Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (46)

XLVI

Няколко дни след неуспешната мисия отново намираме Тес на нивата. Пак духа сухият зимен вятър, но купите слама й пазят завет. Откъм защитената от вятъра страна е поставена машина за рязане на ряпа, прясно боядисана с крещяща светлосиня боя, която ярко се откроява на фона на мрачния пейзаж. Пред машината се вижда дълга могила или „гроб“, в който пазят корените още от началото на зимата. Една част от „гроба“ е разкрита и там е застанала Тес. С крив нож тя почиства влакната и пръстта от всяка ряпа и после я хвърля в резачката. Един мъж върти ръчката на машината и от отвора и падат жълти парчета ряпа. Свежата им миризма се разнася заедно с шепота на вятъра, свистенето на остриетата и хрущенето на ножа в защитената с кожена ръкавица ръка на Тес.

Широката кафява нива, от която вече бяха извадили ряпата, бе започнала да се покрива с тъмнокафяви бразди, които постепенно се увеличаваха. Край всяка бразда, от единия до другия край на нивата, пълзи без почивка някакво същество с десет крака — два коня и човек, а между тях плуг, който обръща почвата за пролетната сеитба.

Няколко часа нищо не смути безрадостната монотонна работа. После, далеч зад орачите, иззад един плет, се появи тъмно петно, което се движеше по склона към резачката. Малката точка първо заприлича на кегла, но скоро пред погледа се откри фигурата на човек в черни дрехи, който идваше откъм Флинткоум-Еш. Човекът при резачката работеше само с ръцете си и затова спокойно можеше да наблюдава приближаващата фигура, но Тес, погълната от работа, я забеляза чак когато й каза другарят й.

Това не беше строгият й господар, фермерът Гроби, а човек с полусвещеническо облекло, така както сега ходеше бившият негодяй Алек д’Ърбървил. Сега той не беше разгорещен от собствените си проповеди, не проявяваше предишния ентусиазъм и очевидно присъствието на работника го смущаваше. Злочестата Тес пребледня и нахлупи качулката си още по-ниско.

Д’Ърбървил се приближи и тихо каза:

— Искам да ти говоря, Тес.

— Вие не изпълнихте последната ми молба да не се приближавате до мен — каза тя.

— Вярно, но имам сериозна причина за това.

— Е, говорете!

— По-сериозна, отколкото можеш да си представиш.

Той се огледа, за да види дали някой няма да го чуе.

Стояха на известно разстояние от човека, който въртеше резачката, а и шумът на машината бе достатъчно силен, за да заглуши думите на Алек. Д’Ърбървил застана с гръб към работника, за да закрие Тес от погледа му.

— Ето какво — продължи той, а в гласа му прозвуча разкаяние. — Когато се срещнахме последния път, обзет изцяло от мисли за душите ни, пропуснах да те попитам за материалното ти положение. Не се сетих, понеже беше добре облечена. Но сега виждам, че животът ти е тежък, много по-тежък от времето, когато… когато те знаех… по-тежък, отколкото заслужаваш. Може би аз нося най-голяма вина за това.

Тя не отговори, а той я погледна изпитателно. Навела глава, с лице, напълно скрито под качулката, тя продължаваше да чисти корените. Трудът я успокояваше, помагаше й да скрие вълнението си.

— Тес… — продължи той с въздишка на недоволство — пред теб съм виновен повече, отколкото пред когото и да е другиго. Защо не ми каза? Нямах представа какво се е случило. Какъв мерзавец съм бил да погубя един невинен живот! За всичко съм виновен аз — за цялата свинщина, която извърших в Трантридж. В жилите ти тече кръвта на д’Ърбървиловци, а аз съм само жалък самозванец. Как не можа да прецениш каква полза можеше да извлечеш от това! Дали от добри намерения или просто от безразличие, но родителите вършат престъпление, когато държат дъщерите си в такова опасно неведение за примките, които могат да им заложат зли хора.

Тес продължи да мълчи. Машинално, като автомат, тя хвърляше една след друга репите в резачката. Човек би могъл да почувствува присъствието й само от очертанията на тъжната й фигура.

— Но аз не дойдох за това, а да ти обясня положението си. След твоето заминаване от Трантридж майка ми почина и сега имението е мое. Възнамерявам да го продам и да стана мисионер в Африка. От мене няма да излезе кой знае какъв мисионер, но така съм решил. А сега ето какво искам да те питам. Ще ми позволиш ли по единствения възможен начин да изкупя вината си за злото, което ти сторих? С други думи, искаш ли да ми станеш жена и да заминеш с мен? Това беше последното желание и на старата ми майка. Вече се сдобих с този ценен документ…

Леко смутен, той извади от джоба си къс пергамент.

