Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (55)

LV

В единадесет часа вечерта, след като си осигури легло в хотел и телеграфира адреса си на баща си, той излезе да се поразходи по улиците на Сендбърн. Беше много късно да ходи да разпитва и, ще не ще, отложи това за сутринта. Но никак не му се спеше.

На Ейнджъл Клер този моден морски курорт с източна и западна гара, с кейовете си, с боровите си горички, с алеите си и със закритите си градини приличаше на приказно място, създадено като с магическа пръчка и след това оставено да потъне в прах. Наблизо се простираше източният край на огромния Егдън Уейст — новият блестящ град на удоволствията бе израснал в самия край на тази древна кафяво-жълтеникава местност. На една миля разстояние околовръст цялата земя напомняше за предисторическите времена: всеки канал е служил за съобщително средство на британците. Тук още от времето на Цезарите нито педя земя не е била разкопавана. И все пак именно тук така внезапно като делвата на пророка беше изникнал екзотичният град, който бе примамил Тес.

Под светлината на среднощните лампи той бродеше по извитите улици на този нов свят сред стария свят. Между дърветата на фона на звездите се открояваха високите покриви, комини, тераси и кули на многобройните чудновати вили, от които се състоеше градът. Това бе град на частни къщи — средиземноморски курорт, преместен на брега на Ламанша, който сега, през нощта, изглеждаше още по-внушителен, отколкото беше всъщност.

Морето беше близо, но не се натрапваше, то шептеше и на Клер му се струваше, че шумят боровете. Боровете шумяха точно по същия начин — и той мислеше, че шепти морето.

Къде би могла да бъде Тес, селското момиче, неговата млада жена, сред целия този разкош и величие? Колкото повече се питаше, толкова повече се озадачаваше. Нима тук имаше крави за доене? Ниви за обработване нямаше — това поне беше сигурно. Вероятно я бяха наели да работи в някоя от тези големи къщи… Той продължи да скита безцелно, поглеждаше към прозорците на стаите, които угасваха един след друг, и се питаше кой ли е нейният прозорец.

Беше излишно да прави догадки. Скоро след полунощ той се прибра и си легна. Преди да угаси лампата, препрочете страстното писмо на Тес. Не можа да заспи — беше така близо до нея и все пак така далече. Клер непрестанно вдигаше пердето и оглеждаше гърбовете на отсрещните къщи — в коя ли от тях си почиваше тя сега?

Тази нощ той почти не затвори очи. Сутринта стана в седем и веднага излезе, тръгвайки по посока на централната поща. На вратата срещна един на вид разбран пощаджия с утринната поща в ръце.

— Да знаете къде живее мисис Клер? — запита Ейнджъл.

Пощаджията поклати глава.

Клер се сети, че е твърде вероятно тя да продължава да живее под моминското си име, и веднага запита:

— Или някоя мис Дърбифийлд?

— Дърбифийлд?

И това име бе непознато на пощаджията.

— Както знаете, сър, тук разни хора непрестанно идват и си отиват и без човек да знае къщата, е невъзможно да ги намери.

В този момент се показа един от колегите му и Клер му повтори името.

— Дърбифийлд не зная, но в „Чаплите“ има име д’Ърбървил — каза вторият.

— Да, точно така! — извика Клер, доволен, че тя е взела истинското име на рода си. — А що за място е това „Чаплите“?

— Луксозен пансион. Тук все са пансиони, сър.

Упътиха го как да намери къщата и той побърза към нея и пристигна там заедно с млекаря. Макар и обикновена вила, „Чаплите“ се намираше в собствена градина и съвсем не приличаше на място, където човек би могъл да наеме квартира — по-скоро на частна резиденция. Ако бедната Тес бе слугиня тук, както той се опасяваше, тя ще отиде при задната врата да посрещне млекаря и Клер за момент се поколеба дали и той да не отиде там. Въпреки това нерешително се приближи до официалния вход и позвъни.

Тъй като беше много рано, отвори му самата собственичка. Клер запита за Тереза д’Ърбървил или Дърбифийлд.

— Мисис д’Ърбървил?

— Да.

Значи, Тес минаваше за омъжена жена! Това му достави удоволствие, макар че не бе приела неговото име.

— Ще бъдете ли така добра да й кажете, че един роднина иска да я види?

— Доста е рано. Какво име да й съобщя, сър?

— Ейнджъл.

— Мистър Ейнджъл?

