Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tess of the d’Urbervilles, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Редакция
Светослав Иванов (2011)

Издание:

Томас Харди

Тес от рода Д’Ърбървил

 

Английска

Трето издание

 

Thomas Hardy

Tess of the d’Urbervilles

A Pure Woman

London, Macmillan & Co. L.T.D.

 

Превод от английски: В. Измирлиев, Л. Велинов

Редактор: Христо Кънев

Рисунка: Иван Кьосев

Оформление: Асен Иванов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

 

Дадена за набор октомври 1981 г.

Подписана за печат декември 1981 г.

Излязла от печат януари 1982 г.

Формат 60х90/16

Печатни коли 23,75. Изд. коли 23,75. Усл. изд. коли 23,82.

ДИ „Народна култура“, София, 1982 г.

История

  1. — Добавяне

XLI

Нека прескочим осем месеца от тези събития през зимата след раздялата на Клер и Тес и стигнем до един октомврийски ден. Намираме Тес съвсем променена. Вместо млада невяста, следвана от слуги, които й носят куфарите и кутиите, виждаме самотна жена, която сама носи кошница и вързоп, както по времето, когато не беше омъжена. В кесията й не е останало нищо от приличната сума, която мъжът й бе дал да посреща нуждите си по време на пробния период.

След като отново напусна родния Марлот, тя бе прекарала пролетта и лятото, без много да напряга сили, като извършваше лека временна работа из мандрите в околностите на Порт-Бреди на запад от долината Блекмур — далеч и от родното й място, и от „Талботейз“. Предпочиташе да работи, вместо да живее от издръжката на Клер. Умственото й вцепенение не бе я напуснало, а механичната работа вместо да облекчи, по-скоро влошаваше това състояние. Всичките й мисли бяха насочени към другата ферма, към предишното лято, когато срещна своя любим — към този, който изчезна като видение в момента, когато тя окончателно го смяташе за свой.

Млеконадоят намаля и тя остана без работа, защото не беше назначена за постоянно, както в „Талботейз“, а я бяха наели само за сезона. Но тъй като започваше жетва, нямаше нищо по-лесно от това, да се прехвърли от пасището на нивата и да работи там, докато приберат хляба.

Половината от петдесетте лири, които бе получила от Клер, тя бе дала на родителите си за грижите и разноските, които трябваше да посрещат заради нея, а от останалите двадесет и пет лири бе похарчила съвсем малко. Но времето се задържа дъждовито и Тес нямаше друг изход, освен да прибегне към златните монети.

Тя с болка се разделяше с тях. Ейнджъл й ги беше връчил нови-новенички от банката, беше ги изтеглил специално за нея: той ги бе пипал и за нея те се бяха превърнали в свети спомени, сякаш нямаха своя собствена история, а бяха навеки свързани с тях двамата и с техните преживявания. Да ги похарчи, за нея бе равносилно да се раздели със скъпи реликви. Но Тес нямаше друг избор и една по една монетите се изплъзнаха от ръцете й.

От време на време тя бе принудена да съобщава адреса си на родителите си, но криеше истинското си положение. Когато й бяха останали съвсем малко пари, Тес получи писмо от майка си. Джоана й съобщаваше, че са изпаднали в страшно затруднено положение. От есенните дъждове сламеният покрив протекъл и трябвало на всяка цена да го сменят изцяло. Нямали възможност да сторят това, защото още не били платили за стария покрив. Имало нужда и от нови греди и таван за горния етаж. За цялата работа заедно със старото задължение били необходими двадесет лири. Тъй като мъжът й бил състоятелен и сигурно вече се е върнал, не можела ли да им изпрати необходимите пари.

Тес всеки момент очакваше пари от банкерите на Ейнджъл и тъй като положението на родителите й наистина изглеждаше плачевно, тя им изпрати двадесет лири веднага щом получи тридесетте лири. Част от остатъка тя похарчи за зимни дрехи. Остана й незначителна сума, с която трябваше да преживее цялата сурова зима. Когато и последната лира отиде, на нея не й оставаше нищо друго, освен да помисли върху думите на Ейнджъл, че в случай на нужда трябва да се обръща към баща му.