— Какво е това? — попита тя.

— Разрешително за брак.

— О, не, сър… не! — бързо каза тя и се дръпна назад.

— Отказваш ли ми? Защо?

Докато задаваше този въпрос, по лицето на д’Ърбървил се изписа разочарование, предизвикано не само от факта, че го лишаваха от възможността да изпълни дълга си. Това непогрешимо сочеше, че старата му страст към нея се разгаря отново — дълг и желание вървяха ръка за ръка.

— Но безспорно… — започна той по-настойчиво, ала спря и погледна към работника при резачката.

Тес също съзнаваше, че мястото не е подходящо за такъв разговор. Тя каза на работника, че иска да се поразходят с джентълмена и се отдалечи с д’Ърбървил през набраздената нива. Когато стигнаха до новоизбраното място, той протегна ръка да й помогне да върви по-лесно през буците, но тя крачеше по тях, сякаш не го забелязваше.

— Значи, не искаш да се омъжиш за мен, Тес, за да мога отново да се почувствувам достоен за уважение? — запита той, щом прекосиха браздите.

— Не мога.

— А защо?

— Знаете, че не ви обичам.

— Но ако наистина ми простиш, може би любовта ще дойде с времето.

— Никога!

— Защо си толкова сигурна?

— Обичам друг.

Отговорът й очевидно го изненада.

— Обичаш друг? — извика той. — Но нямаш ли капка съзнание за нравствения си дълг?

— Моля ви, не говорете за това!

— Все пак любовта ти към другия може би е само мимолетно чувство, което скоро ще преодолееш…

— Не… не!

— Да, да! А защо не?

— Не мога да ви кажа.

— Но ти си длъжна да ми кажеш!

— Е, добре… аз се омъжих за него.

— Ах! — възкликна той, спря и втренчи поглед в нея.

— Не исках да ви кажа… нямах намерение! — продължи тя. — Тук не знаят това, може би само се досещат.

— Затова, моля, не ме разпитвайте повече. Трябва да помните, че сега сме чужди един на друг.

— Чужди — ние? Чужди!

За миг, както в миналото, по лицето му се изписа ирония, но той незабавно я прогони.

— Оня там ли е съпругът ти? — механично запита той, като посочи към работника при машината.

— Той ли? — гордо отвърна тя. — Как можете да си помислите такова нещо?

— А кой тогава?

— Не ми задавайте въпроси, на които не желая да отговарям — замоли го тя и го стрелна с очи, засенени от дълги ресници.

Д’Ърбървил беше смутен.

— Но аз питам само заради теб — разпалено каза той. — Дявол да го вземе!… Господ да ми прости тези думи!… Кълна се, че дойдох тук само заради твое добро, Тес… Не ме гледай така… не мога да понасям погледа ти. Никога не е имало на този свят такива очи, нито преди, нито след Рождество Христово. Не… не трябва, не смея да губя самообладание. Признавам, че твоят вид отново разпали любовта ми към теб, любов, която смятах, че отдавна е угаснала. Но се надявах, че бракът ще пречисти и двама ни от грехове. Неверующият мъж се пречиства чрез жената, неверующата жена — чрез мъжа, така си казвах. Но планът ми се провали и аз трябва да се примиря с разочарованието.

Той мрачно сведе поглед към земята.

— Омъжена! Омъжена!… Щом е така — продължи той спокойно, като бавно скъса разрешителното на две и го прибра в джоба си, — щом не можеш да се омъжиш за мен, бих искал да направя нещо за теб и за съпруга ти, който и да е той. Изкушавам се да те питам много неща, но щом не желаеш, няма да ти задавам никакви въпроси. Все пак, ако зная кой е съпругът ти, по-лесно бих могъл да помогна и на двама ви. В тая ферма ли работи?

— Не — прошепна тя, — той е далеч оттук.

— Далеч оттук? Далеч от теб? Що за съпруг е това?

— О, не говорете лошо за него! Това стана заради вас. Той научи…

— А, такава ли била работата!… Това е наистина печално, Тес.

— Да.

— И все пак да живее далеч от теб… да те кара така да работиш!

— Той не ме кара да работя! — извика тя пламенно в защита на отсъствуващия. — Той не знае нищо. Аз реших така.

— Поне пише ли ти?

— Аз… аз не мога да ви кажа. Има работи, които засягат само нас двамата.

— С други думи, не ти пише. Ти си изоставена жена, моя красива Тес!