— Не, Ейнджъл — това е малкото ми име. Тя ще разбере.

— Ще проверя дали е будна.

Поканиха го в трапезарията и той погледна през леките завеси към малката полянка, обрасла с рододендрони и други храсти. Очевидно положението й съвсем не беше толкова лошо, колкото той се опасяваше отначало, и през ума му мина, че за да си позволи такъв живот, тя може по някакъв начин да е успяла да изтегли от банката скъпоценностите и да ги продаде. Той нито за момент не я упрекна за това. Скоро острият му слух долови стъпки по стълбите и сърцето му заби така силно, че Ейнджъл едва успяваше да се владее. „Господи, какво ли ще си помисли, като ме види така изменен!“ — си каза той. В това време вратата се отвори.

Тес се появи на прага — съвсем не такава, каквато очакваше да я види, даже невероятно различна. Облеклото й може би не увеличаваше естествената й красота, но то положително я подчертаваше. Тя бе загърната в сивкав широк пеньоар от кашмирска вълна, избродиран в полутраурни тонове, беше обута в пантофки със същия цвят. Около шията си носеше пухена дантела, а красивата й плитка от тъмнокафява коса бе отчасти свита на кок на тила й и отчасти се спускаше върху рамото й — очевидно беше бързала.

Той протегна ръце, след това бавно ги отпусна, защото тя не се приближи — стоеше мълчалива на отвора на вратата. Клер знаеше какъв жълт скелет е самият той сега, почувствува контраста между себе си и нея и помисли, че на нея й е неприятен видът му.

— Тес! — глухо каза той. — Можеш ли да ми простиш, задето те оставих? Можеш ли… да се върнеш при мен? Защо така… си се изменила?

— Много е късно! — каза тя. Очите й блестяха неестествено, а гласът й прозвуча рязко в стаята.

— Аз бях несправедлив към тебе, не те виждах такава, каквато си — продължи той умолително. — Но вече те познавам, скъпа моя Теси!

— Много късно, много късно! — повтори тя и нетърпеливо махна с ръка като човек, чиито мъчения превръщат минутите в часове. — Не се приближавай до мен, Ейнджъл! Не… не трябва! Стой настрана!

— Но нима вече не ме обичаш, скъпа моя съпруго, защото болестта така ме порази? Не, ти не си така непостоянна… Аз дойдох тук, за да те взема… Майка ми и баща ми сега ще те посрещнат с любов!

— О, да, да! Но казах ти вече, много е късно! — Тя приличаше на човек, който се опитва да бяга насън и не може да се помръдне. — Нима не знаеш всичко, не го ли знаеш? Но ако не знаеш, как си успял да ме намериш тук?

— Разпитах тук-таме и ми показаха пътя.

— Аз те чаках, о, да знаеш как те чаках! — продължи тя, а в гласа й се върна старият звучен патос. — Но ти не дойде. Писах ти, ти пак не дойде. Той непрестанно ми повтаряше, че никога няма да се върнеш при мен и че съм много глупава. Той беше много добър към мен и към майка ми, и към всички ни след смъртта на татко. Той…

— Не разбирам.

— Той ме накара да се върна при него.

Клер я погледна втренчено, след това изведнаж разбра какво му казва тя, олюля се като поразен от чума, погледът му угасна. Очите му се спряха на ръцете й, тези някога розови ръце, които сега бяха бледи и нежни.

Тя продължи.

— Той е горе. Аз сега го ненавиждам, защото ме излъга — каза ми, че никога няма да се върнеш, а ти се върна! Тези дрехи ми ги подари той — беше ми все едно какво ще прави с мен! Ейнджъл, моля те, иди си и никога не се връщай при мен.

Те стояха неподвижно, а очите им изразяваха безгранична тъга. Сякаш и двамата се молеха да потънат в земята.

— Ах, аз съм виновен за това! — каза Клер.

Но той не можа да продължи. Думите бяха също така безсилни, както и мълчанието. Смътно чувствуваше нещо, което му стана ясно едва по-късно: неговата Тес духовно се бе отделила от тялото си, сякаш то повече не й принадлежеше, беше го оставила да плува по течението като труп в посока, която нямаше нищо общо с волята й.

Минаха няколко секунди и Ейнджъл забеляза, че Тес си е отишла. Лицето му изстина и посърна. За момент той остана на мястото си съсредоточен, а след минута-две се намери на улицата. Вървеше, без сам да знае накъде.