Но колкото повече мислеше, толкова по-малко й се искаше да прибягва до това средство. Същата онази деликатност, гордост или фалшив срам — не е ли все едно как ще наречем това чувство, което я караше заради Клер да крие от собствените си родители, че още живее разделено от мъжа си — й попречи да признае пред неговите родители, че бе изпаднала в нужда, въпреки че той й е оставил такава значителна сума. Вероятно те и без това я презират, а какво ще стане, ако започне да проси от тях? В резултат на тези размишления нямаше сила на света, която би могла да накара снахата на свещеника да му открие истинското си положение.

„Може би след време ще ми бъде по-лесно да вляза във връзка с родителите на мъжа ми“ мислеше си Тес. Що се отнасяше до нейните родители обаче — нещата стояха по-иначе. Когато напусна Марлот след краткото посещение след сватбата, те останаха с впечатлението, че в края на краищата Тес отива да се прибере при мъжа си. Оттогава досега тя не бе направила нищо да разколебае тяхната увереност, че е добре обезпечена. Въпреки всичко Тес се надяваше, че пътуването на Ейнджъл няма да продължи дълго и че той скоро ще се върне да я вземе или ще я повика при себе си. И в двата случая тя се надяваше да застанат твърдо един до друг срещу семействата си и срещу целия свят. Тес упорито хранеше тази надежда. След блестящия брак, който трябваше да заглади впечатлението от неудачното й първо приключение, да признае на родителите си, че сега е изоставена жена и че след като бе облекчила тяхното положение, трябва сама да изкарва препитанието си — това бе наистина много!

Спомни си за брилянтите. Не знаеше къде Клер ги е оставил на съхранение, а пък и това нямаше значение, ако наистина според завещанието тя можеше само да ги носи, но не и да ги продава. Даже да имаше правото да се разпорежда с тях, както си иска, би било подло да ги продаде на основание на това, че й принадлежат по закон, докато всъщност нямаше никакво право над тях.

В същото време животът на мъжа й не бе никак по-лек: в този момент той лежеше болен от треска близо до Куритиба в Бразилия. Тук, сред глинестата местност, проливните дъждове неведнаж го бяха измокряли до кости и както всички емигрирали английски фермери в селскостопански работници, заблудени от обещанията на бразилското правителство, той бе изпитал не малко лишения. Докато оряха и сееха по хълмовете на Англия, тези хора се бяха справяли с всички капризи на времето, но с английския климат те бяха свикнали от рождение и надеждите, че са достатъчно калени, за да се справят и с капризите на бразилския климат, не се бяха оправдали.

Но да се върнем при Тес. Случи се така, че когато похарчи и последната монета, тя нямаше откъде да вземе други пари. Поради сезона беше почти невъзможно да се намери работа. Без да подозира, че навсякъде има нужда от разумни, енергични, здрави и трудоспособни хора, Тес не се решаваше да си потърси работа в града. Тя се страхуваше от градовете, от големите къщи, от богатите неискрени хора и от всичко, което не беше свързано със селския живот. Нали трагедията й бе дошла от висшето общество! Може би то беше по-добро, отколкото тя го познаваше от малкия си опит. Но тя нямаше доказателства и инстинктивно се стараеше да го избягва.

Малките мандри на запад, зад Порт-Бреди, където през пролетта и лятото бе работила временно като доячка, вече нямаха нужда от работна ръка в „Талботейз“ сигурно щяха да я приютят, макар и само от състрадание, но след хубавите дни, прекарани там, тя не можеше да се върне. Не би могла да понесе новото отношение към нея, а завръщането й може би щеше да послужи като повод за упреци срещу съпруга й, когото тя боготвореше. Тя не би могла да понесе и тяхното състрадание, и шепота от ухо на ухо за нейното странно положение. Би могла да се примири, ако всеки поотделно знаеше историята й и ако всеки я пазеше за себе си, но мисълта за възможните клюки я караше да потръпва от болка. Тес не можеше да обясни защо прави разлика между тези две неща, но тя знаеше какво чувствува.