Той импулсивно я хвана за ръката, но тя не беше свалила дебелата ръкавица и той сграбчи само грубите кожени пръсти, през които не проникваше пулсиращият живот.

— Не трябва!… Не трябва! — уплашено извика тя и измъкна ръката си от ръкавицата, която остана в ръцете му. — О, вървете си… заради мен и съпруга ми… вървете си в името на вашата собствена вяра.

— Добре, добре, ще си ида — рязко каза той и като пъхна ръкавицата в ръцете й, понечи да си тръгне. После отново се обърна и добави: — Тес, бог ми е свидетел, че нямах лоши намерения, когато те хванах за ръката!

Увлечени в разговора, те не чуха тихия шум на копита през нивата. Конят спря близо до тях и се разнесе глас:

— По дяволите, защо си зарязала работата посред бял ден?

Фермерът Гроби бе забелязал отдалеч двете фигури и обзет от любопитство, бе препуснал през нивата да види какво търсят тези хора там.

— Да не сте посмели да й говорите така! — извика д’Ърбървил и над лицето му се спусна тъмен облак, който нямаше нищо общо с християнското му смирение.

— Така ли, мистър! А каква работа има тя с един методистки пастор?

— Кой е този човек? — запита д’Ърбървил, обръщайки се към Тес.

Тя се приближи към него.

— Идете си, моля ви! — каза тя.

— Какво! Да те оставя с този негодяй. По лицето му личи какъв е грубиян.

— Нищо няма да ми направи. Той не е влюбен в мен. Мога да напусна на Благовещение.

— Изглежда, не ми остава нищо друго, освен да се подчиня. Е… добре, довиждане!

Когато нейният защитник, от когото тя се страхуваше повече, отколкото от нападателя, с нежелание се отдалечи, фермерът продължи да я ругае, но Тес посрещна всичко с голямо хладнокръвие, защото не се страхуваше от него като от мъж. В сравнение с предишните изпитания да има за господар този жестокосърдечен човек, който, ако смееше, би я малтретирал, за нея бе едва ли не облекчение. Тя мълчаливо се отправи към горната част на нивата, гдето работеше, така погълната от мисли за току-що състоялата се среща, че не усещаше как муцуната на коня на Гроби едва не допираше гърба й.

— Щом си подписала да работиш при мен до Благовещение, ще се погрижа да изпълниш точно договора — изръмжа той. — Дяволски жени — днес едно, утре друго. Ама вече няма да търпя!

Тя добре знаеше, че той не измъчва другите работници така, както тормозеше нея заради боя от Клер, и за момент си представи какво би станало, ако бе свободна да приеме току-що направеното й предложение и стане жена на богатия Алек. Щеше да се отърве от потисничеството не само на сегашния си жесток господар, но и от всички, които, изглежда, сега я презираха.

— Не, не! — прошепна тя. — Не бих могла да се омъжа за него! Толкова ми е неприятен!

Същата вечер тя започна трогателно писмо до Клер, като скри от него бедите си и го увери във вечната си любов. Всеки, който умее да чете между редовете, би разбрал, че зад нейната велика любов се спотайва чудовищен страх — едва ли не отчаяние, — страх, предизвикан от обстоятелства, за които в писмото не се споменаваше нищо. Но и този път тя не дописа писмото — той бе предложил на Из да замине с него и може би вече въобще не я обича. Тя прибра писмото в сандъчето и се запита дали то някога ще попадне в ръцете на Ейнджъл.

Времето минаваше в тежък труд, докато дойде денят, очакван с нетърпение от всички земеделци — панаирът на Сретение господне. На този панаир се сключваха нови договори за годината, които влизаха в сила от Благовещение, и работниците, които имаха намерение да си търсят друго място, отиваха в града, гдето ставаше панаирът. Почти всички работници от фермата във Флинткоум-Еш имаха намерение да бягат оттам и рано сутринта се отправиха към града, разположен на десетина мили през хълмиста местност. Макар че Тес също имаше намерение да напусне на Благовещение, тя бе една от малцината, които не отидоха на панаира. Тес таеше някаква смътна надежда, че нещо ще се случи и че няма да има нужда да работи по фермите.

Беше спокоен февруарски ден, необичайно мек за сезона, сякаш зимата си бе отишла. Тес току-що бе обядвала, когато на прозореца на къщата, гдето днес бе останала съвсем сама, се появи д’Ърбървил.

