Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (58)

LVIII

Нощта беше странно тържествена и смълчана. В малките часове на сутринта Тес шепнешком му разказа как в съня си я бе пренесъл на ръце през река Фрум, рискувайки живота и на двамата, и как я бе поставил в каменния ковчег в разрушеното абатство. Той за пръв път чуваше това.

— Защо не ми го разказа още на следващия ден? — запита той. — Това би могло да ни избави от много недоразумения и мъки.

— Не мисли за миналото! — отвърна тя. — Аз искам да мисля само за настоящето. Защо не? Кой знае какво ни чака утре.

Но очевидно на следващия ден не ги очакваше скръб. Сутринта беше влажна и мъглива и Клер, знаейки, че старицата идва да отваря прозорците само в хубави дни, и се осмели да излезе тихо от стаята и да разгледа къщата, докато Тес още спеше. В къщата не намери храна, макар че имаше вода, и той се възползува от мъглата, за да излезе от имението и да донесе чай, хляб и масло, които купи от едно дюкянче на около две мили. Купи и малко джезве и спиртна лампа, за да могат да избягнат дима. Когато се върна, Тес се събуди и закусиха с това, което бе донесъл.

Не им се излизаше навън и така мина целият ден, после нощта, после следващият ден и по-следващият. Почти без да усетят, изминаха пет дни, които те прекараха в пълно усамотение, без никой да смути спокойствието им, ако това можеше да се нарече спокойствие. Единствените събития за тях бяха промените на времето, единствената компания — птичките от Новата гора. По мълчаливо споразумение нито веднаж не говориха за случките след сватбата им. Мрачният период на раздялата им сякаш потъна в хаос и изчезна, като че никога не е съществувал, а над него миналото и настоящето се съединиха и го затиснаха. Винаги когато той предлагаше да напуснат убежището си и да тръгнат към Саутхемптън или Лондон, тя проявяваше странно нежелание да върви.

— Защо да слагаме край на този прекрасен и щастлив живот! — възразяваше тя. — Каквото е писано, ще стане. — И поглеждайки през процепа на капаците, продължаваше: — Тук е така хубаво, а вън ни чакат само беди.

И той погледна през прозореца. Тя беше права — тук вътре имаше любов и близост, прегрешенията бяха простени, а отвън дебнеше неумолимата съдба.

— И освен това — каза тя, притискайки буза до неговата, — страх ме е, че ти няма винаги да ме обичаш така, както сега. Аз не искам да надживея твоята любов, не, не искам! Предпочитам да умра и да бъда погребана, когато дойде време да ме мразиш, за да не зная, че някога си ме намразвал…

— Никога не мога да те намразя.

— И аз се надявам, че няма. Но като си помисля какъв е бил животът ми, сигурна съм, че рано или късно всеки ще започне да ме презира… Колко лоша и безумна съм била! По-рано не можех и мушица да убия, а като видех птичка в клетка, често плачех…

Те останаха тук още един ден. През нощта мрачното небе се проясни и в резултат на това старата пазачка на имението се събуди рано. Ослепителният изгрев я ободри необичайно и тя реши незабавно да се възползува от хубавото време и да проветри цялото имение. Отиде там и отвори прозорците на долния етаж още преди шест часа, след това се качи до спалните и се готвеше да натисне бравата на вратата на стаята, в която те спяха. В този момент й се стори, че чува вътре дишането на хора. Тъй като беше стара и обута в чехли, тя бе дошла дотук, без да вдига никакъв шум, и сега се приготви незабавно да се отдалечи, но после си помисли, че слухът й може би я е излъгал и пак се върна при вратата и леко опита бравата. Бравата беше развалена, ала от вътрешната страна бяха подпрели вратата с някаква мебел и тя успя да я отвори само един-два инча. През процепа между капаците лъч утринна светлина падаше върху лицата на двамата, потънали в дълбок сън. Близо до бузата на Ейнджъл устните на Тес бяха леко разтворени като полуразцъфнало цвете. На пазачката направи впечатление невинният им вид и елегантните дрехи на Тес — роклята й висеше върху един стол, до нея копринените й чорапи, хубавият чадър и другите дрехи, с които бе дошла. Пазачката очакваше да намери тук скитници и беше възмутена от нахалството им, но скоро се разчувствува, понеже й хрумна, че това може би са двама влюбени от благороден произход, които са си пристанали. Тя затвори вратата и се отдръпна така тихо, както бе дошла, а след това отиде да разкаже на съседите за странното откритие и да се посъветва с тях.