Затова се отправи към една ферма в планинската част в центъра на графството, където я викаше Мариан. Тес получи писмото на приятелката си, след като то дълго бе обикаляло из областта. Някак си — вероятно от Из Хюет — Мариан бе научила, че Тес се е разделила със съпруга си и добродушната, пропила се девойка, предполагайки, че Тес е изпаднала в беда, побърза да й пише. Мариан уведоми старата си приятелка, че самата тя отишла на това място, след като напуснала кравефермата, и че би се радвала да бъдат пак заедно — ако Тес наистина работела както по-рано, — тъй като имало нужда от работници.

Дните ставаха все по-къси и Тес започна да губи надежда, че съпругът й ще й прости. Несъзнателният инстинкт, с който тя продължаваше да върви напред и все напред, приличаше донякъде на навика на дивия звяр, с всяка стъпка тя лека-полека скъсваше с бурното си минало, забравяше личността си и не обръщаше внимание на случайностите, които биха могли да разкрият местопребиваването й на хора, от които зависеше собственото й щастие и може би и тяхното.

Самотността й причиняваше много затруднения и между тях не на последно място беше интересът, който тя събуждаше у мъжете със своята привлекателна външност и с маниерите, които бе придобила от Клер и които допълваха природната й красота. Докато не износи дрехите, ушити за сватбата, тези случайни любопитни погледи не й причиняваха неудобство, но щом се принуди да облече работната роба, започнаха да й подхвърлят цинични забележки. Дълго време не се случи нищо, което да я обезпокои, но една ноемврийска вечер тя се изплаши много.

Пред фермата в хълмистата местност, към която сега се беше отправила, Тес би предпочела местността на запад от река Брит, защото беше по-близко до дома на Клер. Приятно й бе да се навърта наоколо, без никой да я познава, с надеждата, че един ден ще се осмели да посети пастора. Но взела вече решение да опита късмета си в хълмистата и суха местност, тя бързаше пеша на изток, към село Чок-Нютън, гдето смяташе да пренощува. Междуселският път бе дълъг и еднообразен, дните бързо намаляваха и мракът я обгърна, преди тя да се усети. Беше стигнала върха на един хълм, откъдето пътят криволичеше надолу, когато чу стъпки зад гърба си. След малко някакъв човек я настигна, изравни се с нея и каза:

— Добър вечер, красавице!

Тя учтиво отвърна на поздрава.

Макар че наоколо бе почти тъмно, светлината на угасващия ден осветяваше лицето й. Човекът се извърна и втренчи очи в нея.

— Я, та това е девойката, дето стоя малко в Трантридж, приятелката на младия скуайр д’Ърбървил! Тогава и аз бях там — нищо, че сега живея на друго място.

Тес позна грубиянина, когото Ейнджъл свали на пода в кръчмата, загдето се бе отнесъл неприлично с нея. Обзе я страх и не отговори нищо.

— А сега честно си признай, че това, дето казах в града, е истина, макар че любовникът ти не беше съгласен, а, хитрушо? Трябва да ми искаш извинение, задето той ме удари.

Тес пак не отговори. За преследваната жена, изглежда, имаше само един изход. Изведнаж тя плю на петите си и с бързината на вятъра, без да се обръща, тича по пътя, докато стигна до порта, която водеше в горичка. Тя се мушна вътре и не спря, докато не се почувствува в безопасност.

Листата под краката й бяха сухи, а храстите див чимшир, които растяха сред голите дървета, бяха достатъчно гъсти, за да я предпазват от вятъра. Тес натрупа сухите листа на голям куп, направи в средата нещо като гнездо и пропълзя в него.