Тес скочи, но гостът вече бе почукал на вратата и тя едва ли имаше някакви основания да избяга. Почукването му и походката му, докато се приближаваше към вратата, издаваха някаква необяснима промяна, настъпила у него, откакто го бе видяла за последен път — сякаш той се срамуваше от това, което правеше. Тес си помисли да не отваря, но и от това нямаше никаква полза. Тя стана, дръпна резето и бързо отстъпи назад. Той влезе и без да каже нищо, се отпусна на един стол.

— Тес… не можех другояче!… — отчаяно започна той, бършейки разгорещеното си лице, почервеняло от вълнение. — Чувствувах, че трябва да дойда, ако не за друго, то поне да те питам как си. Повярвай ми, че преди да те срещна онзи неделен ден, аз не мислех за теб, но сега, каквото и да правя, образът ти ме преследва. Жалко е добра жена да причинява зло на лош мъж и все пак така е! Защо не се помолиш за мен, Тес!

Имаше нещо достойно за съжаление в смиреното му отчаяние и все пак Тес не се трогна.

— Как мога да се моля за вас — каза тя, — след като не мога да повярвам, че великата сила, която движи света, ще измени плановете си заради мен!

— Наистина ли мислиш така?

— Да, излекуваха ме от моите самонадеяни представи.

— Излекуваха те! Кой?

— Съпругът ми, щом искате да знаете.

— Ах… съпругът ти… съпругът ти! Колко странно е всичко! Спомням си, че онзи ден пак ми каза нещо подобно. Всъщност в какво вярваш, Тес? — запита той. — Изглежда, че не вярваш в нищо… може би по моя вина.

— Вярвам, но не в свръхестествени сили.

Д’Ърбървил я погледна недоверчиво.

— Значи, мислиш, че аз съм избрал погрешен път?

— Да, по-малко или повече.

— Хм… а бях така сигурен — смутено каза той.

— Вярвам в духовното величие на проповедите на планината също като моя любим мъж… но не вярвам…

И тя му изложи всичко, което отричаше в религията.

— Разбирам — сухо каза д’Ърбървил, — приемаш всичко, в което вярва твоят любим съпруг, и отричаш всичко, което той отрича, без дори да се замислиш. Съвсем по женски. Умът ти е подчинен на неговия.

— Да, защото той знае всичко — извика тя с пламенна и простодушна вяра в Ейнджъл Клер, каквато едва ли заслужава и най-съвършеният човек, да не говорим за нейния съпруг.

— Да, но не трябва току-така да приемаш на едро скептицизма на друг човек. Няма какво — много е добър съпругът ти, щом те учи на такъв скептицизъм!

— Никога не ми е натрапвал идеите си! Никога не е спорил с мен по тоя въпрос. Но аз разсъждавам така: това, което той вярва, след като подробно е изучил разни доктрини, сигурно е по-право от моите убеждения, които не са основани на никаква доктрина.

— А какво мисли той? Навярно ти е казвал нещо?

Тя се замисли, отделни изказвания на Ейнджъл Клер тя бе запомнила дословно, даже и да не разбираше смисъла им, и сега повтори пред Алек безмилостния полемически силогизъм, който бе чувала от него, когато — както често се бе случвало — той бе размишлявал пред нея на глас. С удивителна точност тя възпроизведе маниера и интонацията на Клер.

— Повторете го още веднаж! — помоли я д’Ърбървил, който я бе изслушал с най-голямо внимание.

Тя повтори, а д’Ърбървил замислено шепнеше думите след нея.

— Нещо друго? — запита той.

— Веднъж той ми каза нещо такова… — и тя изтъкна аргумента, който би могъл да се намери в редица произведения, като се започне с „Философския речник“ на Волтер и се свърши с есетата на Хъксли.

— Как си запомнила всичко това?

— Желаех да вярвам това, в което той вярва, макар че не го е искал от мен. Успявах да го придумам да ми разкрие някои от идеите си. Не твърдя, че разбирам всичко, но зная, че това е право.

— Хм! Интересно е да ме учиш неща, които сама не знаеш.

Той се замисли дълбоко.

— И аз тръгнах по неговия духовен път — продължи тя. — Не исках да вървя по път, различен от неговия. Каквото е добро за него, то е добро и за мен.

— Известно ли му е, че и ти си такава неверница като него?

— Не… никога не съм му казвала… ако въобще съм неверница.

— Е, да, в края на краищата сега твоето положение е по-добро от моето, Тес! Не вярваш в моята религия, няма нужда да я изповядваш и съвестта ти не те гризе за това. А аз вярвам в нея и трябва да я проповядвам, но също като дявола вярвам и треперя, защото внезапно се отказах от проповедите си и се поддадох на страстта си към теб.

— Какво?