Не беше минала и минута, откак тя излезе, и Тес се събуди, а след това и Клер. И двамата имаха чувството, че нещо е смутило съня им, макар че не знаеха какво. Безпокойството им се усили. Веднага щом се облече, той внимателно разгледа поляната през тесния процеп на прозореца.

— Ще трябва да тръгнем веднага — каза той. — Времето е прекрасно. Имам чувството, че в къщата има някой. Но както и да е, жената непременно ще дойде днес.

Тя пасивно се подчини и след като подредиха стаята, взеха малкото вещи, които носеха със себе си, и потеглиха безшумно. Когато стигнаха до гората, Тес се обърна да погледне къщата за последен път.

— Прощавай, дом на щастието! — каза тя. — Аз едва ли ще живея повече от няколко седмици. Защо не останахме тук!

— Не говори така, Тес! Ние скоро ще напуснем тоя район. Ще продължим да вървим направо на север, както по-рано. Никой няма и да помисли да ни потърси там. Ако въобще ни търсят, ще ни търсят в някое от уесекските пристанища. А когато отидем на север, ще се доберем до някое пристанище и ще заминем.

Тя се съгласи с този план и те продължиха право на север. Бяха си отпочинали хубаво в имението и сега имаха сили да вървят. Към обяд на пътя им се изпречи Мелчестър — градче с много кули. Той реши следобеда да си починат в малка горичка и да продължат под прикритието на мрака. Привечер Клер както обикновено купи храна и започнаха нощния си поход към осем часа преминаха границата между Среден и Горен Уесекс.

Тес не за първи път вървеше напряко, без пътища, и проявяваше старата си сръчност в пътуването. Но трябваше на всяка цена да минат през старинния Мелчестър, за да пресекат голямата река по градския мост. Към полунощ тръгнаха по пустите улици, тук-таме осветени от няколко лампи, като избягваха да вървят по паважа, за да не се чуват стъпките им. Отляво смътно се издигаха красивите катедрали, но сега двамата не им обръщаха никакво внимание. Като излязоха от града, повървяха няколко мили по шосето, което ги доведе в открита равнина.

Макар че небето бе забулено с гъсти облаци, разсеяната светлина на късче луна досега им бе помагала малко. Но луната потъна някъде, облаците сякаш се спуснаха над главите им и нощта стана тъмна като в рог. Независимо от това те намираха пътя и се придържаха колкото може повече към крайпътната трева, за да не вдигат шум. Това не беше трудно, тъй като край пътя нямаше никакви плетове или огради. Наоколо им се простираше открита пустош, потънала в мрачна самота, а над нея духаше хаплив вятър.

Те вървяха така пипнешком още две-три мили, когато изведнаж Клер почувствува, че пред тях, сякаш израснала сред тревата, се издига някаква гигантска постройка. Те едва не се бяха блъснали в нея.

— Що за чудовищно място е това? — запита Ейнджъл.

— Чуй как бучи! — каза тя.

Той се заслуша, вятърът свистеше през постройката с някакъв силен глух тон като звука на гигантска еднострунна арфа. Никакви други звуци не идваха до ушите им. Клер пристъпи една-две крачки, вдигна ръка и опипа отвесната повърхност на постройката. Изглеждаше, че е направена от огромен монолитен каменен блок. Опипвайки го по-внимателно, той откри, че това е колосална правоъгълна колона. Протягайки ръка вляво, той докосна друга подобна колона. Някъде над главите им нещо правеше черното небе още по-черно — приличаше на огромна напречна колона, която свързваше другите колони. Те предпазливо влязоха през тази врата. Стъпките им меко отекнаха по земята, но изглежда, че двамата още бяха на открито, сградата нямаше покрив. Тес изплашено стаи дъх, а Ейнджъл с недоумение каза:

— Какво ли е това?