Не е чудно, че спа лошо и че постоянно се събуждаше. Дочуваха й се странни шумове, но тя се опитваше да се убеди, че вятърът шуми из клоните. Представяше си Клер сред топлия климат от другата страна на земното кълбо, докато тя трепереше тук от студ. „Има ли на тоя свят по-окаяно същество от мен?“ — запита се Тес и като се замисли за пропадналия си живот, добави: „Всичко е суета.“ Тя продължи да повтаря тези думи механично, докато не се сети, че те съвсем не подхождат за съвременния живот. Така бе мислил Соломон преди две хиляди години, а тя, макар че не беше мислител, бе отишла далеч по-напред. Ако всичко беше само суета, кой щеше да й обръща внимание. Уви, всичко беше по-лошо от суета — неправда, наказание, жестокост, смърт. Съпругата на Ейнджъл Клер сложи ръка на челото си, попипа извивките на черепа си и очните кухини, изпъкващи под нежната кожа, и си помисли, че ще дойде време, когато черепът й ще бъде гол. „О, защо това не стане още сега!“ — си каза тя.

Обладана от тези странни мисли, тя отново чу подозрителен шум сред листата. Може би е вятърът. Но не, почти нямаше вятър. Сякаш нещо трепереше, а после пляскаше с криле или хриптеше и клокочеше. Тя скоро се увери, че това са някакви живи същества, особено когато шумът горе в клоните биваше последван от тежко тупване на земята. Ако се беше скрила тук при други обстоятелства, тя щеше да се изплаши. Но сега, освен от хора не се страхуваше от нищо.

Най-после се развидели. Първо просветля небето, а сетне и гората.

Щом успокоителните и прозаични лъчи на слънцето проникнаха в гъсталака и възвестиха началото на работния ден, Тес се измъкна изпод купчината листа и смело се огледа наоколо. Сега тя разбра какво я бе обезпокоило през нощта. Горичката, където се бе подслонила, завършваше на това място с ограда, зад която се простираха ниви. Под дърветата се търкаляха няколко фазана, чиито ярки пера бяха обагрени с кръв. Някои бяха мъртви, други едва помръдваха крила, трети гледаха изцъклено в небето и бързо дишаха, четвърти се бяха свили или изтегнали — всички се гърчеха в агония — всички, освен щастливците, чиито мъки бяха свършили още през нощта.

Тес веднага разбра каква е работата. Предишния ден ловци са принудили птиците да се скрият в това кътче на гората. Убитите и умрелите преди падането на нощта са били намерени и прибрани, а тежко ранените фазани са избягали и са се скрили или са накацали по дебелите клони, където са стояли, докато през нощта съвсем отслабнат от загубената кръв и започнат да падат един по един.

В детските години понякога й се бе случвало да зърне някои от тези странно облечени мъже, които заничат иззад плетовете или се взират в храстите с насочени пушки и с кръвожаден огън в очите. Бяха й обяснили, че макар да изглеждат груби и брутални по време на лов, те невинаги са такива: всъщност те са съвсем мирни хора, освен през някои седмици на есента и зимата, когато, като жителите на Малайския полуостров, ги хваща амок и те си поставят за цел да убиват; в този случай жертвите им бяха беззащитни пернати същества, които хората развъждат единствено за да задоволяват склонността си към убийство — какво жестоко, какво нерицарско отношение към по-слабите членове на общото семейство на живите същества!

Като човек, който чувствува чуждите страдания не по-малко от своите, първата мисъл на Тес бе да прекрати мъките на още живите птици. Със собствените си ръце тя изви вратовете на всички, които можа да намери, и ги остави на същото място, докато лесничеите дойдат да ги потърсят — а те сигурно щяха да дойдат.

— Бедничките, като гледам вашето нещастие, как мога да си мисля, че съм най-окаяното същество на света! — Възкликна тя, докато състрадателно убиваше птиците, а по бузите й се стичаха сълзи. — А мен нищо не ме боли. Не съм осакатена, не съм ранена, имам две здрави ръце, които да ме хранят и обличат. — Тя се срамуваше от отчаянието, което я бе обзело през нощта — отчаяние, предизвикано само от чувството за обреченост пред произволните закони на обществото, които нямат нищо общо със законите на природата.