— Да — уморено отвърна той, — днес дойдох чак дотук само за да те видя. А тръгнах за панаира в Кастърбридж, гдето днес в два и половина трябваше да държа проповед от един фургон и гдето сега всички братя ме очакват. Ето обявлението.

Той извади от вътрешния си джоб плакат, в който се съобщаваха денят, часът и мястото на събранието, пред което той, д’Ърбървил, ще проповядва божието слово.

— Но как ще отидете там? — запита Тес, като погледна часовника.

— Няма да отида. Дойдох тук.

— Какво, наистина ли сте обещали да проповядвате и…

— Обещах да проповядвам и няма да отида заради горещото си желание да видя една жена, която по-рано презирах… Не, кълна се в честта си, че никога не съм те презирал. Ако бях те презирал, сега нямаше да те обичам. Не те презирах, защото въпреки всичко ти си честна жена: бързо и решително избяга от мен, когато разбра истинското положение, не остана да си играя с теб, и затова на света има само една жена, която не презирам, и тази жена си ти. Но сега ти имаш основание да ме презираш. Мислех, че се покланям на господ във висините, но виждам, че все още служа в низините! Ха, ха!

— О, Алек д’Ърбървил! Какво значи това? Какво съм сторила?

— Какво си сторила? — повтори той, надсмивайки се сам на себе си. — Нищо умишлено. Но ти си причината — невинната причина — за моето отстъпничество, както казват хората. Питам се, наистина ли съм един от онези „роби на порока“, които, „избягнали веднаж мръсотията на света, отново сразени, затъват в нея и последното им падение е по-страшно от първото“? — Той сложи ръка на рамото й. — Тес, мила Тес, бях тръгнал по пътя на спасението, поне пред очите на обществото, докато не те срещнах отново! — говореше той и я раздрусваше за раменете, сякаш тя беше дете. — Защо ме изкуши? Бях твърд, както един мъж може да бъде твърд, докато отново не видях тези очи, тези устни… кълна се, след Ева никоя жена не е притежавала такива съблазнителни устни!

Той понижи глас, а черните му очи лукаво светнаха.

— Ти си изкусителка, Тес! Ти си прокълната вълшебница от Вавилон — откакто отново те срещнах, не мога да устоя!

— Не съм виновна за тази среща — каза Тес, отдръпвайки се.

— Знам… и пак повтарям, че не ти си виновна. Но фактът си е факт. Когато видях как грубо се отнасят с теб в тази ферма, едва не полудях при мисълта, че нямам законно право да те защитя, че въобще не мога да получа това право, докато този, който го притежава, съвсем те пренебрегва!

— Да не сте посмели да говорите лошо за него — той не е тук! — жарко извика тя. — Отнасяйте се към него с уважение, той не ви е направил нищо лошо! Оставете жена му на мира, за да се избегне скандалът, който може да опозори честното му име!

— Добре… добре — каза той, сякаш се събуди от блажен сън. — Аз наруших обещанието си и не отидох да проповядвам на ония пияни бедни грешници на панаира — за първи път извършвам такава груба шега. Преди един месец самата мисъл да направя такова нещо би ме ужасила. Ще си ида… ще се скрия… ще се моля… ах… толкова е трудно — да стоя далеч от теб!

Изведнаж той промени тона си:

— Една целувка, Теси… само една. Заради старото ни приятелство…

— Аз съм беззащитна, Алек. Честта на един добър човек лежи в ръцете ми… помислете… засрамете се!

— Ами! Но да, да, вярно!

Той стисна устни, възмутен от собствената си слабост. В очите му угаснаха и вярата в любовта, и вярата в религията. Следите от старите му страсти, застинали по лицето му след неговото покръстване, сега се пробудиха, сякаш възкръснаха. Той си тръгна нерешително.

Макар д’Ърбървил да бе заявил, че нарушавайки обещанието, той само отстъпва от вярата си, думите на Тес — ехо от идеите на Ейнджъл Клер — му бяха направили дълбоко впечатление и след като се раздели с нея, той все още беше под тяхното влияние. Вървеше мълчаливо, сякаш силите му бяха парализирани от една мисъл, която досега не му бе идвала наум — че положението му е непоносимо. Разумът му не бе взел никакво участие в неговото неочаквано покръстване, което вероятно е било само каприз на лекомисления младеж, жадуващ за нови преживявания и временно потиснат от смъртта на майка си.

Капките логика, които Тес вля в морето на неговия ентусиазъм, го смразиха. В главата му се въртяха отчетливите й фрази и той си каза: „Този умник никога не е подозирал, че разкривайки тези истини на Тес, той всъщност проправя пътя ми към нея!“