Опипвайки встрани, те срещнаха друга колона, висока като кула, четвъртита изстудена като първата, след нея трета, четвърта. Тук нямаше нищо друго, освен врати и колони, някои свързани помежду си с напречни колони.

— Същински храм на ветровете! — каза той.

Следващата колона стоеше самотна, други образуваха трилит, трети лежаха на земята и бяха толкова широки, че по тях можеше да мине карета. Скоро им стана ясно, че се намират в гора от монолити, издигащи се сред тревистата равнина. Двамата постепенно стигнаха до центъра на тази обител на нощта.

— Това е Стоунхендж! — каза Клер.

— Езическият храм ли?

— Да. По-стар от вековете, по-стар от д’Ърбървиловци! Е добре, какво ще правим сега, скъпа? Можем да продължим и да потърсим убежище по-нататък.

Но сега Тес бе наистина изморена. Тя се отпусна върху продълговата плоча, която лежеше наблизо, защитена от вятъра от една колона. Целият предишен ден слънцето бе сгрявало този камък и сега той бе топъл и сух — приятен контраст с околната негостоприемна и хладна трева, която бе навлажнила обувките и полите й.

— Не искам да вървя по-нататък, Ейнджъл — каза тя и потърси с ръка неговата. — Не можем ли да останем тук?

— Страх ме е, че не. През деня Стоунхендж се вижда от много мили разстояние, макар и сега да не ти изглежда така.

— Спомних си, че един от роднините на мама беше овчар по тия места. А в „Талботейз“ ти ми казваше, че съм била езичница. Значи, сега съм си в къщи.

Той коленичи до проснатата й фигура и долепи устни до нейните.

— Спи ти се, нали, скъпа? Струва ми се, че си легнала върху олтар.

— Тук много ми харесва — прошепна тя. — Така е тържествено и самотно — след моето голямо щастие, — а над главата ми няма нищо друго, освен небе. Струва ми се, че на света няма други хора, освен нас двамата и не бих искала да има — освен Лиза-Лу.

Клер реши, че тя може да си отпочине тук, докато се развидели, покри я с палтото си и седна до нея.

— Ейнджъл, ако нещо ми се случи, ще се грижиш ли вместо мен за Лиза-Лу? — запита тя, след като дълго се бе вслушвала във воя на вятъра между колоните.

— Да.

— Тя е толкова добричка и така простосърдечна и чиста. О, Ейнджъл, ако ме изгубиш — а ти скоро ще ме изгубиш, — бих искала да се ожениш за нея. О, да си такъв да го направиш.

— Ако те изгубя, губя всичко. И освен това тя ми е балдъза.

— Това няма значение, скъпи. В Марлот хората често се женят за балдъзите си, а Лиза-Лу е така мила и сладка и расте така красива! О, когато се превърнем в сенки, с готовност бих те споделяла с нея. А ти можеш да я възпиташ и да я образоваш, Ейнджъл, да я подготвиш само за себе си!… Тя има всички мои хубави черти и нито една от лошите — и ако тя би могла да стане твоя, бих имала чувството, че смъртта сякаш не ни е разделила… Е добре, казах ти го… няма да ти споменавам повече за това.

Тя млъкна, а той потъна в размисъл. Далеч на североизток между колоните се появи равна ивица светлина. Еднообразният похлупак от черни облаци се повдигаше цял, като капак на тенджера, и пропускаше раждащия се ден около хоризонта. Надвисналите над главите им монолити и трилити започнаха да се очертават ясно на проблясъка на зората.

— Тук на бога ли са принасяли жертви? — запита тя.

