

— Много ми се ще да науча защо… защо слънцето грее еднакво за добрите и за лошите хора — отвърна тя, като гласът й леко потрепери. — Но това книгите няма да ми кажат.

— Откъде тази горчивина у вас, Тес?

Естествено той й говореше, ръководен единствено от приетото чувство за дълг, защото и той в миналото си бе задавал подобни въпроси. Сега, гледайки невинните й устни, той си помисли, че това селско чедо навярно е запомнило отнякъде тези думи и ги повтаря, без да ги разбира. Тя продължи да бели „лордовете“ и „лейдите“, а Клер, поглеждайки още веднаж извитите клепки, които се спускаха над меките страни заедно с наведения поглед, бавно се отдалечи. Когато той си отиде, тя продължи замислено да бели последната пъпка. След това, събуждайки се от мечтанията си, нетърпеливо я захвърли на земята заедно с всичките останали цветни благородници, възмущавайки се от себе си и от глупостите си. Но дълбоко в сърцето си чувствуваше някаква топлина.

Колко ли глупава я смята! Обзета от желание да го накара да промени мнението си за нея, тя се замисли за нещо, което напоследък се опитваше с всички сили да забрави поради неприятностите, които й бе причинило — за родството на семейството й с благородните д’Ърбървиловци. Колкото и безполезно да бе това родство, каквито и злини да й бе сторило — може би мистър Клер като джентълмен и като запознат с историята човек би я зачитал достатъчно, за да й прости детинската история с тези „лордове“ и „лейди“, ако знаеше, че онези хора от бърбекски мрамор и алабастър в църквата в Кингсбиър са й всъщност преки прадеди, ако знаеше, че тя не беше лъжлива д’Ърбървил, изтъкана от пари и амбиция като онези в Трантридж, а истинска д’Ърбървил с благородна плът и кръв.

Но преди да се реши да му съобщи това, Тес предпазливо и по заобиколен начин сондира чифликчията за евентуалното въздействие на това разкритие върху мистър Клер. Тя го запита дали мистър Клер зачита старите семейства в графството, ако те са изгубили цялото си състояние и земите си.

— Мистър Клер — натъртено каза фермерът — е истински бунтар, какъвто не си виждала — хич не прилича на семейството си. И ако има нещо, което да мрази повече от всичко друго, то е това, което наричат „стари семейства“. Той казва, че е логично старите семейства да са си изхабили силите на времето и сега у тях да не е останало нищо. Вземи Билетовци и Дренкенхардовци, и Грейовци, и Сенткуинтиновци, и Хардиевци, и Голдовци, които едно време притежаваха десетки мили земя тук в тази долина, сега всичките заедно не струват и пет пари. Ами дори нашата малка Рети Придъл — нали я знаеш, — тя е от рода на Придъловци, старото семейство, дето е притежавало огромни владения до Кингз-Хинток, и тая земя е била тяхна, когато още нищо не се е било чувало за сегашния й собственик, Уесекския граф, нито за рода му. Та когато мистър Клер разбра това, дълго време той говореше с бедното момиче с презрение. „Ах — казваше й той, — от тебе никога няма да стане добра доячка! Цялото умение на рода ви се е изхабило още преди векове, по време на кръстоносните походи, и сега трябва да лежиш като угар поне хиляда години, за да набереш сили за нови дела!“ А пък оня ден тука иде някакво момче — търси работа и казва, че името му било Мат, но като се позаинтересувахме за презимето му, отвърна, че не знае въобще някога да е имало презиме, и когато го попитахме: „Защо?“, то ни каза, че сигурно защото семейството му скоро се е установило тъдява. „А! Точно такова момче ми трябва! — каза мистър Клер и скочи да му стисне ръка. — На теб възлагам големи надежди“ — и му даде половин крона. Така е то — мистър Клер не може да търпи старите семейства!

След като чу това окарикатурване на възгледите на Клер, бедната Тес се зарадва, че в момент на слабост не му е казала нито дума за семейството си — макар че то беше така необичайно старо, че е имало време не само да западне, но и да набере нови сили. Освен това ето че още едно от момичетата можеше да й съперничи в това отношение. Затова тя продължи да мълчи за гробницата на д’Ърбървиловци и за рицаря на Завоевателя, чието име носеше. От това, което бе научила за характера на Клер, тя смяташе, че той се интересува от нея главно заради нейния така свеж и нетрадиционен произход.