— Не — отвърна той.

— А на кого?

— Мисля, че на слънцето. Ето, онзи самотен камък там — той е поставен точно по посока на слънцето и то сега ще изгрее зад него.

— Сетих се за нещо, скъпи — каза тя. — Спомняш ли си, че преди да се оженим, ти не се бъркаше в нищо, в което аз вярвах? Но независимо от това аз знаех какво мислиш и мислех като тебе — не поради някакви особени мои причини, а просто защото ти мислеше така. А сега кажи ми, Ейнджъл, вярваш ли, че след смъртта ще се срещнем отново? Искам да зная.

Той я целуна, за да избегне отговора.

— О, Ейнджъл, имам чувството, че това значи „не“! — каза тя с потисната въздишка. — А аз така исках да те видя отново — така много, така силно! Значи, няма да се срещнем — нито дори аз и ти, Ейнджъл, които се обичаме толкова много?

Подобно на един по-велик човек от себе си, той не отговори на решителния въпрос в решителния момент и те отново се смълчаха. След една-две минути дишането й стана по-равномерно, ръката й се отпусна в неговата и тя заспа. В светлината на бледата сребриста ивица на източния хоризонт дори далечните части на Голямата равнина изглеждаха черни и близки и целият огромен пейзаж доби отпечатъка на сдържаност, смълчаност и колебание, който е характерен за минутите преди разпукването на зората. Правите и напречни колони на изток, големият камък на слънцето във форма на пламък зад тях и камъкът за жертвоприношения сред тях се чернееха на фона на светлината. Скоро нощният вятър утихна и трептящите локвички в малките вдлъбнатини на камъните застинаха. Същевременно някъде далеч на изток нещо се раздвижи — една малка точица. Това беше главата на човек, който се приближаваше към тях откъм падината зад камъка на слънцето. Клер се упрекна, че не бяха продължили пътя си, но при сегашното положение реши да не мърда. Фигурата се приближаваше право към кръга от колони, сред който те се бяха приютили.

Той чу шум от стъпки и зад себе си. Обръщайки се, видя друга фигура над проснатите колони. След това, преди да се усети, отдясно, под един трилит, се показа още един човек, а отляво — четвърти. Зората освети лицето на човека, който идеше откъм запад, и Клер успя да види, че той е висок и върви твърдо като войник. Те се приближаваха решително, с определена цел. Значи, разказът й е бил верен! Скачайки на крака, той се огледа за някакво оръжие, за случаен камък, за начин за бягство — за каквото и да е… Но в това време най-близкият мъж беше вече до него.

— Безполезно е, сър! — каза той. — Ние сме шестнадесет души в равнината и цялата околност е вдигната на крак.

— Оставете я поне да поспи — шепнешком помоли той мъжете, които ги бяха заобиколили.

Те за пръв път я видяха къде лежи и не възразиха, а застанаха и започнаха да я наблюдават, стихнали и неподвижни като околните колони. Той отиде до камъка и се наведе над нея, хващайки бедната й малка ръчичка. Тя сега дишаше бързо и слабо като дете. Те продължиха да чакат. Светлината се усилваше и лицата и ръцете им бяха като посребрени, а телата им тъмни, камъните блестяха в сиво-зеленикави оттенъци, а равнината приличаше на огромна маса от сенки. Скоро един лъч освети неподвижната й фигура, надникна под клепачите й и я събуди.

— Какво има, Ейнджъл? — запита тя, стряскайки се. — За мен ли са дошли?

— Да, скъпа моя — каза той. — Дойдоха.

— Така и трябваше да стане — прошепна тя. — Ейнджъл, аз почти се радвам… да, радвам се! Това щастие не можеше да трае дълго. То беше прекалено голямо. Аз му се наситих, а сега не искам да живея, когато започнеш да ме презираш!

Тя стана, оправи дрехите си и се приближи към мъжете, които не бяха се помръднали от местата си.

— Готова съм — спокойно каза тя.